Катлийн Удиуиз
Любимият непознат (4)

Трета глава

Каретата на Аштън Уингейт зави остро и се понесе покрай широки, ръждясали порти нагоре към развалините на лудницата. Покривът на верандата на изгорялата къща опасно висеше и опушените от пожара зидове като че ли всеки момент щяха да се срутят. Дърветата около къщата бяха почернели и изглеждаха странно подрязани. Над развалините все още се извиваха струйки дим.

На двора бяха опънати палатки, за да предложат на бездомните временна защита, а няколко пазачи се мъчеха да издигнат в задния двор нещо като навес. Недалече от изгорялата сграда припламваше огън. Пламъците бяха привлекли малка група объркани хора, но една набита матрона с пръчка в ръка им пречеше да се приближат твърде много. Тя я размахваше с хъс, без да подбира, и улучваше и онези, които с тенекиени чинии чакаха раздаването на храната. По-настрани предразположените към насилие болни бяха завързани с вериги за дебели колове.

Видяното на двора потисна Аштън. Той изпитваше силно съчувствие към обитателите на лудницата, които зависеха единствено от желанието и настроението на персонала. Никога не би обрекъл някого на подобна съдба и усещаше неприязън към размахващата пръчката жена. Питаше се дали да си тръгне, без да се намеси.

Слезе от каретата и заедно с Хайръм свалиха кошници с храни и дрехи. Един от пазачите ги поздрави, притича и отвори малка порта. Няколко по-млади обитатели го последваха колебливо. Когато Аштън минаваше през вратата, те го потупваха по гърба като някой отдавна очакван приятел. Пазачът им заповяда да занесат хранителните продукти в стопанската сграда, където готвачът си вършеше работата.

— През следващите дни ще има повече — каза Аштън на посивелия надзирател и трепна, като чу пак свистенето на пръчката.

Другият, изглежда, едва сега забеляза как жената пердашеше обитателите.

— Мис Гантър — излая остро надзирателят. — Не ви ли е ясно какво могат да направят тези хора с вас, ако разбираха как се отнасяте с тях? Щом не спазвате указанията ми, ще ги оставя да правят каквото искат.

Заплахата му изглежда подейства, защото жената с нежелание отпусна пръчката. Посивелият мъж отново се обърна към Аштън и му протегна ръката си.

— Казвам се Питър Логън, сър. Около година работя в това заведение. От персонала изчезнаха двама и сега съм главен надзирател, за голямо неудоволствие на мис Гантър. — Той вдигна рамене. — Преди да се случи тази работа, си мислех, че съм допринесъл клетите дяволи да се чувстват тук малко по-добре.

— Как е могло да стане това?

Питър Логън напъха краищата на твърде голямата си смачкана риза в панталоните и се поколеба.

— Не може нищо да се каже със сигурност, сър. Ние всички спяхме, с изключение на стария Ник, който правеше нощната си обиколка из горите наоколо.

— Има ли загинали?

— Според повърхностното преброяване липсват половин дузина от обитателите. От стария Ник няма и следа. Единият от пазачите избяга тази сутрин. Предполагам, че не е могъл да понесе всички побъркани да обикалят из двора и той да се намира сред тях. — Логън стисна устни. — Естествено, ще трябва да преровим пепелта и тогава ще можем да кажем по-точно.

Аштън смръщи чело.

— Твърди се, че няколко са използвали случая да избягат.

— Да, вярно е, сър, така се говори.

— Идвал ли е някой тук, за да се оплаче?

Логън се изсмя рязко и поклати глава.

— Горе-долу всеки, за когото се сетите, сър. Тази сутрин обикаляше наоколо мистър Тич и искаше да знае възможно ли е някои от нашите питомци да избягат в Нечиз и пред какви опасности биха се видели изправени порядъчните граждани.

— Опасявам се, че Хоръс Тич си няма друга работа, освен да търси навсякъде лошото и да предизвиква колкото може повече ядове.

Пазачът хвърли бегъл поглед наоколо, след това сниши глас и се наведе към Аштън.

— Виждам, че сте умен човек, сър. Ще ви разкажа нещо, от което ще ви настръхнат косите, а може би и тези на шерифа, ако сбърка да дойде най-после тук. Аз си имам мои съмнения. Там отзад, в онази част, която не е изгоряла напълно, намерих доста фитили и мисля, че не става дума за нещастен случай, а за палеж. И още нещо… Вчера сам изтърках пода в кухнята, а като влязох тази сутрин, там имаше кръв пред печката и следи от влачене… Ръженът лежеше в огнището, а от стената липсваше един голям нож. Мога да се закълна, че там е станало нещо лошо. Освен с вас не съм споделял с никого…

— Шерифът е мой приятел. Това, което ми разказахте сега, ще го заинтересува. Ако пожарът е предизвикан, то виновникът трябва да бъде хванат и да си получи заслуженото.

— Шерифът няма да се оплаче от липса на доказателства.

Аштън плъзна поглед по мръсните фигури, които се бутаха около огъня.

— Както виждам, имате и жени тук.

— Лудостта и нещастието не спохождат само мъже, сър — отговори лаконично Логън. — Те нанасят удари там, където им хареса, дори по деца.

Аштън беше обещал на доктор Пейдж да поразпита, макар че това не му се нравеше твърде. Струваше му се, че въпросът, който искаше да зададе сега, е нелоялен по отношение на Лиарин:

— Липсва ли някоя от жените?

— Наистина липсва една, сър. Мисля, че е избягала от къщата, но не съм сигурен. Може да се е уплашила и пак да е влязла вътре. Беше странна жена. Всъщност не изглеждаше да е съвсем зле, но имаше и моменти, когато почваше да буйства. Когато се вбесеше, направо можеше да убие някого.

Ледени тръпки полазиха по гърба на Аштън. Той все още не знаеше защо Лиарин изпадна в такава паника, преди да я напусне…

— Пазачът, който липсва, се грижеше малко за нея — продължи Логън. — От време на време й донасяше някоя дреболия, гребен или нещо за обличане. Когато беше в добро настроение, тя доста хващаше окото.

— Млада ли беше? — попита Аштън и изчака с притаен дъх отговора на пазача.

— Доста млада, бих казал, но място като това бързо състарява тялото, ако разбирате какво имам предвид. Кой може да каже на каква възраст е някой тук. Все пак тя беше достатъчно млада, защото косата й не беше побеляла.

— И каква беше на цвят?

— Червеникаворуса, доколкото си спомням.

Аштън се насили външно да запази спокойствие и да смени темата, не искаше да предизвиква любопитството на пазача.

— И какво ще правите сега?

— Нямам представа, сър. Има едно място в Мемфис, но не знам как ще ги закарам всички там.

— Няма проблеми — рече Аштън след кратък размисъл. — Мога да наредя да закарат вас и питомците ви с параход. Тъкмо имам един на док.

Логън изглеждаше искрено изненадан от този щедър жест.

— И ще направите наистина това за тези хора? — С едно движение той посочи целия лагер и парцаливите фигури, които го населяваха.

— Да, до днес съдбата им ми беше чужда. Но сега не искам да се огранича само с няколко кошници храна и облекло.

Лицето на Логън грейна.

— Ако вашето предложение е сериозно, сър, тогава аз ще го приема с удоволствие. Когато кажете, ние сме готови.

— Ще се погрижа за необходимите приготовления и ще ви съобщя кога параходът ще отплава. Може да стане и до няколко дни. Трябва да бъде разтоварен и след това зареден с нови запаси храна.

Питър Логън хвърли поглед на временните подслони, които бяха подготвени сутринта.

— Тези палатки взех назаем от железницата, но ми казаха, че трябва да ги върна преди края на месеца. Сега излиза, че молитвите ми са били чути. Просто не знам как да ви благодаря, сър.

Двамата мъже си подадоха ръце и Аштън се върна към каретата си. Когато седна вътре, въздъхна дълбоко. Наистина щеше да бъде най-добре Логън да закара своето стадо от низвергнати в Мемфис. Тогава той и Лиарин никога нямаше да се срещнат.

Слънцето вече се скриваше, обагряйки хоризонта, когато Аштън уреди всичко в Нечиз и каретата му се понесе към Бел Шен. Щом зърна господаря си, Луела Мей веднага разнесе новината из цялата къща. Марелда провери за последен път вида си в огледалото, сложи няколко капки от любимия си парфюм на слепоочията и зад ушите. Тя беше твърдо решена да си върне Аштън, да удължи гостуването си в къщата и да се бори за това, което по право й принадлежеше. Ако съперницата й го убедеше, че е неговата жена, Марелда щеше да загуби играта. Поканите в Бел Шен щяха да станат по-редки. Аштън щеше да се превърне отново във всеотдаен съпруг, какъвто го помнеше и само от благоприличие щеше да отделя на другите жени по някоя и друга минута.

Марелда тръгна по коридора, но когато чу тихите поздрави долу, спря в сянката на горната балюстрада. Аштън влезе във фоайето, последван от Луела Мей и Уилис, които носеха няколко красиви пакета. Видът на големите картонени кутии от най-добрите шивашки ателиета в града разпали отново ревността на Марелда. Явно той възнамеряваше да облече така наречената си жена в скъпи рокли.

— Мис Лиарин още спи — съобщи му Луела Мей. — Откакто излязохте, почти не е отваряла очи. Доктор Пейдж беше тук и каза, че тя все още е много изтощена.

— Тогава по-добре да не я безпокоя — рече Аштън и махна на двамата прислужници да сложат кутиите върху един скрин. — Уилабел може да занесе нещата горе и по-късно.

Луела Мей и Уилис се оттеглиха от фоайето. Марелда приглади роклята си и прекара ръка по косата, готова да пресрещне Аштън. Но той беше изкачил само три стъпала, когато прозвуча кънтящ басов глас. За най-голямо разочарование на Марелда, Аштън се обърна и слезе отново по стълбите. Появи се грамаден негър и господарят го поздрави със сърдечно ръкостискане, което говореше за близко приятелство.

— Джъд! Хубаво е да те види човек пак.

— Добре дошъл вкъщи, сър.

Устните на Марелда се свиха с дълбоко отвращение. Не можеше да разбере отношенията помежду им и се закле, че щом влезе като господарка в Бел Шен, чернокожият надзирател ще бъде сменен и ще се сложи край на приятелството му с Аштън. Подобни интимности с прислугата бяха недостойни.

— Имам някои идеи по сеитбата, които много бих искал да обсъдя с теб — каза Аштън.

— Ако искате да видите първо мис Лиарин, аз мога да дойда по-късно, сър — предложи негърът.

— Луела Мей каза, че още спяла и не искам да я безпокоя. Ела с мен в кабинета ми да обсъдим въпроса веднага. Чу ли за нещастния случай…

Двамата мъже се отдалечиха бавно и Марелда се опита да овладее разочарованието си. Трябваше да се въоръжи с още търпение, преди да хване домакина насаме.

 

 

През следващите дни Аштън се зае да подготви пътуването на парахода до Мемфис. Бяха подписани необходимите договори и новият товар пристигаше, преди старият да е напълно разтоварен. По всичко личеше, че пътуването няма да бъде на загуба.

Лиарин не можеше да прави нищо друго, освен да спи. Това беше единственият начин да избяга от непрестанните болки, които я измъчваха. Въпреки това всяка сутрин тя се къпеше, обличаше чиста нощница и оставяше Уилабел, която всеотдайно се грижеше за нея, да й разреши косата. В края на леглото беше разстлана зелена кадифена рокля, а до нощната масичка имаше чифт копринени пантофки. Тя смътно схващаше, че и двете неща са нови и по мярка, но нямаше нито желание, нито енергия да ги пробва.

Лека-полека, почти неусетно силите й започнаха да се възвръщат. Тя успяваше сутрин да се задържи няколко минути по-дълго на крака, преди непоносимата болка да я свали отново в леглото. Когато се почувстваше изтощена, Лиарин мушваше няколко възглавници зад гърба си и четеше седнала или разговаряше с Уилабел и Луела Мей, докато те почистваха стаята.

Виждаше Аштън само за малко. Когато тя свършеше с утринния тоалет, младият мъж се отбиваше в стаята й, разменяха по няколко незначителни думи и той изглеждаше много въздържан. Стоеше до леглото й висок, строен и привлекателен — мъж с безупречни маниери. Само изпълненият с копнеж поглед показваше трудно потисканите му чувства. Лиарин предполагаше, че пристъпът й на страх беше причина за тази сдържаност, но не намираше сили да преодолее учтивия тон и да го попита какво мисли в действителност.

Когато тя се събудеше сутрин от унеса си, Аштън беше по работа в Нечиз или някъде из плантацията. Понякога чувстваше нощем присъствието му, но не успяваше да се отърси от съня, за да говори с него. Веднъж, когато беше станала и се опитваше да направи няколко крачки, го видя от прозореца да язди жребеца си. Гледката предизвика възхищението й. Черният лъскав кон галопираше през имението, главата върху дългата шия бе вдигната гордо, опашката му се развяваше. Ездачът напълно владееше коня, седеше леко и така изправен, че изглеждаха като излети заедно.

Минаваха ден след ден, без Марелда да се доближи до целта си. Тя се питаше отчаяно дали ще остане още веднъж насаме с Аштън. Не успяваше да увеличи постигнатото предимство и това я безпокоеше все повече, защото времето работеше срещу нея. В началото смяташе, че Лиарин няма — още болна — да тръгне да преследва Аштън и полето на действие ще остане нейно. Но седмицата измина и паниката й започна да нараства, защото плановете й се проваляха, преди да е започнала да ги изпълнява.

На втората и третата вечер след нещастния случай посрещаха гости от Каролина. Марелда въздъхна облекчено, когато гостите си заминаха. Но семейството едва се беше събрало на вечеря в салона и Латъм нахлу да съобщи на господаря си, че една чистокръвна кобила се жреби. Не стигаше ли, че Аштън целия ден не бе подвил крак — сега обърна брендито си на един дъх, извини се и изчезна, за да се преоблече. Марелда остана да се радва на вечерята с двете бъбриви стари дами. Усмивката и търпението й наистина бяха подложени на тежко изпитание.

Петата вечер Марелда се опитваше да не заспи и наостряше уши, за да не пропусне стъпките на Аштън. Но се унесе и не разбра, че той отдавна се бе промъкнал на пръсти покрай стаята й.

 

 

Къщата потъна в нощна тишина. Трепкайки, угасваха последните пламъци на огъня в камината. Аштън заспа, но малко по-късно внезапно се събуди. Загледа се в тъмнината и се запита какво го бе изтръгнало от дълбокия сън. Голото му тяло беше обляно в пот и той отхвърли завивката, за да почувства хладния нощен въздух.

Опита се да си припомни пътеката, по която беше минал насън, и пред него изплуваха тъмнозелени очи, мамещи го със съблазнителен блясък. Меки устни се разтваряха в чувствена усмивка, буен водопад червени коси падаше по разкошно тяло, застанало на колене сред смачкани чаршафи. Тя вдигна грациозно ръце и приглади тежките си къдрици. Със срамежлива усмивка го приканваше да се приближи до нея и да милва пълните й млечнобели гърди, тънката талия и гъвкавите бедра. Аштън протегна ръце и поиска да я притисне към себе си, но в същия миг жената заби нокти в него. Той се отдръпна, преследван от една съскаща вещица с горящи от омраза очи. Това не беше неговата Лиарин! Това беше някаква луда от кошмарите… Една червенокоса вещица.

Изведнъж той разбра защо се бе стреснал в съня си. В мислите му се бяха прокраднали съмнения. Чувството на отчаяние се върна, когато в главата му преминаха смътните спомени. Беше видял как мощното тъмно течение на реката, която познаваше и за която бе убеден, че никога не връща плячката си обратно, му взе Лиарин. Как би могла една слаба млада жена да намери посред нощ спасителния бряг, когато това трудно се удава денем даже на як опитен мъж?

Съмненията го глождеха безмилостно и не му даваха спокойствие. Аштън спусна крака от леглото, подпря лакти на колене и скри лицето си с ръце, овладян от страх.

„Каква е истината? Тя ли е моята Лиарин, или е душевноболна жена, която само външно прилича на нея?“ — питаше се той.

Запали лампата до леглото и обу панталоните си. След това допря фитила на една свещ до горящия пламък и излезе от стаята си, за да иде бос до вратата на Лиарин. Все още го мъчеха съмненията, посени от кошмара му. Ще намери ли любимото лице или това беше само отровно сладък мираж?

Той леко завъртя топката на вратата и я отвори безшумно. Стаята тънеше в сенки, само жарта в камината едва-едва блещукаше. Аштън се приближи тихо до леглото и остави свещта на нощната масичка, така че светлината й да пада върху Лиарин. Дълго стоя така, взрян в лицето й, докато лека-полека почувства облекчение.

Цяла вечност бе минала, откакто беше пристъпвал пак посред нощ до леглото й в една хотелска стая в Ню Орлиънс, и беше съзерцавал същите нежни черти. Тогава го порази откритието, че красотата й му действа едновременно като пламък и като лед. Да, това лице принадлежеше без съмнение на неговата Лиарин, загубена и като по чудо пак намерена по волята на неведомата съдба.

Момичето въздъхна в съня си, размърда се и отметна завивката. Сега тънката нощница едва я скриваше. Погледът на Аштън падна върху пълните, равномерно повдигащи се гърди и кръшната извивка на талията й. Желанието се разля като пламък по тялото му и кръвта затуптя в слепоочията му. Погали с очи плоския корем и спря на мястото, където нощницата се беше повдигнала и откриваше две голи бедра в сянката на извитите хълбоци.

Изведнъж Аштън се сепна, уловил се, че протяга ръка да докосне жадно Лиарин. Желанието го изгаряше, когато осъзна със студен ужас, че един необмислен жест може да я тласне към още по-голяма мъка и да разстрои окончателно клетия й мозък.

Уплашен, че не се владее, той изтри в панталона потните си длани и отстъпи няколко крачки назад. Как можа да загуби до такава степен самообладание? Беше мислил, че подобна необузданост му е чужда, но сега откриваше в характера си съвсем нова черта.

Той бавно вдигна глава и погледът му падна върху портрета, който се отразяваше в огледалото насреща. Там образът на любимата му трептеше като пламъче сред езеро от мрак, докато самата тя спеше дълбоко и не подозираше нищо за борбата, бушуваща в него.

Постепенно Аштън дойде на себе си. Имаше силна воля и можеше да противостои на страстните пориви на плътта си, колкото и разтърсващи да бяха те. Овладял се, отново се приближи до леглото, наведе се и нежно целуна Лиарин по полуотворените устни. Може би си внушаваше само, но му се стори, че тя като че ли иска да му каже нещо. Устните й се движеха насън и челото й се намръщи загрижено.

Напусна спалнята тъжен и потиснат. Мисълта, че трябва да понася този болезнен, разкъсващ копнеж, му се стори несправедлива. Но времето беше негов съюзник — времето и търпението.

 

 

Първите утринни лъчи проникнаха в стаята на Лиарин, погалиха я и нежно я освободиха от прегръдките на Морфей. Отначало тя се почувства весела и ободрена, но после, когато понечи да протегне ръце над главата си, си спомни отново за раните и за загубата на паметта. Радостта й от новия ден се изпари, но само за миг. Някъде дълбоко в нея започна да се надига едно леко, крилато вълнение и й даде сили и смелост. Не знаеше откъде идва това чувство, но й действаше по много познат начин. Лиарин усети как започваше да усеща нещата. Тя се протегна отново, но сега съвсем съзнателно търсеше болките, за да прецени силата им. Откъдето и да идваше тази възвърната енергия, тя й придаваше увереността, че никога не бе заобикаляла проблемите си и че трудностите й можеха да се разрешат и сега, стига да дръзнеше да хване бика за рогата. Трябваше да започне с най-простите неща. Не й се щеше да прекара и този ден в леглото и колкото по-скоро се вдигнеше на крака, толкова по-бързо щеше да вземе живота си в свои ръце. Една хубава гореща баня би помогнала да се отпуснат схванатите й мускули, но да изисква това в чужда къща май бе малко прекалено. От друга страна, Аштън Уингейт настояваше, че тя е неговата съпруга, следователно и стопанка тук. Погледнато така, изискванията й не изглеждаха неуместни.

Лиарин се измъкна от леглото, изправи се и се примъкна предпазливо към камината. Огънят беше угаснал и в стаята беше доста студено. Малка купчина дърва бяха струпани върху месинговата поставка и тя хвърли няколко цепеници върху тлеещите въглени. После се обърна да вземе ръжена. Когато пръстите й обхванаха дръжката, като светкавица й блесна образът на един вдигнат ръжен. Видението беше мигновено, но изведнъж всичките й сили я напуснаха. Треперейки, тя се свлече на едно кресло и потърка слепоочията си с вледенени пръсти. Не можеше да си обясни картината и се опитваше отново да я забрави, но на нейно място зейваше студена, гадна празнота.

Лиарин се стегна, бореща се с тази нова тревога. Огънят весело запламтя и тя коленичи пред камината, за да може топлината му да прогони лепкавия хлад на лошите й предчувствия. Някой почука тихо на вратата, след това я отвори решително. Беше Уилабел, която тръгна към леглото, но се спря като закована, когато видя, че е празно. Лиарин се изправи с учтиво покашляне. Икономката се обърна.

— Мили боже, мис Лиарин, не знаех, че ставате вече и се разхождате наоколо — извини се тя жизнерадостно.

— Ами, чувствам се вече много по-добре.

Уилабел се разкудкудяка доволно:

— Това ще зарадва много маса Аштън. Толкова се беше разстроил, дето не бяхте добре — тя изтърси завивката и оправи чаршафа. — Искате ли да хапнете сега нещо, мисис?

Лиарин отговори с колеблива усмивка.

— Питах се дали не бих могла да се изкъпя… имам предвид истинска вана, в която човек може да се изтегне хубавичко…

Уилабел се ухили широко.

— Разбира се, мисис, защо не?

Тя вдигна кадифената дреха, която се беше свлякла от леглото и помогна на Лиарин да я облече.

— Стойте тук и си почивайте, а аз ще сляза долу и ще приготвя всичко.

Когато се върна, икономката водеше цяло шествие прислужници. Някои носеха кутии, завързани с пъстри ленти, други мъкнеха кофи с гореща вода, а последният крепеше голяма месингова вана. Наляха водата във ваната, а Уилабел приготви чисти кърпи и нареди на масичката шишенца с ароматни масла и порцеланова паничка с ухаещ сапун. Слугите се изнизаха навън.

Лиарин помириса всички шишенца, докато намери онова, чието ухание на цветя й допадна. Пусна няколко капки от есенцията във водата и ароматът на жасмин изпълни стаята като магия. Момичето затвори очи, за да му се наслади по-добре. После зави косата си на голям кок и го забоде на тила. Огледа любопитно кутиите с разноцветните ленти.

— Какво е това? — попита тя.

— Тоалети, мисис, от шивача. Господарят ги поръча преди няколко дена за вас и снощи ги донесоха. Ще ви ги покажа да ги зърнете, както си лежите във ваната, мисис.

Уилабел помогна на Лиарин да свали кадифения халат и прецени състоянието на тялото й с критичен поглед. Беше виждала и преди натъртванията, но сега, когато жълтеникавият им цвят бе примесен с червено и синьо, те изглеждаха съвсем зле. Някои бяха почернели и изпъкваха още повече на бялата кожа. Белегът като от камшик на гърба на Лиарин беше покрит на места със засъхнала кръв и сякаш се бе разширил.

— Боже господи, мисис! Изглеждате, като че цял керван коли е минал през тялото ви.

Лиарин се отпусна във ваната и въздъхна от удоволствие, когато горещата вода прогони студа от крайниците й.

— Така се и чувствам — рече тя.

Негърката се усмихна.

— Ако не смърдеше толкова, можеше да турим градински чай, ама при всички тия хубави рокли, дето господарят ви ги купи, не върви да миришете на лошо. Но ще взема да ви залепя на гърба една хубава лапа, това място хич не изглежда добре.

Докато Лиарин си почиваше във ваната, Уилабел отвори кутиите и показа на новата си господарка няколко изящно изработени корсажа, един корсет с банели, копринени чорапи и обшити с дантела долни фусти. От най-големите кутии извади куп модни рокли и ги разстла по столовете. Под всяка рокля сложи съответните обувки. Като видя, че Лиарин иска да излезе от ваната, Уилабел приготви чиста нощница на леглото и забърза към нея с кърпата.

— Господин Уингейт сам ли избра роклите? — запита Лиарин, докато икономката подсушаваше внимателно кожата й.

— Така изглежда, мисис, и да ви кажа, много добра работа е свършил.

— Да, явно разбира от дамски дрехи.

Уилабел усети леката ирония в думите на Лиарин, поспря и я погледна въпросително:

— Не ви харесват роклите ли, мисис?

— О, напротив. Възможно ли е някой да не ги хареса? Наистина всичко е избрано много грижливо и с вкус. — Тя си облече нощницата и добави: — Твоят господар, изглежда, не се е затруднил, защото знае какво трябва да облече една жена.

Уилабел се усмихна с разбиране. Нищо чудно, че дамата се отнасяше подозрително към подобни способности, особено когато мъжът беше красив като господаря Аштън.

— Хич не си го слагайте на сърце, мисис. Още не съм виждала мъж, който толкоз да се върти около една жена, колкото той около вас. Когато мислеше, че сте умряла, само дето не си загуби ума.

Лиарин завърза сатенените панделки на нощницата около тънката си талия.

— Сигурна ли си, че наистина съм негова жена?

— Господарят каза така и това ми стига. И ако мисис не знае, нека само зърне оная картина. Наистина сте вие, всеки ще го рече.

— Мис Рус явно е на друго мнение. Доколкото знам, тя е била сгодена за мистър Уингейт, когато заминал за Ню Орлиънс и се оженил.

— Ба! — негърката погледна към тавана. — Ако мис Марелда ги говори тия, това са си нейни измишльотини, да знаете. Тя тича подире му още от малко момиче, когато дойде за пръв път в Бел Шен на ръцете на баща си. Техните умряха преди четири-пет години и й оставиха таз голяма стара къща в града. Пък после взе, че подлудя да се жени. Хвърлила е око на господаря, щом виси постоянно тук. И ми се види, ще остане още доста, ако и господарят да казва, че вие сте жена му. Човек не може да се отърве от такива като нея.

— Може пък мистър Уингейт въобще да не иска тя да си иде. Все пак Марелда е много хубава жена.

— Не ми се вярва — измърмори Уилабел. — Само дет господарят е много възпитан.

— Мислиш ли, че е по-добре да не напускам стаята си? — попита Лиарин. — Мис Рус явно има нещо против мен.

Уилабел изръмжа.

— Как ли пък не, мисис. Напук на нея вие трябва по-скоро да се покажете навън, защото инак ще вземе да си каже, че господарят Аштън си е само неин. Тя цяла седмица се катери по стените като някоя котка от яд.

— Да не искаш да кажеш, че трябва и аз да му се хвърля на врата? — попита студено Лиарин. — Та аз въобще не познавам този човек.

— Ех, мисис, ако вземете акъл от някоя, дето хубавичко го познава този мъж, откак се е пръкнал, тогава ще ви река, че няма лесно да намерите друг като него. Вярно, че сте хубавица, но както вече го рекохте, и мис Марелда е такава, пък той си е мъж.

Лиарин нямаше желание да спори с Уилабел, а още по-малко да тича подир мистър Уингейт. Ако го признаеше за свой съпруг, не беше сигурна дали е готова да приеме всички последствия. Не, тя ще бъде предпазлива и ще се опита да не прави грешки. Дано само паметта й се върне по-скоро.

Наистина мъжът, който се наричаше неин съпруг, я интересуваше. Той беше твърде привлекателен и имаше чудесни обноски. Това пролича и днес, по време на сутрешното му посещение. Като джентълмен той почака на прага, докато Уилабел съобщи за него, и Лиарин с изненада откри, че при вида му сърцето й заби по-бързо. Руменината по бузите й издаваше колко се вълнува.

Аштън огледа стаята и я видя до прозореца, където тя стоеше, обляна в утринна светлина. Меднозлатистата коса, която падаше свободно на раменете й, сякаш пламтеше. Когато срещна погледа му, Лиарин колебливо се усмихна:

— Трябва да ви благодаря за подаръците — промълви тя. — Изключително щедро от ваша страна.

— Мога ли да вляза?

— Но разбира се. — Тя беше учудена, че я моли за разрешение и пристъпи да го посрещне.

Той се устреми към нея, към своята жена, както зъзнещият се устремява към огнището или гладният към празничната трапеза. Красотата й възпламени кръвта му и прогони съмнението и несигурността от тялото му. Лудост ли беше да се събуди човек в един свят, в който всичко му е непознато — лицата, предметите, в който дори леглото, на което спи и дрехите, които носи, са му чужди? Или още по-лошо — да не знае въобще от какъв свят идва? Не, думата „лудост“ беше несъвместима с това лице.

— Изглеждаш пленителна тази сутрин.

Тя се вслуша в мекия му глас.

— Дори и със синини? — попита със съмнение.

— Толкова съм щастлив, че те не ми пречат. — Пръстите му погалиха нежно бузата й. — При това вече избледняват и скоро съвсем ще изчезнат. — Той наведе глава, като почти я допря до буйната й къдрава коса и затвори очи, опиянен от жасминовото ухание. В душата му нахлуха сладостни спомени.

Лиарин почувства близостта му с всяка фибра на тялото си и потръпна от вълнение. Сведе бързо очи, когато топлият му дъх докосна ухото й. Като омагьосана гледаше мястото, където ризата му се разтваряше и се виждаше мускулестата му окосмена гръд. Когато той се приближи още по-плътно до нея, всеки неин нерв затрептя и тя сложи внимателно ръка на гърдите му. Допирът беше като експлозия. Пулсът й запрепуска, тя почувства как пламва цялата и отстъпи крачка назад, като триеше дланите си, сякаш се беше опарила.

— Просто съм поразена от роклите, които сте ми купили — изрече тя без дъх и отстъпи още малко. — Но все някъде трябва да имам и собствени дрехи.

— Това сега е без значение — отговори той. — Новият ти гардероб няма да ме хвърли в затвора за длъжници. А щом започнеш пак да излизаш, ще го попълним заедно.

— Не се ли страхувате, че може да се стремя само към подаръците и парите ви? Особено докато не се е изяснило дали въобще съм вашата жена?

Аштън тихо се засмя.

— Какво още не се е изяснило?

Лиарин отговори с леко повдигане на раменете.

— Има хора, които вярват, че искам да ви измамя.

— Да не би Марелда да е идвала при теб?

Тя колебливо кимна. Той потърси погледа й и каза:

— Марелда те видя онази вечер за пръв път и е последният човек на земята, който би признал, че си моя жена.

— Да имах вашата убеденост… — Лиарин се обърна и тръсна нетърпеливо глава. — Знам, спомените са тук и чакат само да бъдат извадени на повърхността, но изглежда, има някаква бариера, която пречи. В момента съм чужда на самата себе си.

— Мога да ти помогна с някои факти — каза тихо той и се приближи към нея. — Но съвместният ни живот беше кратък и не зная много.

Тя го погледна.

— Моля, кажете ми каквото знаете.

Мека светлина се появи в очите му, когато гледаше лицето й. Той протегна ръка и махна няколко разбъркани кичура коса от челото й. След това отиде до прозореца и разказа фактите, като че ли ги беше научил наизуст.

— Ти си родена преди двадесет и три години в Ню Орлиънс и си кръстена с името Лиарин Едуина Самъртън. Майка ти Деидре Касиди е от ирландски произход, баща ти е дошъл от Англия. Имаш една сестра. Лианор Елизабет Самъртън, родена също в Ню Орлиънс.

— Коя от нас е по-голямата?

Аштън смутено сви рамене:

— Съжалявам, мила. Бях така погълнат от любовта си към теб, че нямах време да се поинтересувам за семейството ти.

Това признание и нежността му накараха Лиарин да се изчерви отново. Промълви тихо:

— По-нататък, моля.

— Когато майка ти починала, тя оставила на теб и Лианор къща на крайбрежието в Билокси. Ти притежаваш още една къща в Ню Орлиънс, наследство от дядо ти. Завещанието е било съставено, докато още си живяла при него и макар да умря с мисълта, че си се удавила, той никога не го промени. — Аштън се обърна и скръсти ръце на гърба си. — Както виждаш, самата ти не си съвсем без средства, а и баща ти е богат английски търговец, така че едва ли имаш нужда от моето състояние. — Лека усмивка се появи на устните му. — По-скоро обратното, ако гонех зестра, ти би била за мен мишена номер едно.

Лиарин се разсмя весело:

— Сега разбирам защо държите толкова да ме изкарате ваша жена. — Когато той отговори на усмивката й, тя стана още по-дръзка: — Ако се съди по някои признаци, вие трябва да сте истински развратник.

Той смръщи чело.

— Моля?

Тя посочи с очи роклите на леглото.

— Без съмнение умеете да обличате дами. — Хвърли му един недоверчив поглед. — Или трябва да кажа „да събличате“?

Аштън се изсмя и поклати глава:

— Живях като светец, мадам.

— Хм! — Лиарин бавно прекоси стаята и му хвърли поглед през рамо. — Съмнявам се в това.

— Не се съмнявай, мила моя — посъветва я той с лукаво огънче в очите. — Кълна ти се, че не съм погледнал друга жена, докато споменът за теб ме изгаряше.

— Изгарял ви бил… И колко дълго бушува този огън? Седмица? Месец? Година?

Аштън се зарадва, че най-после забелязва първите проблясъци на една личност, която вече приличаше на неговата Лиарин.

— Ако не беше още болна, мила, бих ти доказал цялата си страст към теб.

Усмивката й помръкна.

— Не ще и дума, умеете да убеждавате, сър. Дано не се окажа накрая жертва на опитен ход.

Аштън забеляза, че загрижеността й е истинска и стана сериозен.

— От какво се страхуваш, Лиарин?

Тя въздъхна дълбоко и помълча, преди да отговори.

— Страхувам се, че може да не съм вашата жена и ако допусна да станете мой съпруг, може един ден да си върна паметта и да разбера грешката си. Но тогава ще бъде късно; може да съм забременяла или да съм се влюбила във вас. Страхувам се да не бъда наранена.

Аштън пристъпи към нея и застана съвсем близо, но устоя на желанието да я грабне в прегръдките си.

— Обичам те, Лиарин, и не си играя със сърцето ти. Ожених се за теб, защото исках да те имам като моя жена. Всички деца, които ще се родят от любовта ни, ще носят моето име и ще имат права върху цялото ми богатство. Обещавам ти това.

Въпреки че благоразумно беше решила да го държи на разстояние, Лиарин си призна, че той заслужава да бъде обичан. В този объркан, болезнен свят нежното му внимание и вяра бяха единствената й утеха.

— Трудно ми е да си представя, че съм омъжена, Аштън. Знам толкова малко за самата себе си.

— Това е напълно разбираемо, мила. Ние бяхме женени съвсем за кратко. Ти нямаше време да свикнеш с тази мисъл.

— И въпреки това нося този пръстен — промълви тя замислено и се загледа в златната халка на лявата си ръка. — Разпознавате ли го?

Той вдигна ръката й и разгледа внимателно пръстена.

— Нямах време да ти избера нещо по-специално, затова купих обикновена халка. Ако паметта не ме лъже, това е пръстенът, който ти подарих.

Тя срещна влюбения му поглед.

— Може би наистина сме женени, Аштън, и само страхът ми пречи да си спомня.

— Не се измъчвай, мила — помоли я той. — Паметта ти скоро ще се върне и тогава ще знаеш цялата истина.

— Така копнея за този миг.

— И аз също, любов моя. Аз също.