Катлийн Удиуиз
Любимият непознат (9)

Осма глава

Слънцето клонеше към хоризонта, където беше погълнато от насъбралите се тъмни облаци. Когато нощта простря черното си наметало над земята, първите светкавици блеснаха недалече, последвани от гръмотевичен тътен. Бурята се приближаваше бавно, носеше се тежко над оловносивия пейзаж, за да се разрази най-после в ранните утринни часове. Това смути съня на Аштън, но господарят на Бел Шен не можеше да упрекне само гръмотевиците за неспокойствието си. Ненавиждаше тясното легло в стаята за гости, в която се беше оттеглил, докато някой съдия стигне до окончателно решение за самоличността на Лиарин. Нито той, нито Лиарин желаеха тази раздяла, но се бяха разбрали засега да спят поотделно, за да спазят благоприличието и да успокоят съвестта на двете стари дами.

Преживяха седмица на неописуеми мъки, защото у Аштън постоянно се надигаше страхът, че Лиарин може да му бъде отнета за втори път. И сега не намираше покой в самотното си легло. Липсваше му топлината на младата жена, когато тя се сгушваше в обятията му; липсваше му тялото й, когато протегнеше посред нощ ръка да го докосне; липсваше му екстазът на любовната прегръдка.

Бушуването на бурята беше като отражение на Аштъновата душа. Една ослепителна светкавица разкъса тъмнината на нощта, мокрите от дъжда стъкла на прозорците светнаха. Острият трясък на гръмотевицата го накара да подскочи с проклятие на уста. Търпението му се беше изчерпало и той скочи от леглото. С дълги, гневни крачки се отправи към банята, пресече я и нахлу в голямата спалня зад нея.

Нова светкавица освети стаята и той видя облечената в бяло фигура в средата на балдахиненото легло. Беше обгърнала с ръце свитите си крака, брадичката й беше опряна на коленете. Тя не изпускаше из очи Аштън, докато той се доближаваше до леглото и когато една нова светкавица разцепи небето, очите й се сведоха към голите му слабини. Очевидната му страст не я уплаши ни най-малко. Тя почака, докато коляното му не допря дюшека. Ръцете му хванаха края на нощницата й и тя вдигна своите, за да я измъкне той през главата. С тиха въздишка се отпусна назад под тежестта му и устните им започнаха да се търсят жадно. Той държеше лицето й с ръце, гледаше дълбоко в очите й и изведнъж забеляза, че косата й беше мокра.

— Къде си била? — попита той учудено.

— Не можех да заспя — прошепна тя — и затова излязох на балкона.

— В този дъжд?

Тя кимна.

— Чувствах се толкова самотна, че почти не го усетих.

Той я целуна по бузата.

— Трябваше да дойдеш при мен.

— Не бях сигурна дали ме искаш.

— Но, любима, нима не знаеш колко много значиш за мен? Как страшно те обичам и желая. Кажи ми как да те убедя в това, което чувства сърцето ми?

— Просто ми го покажи — прошепна тя.

Главата му се наведе над гърдите й, а устата й се отвори в безмълвен вик, когато езикът му започна да гали нежната пъпка. Ръцете му се движеха дръзко и умело по тялото й, докато с пръстите си тя усещаше трепета на мускулите под кожата му. Той повдигна хълбоците й към своите и те се сляха като две същества, предопределени завинаги едно за друго. Неговите страстни, мощни тласъци я отнесоха далеч над проблясващите светлини на предметния свят към място, където в съзнанието й затанцуваха безброй образи. Тогава в спомените й блеснаха внезапно и други моменти на най-пламенно удоволствие, късчета от картина, на която имаше гол мъж, чието лице и фигура постоянно се изплъзваха. Колкото и да се мъчеше, тя не можеше да разпознае лицето в мрака, обаче мъжът беше също тъй смел и страстен като този, с когото лежеше сега в леглото.

Тя бавно дойде на себе си и образът се стопи, когато усети разтуптяното сърце на Аштън до гърдите си.

— Надявах се, че ще дойдеш — въздъхна тя. — През цялата седмица се чувствах толкова зле сама в това огромно легло.

Аштън се подпря на лакти. Погледна я в блесналите очи и каза:

— Нямаше да издържа нито секунда повече без теб.

— Какво ще правим сега? — попита тя спокойно. — Как бих могла някога да престана да се чувствам твоя жена и да приема, че принадлежа на Малкълм.

— Не е и нужно — каза той с въздишка и докосна устни до ухото й. — Не смятам да те оставя да си идеш.

— Но ще трябва, ако съм жена на Малкълм.

— Не мога да повярвам, че това е истина — изстена той и се обърна по гръб, като потърка с две ръце челото си. — Мисълта да те пусна да си вървиш, просто ме влудява. Когато помислих, че си мъртва, почти престанах да се чувствам мъж, и сега, когато отново си тук, как мога да позволя друг мъж да те притиска в прегръдките си!

Лиарин се приведе над него. Докосна с върховете на пръстите си един белег от лявата страна на гърдите му.

— Чувствам се толкова сигурна при теб, като че съм живяла винаги тук.

Дългите му пръсти се вмъкнаха под косата й и погалиха успокояващо тила й.

— Бихме могли да отидем в Европа…

Тя поклати глава. Дълъг кичур падна на ръката му.

— Ти не си мъж, който бяга от истината, Аштън.

Ръката му се плъзна надолу, докато докосна лявата й гръд. Топлата, мека плът разгоря нов огън в тялото му. Колкото повече го обхващаше желанието да я люби, толкова по-малко можеше да си представи, че ще му я отнемат. Устните й се сведоха над неговите, но преди да успеят да се целунат, чуха далечно чукане.

Аштън хвърли поглед към часовника на камината, но в тъмнината не можа да различи стрелките.

— По дяволите…! Трябва да е два или три часът сутринта!

Чукането се повтори, този път по-силно и по-настойчиво. Прозвуча глас, думите се разбираха въпреки разстоянието.

— Господарю, събудете се! Складовете ви в Нечиз горят!

— Проклятие! — С един скок Аштън се намери насред спалнята. Изтича гол в стаята за гости и наметна бързо един халат. След това отвори със замах вратата към коридора. Отвън стоеше Уилис, също по халат, с нощна шапка на главата и свещ в ръка. Той гледаше Аштън с широко отворени очи.

— Господарю — изрече боязливо, — долу на вратата има един мъж и казва, че складовете ви на пристанището са се подпалили от бурята и че докато идете, сигурно ще пламнат и останалите.

— Прати някого при Джъд и му кажи да събере хората, за да можем да се преборим с огъня. Ще сляза долу веднага щом се облека.

Негърът се поколеба.

— Господарю, ако нямате нищо против, искам да дойда с вас. Доста ме бива да мъкна кофи.

— Тогава побързай. Нямаме време за губене.

— Да, сър! — Уилис хукна навън.

Лиарин влезе в стаята за гости, като се загръщаше в пеньоара си.

— Какво става?

— Трябва веднага да ида в Нечиз — отвърна Аштън и съблече халата. — Складовете ми горят.

Тя побърза да му помогне при обличането.

— Вали доста силно. Дали дъждът няма да попречи на огъня да се разрасне?

— Дано!

Той напъха ризата си в панталона, Лиарин му подаде палтото.

— Каквото и да става, бъди внимателен! — помоли тя.

Той я притегли към себе си и затвори устните й с бърза, твърда целувка, преди да каже дрезгаво:

— От сега нататък можеш да забравиш идеята за отделни спални. Няма да те дам. Малкълм Синклер ще трябва да ме убие, преди да те вземе от мен.

Обзе я страх:

— О, Аштън, не говори така!

— Казвам, каквото мисля!

Той се откъсна от нея и изтича навън към фоайето. При оборите Джъд качваше група мъже на една кола и помагаше да опънат брезент отгоре й, за да ги пази от дъжда. Аштън дръпна шапката над очите си, навлече мушамата и примигна към хоризонта на изток, където небето все още беше тъмно. Нямаше и следа от дрезгавина зад тъмните облаци. Той хукна към колата и скочи при Джъд на капрата. Веднага след това каруцата затрополи по калния път към Нечиз.

През цялото пътуване Аштън не губеше надежда. При пристигането им имаше пълното основание да бъде благодарен на дъжда, защото пороят беше ограничил пожара само върху средните сгради, а страничните складове бяха останали невредими. Заедно с Джъд и управителя стоеше под един навес и наблюдаваше димящите развалини.

— Много ли загубихме?

— Доста, сър — отвърна високо управителят, за да надвие барабаненето на дъждовните капки по металния покрив. — Но можеше да бъде и по-лошо. Чиста случайност бе, че вчера едно корабче натовари по-голямата част от памука, така че в склада останаха около тридесет бали, а също дузина бали лен, няколко бъчви меласа… и това май беше всичко. Като изключим проклетата светкавица, която удари, имахме късмет, че валеше толкова силно, иначе цялата околност щеше да пламне.

— Извинете, господа… — каза един дрезгав глас зад тях. — Някой от вас да е мистър Уингейт?

Те се обърнаха и видяха един просяк. Дрехите му бяха мокри и парцаливи, ботушите — толкова износени, че върховете им се бяха обърнали нагоре.

— Аз съм мистър Уингейт — рече Аштън.

Скитникът обърса носа си с ръкав посочи изгорелия склад.

— Ако случайно имате някоя излишна монета, бих могъл да ви кажа как започна пожарът.

Аштън опипа джобовете си и видя, че са празни. Управителят също не намери пари и се извини с вдигане на рамене.

— Май съм се облякъл твърде бързо.

— Ще ви се издължа друг път — предложи Аштън.

— Е, добре, тъй като вие лично ми обещавате, приемам думите ви, мистър Уингейт. Мисля, че съм длъжен да говоря.

— Какво искате да кажете?

Просякът се изкиска тихо.

— Вече доста време спя в старата ви барака. Прескачах през счупения прозорец отзад и си намирах някоя мека бала памук. Вътре винаги беше сухо, дори уютно, особено в нощ като тази.

— Казахте, че можете да ни обясните как е започнал пожарът — настоя Аштън.

— Да, сър, сега ще обясня. Тъкмо легнах да поспя, когато изведнъж чух гласове отвън пред счупения прозорец. Е, разбирате, че се стреснах и се приближих, за да чуя по-добре. Всичко ми стана ясно. Онези искаха да подпалят бараката. Идеята да изгоря в пламъците, не ми допадна особено. При тая мисъл за малко да си глътна езика, ама как да избягам, като негодниците обикаляха още пред бараката?

— Колко души бяха — попита Аштън.

— Трима, може би четирима. Единият съм го мярвал в кръчмата, поне така си мисля. Вън беше доста тъмно, докато не блесна светкавица и тогава видях, че на най-високия му липсват два пръста на лявата ръка. Е, това ме подсети, че съм виждал вече тоя мръсен стар побойник долу в кръчмата.

— Вие казахте, че са били трима-четирима — продължаваше да разпитва Аштън.

— Да-а… — Мъжът се почеса по брадясалата физиономия. — Единият беше нисък и дебел… доста издокаран… а лицето му все потрепваше нервно.

Аштън хвърли поглед към Джъд.

— Досущ като нашия приятел Хоръс Тич.

Негърът замислено смръщи чело.

— Че на него стиска ли му да участва в такава работа?

— Ако Марелда го е изкомандвала, всичко е възможно — отвърна презрително Аштън.

— И мислите, че е направил това, за да си отмъсти?

— Не знам, но ще разбера. Ще дойдеш ли, Джъд?

Джъд се ухили широко.

— Че как иначе?

 

 

Уилабел пристъпваше колебливо и нервно подръпваше престилката си, докато господарката й не я погледна. Лиарин никога не беше виждала икономката толкова смутена и интуицията й подсказваше, че тя не е дошла заради някаква дреболия.

— Какво има, Уилабел?

— Мисис… — Тъмните очи на негърката бяха загрижени и тя заговори с нежелание: — Този човек, дето твърди, че ви е татко, чака долу и иска да ви види.

Сякаш нечия студена ръка сграбчи сърцето на Лиарин. Мътната сива светлина на дъждовната утрин не бе успяла да засенчи спомена за последните часове с Аштън, но приятното чувство сега внезапно се смени с униние.

Уилабел попита с надежда в гласа:

— Да му кажа ли да дойде по-късно, когато господарят се върне?

Лиарин стана иззад малкото писалище и почувства, че гърлото й се стяга, но успя да запази самообладание.

— Не, Уилабел. Ще чуя какво има да ми каже. Длъжна съм да го направя.

Икономката вдигна очи към небето.

— Още като се събудих отзарана, си знаех, че няма да е хубав тоя ден — промърмори тя. — Първо изгоря складът, а сега дойде тоя човек, и то когато господарят не си е вкъщи.

— Не се тревожи, Уилабел — успокои я Лиарин. — Кажи му, че ей сега ще сляза долу.

— Да, мадам — отвърна мрачно икономката и се заклати към вратата.

Когато влезе в салона, установи, че неканеният гост вече си е налял чаша бренди и е запалил една от пурите на мистър Уингейт. Това нахалство развали още повече настроението на Уилабел. Тя сърдито изгледа натрапника и сковано съобщи:

— Господарят не е вкъщи, но господарката каза, че ще слезе веднага.

— Кога ще се върне мистър Уингейт?

— Не знам — процеди Уилабел, — но колкото по-скоро, толкоз по-добре.

Робърт Самъртън вдигна въпросително вежди.

— Май не ти харесва, че посещавам дъщеря си?

— Мис Лиарин съвсем се обърка от тия приказки, че била жена на друг мъж…

— Името й е Лианор. — Посетителят небрежно се пресегна към порцелановия пепелник, но не улучи и пепелта падна отвън. — Помъчи се да го запомниш.

Още преди непознатият да тръсне така нахално пепелта на масата, в очите на Уилабел святкаше тъмен огън; но сега вече пламна и цялото й лице. Тя отиде до масата, почисти пепелта с ръка и троснато отвърна:

— Господарят я нарича Лиарин и туй ми стига.

Робърт Самъртън се засмя злобно.

— Значи си също толкова сляпа и глупава, колкото и господарят ти. Той искаше да види доказателства и ние му ги дадохме, но това не го задоволи. Само че аз няма да го оставя да използва болестта на дъщеря ми за своя изгода. Достатъчно е, че погуби сестра й. Стига толкова!

— Отивам да си върша работата — отвърна кратко Уилабел.

Самъртън великодушно й махна да върви. Сам не знаеше защо си губи времето да спори с някаква си прислужница, при това толкова опърничава.

— Правилно! И гледай да я свършиш добре, иначе господарят ти ще те напердаши, като се върне.

Уилабел се наду като разгневена жаба.

— Господарят никогаж не ни е бил! — викна тя ядосано. След това шумно прекоси помещението, вирнала възмутено нос, при което кристалните чаши в шкафа зазвънтяха от мощните й стъпки. Беше направо разярена и прекрасно разбираше защо господарят се отнася толкова недоверчиво към новоизлюпения си тъст. Нищо добро не можеше да се каже за него!

Малко по-късно Лиарин слезе в салона. Тя пристъпваше плахо, дори страхливо. Позволи на посетителя да я целуне по бузата и да я заведе до канапето. Седна и като покорна дъщеря се заслуша в разказите му за времето, когато са живеели заедно в Англия. Той й показа рисувана миниатюра на двете близначки — не можеше да се отрече, че те си приличаха поразително. Но едва когато извади рисунка на провинциална къща в стил „Тюдор“, у нея се зароди смътното чувство, че нещата, които й показваше, наистина са й познати.

— Ти си я рисувала — каза той, докато си сипваше още бренди. — Това е къщата ни в Англия.

Лиарин разгледа внимателно рисунката и за миг в ума й изплува представата, как тича по дългите коридори на дома. Видя стени, на които бяха закачени семейни портрети, копия и щитове; припомни си дълги маси между царствени столове с високи облегалки.

— Мисля, че вече съм била там — сдържано каза тя. — Струва ми се познато.

— Аха! — извика Робърт Самъртън победоносно. — Най-сетне постигнахме някакъв напредък! Може би дори ще признаеш, че не е изключено да съм твоят баща…

Тя неохотно вдигна рамене. Не й се искаше да се съгласи с него, защото това веднага би дало предимство на Малкълм Синклер пред Аштън, а тя знаеше към кого я тегли сърцето.

— Все едно дали съм Лиарин или Лианор, и в двата случая вие бихте могли да ми бъдете баща, но как да кажа „да“, след като не си спомням за вас?

Робърт Самъртън помисли малко, после заговори отново, като внимателно подбираше думите си.

— Аз съм на мнение, че ти трябват време и някое спокойно място, където да обмислиш нещата, без Малкълм или Аштън да ти влияят. Защо не ми позволиш да те отведа в Билокси? Там, на брега, имаме къща. Ще се намерят и дрехи, и всичко друго, което ще ти е необходимо.

Тя смръщи чело. Мисълта да напусне Бел Шен и Аштън я натъжаваше.

— Тук съм щастлива…

— Няма да е за дълго, ако си спомниш какво стори Аштън Уингейт със сестра ти. Той е виновен за смъртта й и ти се закле да отмъстиш за нея. Не разбирам как можеш да мразиш толкова дълбоко този мъж и въпреки това да твърдиш, че е твой съпруг.

— Не го мразя — възрази тя. — Аз…

Той я гледаше настойчиво и чакаше да продължи, но тя замълча.

— Ти естествено знаеш, че Малкълм възнамерява да го извика на дуел — каза той.

Лиарин се вцепени и го изгледа ужасено.

— Малкълм е отличен стрелец — допълни Самъртън. — Съмнявам се, че Аштън ще остане жив.

— Трябва да го спрете! — замоли се тя.

— Как? — попита той учудено. — Ти си единственият човек, който би могъл да им попречи.

Тя стенеше и кършеше ръце. Беше попаднала в клопка.

— Ако остана при Аштън, Малкълм ще настоява за дуел. Ако тръгна с Малкълм, Аштън ще ни преследва и ще иска същото. Познавам го. Не мога да допусна някой да бъде убит.

— Точно затова ти казвам, че единствената възможност да предотвратиш нещастието е да дойдеш с мен в Билокси. Малко вероятно е някой от двамата да ме извика на дуел.

Лиарин се сви уморена на канапето. Предложението му никак не й хареса, но не можеше да отрече, че е разумно. Вероятно това бе единственият начин да се измъкне от безизходното положение.

— Трябва да си помисля.

— Нямаш много време — настояваше Самъртън. — Малкълм вече се е подготвил и всеки момент ще дойде да предизвика Аштън с пистолета си. Ако отлагаш прекалено дълго, това може да означава смърт за един от двамата. — Той сви рамене. — Естествено смъртта на Аштън няма много да ме трогне, като си помисля, че той ни отне Лиарин.

— Може ли един баща да обърка собствените си дъщери — попита тя със слаб глас и умолително впи поглед в посетителя. — Сигурен ли сте, че аз съм Лианор?

Той вдигна нетърпеливо ръце.

— А какво да стори един баща, когато дъщеря му не му вярва? Как да ти обясня, че не греша аз, а Аштън? Той или е обезумял, или иска да ни измами. Много добре знае, че Лиарин се е удавила.

Лиарин се изправи бавно и потърка с трепереща ръка челото си.

— Аманда и леля Дженифър спят горе. Най-добре е да се измъкна веднага и да не им казвам нищо. Ако почакате отвън в каретата, ще отида набързо да оставя няколко реда на Аштън.

— Нали няма да му съобщиш къде отиваме?

— Не — въздъхна тя. — Иначе той веднага ще ни последва. Само ще го помоля да не предприема нищо.

Тя излезе от стаята и се качи на горния етаж. Имаше чувството, че на раменете й се е стоварила огромна тежест. Със сълзи на очи написа кратко писмо и го подписа с „Лианор“, после свали халката, целуна я и я сложи върху плика. Не взе нищо със себе си, освен дрехите, които носеше. Бавно слезе на партера и се измъкна през предната врата. По бузите й се стичаха сълзи, когато погледна от прозореца на каретата назад към къщата. Питаше се дали ще я види някога отново.

 

 

Аштън блъсна летящата врата на кръчмата и пристъпи в задименото, препълнено помещение. Беше се нахранил добре в близкия ресторант, после бе отишъл до „Речната магьосница“, за да се измие и да се преоблече. Там го намери Джъд и след кратко обсъждане решиха, че ще е най-добре да започнат издирването на евентуалните подпалвачи оттук.

Тъй като не искаше да създава впечатление, че е дошъл да търси разправа, Аштън се беше облякъл като комарджия: с черно сако, черна вратовръзка и черни панталони, допълнени от снежнобяла риза и сребристосива брокатена жилетка. Елегантната му фигура веднага привлече възхитените погледи на бардамите в заведението. Те го поздравиха с прелъстителни усмивки, когато спря до вратата, за да се огледа.

Таванът беше нисък, но самото помещение беше много голямо. Тънки колони поддържаха горния етаж. В задната част имаше дълъг тезгях, по който личаха следите от безброй побоища. Пред него бяха наредени петнадесетина масички с груби дървени столове. Повечето от тях бяха заети; на бара се бяха подпрели неколцина мъже със съмнителни физиономии. Човек с по-чувствителен нос сигурно би избягал от смесената миризма на потни тела, блудкава бира, тютюнев дим и мухъл, но Аштън не беше чак толкова деликатен. Той познаваше света и откъм хубавата, и откъм лошата страна, и в моменти като този се радваше, че има късмета да живее в по-добрата му част.

Прекоси бавно помещението, избра си една слабо осветена маса в дъното и се настани с лице към вратата. В същия миг за него се лепна крещящо облечена и гримирана проститутка. Бузите й бяха щедро наплескани с руж, а когато се подпря с лакти на масата, тя му позволи да надникне дълбоко в деколтето й, където ружът също не беше спестен.

— Какво ще искаш, сладур?

— Тази вечер — каза той, вадейки тесте карти от джоба си — само едно питие и една игричка.

Проститутката вдигна рамене.

— Щом искаш само пиене, ще ти изпратя Сара да те обслужи. Не мога да си губя времето с мъж, който не ще да плаща за други удоволствия, дори да е толкова хубав като теб. Но ако все пак си промениш намеренията, името ми е Фърн…

Аштън почна да разбърква картите, като оглеждаше лицата на мъжете по околните маси. Бяха неприятни типове. Един след друг свеждаха очи, когато улавяха погледа му. Мълвата явно го беше изпреварила и те не се оставиха да бъдат заблудени от невинния му вид, елегантното облекло и лъснатите до блясък ботуши. Сутринта един склад беше изгорял на пристанището и според слуховете беше подпален умишлено. Известно беше и чий е този склад. Нямаше съмнение, че ще има неприятности. Никой не можеше да посяга безнаказано на нещо, което беше собственост на Аштън Уингейт.

Аштън забеляза, че до стола му е застанала млада жена. Облегна се назад и погледна изпитото й лице. В задимения въздух не беше лесно да се разпознае цветът на помътнелите очи и на разчорлената коса, завита на тила й в безформен кок. Синята рокля, която носеше, явно е била шита за жена, тежаща поне десетина килограма повече, а прекалено големите обувки бяха завързани с парцали, за да не се изхлузват от краката й. Аштън прецени, че трябва да е горе-долу на неговите години, но изглеждаше така, сякаш животът е свършил за нея.

— Фърн каза, че искате нещо за пиене.

— Вие какво ще ми препоръчате?

— Бира — отвърна веднага момичето. — Тя не може да се разводнява много.

— Добре, донеси ми тогава една бира, по възможност в чиста чаша, нали, Сара?

— Чиста чаша можете да намерите по-скоро в Бел Шен, отколкото тук — отговори тя. — Впрочем там ще бъдете и на по-сигурно място.

— Значи ме познаваш? — попита изненадан Аштън.

Сара погледна към мъжете, които се бяха струпали около бара.

— Чух хората да говорят за вас, че сте прибрали някаква луда в дома си и сте твърдели, че тя ви е жена. Онези момчета са били в имението ви през нощта, когато се е случило това. Разправят, че заради вас загубили няколко коня.

Аштън се усмихна.

— Защо тогава не дойдат да ми се оплачат лично?

По намръщеното чело на Сара се появиха още по-дълбоки бръчки.

— Мисля, че се страхуват от вас, но не разбирам защо. Те са много, а вие сте сам.

— Потърсете си място, където бихте могли да се скриете, в случай че момчетата все пак съберат достатъчно кураж — посъветва я той.

— Няма да е зле и вие да сторите същото. Аз съм тук отскоро, но вече няколко пъти съм виждала на какво са способни тези побойници. Наистина ще е най-добре, ако си идете веднага вкъщи.

— Търся един човек, но още не съм го намерил. Липсват му два пръста на лявата ръка…

— Тук няма такъв — каза тя и изчезна.

Подгъвът на роклята й беше разнищен, а твърде големите обувки шляпаха по посипания със стърготини под. Облеклото й беше напълно подходящо за това окаяно място, но Аштън все пак имаше чувството, че Сара е виждала и по-добър живот. Тя се движеше с естествена грация, която беше съвсем неприсъща за проститутките наоколо. Когато се разхождаха бавно между масите, за да си търсят клиенти за през нощта, те се поклащаха отпуснато и тромаво, докато това момиче пристъпваше като кралица, облечена в дрипи. Дори начинът, по който се изразяваше, говореше за известно образование.

Сара се върна и сложи на масата светеща от чистота чаша и до нея калаена кана със студена бира, състояща се главно от пяна. После застана със скръстени ръце и зачака търпеливо, докато Аштън извади необходимите дребни пари. Очите й се разшириха при вида на блестящата златна монета, която й подаде.

— О, това е твърде много, сър, пък и аз не мога да ви върна. Ако ида при бармана да ги разваля, той веднага ще вдигне цената и ще гледа да задържи колкото може повече от парите.

Аштън бръкна повторно в джоба си и сложи една по-голяма, но не така блестяща монета до другата.

— Тази тук е за бармана, а златото е за вас… защото намерихте чиста чаша.

Тя се поколеба за миг, явно объркана от щедростта му. След това взе бързо монетата и каза със сълзи на очи:

— Благодаря, мистър Уингейт! Никога няма да забравя това.

Аштън опита бирата и сбърчи нос от острата миризма. Щом това беше най-добрата напитка на заведението, едва ли щяха да го накарат да поръча още.

Той бавно намести черната, плоска шапка на главата си и нареди картите на масата. С израз на крайна скука започна да играе сам със себе си, докато по едно време загуби търпение. Тъкмо се канеше да става, когато четирима мъже влязоха през летящата врата в кръчмата. Водачът приличаше на бик — с ниско чело и рошави вежди над хлътналите и близко поставени очи. Забележително голям, покрит с червени венички нос стърчеше над дебелите му устни. Той спря до вратата и се подпря с лявата ръка на един стълб, докато разглеждаше навалицата в помещението. Аштън веднага забеляза, че на месестата лапа липсваха два пръста. Когато малките свински очички се втренчиха в него, по гърба му полазиха тръпки.

Грубиянът изпъна плещи и изпъчи подобните си на бъчва гърди, което сериозно застраши шевовете на късото му сако. Придърпа панталона над шкембето си и дръзко килна шапката върху квадратния си череп. Хвърли още един поглед към Аштън и тромаво се заклатушка през помещението. Собственикът на Бел Шен изправи рамене. Страховитото чудовище явно водеше спътниците си право към него. Но четиримата седнаха на съседната маса и Аштън въздъхна с облекчение.

— Напоследък и издокараните фукльовци от баровския квартал взеха да се навъртат из нашите дупки — провикна се бикоглавият и посочи с палец към Аштън.

Младият мъж разбираше, че много скоро негодниците ще намерят претекст, за да го нападнат, но въпреки това седеше спокойно. Бавно сложи обутия си в ботуш крак на пречката на стола вдясно и продължи да реди пасианс, ала беше нащрек.

Великанът заблъска с юмрук по масата и изрева гръмогласно:

— Прислуга! Бира, и то бързо! — После се обърна към другарите си и каза малко по-тихо: — Докъде я докарахме! Човек трябва да се моли, за да получи тук нещо за пиене.

Проститутките благоразумно стояха далеч от масата, така че Сара трябваше да занесе на страшилището и приятелите му четири пълни догоре кани с бира. Мъжете протегнаха мазолестите си ръце към каните, но спряха, когато Сара каза:

— Барманът иска първо да си платите.

Огромният мъж впери очи в нея, ала тя отвърна спокойно на погледа му, без да мигне. Най-сетне той бръкна в джоба на сакото си, извади шепа монети, отдели бавно една сума и я сложи на масата.

— Тези пари стигат само за три кани — осведоми го Сара. — А вие поръчахте четири.

Скърцайки със зъби, водачът прибави още монети, после, злобно ухилен, сложи допълнително няколко цента.

— А това е за теб, сладурано!

Младата жена му отправи безрадостна усмивка и протегна ръка, но още преди да вземе парите, негодникът я сграбчи над лакътя с осакатените си пръсти. С болезнен вик тя се отскубна и гневно го изгледа, докато разтриваше почервенялата си кожа.

— Грубиян такъв! — извика тя. — Да не сте посмели да ме пипнете още веднъж!

— Охо! — изрева той. — Много си падам по такива горещи жени! Защо не вземеш назаем няколко по-хубави парцала от посестримите си и не се понагласиш за мен? Ако се облечеш в нещо по-прилично, сигурно няма да изглеждаш чак толкова отвратително.

— Същото може да се каже и за вас — отвърна Сара и в последната секунда избягна една силна плесница, с което си спести няколко синини, но пък настърви още повече мъчителя си. Той бързо се надигна от стола, сграбчи фустата й и я дръпна към себе си. Тя извика гневно, когато той я притегли на коленете си и пъхна дясната си ръка между бедрата й. Очите й се разшириха и тя отчаяно запъшка, докато се опитваше да се освободи от хватката му.

Още от най-ранно детство бяха учили Аштън да проявява уважение към жените навсякъде и при всички обстоятелства, и той твърдо се придържаше към това правило. Ето защо отвратителното държание на едрия хулиган го вбеси. Той се изправи, опъна жилетката си и приближи към съседната маса.

— Извинете, сър, но мисля, че тази дама не се чувства добре при вас. Защо не спестите и на двама ни куп неприятности, и не я пуснете?

Мъжът беше толкова изненадан, че веднага пусна Сара и така силно я блъсна, че тя се препъна. Досега никой не се бе осмелявал да му се противопостави. Аштън помогна на младата жена да стане и я бутна леко към бара. В това време якият негодник скочи от стола си със зачервено лице. Аштън не му даде възможност да заеме позиция за бой, а вложи цялата си сила в един юмручен удар, който улучи мъжа по брадичката и го запрати през масата в ръцете на другарите му. Столовете, на които седяха, се разпаднаха под допълнителната тежест и всички се озоваха с трясък на посипания със стърготини под. Четиримата се изправиха с мъка, грабнаха в ръце ножове, счупени крака от столовете и всичко, което ставаше за бой.

Аштън осуети намеренията им, като блъсна срещу тях масата. Калаени кани полетяха из въздуха, лепкавата бира обля лицата им. Разнесоха се бесни ругатни, когато четиримата се намериха отново на пода един върху друг. За да не ги остави да се окопитят, Аштън сграбчи и собствената си маса и я хвърли с все сила върху пъшкащата купчина. Водачът тъкмо се беше опрял на ръце и колене, когато тежката дървена маса се стовари с трясък на гърба му и погреба под отломките си него и придружителите му.

Но сред задимения полумрак бавно изплуваха и други силуети, които се сляха в стена от тъмни фигури и неумолимо започнаха да се приближават. Аштън забеляза отмъстителния блясък в очите им и взе да отстъпва, като размахваше заплашително един пречупен крак от стол.

— Мистър Уингейт! Насам!

Аштън хвърли бърз поглед зад себе си и различи Сара в рамката на някаква отворена врата. Прескочи един съборен стол, мина през вратата, блъсна я и сложи резето. След това двамата с момичето хукнаха през едно оскъдно осветено помещение, което явно беше склад. Заключената задна врата временно спря бягството им. Аштън се хвърли с рамо срещу неочакваното препятствие. В кръчмата отзад изглежда, беше настъпил същински ад. Най-сетне вратата поддаде. Улицата бе тясна и хлъзгава. Аштън барикадира, колкото можа, вратата, после догони Сара. Младата жена явно познаваше всяка издатина и всяка локва, и умело се промъкваше в тъмнината. Аштън я следваше по петите. Бяха само на крачка от ъгъла, когато задната врата на кръчмата отхвръкна с трясък. Внезапният рев на преследвачите им показа, че са ги видели и че ловът е започнал.

Аштън сграбчи тънката ръка на жената и я задърпа след себе си. С последни сили хукнаха по стръмната „Силвър стрийт“. Улицата беше мокра, калта полепваше по безформените обувки на Сара и й пречеше да тича. Тъй като ревящите преследвачи скъсяваха бързо разстоянието, Аштън и Сара нямаха време да спрат и да развържат парцалените връзки. Внезапно една кола с коне препречи пътя им. Те я заобиколиха само с няколко крачки преднина пред бандата хулигани. Побойниците вече предвкусваха удоволствието от залавянето на бегълците и нададоха тържествуващ рев. Те последваха плячката си около колата, но ненадейно се изправиха пред надвишаващ ги по брой противник. Множество тъмни фигури изникнаха в светлината на един уличен фенер. Понеже не знаеха с кого си имат работа, преследвачите се опитаха да спрат, като се бутаха и се хлъзгаха в калта.

При вида на втората група мъже Сара изкрещя ужасено и бързо се скри зад гърба на спасителя си. Аштън я успокои с усмивка:

— Не се страхувайте, това са приятели!

— Искате да кажете, че през цялото време са чакали тук? — попита Сара, докато двете групи бавно се приближаваха една към друга.

— Винаги се опитвам да предвиждам нещата — отвърна развеселено Аштън.

Но доброто му настроение изчезна, когато един брадат мъж го сграбчи за ревера. Аштън рязко се обърна и с лявата си ръка го удари в стомаха, а с дясната — в челюстта. Главата на мъжа отхвръкна назад, но Аштън нямаше време да види какво е станало, защото вниманието му беше привлечено от следващия противник.

Джъд Барнъм се хвърли в битката с такова въодушевление, че бандата преследвачи бързо започна да оредява. Той беше не само пъргав и силен, но имаше и дълги ръце, които му позволяваха да нанася удари отдалеч.

Сара пък даде своя принос, като скочи на гърба на един от побойниците, вкопчи се здраво в него, а със свободната си ръка му издра лицето. Същевременно дълбоко впи зъби в дясното му ухо, което го накара да нададе остър вик.

Схватката беше дива, участниците падаха и ставаха, наоколо хвърчаха пръски кал. Скоро и приятели, и врагове бяха еднакво оваляни в мръсотия, така че трудно се различаваха в слабата светлина на уличния фенер. Изкаляни от глава до пети, мнозина приличаха на фантастични речни чудовища и все по-често противниците трябваше да се вглеждат внимателно, преди да ударят, за да не улучат някой приятел. Редиците на побойниците от кръчмата постепенно се топяха. Аштън вече беше започнал да се надява на по-благоприятен изход от свадата, когато злорад рев го накара рязко да се обърне.

Четири мрачни фигури се приближаваха от горния край на улицата. Те бяха сравнително чисти, като че ли се бяха държали досега настрана от калната битка, но и бездруго не беше трудно да бъдат разпознати, защото водачът им беше якият нехранимайко от кръчмата. В огромните си юмруци държаха сопи и се пръснаха, преди да се хвърлят в боя.

— Мистър Уингейт — изрева великанът с осакатената ръка, — гответе се да се срещнете със Създателя!

— Четирима срещу един — обади се един плътен глас и Аштън се почувства извънредно облекчен, когато видя Джъд Барнъм до себе си. — Това хич не е честно. Какво ще кажете, ако се бием четирима срещу двама?

Огромният мъжага се нахвърли върху Аштън, без да се колебае нито за миг. Той беше унизен в кръчмата пред очите на всички и сега искаше да си отмъсти. Аштън избягна нападателя и му нанесе силен удар в слепоочието. Мъжът изрева и светкавично се обърна като ранена мечка гризли. Аштън удари отново, като се целеше в ръката, която държеше сопата. Оръжието изхвръкна от лапата на великана, но той не се стъписа, а скочи върху Аштън и го притисна в смъртоносна прегръдка.

Собственикът на Бел Шен усети как ребрата му запукаха и разкърши рамене. Хватката леко се разхлаби, Аштън успя да освободи ръцете си. С всичка сила заби юмруци под диафрагмата на противника си. Разнесе се болезнен рев. Другият залитна назад, като се държеше за корема. Аштън замахна, нанесе удар в носа на великана, втори в корема му и трети в челюстта. Но мъжът все още посягаше към него с дебелите си като дънери ръце. Аштън отстъпи крачка и вложи цялата си тежест в един прав удар, който улучи противника му по отпуснатата уста. Негодникът рухна безпаметен в ръцете на другарите си. Те го грабнаха под мишница и го повлякоха със себе си, като хукнаха с препъване и залитане надолу по улицата. Аштън се огледа учудено. Джъд широко се ухили. Стоеше разкрачен между няколко проснати тела, подпрял юмруци на хълбоците си.

— Какво стана? — попита Аштън.

Чернокожият вдигна рамене.

— Комай им дойде малко нанагорно.

— Както винаги ти взе най-голям дял във веселбата — ухили се Аштън.

Джъд се засмя тихо.

— Ми като не знаех кой точно е моят дял, гледах да взема повечко.

Аштън го потупа по рамото.

— Ако не ти стига, можеш да вземеш и останалите.

Джъд посочи надолу по улицата към бягащите побойници.

— Да не мислите, че ще хукна да ги гоня? Само че не видях сред тях тлъстия издокаран дребосък. Мярнах само оня с осакатената лява ръка.

— Ще кажа на Харви къде може да ги намери, пък той да се оправя по-нататък. Вече съм на края на силите си.

Той отиде при каруцата. Сара седеше на стъпалото, подпряла брадичка с лявата си ръка. В дясната още стискаше сопа и ако се съди по неколцината мъже, които лежаха в краката й в безсъзнание, тя явно добре си беше послужила с нея.

— Отдавна исках да направя нещо такова — промърмори тя, — особено като се сетя за животното, за което бях омъжена.

Аштън вдигна вежди развеселен.

— Мадам, мога само да съчувствам на мъжа ви, ако ви попадне в ръцете.

— Аз пък не — отвърна тя. — Ако наистина го хвана, ще накарам да го намажат с катран и пера заради това, което стори на мен и на семейството ми. — Тя премигна, когато очите й внезапно се навлажниха и смутено взе да рови в гънките на полата си за носна кърпа. Накрая извади един мръсен парцал, избърса с него мокрите си бузи, подсмръкна и се поуспокои. — Извинявайте, мистър Уингейт. Не исках да ви досаждам с неприятностите си.

— Глупости, Сара! — каза меко той и после попита: — Какво ще правите сега? Не можете да се върнете в кръчмата, опасно е.

— Не знам — отговори тихо тя. — Имам брат, но той отплава преди няколко години за Далечния изток. Никой не знае кога ще се върне, освен това беше нещо като черната овца в семейството. Не искаше да поеме сделките на баща ми след смъртта му. — Тя се усмихна тъжно. — Не зная дали ще повярвате, мистър Уингейт, но аз не съм се родила бедна. Баща ми имаше верига от смесени магазини и докарваше стоките за тях със собствени кораби. Аз водех счетоводството му, затова знам колко добре вървяха работите му. Но сега семейството ни е съсипано. Баща ми умря, богатството се разпиля, а аз нямам представа дали ще видя някога брат си. — Тя се загледа пред себе си, като че мислите й я бяха отнесли надалеч, след това въздъхна дълбоко. — Струваше ми се, че живея само за да дочакам деня, в който мъжът ми ще си получи заслуженото.

Аштън замислено махна пръска кал от ръкава на сакото си.

— Ако наистина имате опит в счетоводството, бих могъл да ви намеря работа в моята корабна компания.

Сара го измери с учуден поглед.

— Не бива да се чувствате отговорен за мен, мистър Уингейт. Това, което направих в кръчмата за вас, беше от благодарност. В края на краищата побоят започна заради мен. Вие не ми дължите нищо.

По лицето на Аштън се плъзна усмивка.

— Фирмата ми има нужда от човек, който разбира от сметки и документи. Но ако смятате, че няма да се справите, ще трябва да се огледам за някой друг.

Слабото й лице грейна така, че почти засенчи луната над главите им.

— Ще се справя, мистър Уингейт. Знам, че ще се справя!

— Чудесно! — Въпросът беше решен. — Най-добре е тази вечер да дойдете с нас в Бел Шен. Там ще сте на сигурно място. Утре сутринта жена ми ще ви даде няколко рокли. — Той се усмихна. — Тя изобщо не е луда, нали знаете?

Сара се усмихна тъжно.

— Да, знам, мистър Уингейт.

 

 

Беше вече късно, когато Аштън събу изкаляните си ботуши пред задната врата и поизчисти дрехите си. Тъкмо беше съблякъл сакото и жилетката, когато чу сподавено хлипане в къщата. Разтревожен изтича по чорапи към кухнята. Уилабел се стресна и се обърна рязко. Тя притискаше края на престилката към устата си, а по бузите й се лееше истински порой от сълзи. Луела Мей и Берта седяха със зачервени от плач очи, разстроени не по-малко от нея. Когато Уилабел позна изцапаното с кал лице на господаря си, пое дъх и ревна още по-силно.

— Защо плачеш? — попита Аштън. — Какво е станало?

— Мис Лиарин, господарю… — едва успя да издума през плач Уилабел. Другите две отново избухнаха в сълзи.

Страхът заби нокти в сърцето на Аштън.

— Какво е станало с нея? — извика той. — Болна ли е?

Уилабел все още ридаеше в престилката си.

— Тя си отиде, господарю.

— Как така си е отишла? Къде? — Той не разбираше нищо.

Икономката подсмръкна силно, избърса лицето си и разтреперано си пое дъх, докато се мъчеше да се овладее.

— Не знам, господарю. Оня мистър Самъртън дойде и й приказва сума ти време. После и двамата потънаха сякаш вдън земя, без да кажат никому нито дума. Баба ви и мис Джени лежат цял ден в леглото с болки в корема.

— Но защо? — попита възбудено Аштън. — Защо е избягала?

Уилабел вдигна безпомощно едрите си рамене.

— Де да знам, господарю. Може след тия приказки на мистър Самъртън да си е помислила, че е мис Лианор.

Огромна тежест се стовари на плещите на Аштън. Изведнъж се почувства съсипан, тялото го заболя от напрежението през последните часове. Опитваше се да проумее положението, но скоро разбра, че се намира пред планина, която не е в състояние да изкачи. Усети как в очите му напират сълзи и припряно се обърна към вратата.

— Ще я намеря — промълви той. — Още утре сутринта тръгвам да я търся. — Спря на прага и посочи задната врата, защото се сети, че беше оставил отвън Сара. — Доведох една жена. Погрижи се за нея и й дай да облече нещо.

Плачът и вайкането започнаха отново и той хвърли мрачен поглед към икономката.

— Сега пък какво има?

— Мис Лиарин не си е взела дрехите — хълцаше сподавено Уилабел. — Всичките хубави рокли, дето й ги купихте, си стоят. Като призрак се е стопила, сякаш вече нищичко не й трябва…