Линда Джоунс
Големият лош вълк (13)

Тринадесета глава

Моли бе унесена в четена на „Странните приключения на доктор Джекил и мистър Хайд“, когато на вратата рязко се почука. Тя почти подскочи уплашена от дивана. Забърза да отвори. По необясними причини изпитваше неясна тревога.

Моли добре си спомни лицето на полицая, а и никога не би могла да забрави малкия Артур. Полицаят отново бе хванал момчето за яката, а Артур напразно се опитваше да се освободи. Едно разтревожено пиколо стоеше отстрани и кършеше ръце от безпокойство.

— Исках да ви изпратя съобщение, мисис Тревелиън — каза пиколото в своя защита. — Но този полицай отказа да чака.

— Всичко е наред. — Моли се усмихна на обезпокоения служител на хотела, след което насочи вниманието си към грубия полицай.

— Какво е направил сега? — попита тя.

— Отново открадна — изръмжа полицаят в отговор.

— Той е трудно дете — заяви Моли. — Страхувам се, че отново ще избяга, веднага след като ми го върнете.

— Има подходящи места за такива момчета като него.

Когато чу това, Моли потрепери. Думите на служителя на реда не можеха да означават нищо хубаво.

— Един момент.

Моли взе няколко банкноти от парите, които бе скрила в обувката си. Бе сигурна, че щяха да покрият кражбата на Артур. Остави вратата на апартамента отворена. Момчето и полицаят я чакаха в коридора.

— Заповядайте. — Обръщайки се към полицая Моли се усмихна мило. — Бихте ли се заели да платите за всичко, което е откраднало момчето?

Полицаят протегна ръка с дланта нагоре, Моли му даде предостатъчно пари, независимо какво бе откраднал този път Артур. След като тя добави още няколко банкноти, лицето на полицая изобрази нещо като усмивка. Със силен тласък той блъсна момчето в стаята.

— Ако го видите още веднъж на улицата, бихте ли го наглеждали вместо мен? — попита Моли с най-сладкия си глас. — Той действително е пакостник, но в сърцето си е добро момче.

Полицаят се съгласи.

Моли затвори вратата и се облегна на нея като поклати заканително глава на непокорни Артур.

— Значи отново си откраднал?

— Бях гладен — отвърна упорито момчето, като хвърляше поглед към вратата, очевидно опитвайки се да намери начин да избяга. Моли не помръдна от мястото си.

— Предполагам, няма да откажеш да обядваш с мен.

Артур подозрително присви очи.

— Наистина ми омръзна да се храня сама — добави тя с такъв тон, все едно той й правеше голяма услуга, ако се съгласеше да обядва с нея. — Разбира се, първо трябва да се изкъпеш, можеш да облечеш нещо на Улф.

Дрехите на Улф щяха да са му големи, но това бе все пак по-добре, отколкото парцалите, които носеше сега.

— Изобщо нямам намерение да се къпя.

Моли се облегна на вратата, като си даде вид, че изобщо не е обърнала внимание на думите на хлапето.

— Толкова по-зле. Храната тук е чудесна. Вчера например имаше пържола, дебела цял инч и най-вкусните хлебчета, които могат да се намерят, току-що извадени от фурната, и картофи, и шоколадов кейк за десерт.

Артур, изглежда, не се доверяваше на Моли, но на обещанието за такъв пир не можеше да устои. Моли пусна водата, докато смаяният Артур се оглеждаше наоколо, след това остави хавлиени кърпи и сапун, една риза и чифт панталони на Улф. Бяха хубави, но не и от най-хубавите. Ако се пристегнеха с колан, Артур нямаше да изглежда зле в тях.

Момчето, което слезе по стълбите с нея, бе изцяло променено, дори можеше да се каже, че бе много хубаво. Косата му бе твърде дълга, но бе чиста, с цвят на тъмен мед. В дрехите на Улф Артур изглеждаше по-висок, отколкото бе всъщност.

Моли бе очаквала той да се нахвърли върху храната си, но Артур я изненада приятно, като започна да се храни бавно, наслаждавайки се на всяка хапка.

Отначало Артур отговаряше с неохота на въпросите й, но след като се нахрани, й разказа някои неща и Моли разбра защо хлапакът крадеше. Нямаше семейство. Майка му бе умряла преди година. За известно време бе работил като коминочистач, но след като бе навършил четиринадесет години, бе станал твърде едър за тази работа. След като бе загубил тази работа, Артур бе заживял на улицата, като бе започнал да краде или да проси.

Но това просто не можеше да продължава така! Замисли се за момент. Как да убеди Улф да поеме отговорност за момчето? Той нямаше да се съгласи. Освен това Улф би бил ужасен пример за това младо момче. Артур нямаше нужда да бъде осиновяван, той се нуждаеше от сигурна работа, да има къде да спи и да се храни.

„Уолдорф“ бе тъкмо място за него.

 

— Какво става с теб, Улф? Да не би брачният живот да ти омръзна толкова скоро? — Гласът на Фостър звучеше весело, а Улф се намръщи.

За пръв път, откакто бе пристигнал в Ню Йорк, Улф се отбиваше в клуба, след като приключи работата си в офиса. Изведнъж бе установил, че всеки ден с нетърпение бързаше да се върне в „Уолдорф“ при жена си и само като си представеше предстоящата нощ, на лицето му неизменно се появяваше усмивка. Всичко това бе толкова непривично и странно за него!

Днес си бе наложил да спре. Казваше си, че се нуждае от време да помисли.

— Съвсем не — отвърна Улф, докато Фостър се настаняваше до него. Това място бе предназначено за мъже, място за пури и алкохол, такова, каквото Моли презираше. — Всъщност, всичко върви отвратително добре.

Наистина бе открил слабостта на Моли, в леглото тя нямаше никакви задръжки. Просто се топеше в ръцете му. За пръв път му се случваше да се смее в леглото с жена, освен това Моли викаше от удоволствие, когато я довеждаше до върховния момент. Улф трябваше да е доволен, но вътре в него един настоятелен глас постоянно му повтаряше, че Моли може да намери същото удоволствие в ръцете и на друг мъж. Това бе смешно! Той не я обичаше, но този глас много приличаше на ревност, от което Улф се чувстваше още по-зле. Казваше си, че да се чувства така, е негово право и нищо повече. В края на краищата, Моли бе негова жена. Той можеше да изпитва чувство на собственост.

— Но ти изобщо не изглеждаш като човек, който има толкова щастлив брак.

Улф насочи вниманието си към Фостър и отпи глътка от брендито си.

— Имам си своите подозрения — призна той.

Фостър се усмихна широко.

— Какви подозрения по-точно? Тя не изглежда от този тип жени, за които наистина можеш да се притесняваш. Но, да ти призная, често наистина трябва да внимаваш. Да не би вече да ти е изневерила?

— Не — отвърна тихо Улф. — Поне не още. Въпреки това се питам какво би направила, ако наистина бъде изкушена? Тя има такава… — Улф рязко спря. Нямаше намерение да споделя с Фостър, че Моли крие голяма страст, въпреки че външно с нищо не я издаваше.

— Винаги можеш да наемеш човек да я следи — предложи Фостър. — Това направи съпругът на Силия, когато заподозря, че ние… е, спомняш си колко ужасна беше онази вечер.

На Фостър никога не му бяха липсвали жени, въпреки поредицата от неудобни положения, в които бе изпадал. Малко жени можеха да устоят едновременно на чара, парите и хубавата му външност. В продължение на известно време Улф и Фостър прекарваха почти всяка вечер заедно и не една жена казваше, че те двамата са странна двойка. Бледият и почти женствен Фостър. Тъмнокосият и груб Улф. Адел казваше, че те двамата, взети заедно, можеха да задоволят всяка жена.

Моли никога не бе направила нищо, с което дори да намекне за лъжа или невярност, тогава защо се чувстваше предизвикан да я изпита по този начин? Улф задуши угризенията си, като си каза, че иска да се увери, че всички червенокоси представители на рода Тревелиън ще бъдат негови.

 

Моли наметна дантеления шал над деколтето си, като се надяваше, че поне веднъж Улф няма да има нещо против. В началото си бе помислила, че той наистина няма нищо против шала, но когато влязоха в заведението, Улф с рязко движение го свали от раменете й, като го връчи на Фил. Този път роклята бе в сапфиреносиньо, с дълбоко изрязан гръб и деколте.

Моли вече познаваше много от редовните посетители на заведението, те също я познаваха и я възприемаха заедно с Улф. Вече не впиваха в нея нахални погледи, Моли дори беше научила, че я наричат Червената дама на Улф. Странно, но тя си харесваше този прякор, въпреки че го бе изрекла точно Адел и то с изключително обиден и високомерен тон.

Тази вечер Улф бе малко разсеян, изобщо не приличаше на себе си. Каза, че имал труден ден в офиса, но не пожела да сподели с нея никакви подробности, нито да прекарат вечерта в апартамента им. Не искаше да пропуска дори една вечер при Фил.

Моли седна до него, докато той размесваше картите, готов за поредната игра. Печелеше, както всяка вечер. Парите, изглежда, не означаваха много за него, но победата… Улф обичаше да побеждава. Изглежда, за него беше без значение дали побеждава в игра на карти, печели в бизнеса си или печели нея, в леглото. За него победата бе всичко. Моли не разбираше добре това негово качество.

Адел се появи не след дълго. Беше облечена в черно и носеше шапка с широка периферия, която скриваше лицето й. Въпреки това не можеше да бъде сбъркана с друга жена, издаваше я начинът, по който се движеше, и предпочитанието й към черните дрехи. Адел се запъти към стената, постоя сама за момент, наблюдавайки играта на мъжете, след това изчезна в тълпата. Докато стоеше далеч от Улф, Моли не се интересуваше къде беше Адел или как прекарваше вечерите си.

Тази вечер Улф бързо се отегчи. Прибра парите, които беше спечелил, и стана от масата, на която се играеше фаро, като хвана Моли за ръка.

— Защо просто не си тръгнем? — предложи Моли. — Тази вечер не се чувстваш добре.

Той обърна поглед към нея, но в очите му блестеше студен огън.

— Чувствам се съвсем добре. Защо не седнеш тук и не си починеш за малко, докато аз изиграя още някоя игра.

— Да си почина от какво? — оплака се Моли, докато той я отвеждаше до столовете, наредени край стената. — Да стоя и да те гледам как играеш карти, едва ли може да се нарече уморително занимание.

— Ще се върна скоро — отвърна кратко Улф, а Моли се отпусна на един от удобните столове.

Не свали поглед от съпруга си, докато той се отдалечаваше, смесвайки се с тълпата и изчезвайки сред облак дим. В такива моменти Моли се чудеше дали не е направила ужасна грешка. Улф съвсем искрено вярваше, че бракът е едно споразумение, но Моли знаеше, че той много греши. Това бе обричане, обещание, обет, в който имаше нещо съкровено, тайнствено и свещено. Това бе връзка между сърца, души и тела, и в него нямаше нищо делово. Поне не за нея. От време на време Улф споменаваше деня, когато тя трябваше да се върне във Ванора Пойнт. През цялото време знаеше, че Улф има намерение да я отпрати, но не й се искаше да мисли за заминаване без него.

Само ако бе възможно той да се върне с нея, да съуправлява работата от Ванора Пойнт и да заживее нормален живот!

Но за Улф именно животът, който водеше в Ню Йорк, бе нормален.

— Вече, си мислех, че никога няма да се видя с вас насаме.

Моли вдигна поглед и видя Фостър, който този момент заемаше съседния стол. Изглеждаше по-трезвен от обикновено. Усмивката му не бе толкова широка, освен това не се олюляваше.

— Улф скоро ще се върне — отвърна тя. — Има намерение да изиграе още една игра.

— Не мога да повярвам, че той продължава да прекарва толкова време тук, щом като има вас. — Фостър я погледна многозначително със сините си очи. — Вие сте великолепна — прошепна той. — Очарователна. Бих искал да има някакъв начин ние двамата да прекарваме повече време заедно. Да се опознаем по-добре.

— Може би когато Улф се върне, тримата ще можем да поговорим по-дълго — предложи Моли, като се опита да не обръща внимание на непристойните му намеци и похотливия блясък в очите му.

— Колко прекрасно би било, ако аз пръв ви бях срещнал. — Той се наведе към нея, твърде близо. — Ако аз имах жена като вас, Моли, никога не бих я оставил да си седи сама.

Моли започна да търси с очи Улф. Фостър я смущаваше и я караше да се чувства неудобно.

— Той ще се върне след няколко минути.

— Не мисля така. Видях го да се отправя към една от частните стаи отзад.

— Улф не се чувстваше добре — довери му Моли. — Надявам се, че не е болен.

— Искате ли да отидем да видим? — Фостър се изправи и й предложи ръката си, но Моли отказа помощта му.

— Къде са тези частни стаи?

— Надолу по коридора, след дамския салон.

Фостър я хвана за ръка и я поведе сред тълпата. Дори когато я водеше сред толкова хора, той се притискаше твърде близо до нея.

След като преминаха дамския салон, доловиха приглушен женски смях, който идваше от една от въпросните стаи, и Фостър внезапно спря.

— Почакайте тук, докато потърся изчезналия ви съпруг.

Моли въздъхна облекчено, когато Фостър се отдалечи от нея и се облегна на стената, облепена с красиви тапети в златисто и синьо. Искаше да си отиде у дома. Не просто в хотела, искаше да се върне в Мейн. Липсваха й гората, майка й и баба й, дивите цветя. Единственият проблем беше, че искаше и Улф да се върне у дома с нея, а той, изглежда, никога нямаше да го направи.

— Тук го няма. — Фостър прекъсна мислите й. — Изглежда съм сбъркал.

— Добре. — Моли се опита да тръгне обратно, но Фостър постави ръцете си от двете страни на главата й и не й даде възможност да се помръдне.

— Имаме чудесна възможност да избягаме от шума и дима — прошепна той. — Знам, че не обичаш дима, Моли. Забелязал съм как махаш раздразнено с ръка или триеш очите си, когато наоколо се пуши. Защо да не се наслаждаваме малко на тишината и спокойствието тук?

— Наистина трябва да намеря Улф…

— Всъщност, ако наистина искаш да избягаш от цялата тази лудост, мога да осигуря стая за двама ни. — Фостър приближи лице до нейното, като че се готвеше да я целуне, Моли приклекна леко и се измъкна под опряната му на стената ръка. Но не бе достатъчно бърза и Фостър успя да я хване за ръката.

— Хайде. — Фостър стисна по-силно ръката й и приближи тялото й до своето. — Не се опъвай толкова. С Улф и преди сме делили жени.

С едната си ръка държеше ръката й, а с другата започна да гали шията й, като се насочваше още по-надолу.

— О, така ли? — отвърна тя спокойно и усети как Фостър се отпусна.

Точно това й трябваше. Моли го ритна по пищяла и го блъсна в гърдите, Фостър падна, а Моли продължи по коридора в обратна посока. Успя да види изненадата, изписана на лицето му, преди да се спусне отново в търсене на съпруга си.

Къде беше той? Защо я беше оставил сама да се оправя с този пиян идиот? Защо точно тази вечер заведението беше толкова претъпкано? Мястото бе пълно с картоиграчи и техните дами, любопитни наблюдатели, келнерите на Фил, които разнасяха пълни подноси с чаши. В помещението се стелеше гъст дим, който замъгляваше всичко наоколо. Улф бе по-висок от всички тук и Моли би трябвало вече да го е открила, освен ако той не бе започнал нова игра и бе седнал някъде по масите.

Сърцето й започна да бие уплашено. Моли никога не бе очаквала един приятел на Улф да се нахвърли така върху нея. Улф без съмнение щеше да побеснее, но тя нямаше да се почувства в безопасност, докато не облегнеше глава на ръката му и не го помолеше никога повече да не я оставя сама на това място. Моли започна да обикаля масите, но Улф не се виждаше никъде. Моли имаше нужда от цялото си самообладание да не изкрещи високо името му. Не че той щеше да има нещо против. Улф обичаше, когато тя привличаше вниманието към себе си, независимо по какъв начин.

— Червената дама на Улф — извика някой с дрезгав глас и преди Моли да разбере какво става, някой сграбчи китката й и я задържа здраво. — Точно сега аз самият имам нужда от малко късмет — допълни някакъв мъж, когото Моли познаваше съвсем бегло. — Стой тук, докато спечеля тази ръка.

— Аз… не мога. — Моли отдръпна ръката си и в този момент позна мъжа, от когото преди време бе спечелила хиляда долара само с обръщането на една карта.

Когато се обърна, Моли видя Улф в другата част на помещението и се отправи към коридора, където Фостър я бе нападнал. Като че всички се бяха наговорили да застават на пътя й и да й пречат! Моли си проправяше с мъка път през тълпата, като от време на време се налагаше да бутне по-грубо нечий гръб или рамо, докато накрая достигна началото на коридора.

Улф току-що влизаше в помещението от другия край на коридора, а Фостър, слава богу, не се виждаше никакъв. Моли си пое дълбоко дъх и забърза в тази посока. Улф щеше да побеснее от ярост, но тя трябваше да му каже какво се бе случило. Повече от всичко друго Моли искаше той да я прегърне, да й каже, че всичко ще бъде наред и да й обещае, че вече няма да я оставя сама.

Моли долови гласове, идващи от близката стая, още преди да се приближи до вратата, която Улф бе оставил леко открехната.

— Скъпи, вече си мислех, че никога няма да дойдеш.

Гласът не можеше да бъде сгрешен, това бе дрезгавият глас на Адел.

— Какво искаш? — попита Улф с безразличен тон.

Последва дълга пауза, твърде дълга и въображението на Моли започна да рисува различни картини. Какво правеха те? Дали да нахлуе в стаята, независимо от това какво се случваше вътре?

— Искам да знам защо се ожени за това… това момиче.

Моли позна ниския смях на Улф, смях, който не съдържаше нищо весело.

— Ревнуваш ли, скъпа?

Моли почувства как коленете й започнаха да треперят.

— Време е да се погрижа името Тревелиън да не умре с мен. Моли ще бъде майка на децата ми.

Стомахът й се сви болезнено.

— Аз също можех да стана майка на децата ти.

— У теб няма майчинско чувство, Адел — отвърна Улф.

Последва дълга тишина. Моли стисна юмруци и се притисна към стената.

— Не се тревожи — започна Улф със спокоен тон. — Веднага щом Моли забременее, ще я върна във Ванора Пойнт и ще я оставя там. След това драмата с теб ще можем да продължим оттам, докъдето бяхме стигнали.

Но нали Адел бе омъжена. Моли притисна ръце към тялото си, опитвайки се да прогони студа, който я облъхна. Никога не бе предполагала, че Улф можеше да спи с жената на друг мъж. Как бе могъл? Това беше толкова… толкова грешно, несправедливо.

Щом съвестта му позволяваше да спи с омъжена жена, тогава той никога нямаше да й бъде верен. Улф никога не й беше обещавал неща, които не можеше да изпълни, освен това той със сигурност не й беше обещавал да й бъде верен. Самият той го бе казал. Беше чула ужасните думи от устата му. Веднага, щом като тя забременееше, той щеше да я изпрати в Мейн и да се върне Ню Йорк при Адел.

Моли не трябваше да се чувства толкова смазана и съкрушена, когато мъжът, който не я обичаше, я мамеше с друга жена, но истината беше, че се чувстваше точно така. Като че ли Улф пречупваше нещо в нея в буквалния смисъл.

— Не трябваше да стигаш до такава крайност — замърка Адел. — Наистина, Улф.

— Трябва да призная, вината за това е и на мисис Суейни.

— Кристин Суейни?

— На този свят няма нищо по-досадно от майка с пет неомъжени дъщери с обикновена външност. Нещата бяха стигнали дотам, че взех да се чудя дали няма да се събудя някоя сутрин след поредната вечер, когато съм пил повече и да открия, че съм женен за най-голямата и най-грозната от петте.

Адел се разсмя.

— Предполагам, че нямам друг избор, освен да ти простя.

— Предполагам, че нямаш.

— Улф, скъпи, та ти дори не затвори вратата.

Моли се обърна и се отдалечи, а вратата зад гърба й се хлопна. Не знаеше дали Улф и Адел така силно бяха хлопнали вратата, но това едва ли имаше някакво значение. Наистина ли се е надявала Улф някога да я обикне? Наистина се беше надявала. Въпреки всичките му приказки за брак по сметка, Моли се бе надявала на любов. Дори бе била достатъчно глупава да си мисли, че от време на време в очите му съзира любов.

Проправи си отново път през тълпата и се насочи към предната врата. Забави крачка, когато видя Фостър, който точно в този момент си взимаше шапката от Фил. Моли изобщо нямаше намерение да го среща още веднъж тази вечер. Когато се приближи до Фил, Фостър си бе отишъл.

— Бихте ли ми подали шала, Фил?

Той бързо й го подаде и я погледна с широко отворени очи.

— А мистър Тревелиън?

— Той ще си тръгне по-късно — отвърна унило Моли. — Много по-късно.

— Позволете ми да ви изпратя до някой файтон, мисис Тревелиън — предложи Фил.

Моли се загърна плътно с шала. Нощта беше топла, но тя чувстваше студ до мозъка на костите си.

— Не. Мисля да си отида пеша.

— Но не можете…

Моли излезе бързо през вратата, тъй като не се чувстваше способна да поведе разговор нито с Фил, нито с когото и да било.

Покрай тротоара бяха наредени файтони, някои частни, някои под наем. Кочияшите обикаляха и оглеждаха дали всичко е наред. Те се извърнаха и я погледнаха с очакване, но тя отмина и се насочи към хотела. Разстоянието не бе твърде голямо, а Моли имаше нужда да размисли.

Улф никога не й бе обещавал да й бъде верен, освен в брачните клетви пред олтара, които той очевидно не вземаше на сериозно. Никога не бе казал, че я обича, дори не бе направил намек, че я харесва.

През всичките нощи, които бе прекарала в прегръдките му, Моли си бе мислила, че между тях има нещо. Любов, страст, нужда един от друг. А той си бе мислил само да създаде наследник, да я отпрати вкъщи и да продължи да води разгулния си живот.

Моли не трябваше да е изненадана, но се чувстваше така, сякаш Улф я бе прекършил на две, като младо дърво. Всъщност бе разбил сърцето й. Очите й се напълниха със сълзи, които тя постоянно триеше с ръка.

Моли пресече улицата, без дори да се огледа дали не идва файтон. Това не беше пресечката, където трябваше да завие, нали? Сигурно бе следващата, или може би още по-следващата.

Уличните лампи хвърляха слаби снопове светлина, но повечето от местата, през които минаваше Моли, тънеха в мрак. Все пак Моли разбра, че това, покрай което бе минала, бе нещо мръсно. Обонянието й потвърди, че бе права.

Липсваха й сенките на гората, зелените дървета, чистият мирис на бор и свежият въздух. Мястото й не беше тук, на тази улица, в този град. За пръв път Моли си помисли, че като се бе омъжила за Улф, бе направила грешка.

Не й отне дълго време, за да разбере, че се беше загубила.

Тъмната улица изведнъж стана странно зловеща, по-заплашителна, отколкото някога й се бе струвала гората. Тук нямаше никаква магия.

— Ей, красива госпожо. — Моли едва не подскочи, когато към нея от сянката изскочи някакъв мъж. — Загубили ли сте се?

— Да. Не.

Човекът бе облечен в дрипави и мръсни дрехи, брадата и косата му бяха сплъстени. Когато й се усмихна, Моли видя, че му липсва един преден зъб.

— Ще ти помогна да намериш пътя — предложи той. — Но ще трябва да ми платиш.