Катлийн Удиуиз
Любимият непознат (3)

Втора глава

Тя осъзна себе си в едно-единствено бавно движение, събуди се за живот от абсолютна празнота, без да помни нищо преди сегашния неопределен миг. Намираше се в безвремие, където нямаше никаква мисъл и никакъв спомен за предишно битие. Подобно на ембрион се носеше из тъмнината — жива, дишаща, но отделена от света — един размит филм, който я обгръщаше, извън нейното съществуване. Назад цареше светлина — далечно, мамещо сияние. Разумът й изплуваше бавно на повърхността на съзнанието, но когато се приближи до неясната граница, където проникваха първите лъчи на действителността, изпита силна болка като от животински нокти, които се забиват в слепоочията й. Страданието я стресна и тя отново потъна под мрак, без желание да напусне равнодушната, без болки забрава и да приеме вместо нея звънтящите удари на будността.

Към нея като през дълъг тунел достигнаха едва разбираеми, глухи думи, които я принуждаваха да вземе някакво решение.

— Чувате ли ме? — гласът стана по-ясен и по-силен. — Мадам, чувате ли ме?

Болката й се засили, когато я изтеглиха против волята й нагоре във владение на неприятното чувство, от нея се изтръгна слабо, протестиращо стенание. И на кол за мъчения не би изпитвала по-големи мъки; болеше я цялото тяло, като че ли го бяха изтезавали жестоко. Непоносима умора тегнеше върху всичките й крайници, когато опита да се раздвижи, трябваше да се пребори с почти непреодолима вцепененост.

Отвори очи, но веднага ги закри с ръка и извърна глава, защото я пробождаха нахлуващите през прозореца лъчи на изгряващото слънце.

— Пуснете пердетата — каза някой. Беше мъжът, който седеше на ръба на леглото й. — Болят я очите от светлината.

Болезненият блясък отстъпи на успокояващ полумрак. Едната й ръка, покрила очите, се насочи като от само себе си към чувствителното място на челото. Тя потрепна. Усети подутина, но не можеше да си спомни от какво може да е. Примигваше, докато приведената над нея сянка доби образа на възрастен мъж със сива брада. Бакенбардите му бяха посивели, по лицето имаше множество бръчки. Но веселите искрици в очите зад очилата с тънки метални рамки не бяха повлияни от годините.

— Вече си мислех, че не се чувствате добре в нашата компания. Млада госпожо, аз съм д-р Пейдж, повикаха ме, за да се погрижа за вас.

Тя отвори уста, за да каже нещо, но единственото, което излезе, беше дрезгав звук. Прекара сух език по напуканите си устни. Лекарят взе чашата с вода от ръцете на едрата негърка зад себе си. После мушна длан под раменете на пациентката си, повдигна я малко и приближи ръба на чашата до устните й. Когато тя утоли жаждата си, я остави да се отпусне отново на възглавницата и сложи мокра кърпа на челото й. Пулсиращата болка постепенно утихна и тя успя да отвори очи, без да примигва.

— Как се чувствате? — попита любезно д-р Пейдж.

Вместо отговор тя само смръщи чело. После се огледа изпитателно. Намираше се в голямо легло с балдахин, с цяла планина възглавници зад гърба си. Над главата й тапицерията беше надиплена като слънце от плисираната розова коприна с избродирани рози. Стените на стаята бяха облицовани в материя на цветя в светложълто, нежнозелено и светлокафяво. Завесите бяха също от розова коприна с пискюли и плетени шнурове. Розови и светлозелени бяха и възглавниците по пръснатите из помещението столове.

Стаята бе весела и обзаведена с вкус, но усещането за растяща липса на ориентация потисна приятното впечатление на младата жена: тя се намираше в напълно чужд свят. Онова, което виждаше, не й говореше нищо. Нито мебели, нито прибори, нито някоя рамка или картина. Дори и памучната нощница, в която бе облечена, или хората в стаята. Тя видя две възрастни дами, изправени до прозореца и една негърка с колосана престилка и ослепително бяла кърпа на главата, която стоеше до стола на лекаря. Зад нея имаше още един мъж с лице към камината и ръжен в ръка. Без да напряга много втвърдените си мускули, Лиарин можеше да види само тила му, бяла копринена риза и светлосиви раирани панталони. Държането му раздвижи някакво любопитство у нея, защото, напук на вниманието на другите, той й беше обърнал гръб, като че искаше да стои настрана от нея и от хората в стаята.

Млада негърка влезе с табла, на която бяха наредени прибори за чай и чаша бульон. Доктор Пейдж взе чашата и я подаде на пациентката си.

— Опитайте да го изпиете. Ще ви помогне да се съвземете.

Отзивчиви ръце й подложиха възглавниците така, че се намери в полуседнало положение. Тя вкуси от горещия бульон, след това вдигна поглед над ръба на чашата, за да огледа още веднъж помещението.

— Защо съм тук?

— Сблъскали сте се с една карета. Донесоха ви, след като вашият кон ви е хвърлил на земята — каза д-р Пейдж.

— Конят ми?

Лекарят й предаде случилото се, като не преставаше да наблюдава лицето й.

— Съжалявам, мадам. Животното трябваше да бъде убито.

— Убито? — Тя се опита да си спомни за инцидента, но усилието само засили пулсиращата болка в главата й, докато накрая съвсем замъгли мислите й. Тя притисна пръсти към слепоочията си: — Изглежда, че не мога да си спомня.

— Паднала сте лошо, млада госпожо. Отпуснете се, успокойте се и скоро паметта ще се върне.

Погледът й отново се стрелна през помещението в отчаяно търсене на нещо познато.

— Къде съм?

— Бел Шен, плантацията на Аштън Уингейт.

— Аштън Уингейт? — Тя го погледна въпросително. Чувстваше любопитството, с което всички наоколо чакаха нейната реакция.

Мъжът в сивия панталон окачи ръжена на стойката и се обърна. Странно, но тя изпита силен страх още преди да види лицето му. Притисна се към възглавниците и го наблюдаваше зорко, когато той прекоси помещението. Въпреки че напрягаше паметта си, не откри никаква причина за внезапното неприятно чувство. Свежото, хубаво лице би развълнувало всяка жена. Вместо това се случи нещо, което сякаш докосна с леден дъх сърцето й. Младият мъж се спря в долния край на леглото и погледът му потърси нейния. Щом надникна в очите му, тя отпусна като замаяна чашата.

— Още не разбирам напълно чудото, което те върна отново при мен; така или иначе, благодаря на небето, мила.

Тя го гледаше ужасена и се питаше кой от двамата бе изгубил разсъдъка си. Дали не беше пиян? Не, той не правеше такова впечатление. Гордата му, изправена стойка говореше, че е мъж със самочувствие. Защо тогава се обръщаше към нея сякаш я познаваше?

Ако преди това Аштън беше чувствал и най-малкото колебание, когато съзря тъмнозелените й очи, изведнъж всяко съмнение изчезна. Той познаваше тези очи, те принадлежаха на жена му.

— Доста се изплаших, когато те срещнах снощи — каза той. — Мислех те за мъртва. А ето че след три дълги години отново си тук и аз вече не съм вдовец.

Значи тя самата бе загубила разсъдъка си! Другите не биха го оставили да говори, ако това бяха бръщолевенията на луд. Лиарин започна да трепери. Страхът, че е заболяла душевно, я парализира така, че едва успяваше да контролира крайниците си. Болката в слепоочията стана непоносима; тя се замята в леглото, притиснала с две ръце главата си и стиснала здраво очи като преграда за враждебния свят.

— Лиарин!

Името проехтя глухо през огнената пелена на болката, умоляваше и заповядваше едновременно. Въпреки това то не предизвикваше никакви спомени у нея, а само я объркваше още повече. Съзнанието й не намираше опора, която да го изтръгне от непрогледната тъмнина на непознатото и да го остави на твърда почва, с непокътната способност да си спомня. Съществуваше само този момент и краткото време от събуждането й насам. Стаята започна да се върти, тя се притисна с разперени ръце към леглото, за да намери някак опора в този обърнат с главата надолу свят, но усилията й бяха безполезни. Погълна я тъмен, бездънен водовъртеж.

— Бързо — каза д-р Пейдж на Уилабел. — Донеси ми солите от куфарчето. — Той вдигна ръка и даде знак на Аштън да се приближи. — Тя изпадна в шок. Дайте й време.

Аштън се отдръпна и наблюдаваше безпомощно страданието на младата жена. Докторът пъхна ръка под главата й, докато с другата поднесе под носа й шишенце с бял прах. Острите изпарения разпръснаха мъглата, тя отвори очи и отново видя помещението, този път по-ясно. Всяка подробност изпъкваше с болезнена острота, тя видя мъчителя си до ръба на леглото — не беше ли самият той обърканата, измъчена душа?

Обезсилена, Лиарин се отпусна назад, без да забележи, че е отхвърлила сатенената завивка и обшития с дантели чаршаф. Кожата й бе мокра от пот и тя се наслади на хладината, която проникваше през нощницата й, но когато усети пламналия поглед на младия мъж, разбра, че и плътната материя не скрива тялото й. Бузите й се зачервиха. Не стига, че този негодник я постави натясно, а сега й досаждаше с погледите си. Тя дръпна завивките отново върху себе си. След това чу одрезгавелия си глас:

— Бихте ли ми дали още малко вода?

— Разбира се, детето ми — д-р Пейдж посегна към чашата.

Тя учтиво отхвърли помощта му и сама поднесе с трепереща ръка водата към устните си, при което очите й потърсиха отново фигурата в края на леглото. Беше висок мъж, широкоплещест, но тесен в кръста. Копринената риза едва прикриваше стегнатото му мускулесто тяло, опънатите панталони подчертаваха дългите жилави бедра. Не беше нито слаб, нито пълен и изглеждаше в отлична форма; явно имаше всички основания за високото си самочувствие.

Момичето подаде чашата на лекаря и попита боязливо:

— Трябва ли да познавам някого в тази стая?

Доктор Пейдж зяпна и когато погледна Аштън, видя, че смайването му е дори още по-голямо. Господарят на Бел Шен беше съвсем объркан, той, който твърдо бе вярвал, че жената на леглото е Лиарин, любимата, венчана с него пред олтара. Който можеше да заложи живота си за това.

— Не си ли Лиарин?

Тя смръщи чело поразена и несигурно повдигна рамене.

— Аз… аз… наистина не знам коя съм.

Трепереща от страх, зачака отговора му. Той би могъл да я помисли за умопобъркана поради това признание. Видя изумлението, което се изписа по лицето му, докато не сваляше погледа си от нея. Останалите изглеждаха не по-малко възбудени.

Леля Дженифър се приближи към леглото и потупа утешително ръката на младата жена.

— Хайде, хайде, скъпа. Сигурна съм, че веднага ще си спомните.

— Джени, никой не забравя името си — укори я Аманда. — Момичето просто има нужда от малко почивка.

— Може би не е там работата, Аманда — каза д-р Пейдж замислено. — Съществува загуба на паметта — терминът за това е амнезия. И доколкото зная, тя се проявява като частична загуба на паметта, при което лицето забравя някакво събитие или кратък период от живота си. В други случаи пропадането на паметта е по-обхватно и пациентите забравят името си, къде живеят, дори цялата история на своя живот, а запазват способността си да пишат, четат и т.н. По-рядко се случва обаче някой да забрави всичко, да не си спомня нищо от онова, което е станало преди момента на събуждането. — Докторът разпери безпомощно ръце. — Трябва да призная, че наистина не зная какво да правя. Никога досега не съм имал случай на амнезия.

— Все пак, Франклин, какво ли става сега в душата на това клето създание — загрижено рече Аманда, която си бе мислила, че въпросът за самоличността би могъл да се реши бързо, щом младата жена дойде отново на себе си и сега се питаше как ли ще се отрази всичко това на Аштън.

— Аманда, не можете да очаквате да знам всичко.

— Не се измъквайте, Франклин — не се предаваше Аманда, като го потупа по рамото като някой невъзприемчив ученик. — Открийте от какво страда момичето и го излекувайте, не искам нищо повече.

— Страхувам се, че не е толкова просто — отвърна лекарят. — Има различни причини за амнезия — шок, болест. В този случай предполагам, че се дължи на инцидента, но доколкото зная, няма никакъв сигурен метод на лечение.

— Но нали псе пак ще премине? — попита Аштън.

Доктор Пейдж вдигна рамене.

— Съжалявам, Аштън. Наистина не мога да кажа какво ще се случи. Възможно е след няколко дни почивка тя да си възвърне паметта, но може да продължи и повече. Или никога да не се върне. Не ни остава друго, освен да чакаме.

Младата жена в леглото беше вперила поглед в лекаря. Имаше чувството, че преживява ужасен кошмар, от който не е в състояние да се отърве.

— Мислите ли, че е възможно аз да съм тази Лиарин и даже да не го зная?

— Аштън твърди, че сте Лиарин Уингейт — ласкаво отвърна д-р Пейдж. — Ние, разбира се, не можем да преценим това, защото никой от нас не ви е познавал.

Тя беше отправила колеблив поглед към младия мъж, докато питаше възрастния:

— Този ли трябва да бъде Аштън?

— Да. Това е Аштън — каза Аманда. — Това поне го зная със сигурност.

Младата жена погледна към Аштън, вълнението й не можеше да не се забележи:

— И вие знаете със сигурност коя съм?

— Може ли един мъж да забрави собствената си жена?

— Жена? — изплъзна се от устата й. Едва сега разбра в какво положение се намира. Ако думите му отговаряха на истината, тя беше омъжена за един напълно непознат човек. Треперейки, Лиарин закри лицето си с ръце. — Но аз дори не ви познавам.

— Мадам, позволете да ви се представя — спокойното му държание я възхити. Той все още я гледаше нежно, след което изведнъж се усмихна и се поклони дълбоко. — Аштън Уингейт, ваш покорен слуга, хубава госпожо. А това — той посочи двете възрастни дами — са моята баба Аманда Уингейт и сестра й Дженифър Тейт. — Сочейки с глава към негърката, добави. — А това е икономката ни Уилабел. — Когато продължи, гласът му звучеше малко по-сериозно. — Мисля, че леля Джени и Уилабел ще удостоверят моята самоличност, както стори баба ми. Те ще ви уверят, че преди три години са научили за женитбата ми с Лиарин Самъртън.

Объркването й нарасна още повече.

— Но щом сме женени от три години и роднините ви живеят с вас в една и съща къща, защо тогава не знаят коя съм аз?

— Те никога не са се запознавали с теб.

Тя повдигна дясната си вежда. Докато чакаше той да продължи, обмисляше що за игра играе с нея. Все пак бе единственият, който твърдеше, че може да я разпознае.

Аштън долови недоверието й и се опита да го разсее. Не разбираше напълно състоянието й, но не се съмняваше, че именно тя е жената, която беше обичал толкова.

— Когато пътувахме насам, параходът ни беше нападнат от пирати. По време на боя ти падна през борда, а аз бях улучен от куршум. Хората ми въобще не забелязали отсъствието ти, докато не дойдох в съзнание. Повече от седмица претърсваха реката и бреговете, но не можаха да те намерят. Бях принуден да приема, че си се удавила.

— И живяхте три години с тази мисъл?

— Едва снощи разбрах, че не е вярно.

Тя не искаше да му противоречи на всяка цена, но имаше някои моменти обаче, които се нуждаеха от разясняване.

— Възможно е вашата жена наистина да е загинала, сър, а аз просто да имам известна прилика с нея. Три години са твърде дълъг срок, за да си спомняте точно как изглежда даден човек.

— Аштън, покажи й портрета на Лиарин — предложи леля Дженифър. — Може би това ще й помогне да се убеди.

Той кимна, взе картината от масата и я поднесе на младата жена. Сърцето му заби по-бързо.

— Така ли изглеждам? — погледна го объркано тя.

— Мило дете! — учудването на Аманда нямаше граници. — Искате да кажете, че нямате понятие как изглеждате? — Тя взе малко ръчно огледало от тоалетната масичка и го подаде на момичето. — Ето, това си ти, мила моя. — Както виждаш, все още имаш следи от падането, но въпреки това си твърде хубава.

Младата жена се втренчи в огледалото; виждаше лицето на една непозната. Впрочем болезнените сини петна и подутини по челото и бузите й бяха известни, но въпреки това не можеше да познае лицето си. Тя огледа критично фино изваяните черти, очите и високите скули. Червеникаворусата коса се спускаше като буйна грива по раменете. Погледът й слисано се премести обратно към портрета. Картината доказваше, че хората наоколо наистина са я познавали преди нещастния случай, защото приликата между двете лица беше несъмнена.

— Всичко това ми идва прекалено бързо — прошепна тя и се отпусна отново на възглавниците.

— Починете си, мила — посъветва я д-р Пейдж. — Тук сте на сигурно място, ще се грижат за вас.

Лекарят сложи на челото й студена мокра кърпа, която покриваше и болящите я очи, след това стана.

— А сега, Аманда, да видим закуската, която сте ми обещали!

Той се запъти към вратата, последван от трите жени. На прага се обърна още веднъж, но като видя загрижеността по лицето на Аштън, се отказа да го покани към масата.

— Не се задържайте твърде много — каза само той.

Вратата се затвори и двамата млади в стаята се спогледаха. В очите на момичето се четеше нещо повече от колебливост. Аштън гледаше лицето, което се бе явявало толкова често в сънищата му. Почувства силно желание да грабне Лиарин в обятията си, да я притисне към себе си. Но се овладя, седна на ръба на леглото и взе само ръката й.

— Моя скъпа Лиарин, толкова много копнея за мига, когато ще оздравееш. Зная, че ти си жената, която съм обичал, и ако Бог пожелае, скоро и ти ще го знаеш.

Бавно, сякаш се страхуваше да не го нарани, тя издърпа ръката си и се скри до брадичката под завивката.

— Вие ме наричате Лиарин, но това име не събужда никакви спомени у мен. Не се сещам за друго, освен за няколкото мига, когато един глас ме извика от мрака. Трябва да си помисля… Но нямам нищо, за което бих могла да помисля. Уморена съм, главата ме боли. Докторът каза, че трябва да почивам… — Тя докосна ръката му с върха на пръстите си. — Не ви познавам, Аштън. — Една несигурна усмивка се появи на устните й. — Може тук да е моят дом и вашите думи да отговарят на истината. В сегашното си състояние не бих могла да бъда сигурна. Ако това ви задоволява, ще приема името Лиарин до момента, в който се убедя, че може би то не е моето собствено. — Тя притвори клепачи, докато всички предмети в помещението се сляха и остана да вижда само лицето му. — А сега искам да спя, Аштън.

Изпълненият му с копнеж поглед попиваше красотата й, присъствието й смекчаваше болката от миналите години, през които бе повярвал, че няма да може никога вече да я гледа. Той се наведе напред, докосна нежно с устни устата й, после се изправи и напусна помещението. Не забеляза как смарагдовите й очи се отвориха и го проследиха, докато затвори вратата след себе си.

Отвън той спря със затворени очи, докато се успокои разтуптяното му сърце. Когато най-после беше в състояние да диша нормално, слезе с бавни крачки при другите в трапезарията.

Баба му вдигна глава и понечи да заговори, но почака той първо да седне начело на масата.

— Видях портрета със собствените си очи — каза тя — и мисля, че имаш всички основания да я считаш за Лиарин, но все пак не се ли съмняваш поне малко? Ами ако не е тя?

— Не мога да си представя, че може да е някой друг — въздъхна той. — Като я погледна, виждам Лиарин.

— Какво знаеш за сестра й? — попита леля Дженифър.

Аштън не отговори, докато Уилис слагаше сребърна чиния с шунка на масата. После си взе един резен и каза:

— Сигурно Лианор вече живее в някоя карибска плантация. Когато се запознах с Лиарин, тъкмо се крояха планове за сватбата й, но наистина не знам какво се е случило след завръщането й в Англия. Не чух нищо повече за нея.

Аманда отпи глътка кафе от порцелановата си чаша.

— Не забравяй, че прибързаната ти сватба донесе всичките ни неприятности. Представете си какъв потрес е изживял Робърт Самъртън да научи едновременно за сватбата и смъртта на дъщеря си.

— Всичко щеше да се оправи, грандмер — каза Аштън, — но, както знаеш, катастрофата осуети плановете ни.

— Това ме навежда на един друг въпрос, Аштън. Защо мина толкова време, докато Лиарин се опита да те намери? Къде е била през цялото това време?

— Марелда ми зададе същия въпрос.

— Е, да, трябва да признаеш, че е важно да му се отговори — рече Аманда. — Дали тази амнезия не е болест, която на пристъпи се връща отново и отново? А може би затова не е предприела никакъв опит да те открие? — Тя погледна д-р Пейдж. — Вие какво мислите, Франклин?

— Съмнявам се. — Докторът пусна бучка захар в кафето си, след това се прокашля, като че това, което трябваше да каже, го притесняваше. — Както всички знаете, лудницата е изгоряла, но известно ли ви е също така, че властите още не могат да намерят всички оцелели обитатели?

Аштън стрелна Пейдж с остър поглед.

— Какво общо има това с Лиарин?

Докторът подпря лакти на ръба на масата и сключи ръце като за молитва. Търсеше начин да се изрази така, че да не разсърди Аштън.

— Ако анализирате обстоятелствата около нещастния случай, мястото, където е станал, близостта на лудницата и странното облекло на Лиарин, не ви ли идва на ум, че може да е избягала от това заведение?

Лицето на Аштън доби ледено изражение.

— Да не искате с това да намекнете, че жена ми е луда?

Доктор Пейдж се опита да издържи тежкия поглед на плантатора.

— Кой би могъл да знае точно какво е станало преди три години, Аштън? Лиарин може да е била сериозно наранена. — Той видя как младият мъж стисна челюсти и разбра, че се движи по тънък лед. Побърза да се доизкаже, за да предотврати все пак бурята. — Аштън, чуйте ме. Понякога в лудницата пращат хора заради дреболии и нерядко дори без никакъв повод. Все едно, че погребват човек жив. Вие можете да изгниете в този ад, без вашите роднини въобще да знаят къде сте.

Откъм фоайето се чу тракане на токчета и Аштън накара с жест лекаря да замълчи.

— Това е Марелда. Не бих желал да научи нещо за разговора ни.

— Не се безпокойте, Аштън — увери го д-р Пейдж. — Аз изкарах на бял свят това момиче и го познавам достатъчно добре, за да внимавам много какви оръжия му давам в ръцете.

— Тогава сме на едно мнение — каза Аштън.

Чернокосата жена влезе наперено в помещението цяла в облак шумоляща коприна и се поспря, за да даде възможност на присъстващите да се възхитят на изкуството й да се облича. Когато накрая събра всички погледи, тя обиколи масата, целуна двете възрастни дами по бузата, хвърли сладка усмивка към домакина и се плъзна на стола от дясната му страна.

— Как се чувстваш тази сутрин, Аштън? — попита тя, но веднага продължи. — От присъствието на д-р Пейдж разбирам, че си бил горе при гостенката си. — Тя погледна лекаря. — Как е пациентката ви, докторе? Дойде ли вече на себе си?

— Да, но има увреждания — отговори бавно д-р Пейдж.

— Положително не много тежки, готова съм да се обзаложа — каза Марелда с толкова сарказъм, колкото считаше, че може да си позволи.

— На това само времето може да даде отговор.

Сухите думи на лекаря не я задоволиха, така че Марелда обходи лицата наоколо с настойчив поглед. Леля Дженифър първа се почувства неудобно от мълчанието и се опита да поясни.

— Франклин иска да каже, че в момента Лиарин има затруднения с паметта, което може да продължи известно време.

Очите на Марелда станаха студени и твърди.

— Лиарин? — Ледена усмивка заигра по лицето й. — Предполагам, си спомня, че е жена на Аштън — всичко останало може и да е забравила за удобство.

Аштън вдигна чашата си, за да му долее Уилис още кафе. Най-накрая с нежелание се обърна към Марелда.

— Лиарин не може дори и това да си спомни. Трябваше аз да й кажа как се казва.

Марелда позеленя от ревност, едва съзнаваше какво говори.

— Казваш, че тя не си спомня дори собственото си име? Никога не съм чувала подобно нещо.

Тънките устни на Аманда се извиха в усмивка.

— Не го взимай толкова навътре, Марелда. През цялата си лекарска практика Франклин не е имал подобен случай.

— Това никак не ме учудва. Представи си, някой си е забравил името. Дори самата мисъл е смешна.

— Не е толкова смешна, колкото ви се струва, Марелда — каза доктор Пейдж. — Съществува дори медицински термин за състоянието й. Амнезията може да не е много разпространена, но наистина я има.

— Но как можете да сте сигурни, че тя страда от тази… амнезия — каза Марелда. — Имам предвид, може само да се преструва, че не помни.

Лекарят отговори с бавно свиване на раменете.

— Наистина, не мога да съм напълно сигурен, но не виждам и причина, поради която тя да ни играе театър.

— Ако е достатъчно хитра, може и никога да не разберете причината. — Марелда забеляза как се сковава лицето на Аштън и усети, че е прекалила. Побърза да добави: — От друга страна, страданието й може и да е истинско.

— В момента нямаме основания да не вярваме на момичето — каза д-р Пейдж. Той постави длани на масата, след това кимна на Аштън и на двете по-възрастни жени. — Трябва да ви помоля да ме извините. След такава прекрасна закуска човек изведнъж забелязва колко е уморен, ако не е мигнал през нощта. Вероятно ще дремя през целия път към къщи. — Лекарят стана. — По-късно ще видя още веднъж Лиарин. Гледайте да спи много и да се храни добре. Повече от това не мога да ви посъветвам в момента.

Аштън също се надигна.

— Ще помисля по въпроса, който засегнахме преди малко, д-р Пейдж. Тъй като и без това трябва да ида в Нечиз, ще гледам да разбера нещо, въпреки че не очаквам много от това.

— Надявам се, че всичко ще бъде добре — каза искрено докторът.

Марелда се ядоса, че Аштън не беше споделил с нея намеренията си и не се сдържа да подхвърли:

— И ще оставиш своето съкровище съвсем само?

Аштън й хвърли подигравателен поглед.

— Мила ми Марелда, сигурен съм, че и в мое отсъствие ще се забавляваш чудесно в Бел Шен, но ако настояваш…

Усещайки бодлите в думите му, Марелда го поправи надменно.

— Имах предвид малката на първия етаж, любими.

— Моля да ме извиниш, Марелда. — Той се поклони леко, преди да излезе от стаята с д-р Пейдж.

Намусена, Марелда хапна няколко залъка, след това въздъхна.

— Кога Аштън най-после ще се вразуми.

— Да се вразуми? — Леля Дженифър хич не прикриваше недоумението си. — Какво имаш предвид, мила?

Марелда посочи ядосано нагоре към първия етаж.

— Аштън довежда някаква скитница в дома си, слага я да спи в разкошно легло и се отнася с нея като с гостенка — гласът на Марелда се повиши. — И на всичкото отгоре твърди, че тя била изчезналата му съпруга.

Леля Дженифър побърза да защити племенника си.

— Мила моя, знаеш, че Аштън никога не би настоявал, че това е жена му, ако не беше напълно убеден в думите си.

— Аз твърдя, че момичето е една интригантка, която само прилича на покойната му жена — отговори Марелда.

— Каквато и да е тя — се намеси Аманда, — все пак е зле ранена и най-малкото заслужава няколко дни спокойствие.

Марелда простря драматично ръце към тавана и призова небесните сили.

— О, жестока съдба, колко пъти още ще ме пронизваш с жилото си? Не ми ли стигаше, дето веднъж бях изместена и пренебрегната? Колко още трябва да изтърпя? — Задушиха я ридания. И тя притисна до челото си юмрук.

Дженифър хвърли смаян поглед на сестра си, тя пък вдигна ръце за безшумно ръкопляскане.

— Марелда, скъпа, мислила ли си някога да станеш актриса? — попита Аманда. — Ти имаш истински талант да се изразяваш.

Марелда се отпусна назад на стола и се намуси.

— Виждам, че съм единствената, която още не е попаднала в мрежите на малката скитница.

Очите на Аманда заискриха. Тя попи устни със салфетката и поклати ядосано глава.

— Моля те да престанеш да наричаш момичето така. По всяка вероятност ти клеветиш жената на моя внук, трябва да си разбрала, че лоялността към семейството за мен е най-важното нещо на този свят. Слагам я дори над приятелството.

Макар и убедена, че се противопоставя на неправдата, която само тя може да види, Марелда усети, че има опасност да загуби един ценен съюзник. Тя вдигна ръка до челото си и заплака.

— Моля те да ме извиниш, Аманда. При мисълта, че може да загубя за втори път Аштън, направо полудявам. Толкова ме е страх, че наговорих много глупости.

Аманда се съгласи мълчаливо с нея, но сметна, че е по-добре да смени темата и да си спести по-нататъшни сцени.

 

 

Жената, която се беше съгласила да носи името Лиарин, държеше ръце пред лицето си и разглеждаше тънките си пръсти. На безименния пръст на лявата ръка имаше тънка златна халка, която показваше, че е омъжена. Тази мисъл я разстройваше, защото й беше трудно да повярва на обясненията на непознатия мъж, когато въобще не се чувстваше негова жена.

Завесите бяха все още спуснати, не пропускаха утринната светлина и държаха помещението в хладен полумрак. Изведнъж й се прииска да усети топлото слънце по кожата си, да се окъпе в светлината му и да остави страховете й да бъдат отнесени от утешителните му лъчи. Тя се примъкна внимателно до ръба на леглото. При всяко движение я пронизваше остра болка, като че ли разкъсваха на парчета тялото й, но тя стисна зъби и се премести още малко. Изправи се с мъка, спря за момент и притисна ръце към слепоочията си, докато чуковете в главата й се превърнаха в тъпа болка. Измъкна внимателно краката си от леглото, опря ги на пода и се облегна на рамката на леглото, защото стаята се завъртя пред очите й. Когато световъртежът утихна, тя малко по малко се довлече до долния край на леглото. По-скоро пълзеше, отколкото ходеше, а ръката й не смееше да изпусне дюшека. Когато стигна до края на леглото, обгърна здраво с ръце масивния край на рамката и отпусна чело на хладното, фино резбовано дърво, докато чакаше да се съвземе. Когато отново се почувства достатъчно силна, тя събра цялата си смелост и направи крачка встрани от спасителното легло. Коленете й бяха толкова меки, че за малко да падне, но тя напрегна цялата си воля и успя да се задържи на крака. После се повлече бавно през стаята, като се хващаше за мебелите.

Когато стигна най-сетне до прозореца, тя дръпна пердетата и закри очите си с длани, за да се предпази от ярката светлина. Слънцето я докосна като топъл състрадателен приятел. Лиарин облегна глава на рамката на прозореца и се загледа към огромната, добре окосена поляна. Големи дървета с широки клони образуваха мощни покриви, през които струеше слънчева светлина. Въпреки че зимата беше оголила клоните и бе отнесла здравия цвят на тревата, се виждаше, че имението е грижливо поддържано. Керемиденочервени пътеки се извиваха покрай чисто подрязани храсти и лехи с бръшлян, разположени около дебелите стволове на дърветата. Зад един идеално прав и подстриган жив плет се издигаше градинска беседка с богато украсен покрив. Добре защитена от любопитни погледи, тя изглеждаше като създадена за влюбени, търсещи усамотение.

Лиарин се обърна и подпря на облегалката на близкия стол, преди да тръгне обратно към леглото. Когато се пусна от стола, усети с крайчеца на очите си движение отляво. Тя бързо обърна глава. Огнени стрели пронизаха главата й и я накараха да плаща за моментното си невнимание. Потърси стола с ръка, а с другата покри очи, докато бушуването зад челото й престана и можеше отново да мисли свързано. Когато отвори очи, видя отражението си в едно голямо огледало. Изпълнена с любопитство, тя се приближи, но за това изглежда трябваха повече сили, отколкото тя имаше. Тя се подчини на растящото изтощение и спря на известно разстояние, като се опитваше да открие нещо в образа си, което да й припомни коя е.

Това, което видя, не я впечатли особено. Напротив, помисли си, че изглежда така ужасно, както се и чувстваше. Малкото цвят по бузите й преливаше в синкав пурпур. Същият, но по-силен, се виждаше и по челото. Синините изпъкваха грозно по бялата кожа. Разбърканата коса и тревожните широко разтворени очи й придаваха вид на изоставено дете. Въпреки че разумът й не подсказваше нищо, което да говори за определена възраст, тялото под тясната нощница издаваше, че тя е вече разцъфтяла напълно до женска зрялост. Явно не е водела заседнал живот, защото всичко у нея изглеждаше стройно и стегнато.

Говореше с лекота няколко езика, числата ни най-малко не я затрудняваха, но причината и за двете неща си оставаше тайна. Тя знаеше как се слага маса, какви съдове по какъв повод се използват, владееше и най-грациозните реверанси и най-сложните стъпки на най-различни танци, но разумът й не беше в състояние да открие извора на всички тези знания.

— Лиарин Уингейт? — прошепна тя. — Ти ли си наистина тази, която виждам?

Разумът й не намираше отговор, но тя и забрави в миг въпроса, защото по коридора се чуха стъпки. Някой почука тихо на вратата. Лиарин се огледа къде да се скрие, тъй като не искаше да я видят по нощница. Гърлото й беше така свито, че издаде само едно грачене, но то изобщо не спря посетителя да влезе в стаята. Лиарин се обърна назад. Внезапното движение я извади от така трудно пазеното равновесие. Стаята се люшна на една страна и падайки, тя видя Аштън да стои на прага. За части от секундата се приготви за удара, когато две силни ръце се сключиха около нея и я притиснаха до широки гърди.

Бяха сами в стаята. Когато дойде на себе си, Лиарин видя, че се намира в прегръдките на Аштън. Опита да се отскубне от ръцете му, но внезапно почувствува натиска на твърдите му бедра върху своите. Нямаше как да се изтръгне от желязната му хватка. Това засили още повече страха й. Сега вече не се съмняваше в собственото си здраве, а в неговото! Трябва да бе загубил ума си, за да я нападне по такъв нахален начин, когато роднините му са наоколо.

Тя опря едната ръка в гърдите му, а с другата забарабани по него. Слабият й юмрук се удряше в железни мускули.

— Не! Моля! Не правете това!

Но силите бяха твърде неравни. Краката й се залюляха във въздуха, когато той я вдигна на ръце и я пренесе на леглото. Ужасена, тя си представи предстоящата борба, която щеше да започне с насилие. Стисна очи. Когато Аштън я положи на леглото, пръстите й сграбчиха завивката и я дръпнаха до брадичката.

— Хайде, покажете какъв брутален тип сте всъщност — изсъска момичето през зъби. — Няма да ви се дам доброволно, чудовище такова!

Тя чу как той тихо се засмя, след това почувства една хладна ръка да отмаха косата от челото й. Отвори колебливо очи. Аштън й се усмихна и седна до нея на леглото.

— Моя мила, мила Лиарин, от всичко най-много искам да пия с теб от чашата на страстта. Но когато се стигне дотам, няма да има нужда от сила. Дотогава, любима, те моля да се пазиш по-добре. Още не си се съвзела напълно и ако продължаваш да се пресилваш, така няма да оздравееш бързо.

Лиарин разбра, че напразно се страхува и въздъхна облекчено. Аштън погледна бледото й лице, забеляза тъмните сенки около очите и гънката между веждите, която издаваше постоянна болка. Той потопи една кърпа в легена, почака да се охлади и я сложи на челото й. Болната усети с благодарност как тъпата болка в главата й отслабва. След малко погледна към Аштън и откри по лицето му толкова любов и милост, че сърцето й се сви сладостно.

— Вие току-що казахте, когато се стигне дотам — промълви тя. — Може би трябваше да кажете — ако някога се стигне дотам?

Той махна кърпата и отмести една влажна къдрица от челото й, преди да очертае нежно с пръст бузите и брадичката й. Надвеси се над нея. Въпреки лекия тон лицето му бе необикновено сериозно.

— Моя скъпа госпожо, не съм от хората, които си хабят думите и обикновено знам какво говоря.

Лиарин пламна цялата. Насили се да откъсне поглед от неговия и предприе героичен опит да смени темата.

— Значи вие ме донесохте тук?

Той кимна.

— И ви сложих на това легло, както преди малко.

Тя наведе очи, за да избегне настойчивия му поглед.

— С какво бях облечена, когато ме доведохте тук? Не виждам други дрехи в стаята.

— Дрехата ти беше доста изцапана и изпокъсана, затова наредих да я изперат, за да е чиста, ако отново си я поискаш.

Тя набърчи чело.

— Дрехата?

Той подръпна ръкава на нощницата, с която беше облечена.

— Нощница ли? — Тя прокара пръсти по грубия плат. — Като тази ли?

Той поклати бавно глава и усмивка трепна по хубавата му уста.

— Малко по… е, да кажем, по-женствена, или по-булчинска… каквато се носи в сватбената нощ.

Объркването й растеше, между веждите й се появи бръчка.

— По-булчинска?

Той охотно започна да описва дрехата.

— Много по-тънка. Без ръкави и много дълбоко изрязана тук… тук също…

Руменината отново заля лицето й, когато погледът й проследи пръста му. Въпреки че не я докосваше, всяко негово движение спираше дъха й.

— Малко дантела тук… и тук, отстрани.

Тя искаше да каже нещо, но се задави, преди да го изрече.

— Вие… ли ме изкъпахте?

Той стана и се загледа замечтано през прозореца, после отговори развеселено:

— Не, за съжаление. Уилабел се зае с това и ми забрани да присъствувам.

Лиарин въздъхна с облекчение. Значи все пак е запазила поне остатък от достойнството си пред този натрапчив непознат.

Отивайки бавно до камината, Аштън каза:

— Ще отсъствам няколко часа, но в това време Уилабел ще бъде на твое разположение. Ако имаш нужда от нещо, трябва само да й кажеш.

Той взе ръжена и обърна дървата в камината.

Изведнъж на Лиарин й притъмня пред очите. Горчив като жлъчка, страхът се надигна у нея, когато нещо тънко и тъмно започна да разкъсва вялата стена на паметта й. Пред вътрешния й поглед затанцуваха хаотични картини, от които бавно изплува разкривено от ужас лице, вцепенено завинаги в безмълвен вик. Тя заскимтя и се заизвива в напразен опит да избяга от кошмара.

Аштън чу мъчителните звуци, извърна се и смаян видя жена си притисната към горната табла на леглото, с изцъклени от ужас очи.

— Лиарин — позова я нежно, но тя само мяташе бясно глава, неспособна да се отърси от видението.

— Махни се — крещеше тя. — Моля те!

— Лиарин, какво ти става? — Напълно объркан, той пристъпи напред, но се спря, като я видя да пълзи по леглото.

— Махни се! Остави ме на мира — хлипаше тя умоляващо. — Моля те, махни се…

— Добре, Лиарин. — Аштън се отдръпна. — Тръгвам си. — Той окачи ръжена на стойката и се запъти към вратата, а момичето се отпусна изтощено на леглото. Рязката промяна в настроението й го извади напълно от равновесие, защото не можеше да разбере какво се случи. Излезе в коридора, затвори тихо вратата след себе си и почувства изведнъж, че не може да си поеме дъх. Едва сега усети как бясно биеше сърцето му и студен страх сграбчи разума му.

Когато следобед всички се оттеглиха в стаите си, къщата потъна в сънлив покой. Марелда беше доволна да остане сама и да помисли какво да прави по-нататък. Томчето със стихове, което лежеше разтворено на нощната й масичка, не й донесе просветление. Напротив, сълзливите любовни обяснения само я вбесиха. Тя уви шала по-плътно около раменете и закрачи неукротима из стаята си като тигрица в клетка. Спря до нощната масичка, взе книжката и я запрелисти напосоки, като прочиташе по някой стих оттук-оттам. Накрая не издържа, изскърца със зъби и запокити проклетото томче в ъгъла.

— Що за идиоти са тези поети — изсъска Марелда. Още веднъж се разходи по дебелия мек килим. — Твърде много вярвах на лиричните глупости за разни слабоумни ухажори. Сега съм принудена да погледна действителността право в очите — безмилостен и лют враг, каквато е и всъщност.

Лицето й се изкриви от омраза. „Тази малка повлекана хубавичко си изигра ролята и омагьоса моя Аштън да я помисли за жена си! Да можех и аз да скроя толкова изкусна маневра, за да види в мен истинската си и единствена любов.“

Тя се спря и впери очи в гаснещия огън в камината. Чезнещите пламъци й заприличаха на нейните надежди — едно време големи и светли, сега немощни и бледи.

— По дяволите. — Тя продължи да се разхожда възбудено. — Тая мръсница ще успее да измами всички. Но не и ако… ако ми се удаде да я разоблича като лъжкиня. Как само успя за броени дни да завърти главата на Аштън? Дали е познавала Лиарин и е скроила плана си още от деня на смъртта й?

Тя прехапа долната си устна и се загледа във вратата. Стаята на съперницата й се намираше на другия край на коридора, точно насреща й.

— Може би трябва да я пораздрусам малко. — Тъмните й очи заблестяха. — Аз нямам какво да губя, но може пък да спечеля.

Марелда отвори предпазливо вратата и надзърна в коридора. С изключение на далечните шумове от кухнята, в къщата беше тихо. Тя се измъкна от стаята си и изтича до вратата на съперницата. Тя беше открехната и когато Марелда я отвори рязко, Луела Мей се надигна от един стол до прозореца.

— Какво правиш тук? — попита хубавата брюнетка.

Уплашена от гневния въпрос, Луела Мей примигна няколко пъти, преди да успее да отговори.

— Маса Аштън ми нареди да стоя тук на пост, докато го няма. За всеки случай, ако я хване страх или нещо такова.

— Ще те сменя за малко. — С рязък жест Марелда й посочи вратата. — Върви. Ще позвъня, ако имам нужда от теб.

Младата прислужница кимна боязливо и побърза да излезе.

— Не забравяй да затвориш вратата — извика след нея Марелда.

Тя седна на един стол до леглото, подпря с ръка брадичката си и започна да разглежда своята съперница. Потънала в сатена и дантелите, завита до брадичката, малката интригантка изглеждаше съвсем невинна. Една неочаквана идея изплува в съзнанието на Марелда и постепенно го завладя. За момента тя сериозно се замисли дали да не вземе една от тези чудесни копринени възглавници и да натисне с нея коварната измамница, докато спре да диша. Никой нямаше да научи какво е станало и дори спящата наистина да беше Лиарин, за Марелда щеше да е добре дошло да се отърве завинаги от нея.

— Завинаги… — произнесе тя тихо и блажено.

 

 

Тихият звън на часовника върху камината проникна в съня на Лиарин и й напомни, че все още не е намерила нишката на своя живот. Тя повдигна ръка и опипа предпазливо подутината на челото. Главоболието й бе почти непоносимо. На нощната масичка имаше гарафа с вода и Лиарин се надигна с мъка, за да натопи една кърпа.

— Отдавна е време да ставате. Явно не сте навикнали на редовен живот. — Острият глас на Марелда изплаши Лиарин.

Тя се подпря на лакти, но трябваше веднага да затвори очи, защото болката я връхлетя с нова сила. След малко успя да повдигне клепачи и прошепна:

— Карате ме да се чувствам неудобно, мадам.

Марелда се ухили подигравателно:

— Силно се съмнявам в това.

Сарказмът на жената беше очебиен. Лиарин не си спомняше да я познава и не разбираше причината за нейната неприязън.

— Мисля, че нещо ми убягва. Коя сте вие и какво искате от мен?

— Аз съм Марелда Рус и искам да кажете на всички вие коя сте и защо сте се вмъкнали тук.

Лиарин притисна ръка към челото, докато се опитваше да проумее думите на жената.

— Мадам, страхувам се, че нямам никакво понятие как се казвам и дори ако от това зависеше животът ми, не бих могла да ви обясня защо съм тук.

Марелда се изсмя студено, гласът й беше остър като нож:

— Мила моя, както и да се казвате, вашият спектакъл накара един объркан мъж да ви счита за своя жена, въпреки че Лиарин Уингейт е мъртва от три години.

— Моят спектакъл? — зелените като смарагд очи на Лиарин се разтвориха широко, после пак се затвориха и тя клюмна на възглавницата. — Ех, мадам — въздъхна тихо, — ако това е някаква игра, моля се да сме в последното действие и аз вече да напусна сцената. Този маскарад трябва да има край, толкова съм объркана, че само сънят понякога ми носи избавление.

— И, разбира се, никой от семейството не дръзва да прекъсне този ваш прословут сън, за да ви зададе един-два неприятни въпроса — отвърна жлъчно Марелда.

Лиарин смръщи чело и впи в нея остър поглед.

— Наистина ли мислите, че сама съм се наранила и доброволно съм се хвърлила под препускаща карета?

— Познавам доста хора, които биха направили много повече, за да се докопат до цел като вашата — отвърна начаса Марелда. После сведе поглед към дългите си, грижливо поддържани нокти. — Въпреки че неуморно се вайкате колко е наранена душата ви, разумът ви, изглежда, е все така бърз, когато трябва да браните лъжите си.

Лиарин извърна лице.

— Не знам защо ме мразите толкова много. Наистина, не мога да се закълна, но ми се струва, че никога не съм ви виждала и със сигурност не ви желая злото.

Марелда не можеше да понесе повече кротостта и хубостта на това момиче и тръгна нервно към прозореца.

— Казвате, че не ми желаете злото — подигра се тя. — Ако сте наистина тази, за която се представяте…

Уморена от разговора, Лиарин протестира слабо.

— Не аз, а Аштън ми даде това име. Аз самата не мога да кажа дали е вярно, или…

Марелда гневно я прекъсна:

— Ако наистина сте негова жена, тогава сте ми забили ножа в гърлото вече един, два, три пъти. Защото не друго, а аз бях първата му годеница и любима, когато един прекрасен ден той отпътува на юг и в Ню Орлиънс срещна друга жена, която го заслепи до такава степен, че веднага се ожени за нея, без да го е грижа за сълзите ми. След това се завърна като вдовец и изминаха месеци, докато започне отново да ме забелязва. — Марелда сновеше възбудено пред леглото. — Скръбта му беше толкова голяма, че той живееше само със спомените си. Въпреки че се опитвах да го утеша и да му бъда опора, все едно че не съществувах. Означавах за него по-малко и от най-последното слугинче в кухнята. Най-накрая той отново стана нормален човек и аз можех да се надявам. Снощи се събрахме в тази къща, за да отпразнуваме завръщането му. Копнеех толкова много да ме прегърне със силните си ръце и да му кажа добре дошъл. Той дойде, но вие лежахте там, където би трябвало да е моето място. Дори да сте невинна, дори да сте Лиарин, в което не вярвам, вие сте най-големият ми враг.

— Съжалявам — промълви тихо Лиарин.

— Съжалявам! — изфуча Марелда и след това продължи малко по-кротко. — Как сладко изскимтявате извиненията си, но мен няма да измамите с превзетите си преструвки. И аз ще изкарам на бял свят истината, та ако ще да обърна всеки камък по пътя си. Когато се препънете в лъжите си и си счупите врата, аз ще бъда тази, която ще се смее последна. Довиждане, скъпа моя, спете добре, ако можете!

Тя се врътна и забърза с шумящи поли към вратата, отвори я със замах и я затръшна след себе си — един последен гръм, преди бурята да отшуми.

Тази дълбока омраза разтърси болезнено Лиарин. Не знаеше справедливи ли бяха или не обвиненията на Марелда и остана объркана, неспособна да прецени причините за ненадейната атака.