Линда Джоунс
Големият лош вълк (17)

Седемнадесета глава

Постепенно времето започна да става хладно. Моли все още се разхождаше по Тридесет и трета улица, но беше започнала да носи шал, особено ако излезеше сутрин. Не можеше да си спомни някога през живота си да е била толкова щастлива.

Очевидно Улф не бе готов да повярва, че тя го обича, но Моли бе решена да му го докаже. Не знаеше дали това му харесваше или не, но той наистина имаше нужда от нея и я желаеше повече, отколкото някога бе възнамерявал.

Моли се намираше на няколко пресечки от „Уолдорф“, когато чу някой да я вика по име. Тя се обърна и забеляза млад човек, който бързо се приближаваше. Дали беше някой от „Уолдорф“? Почти беше връхлетял върху нея, когато Моли изведнъж го позна.

— Артур?

Моли зяпна от удивление и когато осъзна, че е вперила поглед в момчето с широко отворени очи и уста, бързо възвърна самообладанието си.

Косата му беше подстригана късо и простите, но чисти дрехи му стояха отлично. Сигурно се хранеше добре, защото не бе вече болезнено слаб. Артур й се усмихна.

— Изглеждаш чудесно.

Артур се престори, че не е чул, но леко се изчерви.

— Исках да ви благодаря, но в хотела не ми е позволено да говоря с вас.

— Не ти е позволено?

— Такива са нарежданията — отвърна той мъдро. — Все още помагам в кухнята, сега се обучавам за пиколо, а когато обучението свърши, всичко ще се промени.

— Обучават те за пиколо?

Артур се ухили дяволито, като за миг отново заприлича на малкото палаво момче.

— Оскар казва, че имам възможности.

— Така е. — Моли го хвана под ръка и тръгна с бавни крачки по улицата. — Мисля, че имаш дори големи възможности.

Артур вървеше гордо изправен, а Моли осъзна, че се усмихва широко.

— Ако не бяхте вие, нямаше да получа тази работа, мисис Тревелиън.

— Моля те, наричай ме Моли. — Моли го погледна с крайчеца на окото си и видя, че той отново се изчерви. — В края на краищата, ние сме приятели.

Докато се разхождаха, Артур разказа на Моли за новия си живот. Имаше стая, която делеше с още едно момче, повече храна, отколкото бе виждал през целия си живот, и дрехи — обикновени и униформени.

Моли също започна да му разказва за живота си, като сподели, че двамата с Улф възнамеряват да си купят къща в Ню Йорк. Не можеше да си представи, че ще трябва непрекъснато да живее в хотел.

За известно време си бе мислила, че Улф остава в клуба си, защото не може да си позволи две жилища, но той й бе обяснил, че не това е причината. Моли би трябвало да разбере, че Улф не искаше да поема задължение към друго жилище, докато една стая в клуба му бе напълно достатъчна.

Напоследък той дори излизаше да се разхожда с нея на същата тази улица, изглеждаше успокоен и се усмихваше като правеше планове да купи къща тук, в Ню Йорк. От дълго време не бе споменавал, че има намерение да я изпрати във Ванора Пойнт. Разбира се, Моли не сподели всичко това с Артур, но тези мисли минаха през ума й, докато му разказваше за плановете им за къщата.

След като повървяха още известно време, двамата поеха обратно към „Уолдорф“.

Артур се бе превърнал в такъв хубав младеж, беше толкова красив с късо подстриганата си коса и нови дрехи и с леката руменина на бузите си. Моли отдавна бе разбрала, че той не е лошо момче и че крие в себе си много възможности. Не беше трудно да убеди Оскар.

Когато наближиха хотела, Артур стана неспокоен, затова пусна ръката й.

— Трябва да се връщам — заяви той предпазливо, като че ли бе сигурен, че някой от „Уолдорф“, по-специално Оскар, би могъл да го види.

Известно време Моли, застанала неподвижно на тротоара, наблюдаваше Артур, който се връщаше в хотела, след това тръгна отново с бавни крачки. Животът на момчето със сигурност се бе променил не по-малко от нейния.

 

Концертът щеше да се състои в Голямата бална зала на „Уолдорф“. Изглежда, Улф нямаше нищо против да присъства. Моли много се вълнуваше, след като в продължение на повече от седмица бе прекарала тихо и спокойно вечерите в апартамента. Моли бе облякла смарагдовозелената си рокля, една от онези рокли, които мисис Уоткинс бе поправила според изискванията й и бе прекарала повече от половин час, опитвайки се да прихване косата си във висока прическа.

За момента Улф я наблюдаваше, очевидно доволен от гледката. Господи, никога нямаше да й се насити.

През последните няколко дни се чувстваше напълно удовлетворен. Не беше ходил при Фил, но това не означаваше, че не се бе насладил на няколко игри на покер. Беше започнал да учи Моли на Стрийп покер!

За негово облекчение, тя не му бе казала отново, че го обича. Беше си внушил, че това бе просто нейният начин да се опита да го успокои. Или може би обичайните думи на една жена, заради удоволствието, което споделяха в леглото.

Това странно и необичайно задоволство би трябвало да бие сигнал за тревога в ума му още преди дни, но Улф не му бе обърнал внимание. В този момент, докато я наблюдаваше как вдига високо с помощта на фиби чудесната си коса, мисълта за това го порази като гръм. Връхлетя го внезапно, с опасна сила.

Вече знаеше какво иска Моли. Най-накрая беше разбрал. Моли не искаше той само да се нуждае от нея, а желаеше да го владее, със сърце и тяло, а той падаше съвсем доброволно в капана й.

Като че в потвърждение на тази мисъл Моли хвърли поглед през рамо и му се усмихна топло. Смарагдите, които й бе подарил само преди час, блестяха на шията й, тя изглеждаше очарователно.

— Как намираш прическата ми? — попита тя, като извърна глава.

— Чудесно — измърмори той.

— Омръзна ти да ме чакаш. Щеше да ми кажеш същото, дори ако половината от косата ми все още се спуска по гърба.

— Може би — призна той.

С тяло и душа. Преди седмици, във Ванора Пойнт, му бе признала, че иска той да се нуждае от нея. Сега той наистина се нуждаеше. Повече, отколкото бе разумно, повече, отколкото се бе нуждал от когото и да било в миналото.

— Мистър Абът каза, че ще дойде на концерта тази вечер — заяви Моли, като изгледа с критичен поглед прическата си.

— Днес отново ли се видя с него?

— Да. — Моли се отдалечи от огледалото и се приближи към него. Господи, тя вече притежаваше тялото му. Една усмивка, само една усмивка и пулсът му се ускоряваше. — Той е говорил с няколко лекари, които работят без хонорар и те се съгласили да му помогнат да намери подходящи кандидати. Две други жени също са направили значителни дарения към фонда, който вече се е удвоил. Можеш ли да повярваш, Улф?

— Човек би си помислил, че парите са твои, толкова си развълнувана.

— Нямам нужда от тези пари. — Моли се повдигна на пръсти и бързо го целуна. — Защото имам теб.

Боже милостиви, тя проправеше път в опасна близост до сърцето му.

 

Тук множеството бе по-различно, някак си по-улегнало и уравновесено, отколкото при Фил, но навалицата бе същата. Хубаво облечени дами и господа се събираха в балната зала, търсейки местата си. До четвърт час концертът нямаше да започне, затова само тези гости, които бяха решени да седнат в предните или в най-крайните редици, бяха заели места.

През цялата вечер Улф бе страшно мълчалив Моли реши, че мислите му бяха заети с бизнеса му. Сигурно бе имал труден ден и не можеше да го прикрие.

Тя все пак очакваше той да се оплаче, заради концерта, на който бе настояла да присъстват, заради множеството хора, но той не каза нито дума. Моли се обърна рязко, когато познат глас я извика по име.

— Мисис Тревелиън! — извика мъжът, достатъчно високо, за да привлече вниманието й, но не чак толкова, че да прояви липса на възпитание.

— Мистър Абът.

Моли се усмихна, когато видя банкерът да си проправя път към нея. Той не беше висок, но достатъчно широкоплещест, за да си пробие лесно път, освен това човек не можеше да не забележа плешивата му глава, когато леко се привеждаше напред.

Той поздрави Улф, но с по-малко ентусиазъм, след което отново насочи вниманието си към Моли.

— Трябва да се срещнете с един човек тук — каза той, като понижи глас. — Разказах на Робърт Хътън за твоя фонд, той каза, че е готов да направи значително дарение, но първо иска да се срещне с дамата, основала фонда.

— Предполага се, че даренията са анонимни — прошепна Моли. — Казахте ми, че вие самият ще се погрижите за парите.

Мистър Абът леко се намръщи.

— Знам това, но Робърт настоява и дори предложи да удвои сумата, която е вече събрана.

— По дяволите, Абът — сопна се Улф. — Моли ти даде вече своя отговор.

— Да удвои? — Моли вдигна поглед към Улф. Бе виждала толкова често това студено и неразгадаемо изражение. — Добре. Не виждам как мога да отмина такова предложение.

Мистър Абът тръгна напред, а Моли го последва, хванала Улф под ръка. Можеше да почувства как мускулите му се напрегнаха. Улф гледаше право напред и Моли бе сигурна, че нещо го измъчва. Но той не бе човек, който лесно споделяше мислите си, затова тя не настоя за обяснение.

Мистър Абът ги заведе в един ъгъл, където навалицата не бе толкова голяма. Там чакаше някакъв мъж, сам, заел небрежна поза. Черният му вечерен костюм беше безупречен, тъмната му коса бе подстригана модно, подобно косата на Улф, освен това мъжът притежаваше красиво лице с най-правилните черти, които Моли бе виждала.

— Мистър Хътън — извика мистър Абът, докато се приближаваха. — Мога ли да ви представя мистър и мисис Улф Тревелиън? Мисис Тревелиън е дамата, която основа благотворителния фонд, за който ви говорих.

— Наистина ли? — Хътън повдигна учудено вежда. Бе вперил поглед над рамото й, а очите му проблеснаха многозначително. — Бях любопитен да видя жената, успяла да укроти Улф. Поласкан съм.

Моли вдигна поглед към Улф, точно навреме, за да забележи усмивката му, в която нямаше и следа от добро настроение.

— Робърт. Измина дълго време.

Робърт Хътън насочи вниманието си отново към нея и то така, че тя се почувства неудобно. Въпреки факта, че Улф бе до нея.

— Каква изненада основателката на фонда за неомъжени майки да е такава красавица. Обикновено жените, които се занимават с благотворителност, са намусени домакини. Какво приятно изключение.

Моли изобщо не хареса този мъж. Той беше груб и безочлив… но беше обещал да удвои фонда.

— Ще приема думите ви като комплимент, мистър Хътън.

Мистър Абът се размърда неспокойно. Улф, изглежда, дори не дишаше. А мистър Хътън се усмихна широко.

— Наричайте ме Робърт.

Най-добре ще бъде да заговори направо за бизнес, помисли си Моли.

— Мистър Абът ми каза, че имате намерение да направите дарение.

— Да, и то значително — добави с усмивка той. — Но преди това искам да ми отделите една минутка. Сама — заяви Хътън, като погледна към Улф.

— Не — отвърна тихо Улф.

— Удвояване на фонда не е ли достатъчно? — погледът на Хътън потъмня и придоби някаква твърдост, също като този на Улф. — Ще утроя сметката, в замяна на пет минути от времето на мисис Тревелиън.

— Добре — отвърна Моли, преди Улф да успее да възрази. Утрояване на сумата!

Робърт Хътън я отведе извън залата, а Улф не каза нищо. Моли хвърли бърз поглед на съпруга си, докато излизаше от залата и това, което видя, изобщо не й хареса. Улф беше бесен.

— Какво ще кажете за Синия салон? — попита Хътън, като пое ръката й и я поведе в тази посека. — Тъй като концертът ще започне всеки момент, там не би трябвало да има много хора.

Всъщност, Синият салон бе съвсем празен, ако се изключи келнерът, който кимна на Робърт Хътън и веднага посегна към една бутилка уиски и висока чаша. Моли отказа питието, което той й поръча, но келнерът не й обърна внимание и направи така, както бе наредил Хътън.

— Търся една жена и си мисля, че вероятно можете да ми кажете къде мога да я намеря. — Хътън взе двете чаши и когато Моли отново отказа, той постави едната на близката масичка. — Тя… просто изчезна и когато научих за вашия фонд, си помислих, че можете да ми кажете къде се намира.

— Страхувам се, че не мога да ви помогна. Мистър Абът движи нещата, заедно с още няколко лекари…

— Бриджит Брейди — прекъсна я той.

За миг Моли си помисли да скрие истината, но не можеше да лъже, в такива случаи винаги се изчервяваше. Робърт Хътън я наблюдаваше внимателно и от доволната му усмивка Моли разбра, че е твърде късно за лъжи. Вече се бе издала прекалено много.

— Вие ли сте бащата на детето на Бриджит?

Сега Моли можеше да разбере защо едно обикновено момиче можеше да бъде излъгано от такъв мъж, безбожно красив, мъж, които умееше си служи с думите и притежаваше очарователна усмивка.

— Поне тя така казва. Никога не съм бил убеден, че съм единственият, който споделяше леглото й.

Моли изпита желание да го зашлеви, но се овладя и просто стисна ръце в скута си.

— Ако случаят е такъв, защо се опитвате да я намерите?

Моли би искала да чуе от него, че обича Бриджит, че иска да се ожени за нея и да отгледат детето си заедно, но дори и за миг не вярваше в такава възможност.

— Ще се женя след по-малко от месец. Бъдещата ми съпруга е най-голямата дъщеря в едно много известно и богато семейство. Сама разбирате колко неловко ще се получи, ако изведнъж Бриджит реши да се появи. Отидох да й обясня, да уредим нещата, но нея я нямаше, а хазяинът каза, че тя просто изчезнала.

Моли почувства инстинктивно, че този красив и очарователен мъж не желаеше нищо добро на Бриджит и на детето й. Той не желаеше едно незаконно дете, което можеше да дойде при него един ден и да разруши добре подредения му живот.

— Мистър Хътън. — Моли се изправи бавно, с цялото достойнство, на което беше способна. — Не мога да ви помогна.

Той хвърли кос поглед към келнера, след това също се изправи и я погледна.

— Помислете си за всички жени, на които би могло да се помогне с парите, които искам да даря на незначителния ви фонд.

Музиката започна, от балната зала до тях достигнаха първите акорди. Моли не изпитваше вече никакво желание да остане и да присъства на концерта, вече не. Искаше Улф да я вземе в прегръдките си и да й каже какво да прави в тази ситуация.

— Не искам парите ви, мистър Хътън — отвърна тя с цялото спокойствие, на което бе способна.

Моли за момент си помисли, че той ще се опита да я спре. Беше много ядосан. Но вместо да се опита да я сграбчи, той се усмихна и взе питието, което тя бе отказала.

— Има и други начини да намеря Бриджит, мисис Тревелиън — каза нехайно той, с доста голяма доза увереност.

— Оставете Бриджит на мира — настоя Моли. — Тя няма да наруши спокойствието на жалкия ви живот.

Той обаче не обърна внимание на молбата й.

— А как ще наречете вашия фонд? Какво ще кажете за „фонд на Улф Тревелиън за самотни майки“. Със сигурност доста хора ще се посмеят.

Моли разбра какво се опитваше да постигне той. Опита да я нарани, да посее в нея съмнения. Тя изправи гордо гръб и хвърли на Робърт Хътън поглед, който трябваше да го постави на място. Моли не се интересуваше колко пари има Робърт Хътън, нито пък за нея имаше някакво значение за колко важен се мислеше, той не можеше да я заплашва.

— Улф изобщо не прилича на вас, мистър Хътън.

Моли си тръгна и го остави в Синия салон, където той продължи да отпива от уискито си. Щеше да изпрати телеграма на Бриджит, ще я посъветва да си смени името и отново да се премести. Очевидно Робърт Хътън нямаше намерение да се отказва, не толкова лесно. Той щеше да наеме детективи, за да открият Бриджит.

Мистър Абът я чакаше пред затворените врати на балната зала.

— Къде е Улф? — попита Моли, като се приближи до него.

Колко й беше нужен, точно в този момент! Имаше нужда да се сгуши в прегръдките му, да почувства силата му. Той щеше да знае какво да се направи.

Мистър Абът изглеждаше много притеснен. Разхлаби ненужно яката на ризата си.

— Мистър Тревелиън си тръгна внезапно.

— В хотела ли? — Моли бързо се запъти към изхода.

— Не. Каза, че знаете къде да го намерите.

Улф отново я бе изоставил, когато имаше най-голяма нужда от него. Сърцето й прескочи няколко удара; разбира се, че знаеше къде ще намери Улф.

 

Улф погледна без интерес картите, които държеше в ръка. Пред него имаше чаша бренди, което не бе толкова добро, колкото това в апартамента. Пурата, която стискаше между зъбите си, също не беше от най-хубавите.

Не можеше обаче да остане и миг повече в балната зала и да бъде укротеният Улф на Моли.

Принадлежеше точно на това място, където хората го приемаха такъв, какъвто е. Ако трябваше от време на време да се преструва на заинтересован, това не беше от такова значение. Ако някой го наблюдаваше отстрани, несъмнено би заключил, че брендито е от най-добро качество, а пурата — превъзходна.

Не знаеше какво бе развалило магията. Осъзнаването на факта, че Моли се стреми да го притежава изцяло? Небрежният коментар на Робърт, че Моли го е укротила? Или магията се бе развалила в момента, когато Моли го остави заедно с банкера, за да прекара пет минути насаме с най-големия развратник в Ню Йорк?

Тази вечер късметът му не работеше както обикновено, но Улф отдаде това на невъзможността да се съсредоточи вечерта току-що беше започнала. Улф бе сигурен, че ще спечели обратно това, което беше загубил и дори много повече.

— Погледни кой е тук — измърмори Фостър, седнал на стола вдясно от Улф.

Улф вдигна поглед и забеляза Моли, която пресичаше помещението. Не изглеждаше щастлива, но когато погледите им се срещнаха, той забеляза облекчението, което се изписа на лицето й. Улф не й даде възможност да го попита какво прави тук.

— Мислех си, че ще останеш на концерта, наслаждавайки се на компанията на Робърт. — Изричайки тези думи, Улф дори не вдигна поглед от картите.

— Как можа да ме оставиш сама с този ужасен човек?

Този път Улф впи поглед в очите й.

— Не те оставих сама. Ти доброволно отиде с него, Червенокоске. Кажи ми, той утрои ли фонда ти? Или го учетвори? Какво точно искаше от теб?

— Казах му да си задържи парите — отвърна тихо тя.

Улф затвори ръката, въпреки че картите съвсем не бяха лоши.

— Изненадваш ме, Червенокоске. Повечето жени намират Робърт очарователен.

— Боже милостиви, Улф — изръмжа Фостър, като хвърли своите карти и се обърна към нея. Моли забеляза, че окото му е било насинено, но синината постепенно бе започнала да избледнява. — Отново ли ревнуваш? Тя премина твоя малък тест с…

— Млъкни — промърмори Улф.

— Какъв тест? — Моли насочи цялото си внимание към Фостър.

— Той не ти ли е казал? — Фостър погледна косо към Улф. — Не си й казал? О, господи! Какво направих!

Улф разбра, че това бе отмъщението на Фостър за насиненото око.

— Какъв тест? — настоя Моли.

— Улф ме помоли да пофлиртувам с теб само за да разбере как ще реагираш. След това, разбира се, той не одобри моите методи и ми направи това. — Фостър посочи синината под окото си. — И тъй като ти се държа възхитително, мисля, че той по-скоро би трябвало да те поздрави.

Щеше да бъде проява на истинско малодушие да продължава да гледа картите на масата, затова Улф вдигна глава и погледна Моли. Тя никога не бе могла да крие чувствата си. Всичко се изписваше на лицето й и всеки можеше да го прочете. Наистина, понякога той се опитваше да отрече чувствата, които четеше в погледа й, но сега не можеше да не забележи болката в тези очи, когато тя отвърна на погледа му.

По-голям грях ли бе това от подслушания разговор с Адел? Моли му бе простила онези думи, но това…

— Тест… — прошепна Моли.

Улф не можеше да отвърне по никакъв начин на болката в очите й, на недоверието, което се появи в погледа й и после изчезна. Може би за момент се бе запитала дали е способен на такова предателство спрямо нея, но, разбира се, тя знаеше, че е способен.

— Кажи ми, Улф. — Дори в тихия й шепот се долавяше сила. — Фостър трябваше да бъде част от моето обучение, така ли?

— Не сега, Червенокоске. — Улф забеляза любопитните лица на мъжете около масата.

— Защо не сега? — попита студено тя. — Ти винаги си оценявал подобаващо една скандална история. Този път сам си я направи.

Моли не можеше да запази ледения си тон. Улф знаеше, че тя нямаше да заплаче, но на лицето й бе изписана толкова болка, че го накара да агонизира вътрешно.

— Два пъти — започна тя шепнешком. — Два пъти имах нужда от теб, а теб те нямаше. Обръщам се към теб за утеха само за да видя, че си изчезнал. Сега научавам, че си помолил приятеля си да ме изпита. Че нарочно си ме поставил в тази ситуация, за да докажа верността си.

— Не съм длъжен да ти давам обяснения за действията си.

— Не, не си. Винаги съм знаела, че ти не ме обичаш. Дори приех факта, че може би никога няма да ме обикнеш, но винаги съм си мислела, че ми имаш доверие. Че си откровен с мен. Ако няма доверие между нас, значи нямаме нищо.

— Ще поговорим за това по-късно. — Улф се изправи, а Моли отстъпи крачка назад.

— Не, няма. Аз си отивам вкъщи, Улф. — Моли изправи рамене и отметна назад глава. В позата и в гласа й имаше истинско предизвикателство. — Не принадлежа на този град и не ми харесва да живея в хотел. Липсва ми гората и свежият въздух. Майка ми и баба ми. Липсва ми тишината и слънчевите лъчи между клоните на дърветата.

— Червенокоске…

— Отивам си у дома. — Гласът й бе тих, но звучеше с неочаквана твърдост. — Ще дойдеш ли с мен?

Моли го гледаше смело право в очите, забравила хората, които се тълпяха около тях.

Улф поклати глава.

— Имам една идея — обади се Фостър, като се усмихна широко, а Улф изпита огромно желание да го удуши, защото бе започнал всичко това.

Фостър събра картите, пръснати по масата, и ги размеси.

— Една карта. Ако Моли изтегли по-силна карта, Улф ще остави Ню Йорк зад себе си и ще замине за Мейн. Ако Улф изтегли по-силната карта, ще остане тук. Какво ще кажете?

— Това е смешно — изръмжа Улф.

— Съгласна съм — обади се тихо Моли.

Фостър разстла картите на масата във формата на ветрило.

— Ти си първа, Моли.

Моли не се поколеба, пресегна се и взе картата, която се намираше най-близо до нея. Дама купа. Хората, събрани около масата, въздъхнаха едновременно.

— Улф? — подкани го Фостър.

Улф гледаше, без да помръдне, картата, която Моли бе изтеглила. Може би това беше съдба. Имаше и много по-лоши неща от това да живее с Моли във Ванора Пойнт, след като тя му прости за това, че я бе поставил на онова изпитание, Улф бе сигурен, че щеше да му прости. Сега беше разгневена, но това състояние едва ли щеше да трае дълго.

Имаше някаква сила, която ги тласкаше един към друг, сила, която той все още не бе готов да нарече любов.

— Хайде, Улф — обади се отново Фостър. Улф вдигна поглед и забеляза, че тълпата около игралната маса се беше увеличила, а някои вече правеха залози.

Кой щеше да спечели този път? Моли беше спокойна, по-спокойна от повечето хора, които наблюдаваха какво става. Всички чакаха Улф да изтегли своята карта. Той улови за миг погледа й, след което насочи вниманието си към картите на масата.

Наистина ли искаше да рискува останалата част от живота си и да поставя бъдещето си на карта? Улф отново хвърли поглед към дамата купа, която почти не можеше да бъде бита от друга карта. През цялата вечер късметът му работеше против него, затова Улф се надяваше да изкара двойка.

Съдба.

Улф изтегли карта от средата на редицата.

Поп пика.