Катлийн Удиуиз
Любимият непознат (16)

Петнадесета глава

Робърт Самъртън се завърна от пътуването си и доведе гостенин — един мъж, пристрастен към алкохола като самия него. Самюел Ивънс твърдеше, че е човек на изкуството, и наистина се оказа, че си служи умело с перото. Най-много обичаше да седи до писалището в салона, да драска нещо на листа пред себе си и да се наслаждава на компанията на баща й, при което описваше разюздано и гръмогласно безбройните приключения, които бил преживял. Колкото повече се наливаше, толкова повече украсяваше с хвалби тези описания и толкова по-странни ставаха линиите, които излизаха изпод перото му. Той създаваше игриви завъртулки, дълги, начупени черти и други причудливи творения. Крайният резултат приличаше по-скоро на богато украсен ръкопис, отколкото на портрет или пейзаж. Наистина рисунките му не бяха особено добри, но умееше да променя почерка си по най-невероятен начин. Лианор беше очарована от тази негова способност и често гледаше през рамото му, когато той нахвърляше на хартия името си с различни почерци.

— И аз мога така — заяви веднъж Робърт Самъртън.

Самюел Ивънс се засмя покровителствено.

— Не ми се вярва, драги. Ти едва успяваш да напишеш собственото си име, така че да изглежда горе-долу четливо. Камо ли да украсиш или да разнообразиш почерка си.

— Сега ще ти покажа. — Подсмивайки се, Робърт Самъртън потопи перото в мастилницата, замахна елегантно над пергаментовата хартия и след придирчива проверка гордо показа резултата на Ивънс и на дъщеря си. — Ето! Робърт Самъртън! Ясно и отчетливо като носа на лицето ти.

Развеселена, Лианор взе в ръка листа и отначало не видя нищо, освен дива бъркотия от извити линии и завъртулки. Но после изненадано смръщи чело, защото се сети за един друг подпис. Онзи в книгата с театралните пиеси! Вярно, че догадката изглеждаше доста странна. Защо трябва човек да пише чуждо име в собствената си книга?

Лианор вдигна очи и погледна въпросително Самъртън. В последно време той се държеше по-любезно и въпреки че не знаеше каква бе причината, тя предпочиташе да се отнася към нея като към дъщеря, с която се гордее, отколкото като към невъзпитано дете. И все пак имаше моменти, когато не изпитваше към него нищо друго, освен състрадание.

— Ела, Лианор — настоя той и й подаде перото. — Покажи на този стар мърморко какъв хубав почерк имаш. — Той се усмихна лукаво и хвърли кос поглед към госта си. — Името, момиче! Напиши си името.

Лианор пое перото и се наведе напред, за да изпълни желанието му, но изведнъж я побиха студени тръпки. Очите на Самюел Ивънс светеха в очакване. Когато го погледна в лицето, без да знае защо, почувства, че трябва да бъде предпазлива. Да се сравнява един почерк с друг изглеждаше съвсем невинна работа. И все пак…

Тя сложи перото обратно в кутията, при което не й убягна изненадата на двамата мъже. След това отиде бързо до вратата на верандата. Отвън се чу конско цвилене. Беше Любимо сърце, която Хайръм водеше през поляната. Както винаги кобилата послушно и грациозно се подчиняваше на заповедите му.

— Това е новата кобила на Аштън — обясни Лианор, зарадвана, че е намерила навреме подходящо извинение. В случай, че предпазливостта й се окажеше просто глупаво хрумване, не би желала да обиди двамата мъже, но ако цялата работа беше нещо повече от игра, тя би отстъпила на искането им едва след като й обяснят за какво става дума. — Прекрасно животно, нали?

Самъртън промърмори:

— Не разбирам нищо от коне. — После отиде до масата и си наля ново уиски.

Лианор се обърна изненадано. Тя си мислеше, че баща й обича конете и че на младини е бил отличен ездач. Отново й хрумна името в книгата с театрални пиеси.

— Питах се, Робърт… — Все още й беше трудно да го нарича „татко“. — Кой ли може да е Едуард Гейтлинг?

Самъртън се задави и изплю глътката уиски право в лицето на седналия срещу него гост. Ивънс скочи и припряно взе да бърше бузата и рамото си, като хвърли остър поглед на Самъртън. Бащата на Лианор все още не можеше да си поеме дъх и мина доста време, докато спре да кашля и да се дави. Накрая избърса с носна кърпа потта от челото си, отпусна се на едно кресло и я погледна смутено.

— Какво значи този въпрос, момиче?

Лианор се обърна отново към верандата. Очите й с нежност проследиха напетата кобилка, чиито копита сякаш не докосваха земята, а опашката й беше гордо вирната. След това си спомни, че Самъртън я беше попитал нещо, и отговори:

— О, видях името в книгата с театрални пиеси и просто бях любопитна кой е този човек.

— А, това ли било! Гейтлинг беше един артист, с когото преди години се бях сприятелил. Той играеше в една от пиесите и ми надписа тома.

— Разбирам. — Но в действителност нищо не разбираше. Мислеше си пак за почерка на баща си, за приликата с подписа на артиста. Дали не вдигаше много шум за нищо?

Самъртън пристъпи към нея с любезна усмивка.

— Та като говорехме за имена и подписи, Лианор, ти нали тъкмо се канеше…

Тя излезе на верандата и остави смаяните мъже. Бавно се спусна по стълбите и се отправи към Хайръм, който галеше Любимо сърце и й шепнеше в ухото какво добро животно била.

— Не е ли чудесна кобила, мисис Уингейт? — попита я той и се ухили широко.

Лианор вдигна изненадано вежди.

— Сега съм мисис Синклер, Хайръм.

— О, знам какво приказват всички, мисис, но ума ми не го побира как такава сладка лейди като вас ще вземе да се омъжи за някой като мистър Синклер. — Той поклати огорчено глава. — Човек, дето иска да убие красиво животно като това, трябва да е много, ама много лош.

Лианор се усмихна.

— Баща ми казваше, че един мъж се познава по темперамента на конете в конюш… — Тя млъкна по средата на думата, съвсем объркана. Баща й току-що беше заявил, че не разбира нищо от коне, откъде знаеше тогава тази мъдрост?

Хайръм се усмихна още по-широко. Белите му зъби блеснаха.

— Господарят има няколко страшно хубави коня в конюшнята, мисис.

Тя погали замислено копринените ноздри на кобилата.

— Ти обичаш мистър Уингейт, нали, Хайръм?

— Да, мисис! — Чернокожият кимна енергично и потупа шията на коня. — И то много!

— И аз — въздъхна тя. — Там е цялата работа.

Хайръм се засмя.

— И аз тъй си помислих, че и вие го обичате, мисис.

Тя се питаше дали чувствата й изобщо бяха тайна за някого. Тъжно промълви:

— Май сестра ми се е омъжила за по-добрия съпруг.

Хайръм се подсмихна.

— Господарят все казва, че туй трябва първо да се провери.

 

 

„Речната магьосница“ беше завързана здраво за кея и беше украсена с гирлянди и цветя, за да се прикрият промените по фалшборда и да се изпълни въздухът със сладко ухание, когато пристигнеха първите гости. Мъже в официални костюми и дами в коприна и сатен, с бляскави накити по шиите и ръцете се разхождаха по палубите и влизаха в ярко осветените салони, където под звуците на оркестър се разбъркваха и се раздаваха карти, докато щастието следваше капризната си пътека.

Лианор влезе в игралния салон под ръка с Малкълм и всички присъстващи се обърнаха заинтригувано към тях. Естествено, повечето бяха чували носещите се навред слухове и бяха любопитни да огледат отблизо жената, около която се вдигаше такъв шум. Видът й в никакъв случай не ги разочарова. Облечена в рокля от бледорозов сатен, чиито ръкави и корсаж бяха гарнирани с кремава коприна, тя изглеждаше сладка и съблазнителна като изобилните сладкиши по масите. Златисточервеникавата й коса беше вдигната високо в елегантна фризура, а на ушите й се поклащаха обици от диаманти, рубини и перли. На шията й имаше двуредна огърлица от перли, закопчана отпред с рубин, заобиколен от диаманти. Украшенията бяха подарък от Малкълм. Той каза, че по този начин искал да се извини, задето си изтървал нервите и се опитал да убие Любимо сърце. Изглежда, за него беше извънредно важно да й покаже, че може да бъде не по-малко щедър от съперника си.

Деколтето откриваше раменете й и беше толкова дълбоко, че извивките на белите й гърди добре се открояваха. Малкълм беше много въодушевен от вида на бижутата на такъв пленителен фон, но посвещаваше на подаръка си далеч по-малко внимание, отколкото на примамливо закръгления бюст. Погледът му постоянно се спираше там, изпълнен с възхищение.

С Лианор до себе си той се разхождаше гордо като паун с женската си, само че в този случай женската беше далеч по-хубава. Изглеждаше силно загрижен за здравето й, галеше я по ръката, обгръщаше талията й, като винаги издебваше момент, когато наблизо имаше други гости и тя не можеше да се отдръпне от нежностите му, без да привлече вниманието им. Той се възползваше от тази възможност преди всичко край игралните маси и под предлог, че се интересува от картите, слагаше ръка на раменете й, галеше меката й кожа и от време на време докосваше с дългите си пръсти гърдите й. Лианор се изчервяваше от тези дръзки милувки и скришом хвърляше погледи наоколо, за да види дали някой не ги наблюдава. За нейно облекчение всички, изглежда, се интересуваха повече от картите и високите залози, отколкото от нея и Малкълм. Всички, освен Марелда Рус, която стоеше от другата страна на масата зад играчите. Обичайният й придружител Хоръс Тич беше нервен както винаги и се оглеждаше неспокойно за Аштън Уингейт. Марелда открито се забавляваше, следейки нежностите на Малкълм и неудобството, което предизвикваха у Лианор. Всичко, което нараняваше по някакъв начин червенокосата, беше балсам за душата й. Тя забеляза как очите на Лианор помръкнаха и след това се разшириха изненадано, когато я съзря. Марелда вдигна подигравателно вежда, усмихна се студено и поздрави с кратко кимване съперницата си. Не желаеше тя да си помисли, че в сърцето й има място за помирение, защото това не беше вярно.

Вечерта стана поносима за Лианор, едва след като видя Аштън да влиза в салона. Без да се интересува от помрачнялото лице на Малкълм, тя впи грейналите си очи в другия. Аштън изглеждаше великолепно в тъмносиния си фрак с панталон в същия цвят, допълнени от сива копринена жилетка и вратовръзка на сиво-сини райета. Бялата колосана риза изпъкваше ослепително на фона на загорялата му от слънцето кожа. Той се спря на вратата и напрегнато заоглежда присъстващите. Най-сетне очите им се срещнаха. Той бавно я изгледа от горе до долу, след това й изказа с очи безмълвен, но недвусмислен комплимент. За момент почти й се зави свят, но нежният му поглед сякаш я прихвана и й даде опора. Тя го обичаше — това беше толкова явно, колкото и чувствата, които бяха изписани на лицето му.

Малкълм изсъска гневно:

— Този кучи син май смята, че може да те завлече в каютата си, понеже си на борда на парахода му. Сигурно много му се ще да ти покаже как изглежда светът от леглото му.

Лианор се задави. Обърна глава, за да скрие почервенялото си лице, и леко се закашля. Едва не му разказа, че вече многократно се е наслаждавала на тази гледка. Малкълм се изкиска ехидно.

— Без съмнение Уингейт е организирал всичко това, за да те примами в клопката, но аз ще го предотвратя. Цяла вечер няма да мръднеш от мен. Не съм забравил как го ощастливи с целувка и нямам намерение да изпадам в неудобно положение, като те оставя да му се хвърлиш на врата пред цялото общество тук.

— Не възнамерявам да се хвърлям на врата на когото и да било, Малкълм — забеляза Лианор ядосано.

— Аха, както виждам, поразроших ти перушината, гълъбче! — Той се засмя студено. — Но ако те хвана още веднъж с него, няма да минеш само с това. А него ще го кастрирам пред очите ти.

Лианор го изгледа ужасена, изпълнена със страх от деня, когато ще трябва да му каже, че носи дете от Аштън. Потрепери, когато той погали ръката й, и сведе поглед, за да скрие отвращението си от него.

Аштън машинално отпиваше от някаква чаша. Видя месестата ръка да се плъзга по ръката на жената, която обичаше. Тъй като не виждаше лицето й, не можеше да каже как реагира тя на този жест. Въпреки това ревността го прободе като с нож, защото мисълта, че всъщност той трябваше да стои там и да я представя за своя жена, не му даваше мира. Забеляза, че Марелда се приближава към двойката, и се замисли какво ли крои отново.

Тъмнокосата жена застана пред Малкълм и му протегна ръка.

— Мисля, че не сме се срещали, сър — каза тя любезно. — Аз съм Марелда Рус… А това е мистър Хоръс Тич, мой добър приятел.

Малкълм галантно докосна с устни тънките й пръсти.

— Малкълм Синклер, на вашите услуги, мадам! — Той се изправи и отново сложи лявата си ръка на талията на Лианор. — Съпругата ми, Лианор Синклер.

Марелда хвърли бегъл поглед на Лианор и усмивката й стана леко подигравателна.

— Имах вече удоволствието да срещна жена ви още когато пребиваваше в Бел Шен. Е, тогава всички мислеха, че е жена на Аштън. — Тя се обърна към Лианор с кратко кимване. — Бижутата ви са прекрасни, скъпа. Напомнят ми за някои накити, които съм виждала преди, само че те се загубиха или бяха откраднати…

След като й отправи тази злобна забележка, продължи прекъснатия разговор с Малкълм:

— Разбира се, на мен ми беше ясно, че една жена, която се е удавила, едва ли може изведнъж да възкръсне, но Аштън несъмнено си беше загубил ума и настояваше, че тя е съпругата му.

— Понякога той е доста упорит — отговори Малкълм и хвърли студен поглед към домакина им.

— Сигурно сте имали някое и друго разногласие с него по този въпрос. — Краткото кимване на Малкълм беше прието от Марелда с весел смях. — Но май всички сме имали разногласия с него. — Погледът й се насочи към Лианор. — Естествено, с изключение на жена ви. Известно време двамата като че ли се чувстваха много добре заедно. Цяло чудо е, че не се стигна до дуел между Аштън и вас.

Малкълм се намръщи.

— Страхувам се, че мистър Уингейт непочтено си е позволил някои своеволия, докато е пребивавала в дома му, но междувременно тя се освободи от мисълта, че е негова жена. Изключително приятно е да си е отново вкъщи, където й е мястото.

— Чух, че Аштън все още не приемал новото положение. — Този път Марелда отправи бегъл поглед към Хоръс Тич. Дребният, тлъст мъж се радваше на всяка секунда внимание, което му отделяше. Тъмните му влажни очи бяха приковани с благоговение в устните й, когато тя продължи: — Някой би трябвало да му каже, че не е добре дошъл тук.

Хоръс отвори уста, за да заяви предварително, че той в никакъв случай няма да бъде този някой. Никога вече нямаше да се впусне в открит сблъсък с Аштън Уингейт. Но когато видя суровия поглед на Марелда, бързо затвори уста. Целият се обля в пот и вътрешно простена от отчаяние. Не беше ли направил достатъчно за нея?

— Аз вече опитах — обясни Малкълм и лицето му придоби обиден израз. — Но този човек е твърдоглав и отказва да се вслуша. Дори и бащата на Лианор не можа да го накара да промени намеренията си.

— И аз мисля, че на тази тема е съвсем оглупял — допълни бързо Хоръс.

— Тогава би трябвало да му се покаже по друг начин — не се предаваше Марелда. — Слепецът трябва да се хване за ръката и да се води.

— За съжаление той не позволява и да го водят — сухо отбеляза Малкълм.

— Хайде, хайде — започна да го убеждава Марелда, като изгледа подигравателно Лианор, която беше пребледняла като платно. Не допускаше, че Аштън означава толкова много за малката мърла, та разговорът им да предизвика у нея такива видими последствия. — Сигурно има начин човек да се справи с този мъж.

— Аз… ъ-ъ… мисля да ида да подишам малко чист въздух — успя да каже Хоръс и бързо се извини. С припрени крачки прекоси помещението, като бършеше потта от челото си. Разбира се, че нямаше абсолютно нищо против Аштън Уингейт да си получи заслуженото. Дори се надяваше това да стане час по-скоро… но в никакъв случай от неговата ръка.

Той се промъкна покрай малка група гости и достигна до едно празно място сред навалицата. Когато вдигна очи, срещна развеселения поглед на Аштън.

— Добър вечер, мистър Тич! — Аштън леко вдигна чашата си за поздрав.

Кръвта застина в жилите на Хоръс. Той сви глава и се шмугна покрай него, като промърмори:

— Извинете, имам делови разговор навън.

Той избяга от помещението, което внезапно му се бе сторило задушно, облегна се отвън на стената и се помъчи да си поеме въздух. Още веднъж се отърва! Все повече се страхуваше, че някой ден Аштън ще си отмъсти за всичко, което той, Хоръс Тич, му беше сторил. Една фигура се изправи пред него и той трепна.

— Мистър Тич?

Въздъхна облекчено. Не беше мъжът от Нечиз, а този, с когото се беше уговорил тук, на борда на парахода.

 

 

Вътре в залата Лианор също не се чувстваше никак добре. Малкълм постоянно слагаше ръка на голото й рамо или я притегляше към себе си, от което направо й се повдигаше. Марелда беше сменила темата: сега разговаряше с Малкълм за времето, преди всичко за силните бури, които се разразяваха напоследък по крайбрежието. Но нито за секунда не изпускаше от очи играта на дългите пръсти по кожата на Лианор. Това, че събеседникът й показваше такъв интерес към жена си, я вбесяваше и в душата й бушуваха бури, подобни на тези, за които тъкмо разговаряха. Аштън също беше влюбен в тази глупачка и когато Марелда му предложи като подарък своето непорочно тяло, той я беше отблъснал студено, сякаш в неговите очи тя нямаше никаква стойност. Огорчаваше я, че и двамата тичаха след малката уличница. Но сега, докато разговаряше с Малкълм Синклер, й се стори, че усмивката му придоби нещо сладострастно и че в очите му се появи недвусмислен интерес към нея. Идеята да съблазни Синклер й допадна. Тогава щеше да покаже на тази високомерна кучка до него какво значи да загубиш мъж заради друга жена.

— Ах, кажете, мистър Синклер…

— Хайде, хайде, защо така официално? — прекъсна я той усмихнат. — Собственото ми име е Малкълм и бих се радвал, ако го използвате.

Марелда прие упрека с леко кимване.

— Разбира се, Малкълм.

— Това звучи вече по-добре — каза той. — Та какво искахте да кажете преди малко?

— Исках да ви попитам дали сте разглеждали някога „Речната магьосница“. — Тъмните й очи блестяха, устните й се усмихваха прелъстително. — Тук, на борда, има доста спокойни и уютни кътчета, където човек може да се усамоти. Не бихте ли желали да ви поразведа? Сигурна съм, че Аштън няма да има нищо против.

Малкълм погледна жена си и въпросително вдигна едната си вежда, но Лианор не беше следила разговора, защото с всички сили се бореше да овладее пристъпите на гадене. От самото присъствие на Марелда Рус буквално й призляваше.

— Извинявай, Малкълм, но в момента никак не се чувствам добре. — Говореше предпазливо и едва дишаше. Въздухът в помещението беше спарен и тежък. Стомахът й се бунтуваше от силното вино, горещината изцеждаше силите й. Дори Малкълм забеляза колко е бледа. Ала въпреки това тя настоя: — Но моля ви, не се отказвайте от удоволствието заради мен.

Той кимна и реши да се възползва от случая. Лианор явно беше болна и дори Аштън Уингейт не би се навъртал край нея, след като всеки момент можеше да повърне. Колкото до него, той щеше да си позволи няколко минути отдих и може би щеше да сложи началото на една интимна връзка.

Когато Малкълм и Марелда изчезнаха, Лианор се придвижи внимателно през навалицата. Целта й беше да стигне до най-близката врата, все едно накъде водеше. Тя дори не смееше да се огледа за Аштън, защото и най-малкото движение на главата можеше да има лоши последици. Навън топлият нощен въздух погали кожата й, а в далечината дочу ясния смях на Марелда, придружен от баса на Малкълм. Свърна в обратна посока.

Аштън натопи носната си кърпа в чаша вода и тръгна бавно към вратата, през която току-що беше излязла Лианор. Спря отвън на палубата и се ослуша. Стори му се, че видя Хоръс Тич да се отдръпва в сянката, за да не го срещне, но тази, която търсеше, не се виждаше никъде. Тръгна бавно покрай релинга, вглеждайки се в тъмнината между фенерите, докато забеляза пред себе си бледо петно — Лианор се беше облегнала на един стълб, наклонила глава назад. Приближи се до нея и я прегърна.

— Всичко ще се оправи — утеши я шепнешком.

Тя се отпусна облекчено на гърдите му. Чувстваше се напълно изтощена. Той избърса лицето й с влажната кърпа и постепенно под нежните му грижи пристъпите на гадене стихнаха.

— По-добре ли си? — тихо попита след малко.

Тя леко кимна.

— Мисля, че да.

— Искаш ли да си полегнеш в каютата ми?

— Не, само това не! Малкълм ще се пръсне от яд. — Искаше да се засмее, но пак й призля. Изчака да й поразмине и рискува лекичко да се усмихне. — Той се страхува от гледката, която можеш да ми покажеш от леглото в твоята каюта.

Аштън сложи нежно пръст под брадичката й и повдигна главата й, докато срещна очите й. В светлината на луната те блестяха като Млечния път.

— Ти си пил — забеляза тя. От него лъхаше толкова силно на бренди, че й се зави свят. — И то повече от обичайните една или две чаши, бих казала.

— Мъката може да направи от мъжа пияница — отговори той.

— Мъка ли? — Очите й изучаваха лицето му. — Какво те измъчва?

— Малкълм — каза той, — и ръцете му по кожата ти… И това, че през цялото време си с него горе, в къщата, а аз трябва да стоя долу и да ви наблюдавам само отдалече.

Дъските на палубата потрепериха под нечии тежко стъпващи токове и когато двамата се обърнаха, видяха Малкълм да се приближава с дълги, гневни крачки. Връзката му я нямаше. Жилетката и ризата бяха разкопчани, така че се виждаха широките му космати гърди. Явно след напускането на залата не си беше губил времето.

— Един вътрешен глас ми подшушна, че трябва да проверя с какво се занимавате, докато ме няма! — Той сграбчи Аштън за раменете и го блъсна с гръб към стълба. — По дяволите, казах ви да оставите жена ми на мира.

— А аз искам да оставите моята на мира! — отряза Аштън и отблъсна ръцете на Малкълм. Тази вечер търпението му бързо се изчерпваше.

Малкълм размаха заплашително юмрук пред лицето на Аштън.

— Тя е моя!

— Аз твърдя обратното и ако сте готов, можем още сега да уредим спора веднъж завинаги.

В ръцете на Малкълм светкавично се появи един малък пистолет „Деринджър“. Без да обръща внимание на ужасения вик на Лианор, той тикна оръжието под брадичката на Аштън.

— Само не си мислете, че можете да я направите толкова бързо вдовица.

Надяваше се поне малко да стресне противника си, но пренебрежителната усмивка не слезе от устните на Аштън. Този човек лед ли имаше в жилите си вместо кръв? Искаше поне веднъж да види омразното лице без обичайната му самоувереност, да чуе Уингейт да скимти за милост в краката му. Ненавиждаше тази проклета невъзмутимост почти толкова, колкото и самия мъж.

— Е, хайде! — предизвика го той. — Направете само едно движение и с вас е свършено. Единственото ми желание е да ви тегля куршума и да нахраня рибите с трупа ви.

— Не забравяйте, че имате свидетелка — каза Аштън спокойно. — Или след това ще се отървете и от нея по същия начин?

— Сигурен съм, че и тя би се радвала да не се въртите постоянно около нея.

— Малкълм, престани вече! — За разлика от Аштън Лианор съвсем не се отнасяше така лекомислено към пистолета. — Моля те! Махни това, преди да си наранил някого с него. — Когато той пренебрегна молбата й, страхът й се превърна в паника и тя добави с отчаяна настойчивост: — Махни го, Малкълм, или, бога ми, ще отида в каютата на Аштън и ще забравя, че съм имала нещо общо с теб.

Аштън вдигна подигравателно вежда и попита Малкълм с крива усмивка:

— Е, какво да стори дамата, Синклер?

— Аштън! — извика Лианор, ужасена от безгрижието му пред опасността, която го заплашваше. — Той ще те убие!

Пистолетът се заби в шията на Аштън и пръстите на Малкълм стиснаха дръжката от слонова кост така, че кокалчетата му побеляха. Страшно му се искаше да се отърве най-после от Уингейт, но щеше да загуби твърде много, а когато се касаеше за материални неща, той не беше безумец. И все пак изкушението беше толкова голямо, че започна да трепери. Изведнъж чу щракане и усети как нещо твърдо се забива в корема му. Погледна невярващо надолу и очите му се разшириха, като видя, че към стомаха му е насочено дулото на едно далеч по-тежко оръжие.

— Омръзнаха ми постоянните ви заплахи — каза Аштън. — Какво ще кажете да си разменим за малко местата?

Думите улучиха Малкълм като юмручни удари в гърдите. Или беше сърцето му, което се блъскаше силно в ребрата? Не смееше да помръдне.

— Започвам да броя — спокойно заяви Аштън, — и ако не ме убиете, докато кажа „три“, никога вече няма да имате този шанс. — Със свободната си ръка бутна настрани Лианор, без да обръща внимание на настойчивите й молби. — Едно… — Очите му блеснаха, когато натискът на пистолета в гърлото му отслабна. — Две…

Скърцайки със зъби, Малкълм отпусна оръжието. Аштън пъхна пистолета си отново под фрака, извади пура и невъзмутимо я запали.

— Отсега нататък бъдете по-предпазлив в заплахите си, Малкълм — посъветва го той. — Някой може да се почувства обиден и да ви строши черепа.

Малкълм обаче не се вслуша в този разумен съвет.

— Само почакайте и ще видите какво ще ви се случи, мистър Уингейт! — изсумтя той, сграбчи Лианор за ръката и я повлече след себе си.

Аштън ги последва бавно. Горещо желаеше да има разрешението на Лианор и да отстрани Малкълм завинаги от живота й. Но докато тя се съгласеше, не му оставаше нищо друго, освен да я наблюдава отдалече, а това съвсем не беше приятна задача.

Пред игралната зала Малкълм спря, за да оправи облеклото си, като гледаше гневно жена си.

— Вратовръзката ти е изчезнала — спокойно подхвърли Лианор. — Марелда наслади ли се на гледката откъм леглото? Във всеки случай ти държиш рекорда за най-бързо прелъстяване в историята.

Малкълм само изръмжа.

— Тъкмо когато… — Той търсеше подходящи думи, но не намери такива, които би могъл да употреби пред жена си. — Мислех само за теб… ти в неговите ръце… как се забавляваш с него!

— Марелда трябва да е била доста разочарована, че не си довършил това, което започна с такъв ентусиазъм. — Лианор иронично повдигна дясната си вежда. — Много съжалявам, че попречих на завоевателните ти планове, Малкълм. Ако правилно съм схванала, само мисълта, че аз върша същото в момента, ти е попречила да стигнеш до целта си и намирам това за доста забавно.

Вместо отговор той сграбчи като в менгеме ръката й над лакътя, насили се да се усмихне и я повлече към дансинга в залата. Те се движеха сковано под такта на валса, изпълнени с гняв един към друг. Ясно съзнаваха, че привличат вниманието на околните. Малкълм се ядосваше, че танцът им не притежаваше нищо от грацията, с която Аштън Уингейт беше въртял Лианор онзи следобед пред павилиона в градината. А този път липсваха и възхитените коментари на гостите.

— Изглеждаш прекрасно — каза той в отчаян опит да стопи леда помежду им. — От всички жени тук ти си най-хубавата.

Лианор съзря Марелда гневно да влиза през една от вратите. Ако се съдеше по зачервеното й лице и по погледа, с който стрелна Малкълм, май не беше в най-добро настроение.

— Марелда отново е тук — студено осведоми мъжа си Лианор. — Изглежда малко ядосана. Не искаш ли да отидеш при нея и да оправиш нещата?

— Тя не означава нищо за мен — каза подигравателно той. — Тя е от тези, при които човек се облекчава, когато собствената му жена не го задоволява достатъчно.

Лианор го изгледа с изненадан поглед.

— Как можеш дори за миг да си помислиш, че ще ти се отдам, докато се държиш като някой уличен котарак? А още по-малко, след като току-що си се забавлявал с Марелда.

— Да не ревнуваш? — попита той усмихнато.

— Това е по-скоро страх, Малкълм. Опасявам се, че ако легна с теб, мога да пипна някоя болест.

Самочувствието на Малкълм спадна като балон, на който са изпуснали въздуха.

— Ти си студенокръвна кучка, Лианор Синклер!

Тя обърна глава и си спомни за една вечер в стаята на Аштън в Бел Шен. Бягаше от него, кискаше се и хвърляше една след друга дрехите си, за да разпали желанието му. На края не остана нищо по тялото й. Тогава той се пресегна и я притегли към себе си. Уловена в ръцете му, тя го зацелува, но после пак му се изплъзна закачливо и затанцува пред него, и то по начин, какъвто Саломе и насън не би посмяла да си представи. Наистина ли беше студена? Или само по отношение на мъжа, с когото в момента се носеше по дансинга?

Тя трепна, когато Малкълм обхвана още по-здраво талията й и я притисна към себе си. Наведе се напред, за да я целуне по рамото, защото беше видял, че Аштън влиза в залата. Знаеше, че другият не я изпуска нито за секунда от погледа си, и настроението му се подобри неимоверно при мисълта да го поизмъчи по този начин. Горещият му дъх докосна лявото й ухо.

— Щом твоят мистър Уингейт упорства да ходи подире ти, тогава би трябвало да го накарам да страда малко, не намираш ли?

— Какво искаш да кажеш? — В очите на Лианор имаше загриженост, когато погледна към него.

Малкълм разхлаби прегръдката си и й позволи да увеличи разстоянието между тях. Със самонадеян израз на лицето я водеше по дансинга.

— Просто ще му напомня, че ми принадлежиш. — Пръстите му галеха гърба й и когато тя се скова, той я погледна предупредително. — Внимавай, драга, ако не участваш в играта, ще те накарам да плащаш!

— Да плащам! — Тя повтори думата с недоумение. — Какво възнамеряваш да правиш?

Той кимна с глава по посока на Аштън.

— Искам този луд да разбере най-после чия жена си и ще се погрижа да прокълне деня, в който си е измислил тази малка игричка. Докато сме на борда на „Речната магьосница“, ще ми позволиш да те докосвам, когато и където поискам.

— Това заплаха ли е? — осведоми се Лианор с лек сарказъм.

Малкълм отговори със самодоволството на разглезен котарак:

— От доста време ме държиш далече от леглото си и постепенно започвам да губя търпение. Ситуацията става непоносима, затова си мисля, че скоро ще трябва да се откажем от отделните спални и да се завърнем пак към брачното ложе. Или може би си забравила как стояха нещата между нас по-рано? — Очите му се сведоха към пълния й бюст в деколтето. — Досега бях загрижен за здравето ти и се съобразявах с това, но междувременно ти си придобила достатъчно сили, за да приемаш неговото внимание. Защо да нямаш сили и за моето? В края на краищата аз съм ти мъж.

Мускулите по лицето на Аштън се сгърчиха, когато видя как Малкълм опипва жената в ръцете си. Машинално посегна и взе чаша бренди от таблата, която тъкмо разнасяше един корабен стюард. Ненавиждаше Малкълм заради погледа му, вперен в пазвата на Лианор. Мразеше устата, която целуваше гладката й кожа, и ръцете, които обхващаха тънката й талия. Може би все пак сгреши, като покани приятелите си на това празненство. Изглежда, че Малкълм се забавляваше чудесно през цялата вечер.

Ужасена от предложението на Малкълм, Лианор попита:

— Да не искаш да кажеш, че трябва да се оставя да ме опипваш пред всички?

Малкълм се ухили мръсно.

— Другите са ми безразлични, скъпа. Интересува ме единствено онзи глупак, който държи да те нарича Лиарин.

Лианор постепенно започна да разбира какво искаше и всичко в нея се съпротивяваше срещу това.

— Предполагам, че дори да не съм съгласна да участвам, ти ще продължиш да ми оказваш вниманието си, или както там го нарече.

Малкълм вдигна небрежно рамене.

— Докато си държиш леглото девствено чисто и ми отказваш съпружеските права, трябва да задоволявам апетита си с проститутки, но вече ми омръзна да чувствам под себе си само някое продажно тяло. — Той се загледа настойчиво в смарагдовозелените й очи. — Копнея за млада, непохабена плът.

— Значи съм така или иначе в капана?

— Все още имаш възможност да избереш по-малкото зло.

— Благодаря, знаеш вече отговора на това предложение.

Дощя му се да избухне обидено, но на устните му се изписа само подигравателна усмивка.

— Сигурно смяташ, че Уингейт може да ти достави повече удоволствие от мен? — Той издаде презрителен звук. — Ако наистина мислиш така, значи нищо не разбираш от мъже.

— Аз наистина съм забравила много неща — каза безизразно тя. — Но се уча наново, и то бързо. Мисля си например, че трябва да съм се омъжила за теб в състояние на умопомрачение. Или просто си ме заблудил.

Внезапно в залата настъпи смут и всички присъстващи се обърнаха към вратата, през която шерифът Коти бутна Хоръс Тич, който размахваше ръце и крака. Като стигнаха до Аштън, те спряха и бързо бяха заобиколени от любопитни зяпачи.

— Ето един от вашите крадци, мистър Уингейт. Хванах го на местопрестъплението, тъкмо когато се канеше да изчезне с останалите от пиратската банда, но, слава богу, успяхме да го заловим заедно с още неколцина. — Той разтърси Хоръс, както куче разтърсва плъх, което сериозно разгневи жертвата му.

— Идиот такъв! — Хоръс се опита да се извърти на пръсти — защото само с тази част на тялото си опираше в пода — и да се измъкне от унизителната хватка на представителя на закона. — Казвам ви, аз самият станах жертва на разбойниците! Те ме принудиха да тръгна с тях.

— Разбира се, мистър Тич, и съвсем случайно тези бижута бяха в джоба ви! — Шерифът Коти бръкна в собствения си джоб и извади диамантено колие. — Намерихме някои от гостите заключени в предните каюти. Преди това са били ограбени. Излезли на палубата да подишат чист въздух и там неговите хора — той кимна към Тич, — ги изненадали и им взели всичко, което имали у себе си. Сигурно скоро щяха да нахълтат и тук.

— Но аз също бях отвън на палубата — забеляза Лианор с ръка на гърлото.

— Тогава сте имали голям късмет, мадам — констатира учтиво шерифът. — Някой трябва да ви е закрилял.

— И аз също бях навън — заяви Марелда и се промъкна между насъбралите се.

— Марелда, кажи им, че нямам нищо общо с тази работа! — умоляваше Хоръс.

— Той ваш приятел ли е, мадам? — попита шерифът.

— Да — каза бавно Марелда, като се чудеше какви ли ядове си навлича с този отговор.

— Е, да, това обяснява защо не са ви ограбили. Мистър Тич вероятно е наредил на разбойниците да не закачат приятелите му.

— Но цялата тази история е просто смешна! — извика възмутено Тич.

— И аз мислех отначало така, когато мистър Уингейт ме помоли да наблюдавам парахода му, в случай че някому хрумнат лоши помисли. Можете да си представите изненадата ми, когато аз и хората ми видяхме крадците да изпълзяват от скривалищата си и след това да тичат по кея, за да се покатерят на борда. Изглежда, са подготвили добре тази работа, само дето планът на мистър Уингейт беше по-добър.

— Ранен ли е някой от гостите? — загрижено се осведоми Аштън.

— Само са малко уплашени — отговори представителят на закона. След това отново кимна с глава към Тич. — Сега ще заведа този зад решетките, а после ще му задам няколко неудобни въпроса.

— Не може ли да го вразуми някой? — молеше се Хоръс с разперени ръце. — Аз наистина не съм откраднал нищо! Казвам ви, крадците са ми пъхнали бижутата в джоба, за да изглежда, че съм бил с тях.

— Лъжете, мистър Тич, един от крадците се закле, че принадлежите към бандата. Вие сте се срещнали с него тук, на борда, и сте му платили за кражбата.

Хоръс търсеше отчаяно някакво правдоподобно обяснение.

— Нямам представа кой беше той. Запознах се с него в кръчмата и той помоли да се срещне с мен тук.

— И каква причина изтъкна?

— Никаква. — Хоръс вдигна рамене. — Искам да кажа, че просто дойде при мен и ме ограби.

— Е, като се има предвид колието в джоба ви, след грабежа вие сте станали по-богат или по-точно щяхте да станете, ако не ви бяхме спипали.

 

 

>Шестнадесета глава

 

„Лиарин! Лиарин!“

Лианор мръщеше насън чело и въртеше неспокойно глава по възглавницата.

„Къде си? Лиарин? Лиарин? Излез, където и да си се скрила…“

Тя се криеше зад един грижливо подрязан храст, който беше засенчен отчасти от мрачната провинциална къща. Младо червенокосо момиче се промъкна до нея и те заглушиха кискането си с ръце, докато стъпките идваха по-близо… все по-близо.

„Лиарин, Лианор… излезте! Къде сте? Хайде, излезте вече…“

„Шшт — тихо предупреди тя сестра си, която щеше да се изсмее на глас и с това да издаде скривалището. — Ще те чуе и ще ни намери и двете.“

Малките кварцови камъчета по пътеката заскърцаха под стъпките, които се приближаваха все повече и повече. Една огромна сянка падна върху тревата. Те се свиха зад храста и зачакаха, като почти не смееха да дишат. Сянката се плъзна колебливо към тях. След това постепенно изчезна от тревата и вместо това падна върху храста, когато мъжът пристъпи по-наблизо. Изведнъж пред носовете им забръмча пчела и те нададоха уплашени викове.

„Аха!“

В гласа на мъжа прозвуча триумф, когато скочи зад храста и се хвърли към тях.

Стресната, Лианор рязко се изправи и се взря с широко отворени очи в тъмното помещение. Мъжът от портрета! Същият човек се яви в съня й!

— Лиарин… Лиарин…

По гърба й полазиха тръпки, тя се притисна отново във възглавниците и напрегна слух да долови нещо, но това беше почти невъзможно при лудото туптене на сърцето й. Дали гласът идваше от съня, за да продължи да я преследва?

— Лиарин… Лиарин…

Аштън! Тя разпозна гласа му и разбра, че виковете не са нито сън, нито фантазия. Скочи от леглото, дръпна двойната врата и изтича на верандата. Хвана се за перилата и се наведе колкото може по-напред, за да зърне господаря на „Речната магьосница“. Но къде беше той? Погледът й се плъзна наоколо, насочи се надолу към брега. Някакъв шум точно под нея привлече вниманието й. Ето го, стоеше опрян на един стълб на долната веранда.

— Аштън! — прошепна тя.

— Ах, дамата на моето сърце! Лиарин, царице моя! — извика той, направи няколко несигурни крачки, излезе от сянката на къщата и я дари с галантен поклон. — Примамих ли те най-после от твоите покои? Душата ми се отчайваше вече, неспособна да трогне сърцето ти, но сега тръпне от звука на гласа ти!

— Върви си, Аштън, моля те! — шепнеше тя. — Върни се в палатката и си легни.

— В никакъв случай, милейди. — Той поклати глава и се олюля. — Не без теб, без сладките ти, меки гърди, за да положа главата си на тях.

— Малкълм е вкъщи — напомни му тя тревожно.

— Знам! И точно това ме измъчва! Аз направих каквото беше по силите ми, но той все още е тук и те държи в плен.

— Ще те чуе, моля те, върви си! — Не знаеше какво друго да му каже. — Ще те убие, ако те намери тук!

Аштън се замисли за момент над това твърдение, после отметна назад глава и се засмя.

— Нека му позволим да опита, милейди.

— Казвам го сериозно, Аштън. Ти не си в състояние да се отбраняваш.

— Ах, мадам, не мисля за себе си. Дошъл съм да ви закрилям. Полагам меча си в краката ви, предлагам ви услугите си… ръката си, за да ви защитавам… и всяка друга част от тялото ми, от която бихте имали нужда. — Той направи отново крачка напред. — Ще победя омразния змей, който ви държи в плен, и после ще ви заведа в онзи дворец. — С дясната си ръка той посочи към палатката, която беше станала негов дом. — Вижте! Стои там в очакване на вашето присъствие, милейди!

— Не мога да тръгна с теб! — извика приглушено Лианор. — Върви си сега, моля те…

— Няма да си тръгна без дамата на сърцето ми — заяви той твърдо и се изпъчи, но загуби равновесие и падна на колене. За миг остана в това положение, после омекна като парцалена кукла с подгънати крака. Отпусна глава в тревата и простена: — Лиарин… Лиарин… Слез при мен.

Дожаля й от измъчените му молби, почувства как очите й се напълниха със сълзи. За миг в гърдите й остро се сблъскаха съчувствие и страх, след това хукна по стълбите надолу. Изтича боса по тревата. Нямаше го! Огледа се, но не можа да го види никъде в огряната от луната предна градина.

— Аштън! — прошепна тя. Тръгна предпазливо към малка група дървета от източната страна на имението. — Аштън, къде си?

Изведнъж бе сграбчена изотзад, една ръка обви хълбоците й. Тя притаи дъх, когато ръцете се плъзнаха нагоре и я притиснаха към твърдите му гърди. Плътните му устни се впиха в нейните, усети силен вкус на бренди. Почувства настойчивата мъжественост на Аштън, когато той притисна бедрата й към себе си.

— Аштън, дръж се прилично — помоли тя, останала без дъх в прегръдките му. Затвори очи и обърна глава, за да избегне пламенните му целувки, които сякаш щяха да я изпепелят. Светът започна да се върти лудо, когато устата му се плъзна надолу и погали гърдите й. Копнежът заля тялото й като река от лава. Тя потръпна. Дясната му ръка беше на ханша й и я притискаше към него. При това докосване желанието й нарасна неудържимо.

— Искам те, Лиарин — шепнеше той дрезгаво. — Не мога да се върна без теб.

Изведнъж й стана ясно, че опасността, която ги дебнеше, се увеличава с всяка изминала секунда. „Заведи го на сигурно място — мислеше си тя, — после ще се върнеш пак в къщата.“

— Аштън, ще дойда с теб — прошепна тя бързо, когато устните му се плъзнаха още по-надолу. — Моля те, пусни ме и ще те придружа.

— Аз ще те нося. — Той я пусна, за да я вземе на ръце, но тя се засмя и сложи длан на гърдите му.

— Ако се опиташ, ще се търкулнем и двамата надолу из дюните — рече тя и го погали по бузата. — Ти си твърде пиян.

— Вярно, че обърнах няколко чаши — изфъфли той.

— Няколко! — Тя тихо се изкиска и плъзна пръстите си по мускулестите му ръце. — Изпил си повече от няколко, миличък! — Задърпа го леко, докато тръгна.

Вървяха един до друг по огряната от луната трева. Аштън искаше да се спира на всяка крачка, за да я прегръща, но тя всеки път го примамваше по-нататък със сладкото обещание: „В палатката, любими!“.

Когато стигнаха до целта, Аштън вдигна платнището и я пусна да влезе. Тя смаяно се огледа. Не беше очаквала да види такъв лукс. Светлината на множество лампи огряваше дебелите килими и трептеше по златистите завеси около леглото.

Аштън я наблюдаваше с онази момчешка несигурност, която така допълваше мъжкия му чар. Как можеше да му откаже нещо, когато я гледаше по този начин? Но трябваше да го направи за негово добро.

— Обичам те — прошепна тя с нежна усмивка, — и ще остана при теб още малко, но ми е нужно време, за да приведа в ред мислите си.

Аштън въздъхна разочаровано и кимна с нежелание. Обърна се и си свали ризата. Загорялата му кожа блестеше под светлината на лампите. Тя се изчерви и наведе очи. Толкова много го желаеше!

Той се тръшна в едно кресло и събу с усилие ботушите си. След това подпря лакти на коленете си и отпусна унило глава. Видът му причиняваше болка на Лианор, но тя потисна надигащото се съчувствие — в него се криеше опасен копнеж. Дръпна с леки движения завесите на леглото и сгъна покривката. После отгърна завивката, изпъна чаршафа и отстъпи колебливо назад.

— Ела да си легнеш, Аштън — тихо каза тя.

Той вдигна глава и я погледна с неизречен въпрос в очите, но тя отбягна погледа му.

— Ще поседя малко при теб, след това трябва да се връщам.

Той се изправи с въздишка, обърна й гръб, пусна панталоните да се смъкнат в краката му и седна на ръба на леглото. Не се опита повече да спори с нея. Лианор го погледна любопитно и установи, че беше затворил очи и беше смръщил вежди, сякаш го мъчеше силна болка.

— Аштън? — прошепна тя.

Гъстите му мигли се вдигнаха и той се втренчи в нея с неприкрито желание. След това пое дъх, издиша и се отпусна бавно назад върху възглавниците. Лианор усети, че й става горещо и че кръвта запулсира по-бързо в жилите й, когато очите й се плъзнаха по изтегнатото тяло. Във въображението си често го беше сравнявала с гладиатор — мускулест, с бронзова кожа, и сега отново си помисли, че той действително прилича на бойна машина. Не за първи път виждаше голото му тяло, но едва сега си даде сметка колко й е липсвал в последно време. Тя се наведе, събу панталоните и повдигна дългите му крака на дюшека. Покри голотата му със завивката, събра дрехите му и ги окачи на закачалка. Духна лампите, после се върна на леглото и седна със скръстени крака в дъното под големия балдахин. Очите й обиколиха тъмната палатка и й се стори, че мракът я поглъща. Тя се отпуска назад, твърдо решена да не заспива, и насили паметта си да си спомня…

„Насам искам да странствам, натам да отплавам,

да обиколя света и да се върна.

Нагоре по хълмовете и после надолу:

искам вечно да обикалям —

докато си бъда пак у дома.“

… Морският вятър рошеше червено-русата й коса със соления си дъх и караше къдриците и панделките на главата й буйно да танцуват. Видя сестра си да лудува далеч напред по пясъка, засмя се и пъхна малката си ръка в широката, голяма длан, която галеше нейната. Високият мъж я вдигна и я сложи на раменете си. Тя надаваше възторжени писъци, особено когато той се преструваше на конче и галопираше след сестра й. С тънките си пръсти се държеше здраво за гъстите му черни коси и знаеше, без да е нужно да поглежда надолу, че очите на ъгловатото му лице са тъмнозелени…

… Гората беше гъста и ставаше все по-мрачна, докато двете момичета се промъкваха бавно през нея. Сестра й, вече петнадесетгодишна, сложи пръст на устните си и затаи дъх. Те се спряха, загледаха се в гъсталака и тогава видяха как сърната, към която се бяха приближили, вдигна глава и взе да души. Ушите й трепнаха и тя обърна глава. Големите й очи се вгледаха в шубраците, но пукането на клонка я изплаши и тя изчезна с един скок в храстите. Момичетата се изправиха разочаровани. Оттам, откъдето беше изпукал клонът, прозвуча познат глас: „Лианор… Лиарин…“. Между дърветата се появи мъж с кафяв ловен костюм и с дълга пушка в ръка. „Лианор, Лиарин, къде сте?“…

 

 

— Лиарин — прошепна глас до самото й ухо, преди напукани устни да докоснат бузата й. — Лиарин?…

— Да — въздъхна тя, обърна се и се притисна към топлото тяло.

— Искам да те любя, Лиарин…

Думите проникнаха в сънищата й и тя видя в далечината фигура, която стоеше до релинга на един параход.

— Нека да те любя, Лиарин…

— Да — прошепна тя.

Все още замаяна от съня, тя прие с радост прегръдката му и легна по гръб. Ръцете му се плъзнаха нетърпеливо от талията й нагоре и разкъсаха плата. Тя премигна и когато целувките му опариха гърдите й, разбра с разтуптяно сърце, че вече не сънува. Поклати глава, но тъмнината погълна движението. После това изведнъж загуби всякакво значение. Тя беше там, където искаше да бъде — у дома!

Разтрепери се от страстта на милувките му. Дъхът им се сля, когато устните им се докоснаха, а езиците им се отдадоха на възбуждаща игра. Той смъкна напълно нощницата й. Търкулнаха се бавно по леглото с притиснати устни. Дългата коса на Лианор обви и двамата; тя се изправи над него, облегна се назад, а устните му усещаха сладостта на гърдите й. Стройните й крака го обкрачиха и тя потрепери, когато потърси члена му и го пое в себе си. Парещата горещина запулсира в нея, събуди за живот всяка нейна фибра. Наведе се напред, плъзна ръка по гъстите косми на гърдите му. След това се наведе още, за да го целуне страстно, докато той се извиваше под нея и с всяко движение я възбуждаше все повече. Тя му отговаряше и нежните тласъци на тялото й почти спряха дъха на Аштън. Двамата се носеха към върха на удоволствието, около тях изчезнаха и времето, и пространството и те се издигнаха над границите на настоящето в царството на блаженството.

После тя заспа в ръцете му, главата й почиваше на широкото му рамо, червено-златистата коса падаше свободно по възглавниците. Аштън поемаше аромата й с дълбоки, равномерни вдишвания и не смееше да помръдне. Сърцето му ликуваше.

Три часа по-късно гневен вик го събуди от най-дълбокия сън. Слънцето беше изгряло и светеше през входа на палатката. Аштън отвори очи и забеляза огромна, леко приведена сянка, която тъкмо нахълтваше вътре. Малкълм Синклер! С два скока той се приближи до леглото, лицето му стана тъмночервено от гняв, щом съзря спящата жена, отпусната спокойно в ръцете на собственика на „Речната магьосница“. Пламналите му очи се приковаха в Аштън Уингейт, който го наблюдаваше спокойно.

— Копеле такова! — Ярост и презрение разкривяваха чертите на Малкълм. Той посегна да издърпа завивката, но докато се усети, ръката му беше стегната в желязна хватка от дългите, тънки пръсти на Уингейт.

— В момента жена ми не е облечена подходящо, за да приема гости, Синклер — каза кратко Аштън.

— Вашата жена?! — Малкълм успя да се освободи с огромно усилие.

Лианор отвори сънено очи. Когато забеляза натрапника, на лицето й се изписа страх. Със смесица от омраза и отвращение очите му се плъзнаха по тялото й, което ясно се очертаваше под тънкия чаршаф и сякаш му се подиграваше с всяка извивка, с всяка пищна закръгленост. Нямаше съмнение, че беше гола. Доказваха го нежните издутини на гърдите й, извивката на тънката й талия и дългите крака, един от които се подаваше изпод бедрото на Аштън и с това като че ли утвърждаваше неговите претенции за собственост. Тази картина порази Малкълм и той стигна до заключението, че Лианор никога не е била по-хубава. Подлудяваше го мисълта, че тя обичаше именно Уингейт. С иронично изкривени устни той я запита:

— Добре ли спахте, мадам?

Лианор не знаеше какво да отговори, обърна лице и срещна спокойния поглед на Аштън.

— След като сте се позабавлявали малко, бих желал да изчезнете оттук, мистър Уингейт! — изкрещя Малкълм. — Достатъчно щети ми нанесохте! Отсега нататък за мен всеки ден ще бъде ад, докато не се убедя дали отвратителното ви поведение няма да има някакви последици.

Бузите на Лианор пламнаха и тя тихо промълви:

— Мога да ти го кажа веднага, Малкълм. Още тази зима ще родя дете от Аштън.

— Не! — Малкълм се хвърли напред, за да я издърпа от леглото, но внезапно очите му се разшириха, като забеляза насоченото право към носа му дуло на голям пистолет. Не знаеше къде бе стояло оръжието, но сега беше пред него. По челото на Малкълм изби пот, когато пръстът на Аштън бавно запъна спусъка.

— Веднъж вече ви казах, че ще ви убия, ако се докоснете до Лиарин! — Аштън изчака заплахата да стигне до съзнанието на противника му, после размаха пистолета. — А сега изчезвайте!

— Превърнахте ме в рогоносец! — ругаеше Малкълм, препъвайки се назад. Аштън се усмихна, поклати глава и отпусна пистолета. — През цялото време сте блудствали в това безпътно легло и сте се подигравали с мен!

— Аз го считах за свой мъж! — Лианор се изправи възмутено, като прикри гърдите си със завивката.

— А тя е моя жена — заяви Аштън.

— Ако е ваша жена, защо, по дяволите, се омъжи за мен? — попита Малкълм, кипящ от гняв.

— И аз много бих искал да знам това — отговори Аштън. — Просто не проумявам защо Лиарин е отишла с вас пред олтара.

— Но тя е Лианор! — извика Малкълм, сочейки с протегната ръка жената до Аштън.

— Лиарин — поправи го той.

Претърпял поражение, Малкълм скърцаше със зъби и си блъскаше главата за някой аргумент, който би могъл да убеди другия, но не намери такъв. Той погледна Лианор и нареди с протегнат показалец:

— Сега ще станеш от леглото и ще ме придружиш до вкъщи, където ти е мястото!

— Мисля, че трябва да си вървиш, Малкълм — отговори тя.

— Какво? Да не се срамуваш пред собствения си съпруг? Искаш да отпратиш мен, докато той те зяпа, без това да те смущава?

Лианор посрещна спокойно погледа му.

— Най-добре е да си прибереш нещата и да напуснеш къщата. Още днес преди обед.

Малкълм се втренчи в нея с широко отворени очи, отстъпи крачка назад и поклати глава.

— Не! Имам право да бъда тук! — Той кимна към Аштън. — Уингейт е този, който трябва да изчезне. Не аз!

— Не искам повече да рискувам. Докато си тук, ти представляваш опасност за нас. Бих искала да се чувствам сигурна в собствения си дом. Аз нося в себе си бебе, за което съм отговорна.

— А с него какво ще стане? — Малкълм беше почервенял като рак. — Той къде ще отиде?

— Където пожелае — отговори простичко Лианор. — Ще го помоля да ме придружи до Англия. Като дете имах дойка, която положително ще ме познае и ще ми каже истината, защото няма нищо против Аштън.

— А ако откриеш, че действително си Лианор?

— Ще ми е необходимо доста време, за да обмисля положението си. Едва ли мога да остана омъжена за теб и да родя дете от друг мъж.

— И аз съм на това мнение — изсумтя Малкълм.

Лианор не обърна внимание на язвителната забележка.

— След всичко, което се случи, би било прекалено сложно да живея в една къща с теб. Затова настоявам още веднъж да се изнесеш.

— Ако си тръгна сега, няма да отсъствам дълго. Скоро пак ще се върна!

— Нямаш причина да се връщаш, Малкълм. Дори и действително да съм Лианор, между нас всичко е свършено. Ще се разведа.

— За да можеш да се ожениш за него! — изрева Малкълм. — Целият щат ще говори за теб!

— Не мога да променя това — каза равнодушно Лианор. — Трябва на първо място да мисля за детето.

— Да, предполагам, че малкото копеле ще има нужда от име.

Аштън измери другия с леден поглед.

— Вие сипете обидите си точно толкова щедро, колкото и заплахите си, Малкълм, а това започва да ми омръзва. — Пръстът му сякаш случайно си играеше със спусъка на пистолета. — Мисля, че трябва да си вървите. Всичко вече е казано.

Малкълм му хвърли последен гневен поглед, след това се врътна унизен на токовете си и закрачи тежко към къщата, като през цялото време мърмореше проклятия и кроеше планове за отмъщение. Не беше свършил още с мистър Уингейт.

Аштън стана, загърна хълбоците си с една кърпа и тръгна към входа на палатката, за да погледне след него. Пусна платнището пред отвора и се върна в леглото.

— Несъмнено ще дойде пак — промълви той. — Няма да се откаже толкова лесно.

— Не виждам причина да се появи отново тук. — Лианор погледна въпросително към Аштън. — За какво?

— Има доста причини и всички са свързани с теб.

Тя се усмихна. Очите й искряха от щастие, когато сложи ръка на бедрото му.

— Бог да ни е на помощ, ако е упорит като вас, мистър Уингейт.

Аштън отвърна на усмивката й.

— Аз само се борех за нещо, което ми е нужно повече от всичко друго на света. Моята царица!

Тя се изсмя тихо.

— А сега, след като спечели?

Той вдигна рамене.

— Докато спечеля окончателно, ще мине известно време. Още няколко хода в играта, едва тогава ще мога да празнувам победата си.

— Настояваш ли все още, че съм Лиарин?

Той се наведе над нея и целуна голото й рамо.

— Не мога да си представя, че съществува друга като теб.

Лианор се засмя и хвана здраво ръката му, когато тялото му се наклони над нея и я накара да се отпусне отново в постелята. Аштън покри шията й с целувки. Тя отметна глава назад, докато устните му се плъзгаха по-нагоре. Подпрян на едната си ръка, той пъхна другата под гърба й и я притисна към себе си. Завивката се смъкна на хълбоците й, когато тя обви ръце около врата му и посрещна страстната му целувка с отворени устни.

 

 

Аштън хвърли поглед към малкия часовник, който украсяваше вътрешността на палатката му, и се запита колко ли време ще е нужно на Лиарин, за да се върне от града, където я бяха откарали с каретата баща й и мистър Ивънс. Тя го беше поканила на обяд и се беше смяла, когато той я увери, че дори самото й присъствие е храна за него.

Сара наблюдаваше потеглянето на каретата от входа на палатката. Чакаше Аштън да се сбогува с Лиарин, за да обърне внимание на счетоводството. „Речната магьосница“ още не беше заела мястото си до брега, но на борда на „Сивия орел“ цареше голямо оживление, защото капитан Мейерс и екипажът се подготвяха за отплаването към Карибите. Сара щеше да продължи работата си в някоя каюта на кораба и ако всичко беше наред с Лиарин, Аштън възнамеряваше да вземе двете жени в Нечиз. За пръв път, откакто се бяха запознали в кръчмата, Сара се осмели да го запита за любимата му и как Лиарин или Лианор беше изпаднала в сегашното положение. Аштън й разказа всичко, което знаеше.

Когато свърши, Сара въздъхна замислено.

— Сигурно е ужасно да се чувстваш в плен на подобен кошмар, да не знаеш дали си здрав и си станал жертва на някакво мошеничество, или пък си болен и с право си затворен. — Тя погледна надолу към сплетените си една в друга ръце. — Понякога се питам дали омразата ми и желанието да си отмъстя не са оставили и у мен своите следи. — Тя вдигна глава и впери поглед в далечината. — Понякога за миг виждам образа на мъж и тогава си мисля: „Ти го познаваш! Това е човекът, който превърна живота ти в ад“. Той взе името ми и го надраска на лист хартия! И тогава всичко мое стана негово; той можеше да направи с него, каквото пожелае, а мен ме хвърли в ръцете на дявола. Нямаше причина да чака смъртта ми, напротив, забавляваше се, като ме остави да живея. Защо пък не? Той си беше присвоил вече всичко с едно драсване на перото. — Тя сви вежди. — Перото на друг. Не моето! — Тя поглади разсеяно с дясната си ръка горната част на лявата, и премигна, за да сдържи сълзите си. Видя, че Аштън я гледа с въпросителен поглед, и каза: — Извинете, мистър Уингейт. Говоря твърде много.

— Няма нужда да се извинявате, Сара — рече Аштън със съчувствие. — Като ви слушам, започвам да мисля, че няма да ви навреди, ако се изприказвате поне веднъж истински.

— Да, прав сте, мистър Уингейт. — Тя тежко въздъхна. — Видях с очите си как беше съсипан, дори направо убит баща ми, а после ме затвориха неоснователно. — Поколеба се за момент, несигурна дали да продължи. — Не в затвора, за който може би си мислите, мистър Уингейт. Беше адът… ад с вериги… и побоища… и мокрици, които пълзяха по яденето. Плащаха на един мъж, за да ме пази да не избягам. Но след това го убиха и аз дори не знам защо — може би защото беше започнал да ми съчувства. А сега виждам неща, които ми се струват познати и се страхувам, че и на други може да се случи това, което стана с мен, ако не си отворя устата… И все пак не съм сигурна в себе си, не знам дали не се заблуждавам, дали не ме лъжат очите? — Тя вдигна поглед и в него имаше молба, отчаяно желание той да разбере това, което се опитваше да му каже. — Разбирате ли, мистър Уингейт? Бях твърде дълго там, твърде дълго…

Аштън усети как космите по врата му настръхват и не знаеше какво да каже. Думите на Сара го разтревожиха, но не можеше да разбере причината. Забеляза, че тя се притесни от приказливостта си, и й сипа нова чашка кафе, за да преодолее неловката пауза. Сложи малко сметана в чашата, пусна бучка захар вътре и й я подаде. Когато видя сълзите в очите й, у него се надигна вълна от съчувствие. Почака, докато тя остави чашата, после хвана ръцете й и ги стисна.

— Всичко е наред, Сара — утеши я той. — Слушах внимателно и смятам, че започвам да разбирам.

Очите й го гледаха плахо.

— Наистина ли, мистър Уингейт?

— Да, Сара, така мисля.

Когато тя си отиде, го обзе безпокойство. Поглеждаше постоянно към часовника, крачеше нервно напред-назад и му се искаше Лиарин вече да се е върнала. Накрая се преоблече, обу панталони за езда, риза и високи ботуши. Беше обещал на Лиарин да поязди следобед с нея. После му хрумна, че късно вечерта могат да се къпят голи в прибоя и да спят на плажа. Откакто пристигна тук, тази представа го беше изпълвала неведнъж с приятна тръпка, но сега щеше да бъде доволен, ако тя въобще се върнеше, за да не се тревожи за сигурността й.

Неспокоен, той среса косата си и след това се огледа в малкото огледало, което висеше на един подпорен стълб над легена за миене.

Наведе се, за да вземе шапката си, която лежеше на един куфар, и трепна, когато нещо голямо и блестящо прелетя край него и за малко не го улучи. Огледалото се разби със звън, във въздуха полетяха парчета. Аштън подскочи и се вторачи в ножа, който стърчеше забит в стълба. Издърпа го и в същия миг чу зад себе си стъпките на нападателите. Грабна пистолета, който лежеше върху раклата, и рязко се обърна, но преди да успее да се прицели, две яки тела връхлетяха върху него. Лъсна втори нож. Една ръка замахна и Аштън грабна някакъв смачкан на топка чаршаф, за да отблъсне като с щит удара. Твърд юмрук го улучи болезнено в ребрата, но той успя да удари нападателя с дулото на пистолета по слепоочието. Бандитът рухна в безсъзнание. Сега пред Аштън имаше само един противник, но видя, че през входа на палатката нахълтват други двама. Той насочи пистолета към мъжа, който го беше ударил с ножа, и натисна спусъка. Нападателят залитна назад и погледна учудено растящото петно на ризата си, преди да падне на колене и да се строполи мъртъв.

Аштън пусна безполезния вече пистолет и издърпа ножа от чаршафа. Единият от новодошлите, също въоръжен с нож, се нахвърли върху него. Вторият държеше къса абордажна кука в ръка и вървеше на три-четири крачки зад приятеля си.

Когато първият се приближи, Аштън го блъсна с юмрук в лицето. Мъжът залитна, ослепен от болката. От ноздрите му потече кръв. Аштън използва предимството си, подложи крак на своя противник, така че той загуби равновесие и падна по гръб върху съучастника си. Мъжът извика силно и се вцепени, оръжието се изплъзна от ръката му. Залитна бавно напред. Абордажната кука се беше забила дълбоко в гърба му и когато се сгромоляса на пода, тежестта на тялото му изтръгна дръжката от ръката на втория мъж.

Сега шансовете бяха изравнени. Аштън се обърна към последния си противник, който се отдръпна назад и изтегли от ботуша си дълъг, тънък нож. Очите му лукаво проблеснаха, когато погледна към дъното на палатката. Аштън се сети, че единият от двамата първи нападатели беше изпаднал само в безсъзнание, и съвсем навреме отскочи встрани, когато опомнилият се пират се хвърли отзад върху него. Той вдигна ножа си и нападателят изкрещя, улучен в левия хълбок. Надали беше кой знае каква рана, но мъжът побягна веднага и изчезна от палатката.

Последният противник нападна, преди Аштън да се беше съсредоточил, но навитият около лявата му ръка чаршаф отново пое удара. Дивите, искрящи очи на бандита не оставяха съмнение в неговата решимост. Аштън се извъртя и го удари с дръжката на ножа си в слепоочието. Те паднаха на пода, острието на кинжала се заби в покритите с килими дъски. Аштън нанесе още един удар, този път в брадата на противника си, но той въпреки това успя да сграбчи с дебелите си пръсти дръжката на кинжала и да го изтръгне от пода.

Двамата мъже скочиха и започнаха да се дебнат в кръг. Якият бандит се хвърли напред, ножът прелетя във въздуха, но Аштън парира умело. Когато нападателят отстъпи, ръкавът му бе украсен с бързо растящо кърваво петно. Аштън не му даде време да се опомни. Атакуваше, посрещаше удари, отскачаше и удряше, докато отбраната на противника му започна да отслабва. Бандитът разбра, че само една малка грешка го делеше от края. Опита се да държи Аштън на разстояние, но ножът му беше твърде къс и тънък; Аштън го обърка, подмами го и после удари с всички сили. Якият като бик бандит изхриптя, пусна оръжието си и притисна с ръце корема си. Залитна към входа на палатката и рухна отвън.

Аштън се огледа и изведнъж забеляза, че стените на палатката бяха в пламъци. Пращенето на огъня изпълни въздуха, гъст дим задръсти дробовете му. Той си проправи път към изхода и тъкмо когато се канеше да излезе навън, видя насоченото към главата му дуло на пистолет. В трептящия от горещината и дима въздух плуваше подигравателно ухиленото лице на мъжа, когото беше ранил в хълбока. Преди да успее да отскочи назад, се чу оглушителен трясък. Пареща болка прободе ребрата на Аштън. Той притисна ръка към раната и усети лепкавата, топла кръв. Започна да му се повдига, когато го обгърна нова вълна пушек. С мъка държеше зачервените си очи отворени и видя как бандитът извади втори пистолет.

— Хайде, излез и умри, дяволе! — Мъжът размахваше пистолета и ревеше от смях. — Или си остани вътре и изгори! Все тая, важното е да пукнеш!

Кашляйки, Аштън се запрепъва обратно, за да потърси собствения си пистолет. Пушекът ставаше все по-гъст. Като държеше едната си ръка пред лицето, за да се защити от пламъците, той изтича към раклата. Изборът, който му предложи мъжът, никак не му харесваше и той реши да използва трета възможност. Вдигна тежкия капак на раклата, извади своя „Деринджър“ и тръгна обратно към входа на палатката. Премигваше, за да вижда по-добре, но пиратът беше изчезнал. Измъкна се предпазливо отвън на платформата. Насълзените му очи съзряха една карета, която спря пред къщата. Лиарин скочи от стъпалото и се затича към него. Макар че беше щастлив да я види, за нея беше опасно да се приближава до палатката.

— Не! Бягай оттук, бързо! — викна Аштън. Зад гърба му прозвуча налудничав смях и той с един скок се обърна.

— Значи изпълзя навън, дяволе! — изкрещя пиратът с крива усмивка, излизайки иззад един храст, и насочи пистолета си към корема на Аштън. — Дамата се завърна тъкмо навреме, за да види как ще пукнеш! — Малките свински очички хвърлиха кратък поглед към Аштъновия „Деринджър“. — Сигурен бях, че ще извадиш нещо такова, но няма да имаш време да го използваш.

Аштън чу трясъка на някаква детонация и зачака удара на куршума, болката, която щеше да разкъса вътрешностите му, но странно — нищо не последва. Мъжът пред него отвори уста и бавно се свлече. В първия момент Аштън не разбра какво става, докато не видя зад пирата една висока тъмна сянка. Беше Хайръм с пушката в ръце. Когато дотича до мъртвия бандит, кочияшът се спря за миг, след това погледна Аштън с ококорени очи.

— Той искаше да ви убие, господарю! — извика учудено негърът.

— Да, Хайръм, точно това щеше да направи. — Аштън въздъхна облекчено. — Но ти му попречи.

За секунда сърцето на Лианор беше спряло, но сега отново се заблъска в гърдите й. С вдигнати високо над глезените поли тя тичаше към горящата палатка. Видя опръсканата с кръв риза на любимия си и страх сви сърцето й. През главата й минаваха трепкащи картини, безброй впечатления, които се преплитаха, и всичките бяха свързани с Аштън. Той вървеше, седеше, стоеше, смееше се, спеше, изпълваше съзнанието й, цялото й същество, душата й до последното ъгълче. Тя тичаше и в ума й се редяха видения, една препускаща въртележка, която внезапно спря и в последната сцена тя видя как беше стояла с Малкълм на неговия гроб…

— О, Аштън, Аштън — извика тя и се хвърли, хлипайки, в разтворените му ръце.

Той я притисна към себе си, докато тя се тресеше от страх. Усети устните му по косите си, гласът му мълвеше успокоителни слова в ухото й. После тя изохка уплашено, когато цялата палатка внезапно лумна, обхваната от ревящи огнени езици. Аштън се отдалечи бързо с нея от опасната зона.

— Изкарай конете от другата палатка! — извика той на Хайръм и се спусна след чернокожия през ниския храсталак, за да отведе животните на сигурно място.

Лианор вдигна ръка и се загледа в кръвта, която лепнеше по дланите й. Сърцето й заби още по-бързо. Около нея всичко започна да плува, стана тъмно, сякаш я обви мъртвешки саван, докато не остана нищо, освен непрогледен мрак. Посред най-тъмната нощ… точно в часа на призраците, когато зейват гробищата и от ада лъха чума върху земята…

Светло петно, което постепенно нараства…

Пламък! Огън! Камина! Печка с тенджери! Яка ръка, която посяга към ръжена, вдига го бързо нагоре и го стоварва върху главата на вцепенен от уплаха мъж! Отново и отново, докато човекът пада мъртъв. Един мъж с наметало, който се обръща бавно, вдига отново ръжена… после гореща, остра болка в гърба й.

Тя тича през някакъв тъмен коридор! Преследват я тежки стъпки! Студеният дъх на страха докосва тила й! Една врата се затваря след нея. Пуска се резе! Тя се спуска през един прозорец и тича! Тича! Не — язди!

Тесен път, дървета… и после огън! Домът, в който държаха жената затворена! Не! Помощ! Един черен силует зад нея. Гора, отново дървета! По-бързо, по-бързо! Скачай! Да, на завоя! По-нататък! Само да не падне сега! Той ще я хване!

Ето, открито поле! Бързо, скачай! Гърмящи копита! Конски впряг! Лети съм нея! Нееее!

И отново тъмнина — дълбока, мрачна, непрогледна…