Линда Джоунс
Големият лош вълк (8)

Осма глава

Моли се усмихна топло на човека, който стоеше сковано в подножието на стълбите.

— Добро утро, мистър Ларкин — поздрави го весело тя, като се надяваше той да отвърне на усмивката й. Ларкин обаче не се усмихна.

— Добро утро, госпожо.

— Виждали ли сте Улф тази сутрин? Мислех си, че можем да закусим заедно.

Моли бе почувствала разочарование, когато се събуди и видя, че съпругът й вече не бе до нея, но не можеше да си позволи разочарованието да я владее дълго време. Бе преизпълнена с щастие.

Икономът на Улф следеше внимателно всяко нейно движение. Докато тя слизаше по стълбите, строгите му, немигащи очи се опитваха да доловят всяка промяна в нея.

— Мистър Тревелиън никога не закусва, госпожо.

— О! Добре… — Моли вдигна високо глава и продължи да се усмихва, не искаше да позволи на този отблъскващ човек да развали щастието й. — Когато се събудя, умирам от глад, освен това откривам, че имам направо ненаситен съпруг.

— Да, госпожо.

Мистър Ларкин бе ужасно неразговорлив тази сутрин и Моли се запита дали винаги този човек бе толкова нацупен.

— Къде е кухнята?

Тя изглежда, бе шокирала възрастния човек, защото стоманените му очи леко се разшириха.

— Ако изчакате в трапезарията, след малко ще ви сервирам закуската, госпожо.

Беше едва първата сутрин, откакто бе станала мисис Тревелиън и вече направи грешка. Дали бе забранено на господарката на къщата да влиза в кухнята?

— Разбира се, мистър Ларкин.

Моли се обърна и се отправи по дългия коридор, стъпките й отчетливо отекваха в огромното помещение. Може Улф и да не закусваше, но все пак тя искаше да го види. Дали щеше да я целуне за добро утро? При тази мисъл на лицето й разцъфна усмивка.

Моли надникна в гостната, където се бе състояла сватбената церемония. В стаята нямаше и следа от тържеството — олтарът, розите, подредените столове, всичко бе изчезнало. И все пак това бе една много хубава стая, единствената в тази къща, която бе виждала досега с подчертано женско влияние в нея. Стаята бе празна, но това не я изненада. Моли не можеше да си представи Улф в тази светла и просторна стая. Когато си мислеше за него, когато си го представяше, това бе или под сенките на дърветата, или в тъмната стая, осветен само от меката светлина на свещите.

Следващата стая бе библиотеката. Колкото гостната бе светла, толкова библиотеката тънеше в полумрак. В тази стая се чувстваше мъжкото присъствие. През целия си живот Моли не бе виждала толкова много книги. Цялата стена бе в полици с книги, подвързани с кожа, освен това в стаята имаше няколко примамливо изглеждащи кожени кресла, до които стояха лампи цветни абажури.

Стаята можеше да стане много приветлива, ако тежките завеси се дръпнеха встрани и тук-там се сложеше по някоя ваза с рози. Светлина и цвят, точно от това се нуждаеше тази къща.

Моли затвори тихо вратата и се отправи към следващата стая. Бутна леко вратата навътре, както бе направила и с предните стаи, и се озова лице в лице със съпруга си. Улф вдигна рязко глава от документите на бюрото си и се намръщи.

— Не знаеш ли, че трябва да почукаш? — изръмжа той.

Моли затвори вратата, пое си дълбоко дъх и лекичко почука със свити пръсти на тежката дъбова врата. Зачака. След като не получи отговор, почука отново. Нищо. Моли отвори вратата и влезе смело в кабинета.

— Не знаеш ли как да казваш „влез“?

Улф се облегна назад в стола си и впи поглед в нея.

— Какво правиш тук?

— Помислих си, че може да поискаш да закусиш с мен. — Моли нямаше намерение да позволи на мрачното му настроение да развали тази хубава сутрин.

— Аз не закусвам. — Той я отпрати с леко махване на ръката и отново насочи вниманието си към документите на бюрото.

— Точно това каза и мистър Ларкин.

Улф бавно вдигна поглед към нея.

— Но може би ако закусиш, няма да стоиш така нацупен и вкиснат.

— Моли, имам работа.

Тя пристъпи към него и видя огромната купчина документи на бюрото, изписани с цифри и набързо нахвърляни бележки.

— О! Предполагам, че би трябвало да изляза и да те оставя сам.

— Да, точно така.

— Ще се видим ли по-късно?

Улф вдигна към нея изпълнен с досада поглед.

— Не мисля, че ще имам време.

Тази сутрин Моли разбра, че не й е позволено да ходи в кухнята, а сега Улф я отпращаше с безразличие.

— И какво да правя цял ден?

Безразличието му се смени с раздразнение, но на Моли това изобщо не направи впечатление. С този поглед Улф Тревелиън можеше да уплаши някой мъж, но не и нея.

— Това, с което се занимават обикновено жените. Шиене. Четене. Можеш да поспиш малко.

— Но аз току-що станах.

— Моли!

Може и да бе разгневен, но я харесваше. Малко. Бе й доказал това през изминалата нощ със своята нежност и загрижеността си. Тя му се усмихна, опитвайки се да разсее лошото му настроение.

— Помислих си, че бихме могли да си направим пикник в гората по-късно следобед.

Улф вдигна отегчено ръце и се облегна отново на стола си.

— Какво ще правиш, докато съм в Ню Йорк Дори когато съм тук, не можеш да очакваш от мен да те забавлявам постоянно.

Това бе нещо, върху което не се бе замисляла, когато прие предложението му за брак.

— Доколкото си спомням, ти спомена, че когато дойдат децата, ще стоя тук с тях, но трябва ли и сега да остана, докато ти си в Ню Йорк?

— Да.

Това бе рязък и груб отговор, с който Улф целеше да приключи неудобния разговор. Но Моли не можеше да остави нещата просто така.

— Тръгваш следващата седмица, нали?

— Да.

Утвърдителният му отговор бе остър и хаплив. Моли захапа долната си устна, но само за миг. Не искаше да показва несигурността си пред него.

— И колко време ще отсъстваш?

Моли зачака за отговор, но такъв не последва.

— Няколко дни? Седмици?

Улф продължаваше да я гледа, без да продума.

— Месеци?

— Не знам. — Той отново насочи поглед в документите пред себе си. — Може би.

Моли би трябвало да излезе от кабинета му с усмивка, преструвайки се, че не я засяга. Но я засягаше. Много. Тази къща щеше да стане много самотно и пусто място без Улф. Дори сега изглеждаше такова, когато той не си бе вкъщи.

— Имам една идея — обади се Улф. — Кажи на Ларкин да се свърже с шивача в Кингспорт и да му поръча няколко прилични рокли. Това ще ти ангажира вниманието за известно време. Още повече че ми омръзна да те гледам постоянно облечена в кафяво, сиво и бяло.

Бе успял да изкаже предложението си така, че то недвусмислено се превърна в обида.

Моли си напомни, че Улф бе казал честно и ясно какво представлява този брак за него. От всички жени, за които можеше да се ожени, той бе избрал нея, защото не бе взискателна. Той искаше жена, която лесно да може да оставя, когато си поиска, която да топли леглото му през нощта и да го дари с червенокоси деца. Улф не искаше нищо повече от нея. Не компания и приятелство и със сигурност не любов.

Животът й тук щеше да бъде много по-труден, отколкото си бе мислила.

 

Улф успя да пропилее целия ден, като остана затворен в кабинета си, преглеждайки сметки, които можеха да почакат. Криеше се. Не можеше да си спомни никога, преди да се е крил от някого.

Моли отново го бе направила.

Улф веднага разбра миналата нощ по израза в очите й, че тя е невинна. Невинна, но не свенлива. И беше негова. Изцяло негова. Боже господи, никога преди не бе любил девственица.

Повече не бе влизала в кабинета му след сутринта, когато му бе предложила закуска. От време на време се бе ослушвал и я бе чул да се движи из библиотеката, да размества някои неща и да си тананика. Но сега наоколо бе тихо. Твърде тихо.

Когато Улф отвори вратата на кабинета Ларкин бе в коридора и чакаше.

— Къде е мисис Тревелиън?

В продължение на един дълъг миг Ларкин не каза нищо. Възрастният човек не одобряваше тази женитба, но никога не би изразил несъгласието си. Това не беше негова работа, а Ларкин много добре знаеше къде му е мястото в тази къща.

— Мисис Тревелиън излезе на разходка преди известно време, сър.

— И вие я пуснахте? — сопна се Улф.

— Тя настоя — отвърна икономът.

— Ти трябваше да отидеш с нея.

— Поисках, но тя ми забрани, сър.

Улф спря по средата на коридора и погледна през рамо.

— Тя ти е забранила?

— Да, сър — въздъхна Ларкин.

Улф излезе тичешком от къщата. Трябваше да провери градината, конюшните, близката гора. Със сигурност тя не би се осмелила да навлезе в гората без придружител.

Разбира се, че щеше да посмее.

Оставаше скалата и спиращата дъха гледка на Атлантическия океан. Улф заобиколи къщата, като забави крачка. По принцип избягваше издадената към морето скала и великолепната гледка, която се откриваше от нея.

Забави още повече крачка, когато я видя. Моли седеше на едно одеяло, недалеч от ръба на скалата. Бе подвила крака под себе си, дългата й червена коса се спускаше свободно и вятърът си играеше с нея. Червените къдрици се спускаха под кръста й като разтопено червено злато под лъчите на слънцето. Още малко и щеше да се нахвърли върху нея, когато забеляза, че раменете й се тресат. Ако направеше една стъпка, със сигурност щеше да чуе риданията й. Улф се почувства като истински мерзавец. Защо се беше оженил за нея и бе разрушил живота й? Защото тя го изкушаваше? Светът беше пълен с жени, които лесно би могъл да има. Дали защото тя не се страхуваше от него? Улф си даваше сметка, че това беше първото нещо, което го бе привлякло у нея, но в Ню Йорк имаше много жени, които не се страхуваха от ужасяващата история, причина за скандала.

Всъщност беше се оженил за нея, защото я желаеше. Защото бе дяволски решен да получи това, което искаше. Парите бяха власт, а Улф изобщо не се колебаеше да използва своите пари, за да получи това, което желаеше в момента. Бе пожелал Моли в момента, в който я бе видял.

Тя, изглежда, чу стъпките му, защото се обърна, хвърли поглед през рамо и изтри сълзите си.

— Седнала си твърде близо до ръба — заяви Улф с остър тон.

— Не, не съм — отвърна отбранително тя.

Улф не се приближи повече. Бяха изминали седем години, откакто за последен път бе погледнал от скалата към скалите долу и към онова, което бе останало от съпругата му.

— Какво има?

Моли се обърна с лице към него, но не се отдалечи от ръба. Просто присви колене и притисна към гърдите си отворена книга.

— „Малки жени“. Толкова е тъжна!

Въпреки решението си да остане далечен и непричастен, Улф й се усмихна без следа от обичайния си цинизъм.

— Затова ли плачеш?

Тя кимна. Червените й къдрици затанцуваха. Улф трябваше да си признае, че много харесва косата й. Цвета, меките къдрици, блясъка.

— Свърши ли вече работата си?

— По-голямата част — призна той.

Моли се отмести към едната страна на одеялото и потупа с длан мястото до себе си.

— Ела и седни при мен.

Улф се поколеба за момент, но след това пристъпи бавно напред и се отпусна до Моли. И като нея седна с гръб към океана.

— Ларкин каза, че си му забранила да те придружава.

— Точно така — отвърна упорито тя. — Всеки път днес, когато се обърнех, той бе някъде наоколо. И постоянно наблюдаваше, наблюдаваше. Ако кихна, веднага ми подава носна кърпичка. Ако ожаднея, той веднага е готов с чаша лимонада в ръка. Чувствах се наистина… неловко.

— Ларкин е много добър иконом — призна Улф. — Какво прави през целия ден?

Моли го изгледа косо, като сбърчи нос.

— Нищо определено. Хариет, изглежда, не ми позволява да влизам в кухнята.

— Коя е Хариет?

Очите й се разшириха от изненада.

— Готвачката ти, Улф. Да не искаш да кажеш, че не знаеш дори името й?

— Не, не го знам.

— Ужасно — отвърна Моли. — Опитах се да разгледам къщата, но постоянно попадах на Шърли.

— А тя е…

— Прислужницата. Тя е ужасно страхлива. — Моли сложи късче хартия в книгата, за да си отбележи страницата и я затвори внимателно. — След като два пъти сбърках за един ден, се затворих в библиотеката.

— Чух те.

Моли въздъхна дълбоко.

— Виждаш ли? Не мога да направя нищо както трябва. Не исках да те безпокоя…

— Не си ме обезпокоила — прекъсна я Улф, по някаква непонятна причина почувства необходимост да я убеди, че да я чува как се движи и тананика в библиотеката, не би смутило деня му.

— Какво ще правя, когато заминеш? — Моли отправи поглед към голямата къща. В гласа й имаше молба, която той се опита да пренебрегне. — Най-вероятно ще прочета всяка книга в библиотеката, докато се върнеш.

— Съмнявам се.

— Но нали каза, че може да отсъстваш с месеци. — Моли се намръщи.

Тя наистина се разсърди. Молбата в гласа й, широко отворените очи, издадената леко напред долна устна. Човек почти можеше да си помисли… че той ще й липсва, докато е в Ню Йорк. Невъзможно!

— Вероятно няма да отнеме толкова време — призна той. — Едва ли ще е възможно да създадем семейство, като аз съм в един щат, а ти в друг.

Лицето й се озари от усмивка, нацупеното изражение изчезна.

— Искам много деца.

— Много?

— Поне шест — призна тя. — И не искам никакви прислужници и гувернантки. — Тонът й бе твърд и непреклонен. Ако по този начин и с този тон бе забранила на Ларкин да я придружи, тогава нищо чудно, че той се бе подчинил. — Сама ще си ги гледам. Не можем да очакваме от чужд човек, че ще обича децата ни така, както ние ще ги обичаме.

— Разбира се, че не — отвърна малко рязко той, но в представите си вече виждаше всичко това. Шест червенокоси деца, които тичат из къщата с майка си, която ги гони весело или не чак толкова весело. Къщата Тревелиън вече никога нямаше да бъде същата.

Какво бе направил той?

— Мислиш ли, че шест деца ще бъдат достатъчно? — попита весело тя. — Дали ще бъдат достатъчно, за да се продължи родът Тревелиън?

— Повече от достатъчно — отвърна Улф.

— Ако, разбира се, не са всичките момичета.

Въображението на Улф продължаваше да рисува различни картини. Шест червенокоси момичета, досущ приличащи на Моли, тичат из къщата и я обръщат наопаки. Ужасно.

— Добре ли си? — Моли наведе глава, за да види лицето му отблизо. — Господи, изведнъж страшно пребледня. Ако хапнеш нещо, сигурна съм, че неразположението ти ще премине.

— Това няма нищо общо с физическото ми състояние — процеди Улф през стиснати зъби.

Моли само се усмихна.

Улф изпита желание да я обладае тук, сега, на одеялото и без съмнение би го направил, ако не беше сигурен, че Ларкин ги наблюдава отнякъде. Наблюдава ги, за да види дали Улф Тревелиън ще хвърли и втората си съпруга от скалата. Или може би, за да разбере дали Моли ще предпочете смъртта пред още една нощ в леглото му.

Отдавна не бяха го безпокоили приказките, които хората разпространяваха за него. Много бавно си бе изградил защита срещу омразата им и лъжите, и колкото повече време минаваше, толкова по-силна ставаше вътрешната му сила и упоритост. Знаеше истината и изобщо не го бе грижа какво мислят, и в какво вярват другите.

Изненадан осъзна, че Моли го бе поканила да се присъедини към нея, да седне до нея тук, на скалата, че се бе облегнала доверчиво на него. Разбира се, тя му бе казала миналата нощ, че е сигурна, че той няма да я нарани. Откъде знаеше? Защо му се доверяваше?

Отказът й да приеме за истина ужасяващите истории за него отначало беше просто възбудил интереса му, но след това наистина го бе озадачил. В зависимост от настроението, в което изпадаше, Улф я мислеше ту за глупава, ту за изключително умна и смела.

Доверието, което Моли толкова лесно му бе дала, което я бе довело в прегръдките му и в леглото му, го правеше подозрителен. Всеки искаше нещо от него. Включително и Моли.

 

Трапезарията бе твърде голяма само за двама души. Масата бе сервирана като за официална вечеря. На сребърния полилей, в основата, на който бяха вплетени цветя, горяха ярки свещи. Беше красиво, но лицето на Улф оставаше в сянка.

Моли се чувстваше така, като че ли вечеряше сам-сама. Улф седеше в единия край на масата, на главното място, а Моли бе настанена в другия. Мистър Ларкин постоянно пълнеше чашите им с вино и поднасяше едно ястие след друго. Имаше риба, месо, картофи, зеленчуци и хляб, които не бе толкова хубав, като този на майка й, но все пак бе добър.

Мистър Ларкин приличаше на привидение. След като Моли довършеше едно блюдо, той веднага се оказваше до нея и й поднасяше следващото. Изобщо не разговаряха. Когато Моли похвали храната, Улф само кимна в знак на съгласие и това бе всичко. Когато го попита за работата му, той само й хвърли студен поглед и повече не й обърна внимание. Разбира се, Моли се чувстваше така, като че ли трябваше да вика, за да бъде чута. Улф бе толкова далеч от нея, все едно бе в Кингспорт.

Когато мистър Ларкин постави пред нея огромно парче кейк, Моли почти изстена. Не можеше да погълне и хапка повече. Веднага след като икономът излезе от стаята, тя взе десерта и това, което бе останало от виното. Улф я гледаше как приближава към него, като се намръщи и присви подозрително очи. Дали бе нарушила още някое правило? Е, нали толкова често й бе казвал, че няма да й навреди по-често да нарушава правилата.

Моли постави чинията и чашата до тези на Улф, и седна на стола до лявата му страна.

— Надявам се, че нямаш нищо против. — Моли нарочно не обърна внимание на факта, че той изглеждаше така, сякаш наистина беше против, дори много. — Чувствам се така, като че вече си в друг щат.

— Стаята наистина е огромна.

Моли си отчупи от кейка, но Улф пренебрегна десерта и допи виното си. Моли разбра, че притеснява Улф, дори само като се бе преместила близо до него.

— Може би утре ще можем да си направим пикника в гората — предложи тя. — След като си свършил работа.

— Може би — отвърна той, като само сви рамене.

— Как мислиш, дали бихме могли да отидем пак до онзи поток? Много ли е далеч оттук, ако тръгнем пеша?

— Не е чак толкова далеч.

Моли се усмихна, но това изглежда ядоса Улф. Какво не би дала, за да види отново онази лукава усмивка:

— Защо не прие подаръците, които ти изпратих? — попита рязко той и Моли разбра, че той бе искал да й зададе този въпрос през цялата вечер.

— Не ги исках — отвърна просто и искрено тя.

— Дори не си искала да узнаеш какво има в онези кутии?

— Не — отвърна Моли, като си отчупи още едно парченце кейк.

Улф остави внимателно чашата на масата и неочаквано се приведе близо до нея.

— Това е неестествено.

Думите му прозвучаха като обвинение, като някаква присъда над женския характер.

— Е, наистина исках да се опитам да отгатна — призна тя. — Предполагам, че гривната, която се опитваше да ме принудиш да взема, бе в една от кутиите.

Намръщената му физиономия потвърждаваше подозренията й.

— Предполагам, че и в някои от другите кутии е имало бижута, тъй като те бяха твърде малки.

— Не обичаш ли бижута? — попита Улф.

— Разбира се, че обичам.

— Но…

— Но това не означава — прекъсна го тя, — че ще се превърна в глупачка заради едно красиво бижу. Нито пък че мога да бъда купена с нещо само защото то е страшно скъпо.

— Напомни ми никога да не ти подарявам бижута за годишнините ни.

Той бе толкова смаян, че тя се засмя.

— Мисля, че в една от кутиите имаше музикална кутия. Когато Уили я изпусна, тя издаде сребърен звук.

Улф отново се намръщи.

— Надявам се, че не се е счупила — добави меко Моли. — А ако това наистина е станало, знай, че е по моя вина. Не на Уили. Затръшнах вратата пред лицето му.

— Той ми каза — изръмжа Улф. — Кажи ми какво трябваше да направя, за да приемеш онези подаръци. Тази информация може да се окаже полезна в бъдеще.

Моли не отговори нищо, допивайки виното си. Ако хапнеше още една хапка, сигурно щеше да се пръсне.

— Можех да ги взема, ако… няма значение. Вече не е важно.

Улф впи в нея толкова сърдит поглед, че тя просто трябваше да продължи.

— Щом искаш да знаеш. Ако сам ми ги беше донесъл, вместо да изпращаш онова бедно момче, което винаги си мислеше, че ще го убиеш, ако върна подаръците.

Моли рязко спря. Раздразнението на Улф се бе превърнало в гняв. Видя това в очите му, в твърдо стиснатите му устни. В този момент си спомни защо Улф не стъпваше в Кингспорт.

— Искаш твърде много, Моли — каза той, като се изправи.

— Не исках да кажа… — Думите й заседнаха в гърлото, докато той с бързи крачки излезе от трапезарията.