Линда Джоунс
Големият лош вълк (9)

Девета глава

Моли чакаше търпеливо, както предната нощ, седнала в леглото. Беше облечена в същата нощница, макар да знаеше, че Улф веднага ще я махне. Меката светлина на свещите придаваше на стаята топлина и уют. В съседната стая се чуваха стъпките на Улф. Моли чуваше как той отваря и затваря чекмеджета, влачи по пода нещо тежко, вероятно някой пън за камината. Продължи да чака дълго, след като в съседната спалня бе настъпила пълна тишина.

Той със сигурност нямаше намерение да прекара нощта в собствената си спалня само защото му бе казала, че той би могъл да й донесе подаръците. Не искаше да каже това. Всъщност искаше, но се бе сетила какво би означавало това за него.

След като чака напразно толкова време, Моли, без да се колебае повече, отхвърли завивките и се измъкна внимателно от леглото, толкова внимателно, че голямото легло дори не скръцна. Не можеше да разбере Улф, все още не. Миналата нощ той бе толкова нежен и внимателен с нея, а днес изглеждаше толкова студен и безразличен.

Трябваше да има нещо в Улф, което тя да можеше да нарече свое, иначе за тях нямаше да има щастие. Нещо, което да ги сближава. Не можеше да му позволи да я пренебрегва през целия ден и през нощта.

Моли със замах отвори вратата, която разделяше двете спални. Улф седеше в широкото тапицирано кресло пред камината, бе облечен само с панталоните си, а светлината от огъня хвърляше приглушени ивици светлина по тялото му. В едната си ръка Улф държеше чаша с бренди, а в другата — запалена пура.

Изглеждаше вбесяващо доволен, когато обърна глава към нея и я погледна. Моли затвори вратата, пое си дълбоко дъх и почука тихо.

— Влез.

Улф гледаше огъня, а не нея, когато тя влезе. Моли се почувства привлечена от топлината на огъня. Без да пророни и дума, тя прекоси стаята и седна на килимчето пред камината в краката на Улф. Сега пламъците огряваха лицето й, а необичайно студеният й съпруг бе зад нея. Моли погледна през рамо мъжа си, остро изсечените черти на лицето му, които дори светлината на огъня не можеше да смекчи.

— Съжалявам, ако съм казала нещо, което да те разстрои.

Улф сведе поглед към нея и Моли разбра, че предишният му гняв се бе изпарил.

— Ти не ме разстройваш, Моли. Ако бях рязък с теб, то беше, защото не спах добре. Уморен съм, това е всичко.

Той наистина изглеждаше ужасно изморен, каза си Моли, не обичаше да го безпокои, но…

— Защо трябва да имаме отделни спални? — Моли се опита да зададе въпроса си с обичаен тон, но самият въпрос изобщо не бе обичаен или маловажен.

Улф се поколеба. Моли долови въздишката му.

— Защото не мога да спя много, а ти ще си починеш по-добре, ако си в своята стая и в собственото си легло.

— Не спиш, не ядеш. Не се ли нуждаеш и от нещо друго, освен от брендито и тези пури?

— Не — отвърна бързо той.

Моли се помести малко, като се облегна на креслото на Улф и се настани удобно между широко разтворените му крака.

— Ще се почувстваш ли ужасно разочарован, ако ти кажа, че не искам да имам своя собствена спалня?

Той не отговори веднага, затова Моли наведе назад глава да види лицето му. Устните му се извиха в едва доловима усмивка.

— Не — каза накрая той. — Няма да се почувствам разочарован.

— Добре.

Моли отново впи поглед в огъня. В края на краищата, всичко се нареждаше добре. След като разбра, че Улф няма да се сърди, тя се отпусна и облегна глава на коляното му. Той, изглежда, нямаше нищо против. Няколко минути по-късно той загаси пурата — дали защото му бе казала, че мирише лошо, — след което зарови пръсти в косата й.

— Какво искаш, Червенокоске? — той продължи да гали косата й.

— Не разбирам какво искаш да кажеш.

— Какво искаш от мен? — уточни той. — Какво?

В този момент бе по-лесно да гледа огъня, отколкото да погледне Улф в очите. Всичко, което искаше Моли е любов. От всичко на света най-много искаше Улф да я обича. Но не можеше да му каже това. Беше твърде рано. Но все пак трябваше да бъде откровена с него.

— Предполагам, че искам да се нуждаеш от мен.

— Защо?

Съвсем естествено Моли обви с ръка единия му крак и го прегърна. Какво друго би могла да каже?

Че да се нуждае от нея бе най-близо до това да я обича? Че ако се нуждаеше от нея, тогава нямаше да я изоставя с месеци, да не й обръща внимание през деня, а и през нощта? Пръстите, които си играеха с косата й, стиснаха по-силно. Улф я принуди да го погледне.

— Защо? — настоя той.

— Защото, както изглежда, ти нямаш нужда от нищо друго.

Той се усмихна с онази лукава и закачлива усмивка, с която я бе посрещнал в гората.

— Власт ли искаш?

— Власт?

— Над мен — допълни той.

Моли вече бе разбрала, че тази усмивка му служеше за защита. Изобщо не беше истинска усмивка. Бедният Улф, той очакваше най-лошото от всички.

— Не. — Той отново стисна пръсти в юмрук, но Моли запази спокойствие. — Всеки човек се нуждае от нещо или от някого. Всеки, освен теб.

— А ти от какво се нуждаеш, Червенокоске? — В тона му ясно се долавяше сарказъм.

Гласът му бе толкова рязък, толкова студен, че Моли неволно потръпна. Колко да му даде от себе си, без да предизвиква яда му?

— От теб.

Простият и искрен отговор разруши защитните стени, с които се бе обградил, усмивката му угасна.

— Имаш нужда от парите ми заради семейството си.

— Не.

Улф приемаше много трудно факта, че някой може да се нуждае от него. Никога нямаше да й повярва, ако му кажеше, че има нужда от любовта му.

Улф престана да милва косата й и с леко движение се наведе напред, вдигна я от земята и я постави на коленете си.

— Изненадваш ме, Червенокоске, наистина — промърмори той, а тя облегна глава на рамото му.

— Така ли?

Тя се усмихна, чувстваше се чудесно, сгряна от топлината на тялото му. Не това искаше да чуе от него, но все пак думите му можеха да се приемат като комплимент. Моли инстинктивно притисна устни до топлата му кожа. Улф нямаше да го признае, но той наистина се нуждаеше от нея.

Улф въздъхна, остави брендито си настрани и като я прегърна, се изправи на крака. Отнесе я до леглото и леко я пусна на сатенената покривка.

— Ти си истинска вещица — промърмори той.

Моли се усмихна, когато той легна до нея.

— Вещица, така ли? Тогава какво може да се каже за теб?

Улф вече събличаше нощницата й, като галеше нежната кожа от глезените й по бедрата, чак до чувствителните гърди.

— Че съм трижди проклет.

Тя отново се засмя и вдигна ръце. Той съблече напълно нощницата й. Задуши смеха й с целувка, дълбока и страстна, което я накара да закопнее за много повече. Повали я леко на мекото легло, без да прекъсва целувката, а Моли обви с ръце врата му.

Той можеше да я пренебрегва през целия ден, да се кълне, че няма нужда от нея, но в целувката му имаше такъв копнеж и желание, които опровергаваха безразличието му.

Улф бавно и неохотно отдели устните си от нейните. Бързо събу панталоните си и ги хвърли настрани, както бе направил преди това с нощницата й, след това покри тялото й със своето. Този път устните му се спуснаха чак до гърдите й и нежно засмукаха розовото зърно. През тялото й премина чувствена тръпка и Моли изстена приглушено.

Моли затаи дъх, когато той леко разтвори бедрата й и проникна в нея. Улф отново насочи устните си към нейните, а тя обхвана лицето му с длани и разтвори устни. Това бе по-възбуждащо от всякакво бренди, по-красиво от всякакво бижу, което Улф можеше да й подари.

Възбудата й нарастваше с всяка изминала секунда, с всяко докосване, с всеки удар на сърцето тя се приближаваше до нещо прекрасно и непознато, нещо, което заплашваше да я изпепели. Моли задълбочи целувката. Беше изгубена. Затвори очи и се отдаде на чувствата, които Улф предизвикваше у нея. Повече не можеше да контролира тялото си, Улф я бе завладял цялата.

— Отпусни се — прошепна той, изпълвайки я отново, с нов тласък. — Остави го да се случи, Червенокоске. Просто се отпусни.

Тялото й със сигурност щеше да се разпадне. Да се пръсне на хиляди малки парченца. В следния миг бе пометена от вихър от чувства. Върховно удоволствие, което Улф я бе накарал да изпита. Моли се притисна към него, повдигна по-високо бедра, искаше да го приеме целия в себе си.

Той също достигна до своята кулминация, Моли почувства как той изля соковете си в тялото й. Под пръстите й мускулите му потрепериха.

Дълго време Улф лежа върху нея, дишайки тежко. Моли вдъхваше с наслада мъжкия му аромат, тялото му я притискаше към мекото легло, а това чувство бе прекрасно. Моли не можеше да диша, не можеше дори да помръдне. Чувстваше се изцедена, останала без сили. Улф се обърна по гръб, без да я изпуска от прегръдките си.

— Мисля, че най-накрая открих твоя порок — каза той, като едва си поемаше дъх.

— Моя порок?

— Опитах с пиене, след това с комар. Опитах с диаманти и сапфири. Но изглежда твоят порок е с напълно физически характер.

Моли би трябвало да се обиди, но нямаше сили.

— Щом казваш, сигурно е така.

Тя се сгуши до него. Ако Улф знаеше колко много обича така да се притиска до него, сигурно щеше да се отмести по-далеч от нея.

След известно време, когато силите й се възвърнаха, Моли надигна глава и го погледна изпитателно.

— Улф, защо си търсил моя порок?

— Защото всеки притежава по някоя слабост, а аз исках да знам каква е твоята.

Моли облегна брадичка на гърдите му и се опита да разгадае каменното изражение на лицето му.

— И това слабост ли е?

Последните искрици от огъня осветяваха слабо лицето му. Той не погледна към нея, дори не искаше да разбере, че това, което се случи между тях, не бе само един момент на удоволствие.

— Да — отвърна накрая той.

Моли разбираше, че това, което се случи между тях, бе по-важно, отколкото Улф бе готов да признае. Със сигурност, дълбоко в себе си, го знаеше. Но сега не бе време да иска от Улф повече, отколкото бе готов да даде.

— Ще ме научиш ли да бъда истински съблазнителна и сладострастна?

Улф я погледна изненадано и Моли се засмя.

— Ако ще ставам грешница като теб — продължи Моли, — по-добре да стана истински порочна.

Моли започна бавно да милва с един пръст зърното на едната му гръд, а Улф бързо сграбчи ръката й.

— Вещица — повтори той, но в тона му нямаше злоба, а само невинна закачка.

След това отново я целуна, а Моли се запита колко време ще й отнеме да убеди Улф, че той е единственият й порок.

 

Моли бе заспала в същото положение като през изминалата нощ. Бе прилепила лице към гърдите му, бе прехвърлила един крак върху неговия, сякаш бе намерила единственото място в света, на което принадлежеше изцяло и където бе истински щастлива.

Моли наистина изглеждаше така, сякаш мястото й бе точно тук, в неговото легло и бе потънала в безметежен сън.

Той обаче, както винаги, се събуди посред нощ. Запита се дали се бе мятал много в съня си, дали я бе обезпокоил. Улф никога не бе мислил за себе си, че е подходящ за съпруг. Ценеше твърде много свободата си, никога не бе имал намерение да се установи на едно място. Но точно сега студеното му широко легло му се струваше не толкова широко и със сигурност не студено. Моли спеше до него, гърдите й едва се повдигаха от лекия дъх. Харесваше му. Дори много.

Но това положение нямаше да трае дълго, бе сигурен. Той бе твърде неспокойна натура. Но точно сега се чувстваше прекрасно.

Би трябвало да й се извини за избухването, когато тя му каза, че би предпочела той сам да й бе занесъл подаръците. Преди седем години Моли е била дете и със сигурност не би могла да си спомни какво се бе случило последния път, когато се бе появил в Кингспорт.

Беше отишъл в Кингспорт, за да доведе доктора, тъй като баща му бе доста зле, като изобщо не подозираше каква реакция ще предизвика самото му появяване в града. Той знаеше много добре, че има хора, които го подозираха, че е причинил смъртта на Джийн и дори, че той самият я е убил, но не бе предполагал колко злоба щеше да срещне, колко трудно щеше да бъде да застане лице в лице с омразата им, която те открито проявяваха. По него се изсипаха камъни и обидни думи, от които го болеше много повече.

След като бе говорил с доктора, той се бе опитал да си тръгне от Кингспорт с мир, но през това време тълпата се бе увеличила. Едно момиче бе впило поглед в него, докато той минаваше покрай него на коня си, гледаше го с такъв страх в очите, че той бе останал смаян. Човек би си помислил, че момичето гледа някакво кръвожадно чудовище. В този момент бе разбрал, че за него няма надежда, че те никога нямаше да забравят.

Докато напускаше града, хората хвърляха камъни по него. Гордостта не му позволи да препусне и да се махне по-бързо, така че той язди бавно, изтърпявайки болката и унижението. След като бе видял ужасеното лице на момичето и бе отминал, един камък го бе ударил в гърба. Бе сигурен, че точно това момиче го бе ударило.

Оттогава не бе стъпвал в Кингспорт.

Моли нямаше представа за всичко това, а Улф подозираше, че ако тя знаеше как от този спомен не можеше да заспи, щеше да го помилва по главата, да го целуне и да му каже да се опита да заспи.

Улф се усмихна в тъмнината, придърпа Моли по-близо до себе си и потъна в дълбок и спокоен сън.

 

Моли вдигна глава от възглавницата и отметна разбърканите кичури коса от лицето си. Тънък лъч слънчева светлина се процеждаше през процепа между дебелите завеси, като осветяваше спалнята на Улф, където Моли бе останала съвсем сама.

Точно като вчера. По лицето й премина усмивка, въпреки че той отново бе излязъл, без дори да я целуне за добро утро. Вече бе разбрала, че Улф беше неин през нощта, а през деня принадлежеше на своята работа. През деня той никога нямаше да признае, че се нуждае от нея.

Едно от големите удобства на къщата, което за Моли бе същински лукс, беше личната й баня, свързана със спалнята й. Знаейки, че Улф няма да закусва с нея, Моли се потопи във ваната, където водата бе започнала да изстива. Стомахът й се обаждаше, напомняйки й, че е гладна, но удоволствието от сутрешната баня не би пропуснала дори заради закуската. Бе събрала косата си на хлабав кок и няколко дълги къдрици се спускаха свободно по рамото й, краят им се губеше във водата.

Когато бе пристигнала в новия си дом, бе открила, че банята й е пълна с благовонни масла и ароматни сапуни. От една закачалка до вратата висяха хубави дебели хавлиени кърпи, които всеки ден се подменяха.

Моли се облегна назад и вдигна поглед към високия таван. След няколко дни Улф щеше да се върне в Ню Йорк. Тази мисъл изтри усмивката от лицето й. Без него къщата щеше да се превърне в много самотно място. Хариет не я допускаше в кухнята, Шърли бързаше да излезе от стаята, когато тя влезеше, а мистър Ларкин… мистър Ларкин изобщо не можеше да й прави компания.

Още само няколко дни и Улф щеше да си замине оттук.

Мислите й бяха прекъснати от високия глас на Улф, който силно викаше името й.

— В банята съм — извика в отговор Моли и миг по-късно Улф отвори вратата.

В погледа му проблесна гняв и нетърпение. В миг изражението му се смекчи, но на Моли не убегна тази промяна.

— Заминавам за Ню Йорк още днес — заяви той, като я гледаше право в очите.

— Какво?!

— Току-що получих телеграма. В стоманолеярната са възникнали проблеми.

— О! — Моли почувства как краката й се подкосиха. — Това е толкова неочаквано.

По израза на лицето му не можеше да се прочете нищо. Изглежда изобщо не съжаляваше и не го интересуваше, че времето, което прекараха заедно, бе толкова кратко.

— Ако не искам да изпусна влака, ще трябва да си приготвя багажа и да тръгна след по-малко от час.

— След по-малко от час? — Моли се опита гласът й да не прозвучи така, сякаш се оплаква. Спомни си, че Улф не искаше претенциозна жена. — Кога ще се върнеш?

— Не знам. — Той излезе от банята и затвори вратата след себе си.

Моли излезе от ваната и се изсуши, вече не чувстваше глад, от доброто й настроение не бе останала и следа. Облече се в най-хубавата си сива рокля, за да изпрати съпруга си. Не бе имала време да си поръча нови дрехи. Спомни си, че на Улф му бе омръзнало да я гледа постоянно в сиво, кафяво и бяло. Той щеше да отиде във вълнуващия и интересен Ню Йорк, пълен с красиви, хубаво облечени жени, а нея щеше да запомни в невзрачното й облекло: обикновена сива рокля.

Застанала встрани, Моли гледаше как Улф събира багажа си. Той не я заговори, затова и тя предпочете да запази мълчание. Той не искаше бъбрива жена. Не й бе присъщо да плаче, но точно в този момент й се искаше да направи точно това.

Щеше да изглежда пълна глупачка, ако заплачеше просто защото той заминава, когато на него очевидно му беше все едно. Всъщност, изглежда, той с нетърпение очакваше да се върне в Ню Йорк и Моли не бе изненадана. Без съмнение в Ню Йорк бе много по-интересно отколкото тук, във Ванора Пойнт.

— До скоро, Червенокоске. — Улф забърза надолу по стълбите с две малки чанти в ръка.

Моли го следваше на дискретно разстояние. До скоро? Това ли бе всичко?

— Улф? — извика тя, когато той отвори входната врата.

Той спря, бавно се обърна и й хвърли неразгадаем поглед.

— Няма ли да ме целунеш за сбогом?

Моли не искаше да изглежда нацупена или сърдита. В продължение на един дълъг миг Улф стоя така, без да помръдне, накрая остави чантите на земята и се върна в подножието на стълбите, където стоеше Моли.

— Искаш целувка, така ли?

— Не мисля, че искам твърде много — отвърна Моли, опитвайки се да се защити.

Той я целуна бързо и нетърпеливо, без съмнение, за да я накара да замълчи. Устните му едва докоснаха нейните, студено и безстрастно, както в деня, когато се ожениха. След това устните му се отделиха от нейните, но преди да вдигне глава, от гърдите му се откъсна глух стон и той я целуна отново. Този път целувката бе истинска.

— До скоро, Червенокоске — каза отново той, като с нежелание се откъсна от нея.

— До скоро, Улф — отвърна тя, като се пресегна и без нужда оправи ревера на сакото му. — Пази се.

Улф й обърна гръб и се отправи към вратата.

— Не забравяй, че поне от време на време трябва да се храниш и почиваш.

Улф взе чантите си и излезе от къщата, като затръшна вратата след себе си. Моли вече мразеше тази огромна къща без Улф. Беше твърде голяма, твърде тъмна, твърде празна. Като въздъхна дълбоко, Моли седна на най-долното стъпало на стълбата. Минути по-късно Ларкин мина покрай нея, а тя продължаваше да стои там, сляпа и глуха за всичко, обхванала главата си с ръце.

— Да ви донеса ли нещо, госпожо?

— Не, благодаря ви, мистър Ларкин — въздъхна Моли.

— А чай? Да кажа ли на готвачката да ви приготви закуска? — предложи отново икономът.

— Не съм гладна — отвърна Моли.

— Да доведа ли доктора от Кингспорт?

Моли вдигна поглед към настойчивия иконом.

— Не съм болна, мистър Ларкин. Просто съпругът ми вече много ми липсва, това е всичко.

Обикновено безстрастното лице на Ларкин сега изразяваше истинско учудване. Дали го бе шокирала със своята откровеност, или с факта, че Улф й липсваше?

В този момент вратата се отвори с трясък, двете крила шумно се блъснаха в стените. Улф не бе просто ядосан, изглеждаше див, необуздан, като животното, чието име носеше.

— Имаш пет минути да приготвиш багажа си — обърна се той към нея с рязък тон.

— Какво? — Моли дори не помръдна от мястото си. — Къде ще ходя?

— Идваш в Ню Йорк с мен?