Дженифър Блейк
Нежната измамница (7)

Глава седма

Имуществото на Роланд. Преди по-малко от месец тя щеше да се надсмее над тези думи, но сега, изглежда, се нуждаеше от всичко, което той щедро й предоставяше. Пет дни след завръщането им в Гринлия Мелани бе посетена от Джексън Търнбъл, адвоката на дядо й. Когато възрастният мъж си тръгна, тя се заразхожда нагоре-надолу из библиотеката и в голямото й раздразнение полите я удряха по глезените. Това бе невъзможно, просто невъзможно и все пак бе истина. Беше останала фактически без средства. Дядо й й бе завещал къщата, Гринлия, цялото обзавеждане, робите, които работеха там, личните си вещи и сумата от двеста седемдесети три долара. Освен това сред личните му документи се намираше и една полица за шест хиляди долара, които дължеше на губернатора Джон Куитман. Този дълг трябваше да бъде изплатен, макар Мелани да не знаеше как. Не можеше и да си помисли да продаде къщата и робите, но дори да го направеше, повечето роби бяха вече стари и цената им на пазара щеше да е нищожна.

Къде бяха отишли тези пари? Мелани се досещаше. Бяха възникнали разходи за екипирането на доброволците на Джонстън, а когато мнозина умряха през време на кампанията, бяха постъпили молби от вдовиците и застаряващите родители, останали без средства. Войниците произхождаха наистина от най-добрите, но не непременно от най-заможните семейства в Натчес. Как дядо й бе допуснал да стигне до просяшка тояга? Тъй като вярваше, че в близко бъдеще тя ще се омъжи за Дом, той е бил спокоен за нейното благополучие. Затова е сметнал, че може да си позволи да изразходва своя капитал и да вземе на заем още пари. Възможно ли бе налудничавата му постъпка да е признание на някаква вина от негова страна? Той ли носеше, както смяташе Роланд, отговорността, че хората му бяха безмилостно изклани, а оцелелите — пленени?

Не, съвсем не искаше да помисли такова нещо. Несъмнено той беше правил инвестиции и беше уреждал задължения, за които тя нищо не знаеше. Собствените й разходи също трябва да са били значителни. Положително дрехите, шапките, ветрилата й и разните други дреболии не са били евтини. Защо дядо й не й беше казал, че парите им постепенно свършват? Тя охотно щеше да се ограничи. Само през последните месеци си беше накупила всевъзможни неща, без които можеше да мине спокойно.

— Май че имаш лоши новини?

Когато Мелани рязко се обърна, Роланд стоеше изправен пред нея, след като току-що беше затворил зад себе си вратата на библиотеката. Той беше в града, когато адвокатът пристигна. Старият човек поиска да говори със съпруга й и каза, че е чул за предстоящото му заминаване, за да се присъедини към Лопес. Само с големи усилия Мелани бе успяла да го склони да й каже неприятните новини. В хода на разговора се бе стигнало до другото разкритие и споменът за него придаваше сега на очите на Мелани застрашителен виолетов оттенък.

Тъй като тя не каза нищо, Роланд продължи:

— По пътя насам срещнах каретата на Джексън Търнбъл. Беше начумерен като черен облак, но комай винаги има такъв вид.

Той се приближи до нея с небрежната, гъвкава грация на голяма дива котка. Усмивка бе изписана около ъгълчетата на устата му, когато обгърна с ръка кръста й, притегли я към себе си и я целуна по устните за поздрав. Преди да може шумно да му се противопостави, той вече я беше пуснал и се бе отдръпнал от нея.

— Е — каза той и се облегна на бюрото, — какво искаше Търнбъл?

— Дойде да ми каже, че съм напълно разорена — призна Мелани без заобикалки. — И което е още по-лошо, дължа на губернатора Куитман шест хиляди долара.

Роланд се намръщи.

— Защо ти е казал всичко това? Нямаше нужда да те тревожи с тези неща.

— Страхувам се, че аз настоях. Той беше твърдо решен да говори с теб, преди да заминеш за Ню Орлиънс, а аз просто не му повярвах, че се касае за твоето финансово положение.

— Така ли? — попита той. — Никога ли не ти е идвало на ум, че Търнбъл може да е адвокат не само на дядо ти, но и на баща ми?

— Отначало не. Това ми стана ясно едва когато мистър Търнбъл започна да обяснява защо е обсъждал работите на дядо ми с теб преди нашата женитба.

— Ти май здравата си досаждала на стареца с въпросите си? Но той е искал само да ти спести някои неща. Нашият годеж, ако изобщо може да се нарича така, беше наистина кратък, но в тази една седмица мистър Търнбъл имаше нужда от някого, с когото да се посъветва. Най-естественият партньор за разговор бях аз. Тогава, мисля, му казах, че ще платя дълговете на полковника към губернатора. Предполагам, че сега просто е искал да се увери, че все още имам това намерение.

— Не бива да го правиш — възрази остро тя.

— Защо?

— Това са дългове на дядо ми. Те би трябвало да бъдат изплатени от неговото наследство.

— И как ще го направиш? Ще продадеш Гринлия ли? Ще пратиш неколцина от твоите хора да работят за други семейства срещу възнаграждение или ще ги обявиш за продан? Не ставай глупава. Може дядо ти да е направил дълговете, но сега те са преминали върху теб като негова наследница и тъй като си моя жена, значи са и мои дългове. Вече съм дал съответните разпореждания. Утре сутринта губернаторът ще си получи парите.

Мелани се вгледа в него. След това вирна гордо брадичка и каза:

— По този начин ставам твоя длъжница. Гринлия струва много повече от тази сума, но аз ще ти припиша имението колкото е възможно по-скоро.

— Това не е нужно — каза той и поклати усмихнато глава. — Когато се ожених за теб, твоето имущество стана мое. Но ако непременно си решила да ме обезщетиш за разходите, знам по-приятни средства за изплащане на дълговете.

Мелани го погледна изпитателно в лицето, когато той се отдръпна от бюрото и се приближи до нея. Блясъкът, който видя в очите му, я накара да протегне отбранително ръка.

— Това… това е ужасно — промълви тя, възмутена и обезпокоена от факта, че той така леко отхвърли предложението й.

— Ужасно ли? Ако поразмислим колко малко време ни остава, смятам това за доста щедро предложение. Не са много жените, които могат да твърдят, че една-единствена нощ с тях струва толкова скъпо.

Иронията и очакването се смесваха така неразгадаемо в очите му, че Мелани не беше сигурна дали не се шегува.

— Съвсем не мислех за това… — започна тя, но беше вече много късно.

Начинът, по който я целуваше, не оставяше никакво съмнение, че поне в това отношение всяка дума е била казана съвсем сериозно.

Една-единствена нощ. Това беше всичко, което им оставаше преди заминаването му. Параходът, с който щеше да тръгне надолу по реката, бе в пристанището на Натчес и щеше да потегли при изгрев — слънце. Багажът му бе вече качен на борда и прибран в каютата му. Сега им оставаше само нощта и тогава той ще събере последните си лични вещи и тя ще му махне с ръка за сбогом. Скоро ще изчезне от живота й. Гринлия отново ще принадлежи само на нея, също както и леглото й. Тогава ще бъде спокойна. Тя нито знаеше, нито искаше да знае дали това ще продължи седмици, месеци или завинаги.

Една-единствена нощ. Сутринта мина и стана следобед. И по-рано, отколкото предполагаше, се спусна мракът. Те бяха вечеряли и се оттеглиха в спалнята.

Мелани стоеше до прозореца, загледана навън в нощта, и решеше дългата си коса, която падаше върху раменете и като блестящо златисточервено наметало. Свободата беше толкова близо, че тя трябваше да тръпне в радостно очакване и да бъде весела и доволна. Вместо това бе настроена меланхолично. С изненада установи, че кой знае защо се чувства така, както по времето, когато дядо й потегляше на война. Изпитваше същото тъпо отчаяние, тъй като оставаше сама.

Опита се да си внуши, че това е детинщина. Ако сега й се плачеше, то бе само защото мислеше за дядо си. Беше минало твърде малко време, откакто го бе загубила — това беше всичко, и оттогава се бяха случили толкова много неща. Наистина нямаше нищо чудно в това, че не може да владее напълно чувствата си. Започна да движи четката по-бавно. С опакото на ръката си избърса сълзите от клепачите си.

Бяха приятно отпуснати след току-що взетата баня и сега тя можеше да вижда в стъклото на прозореца отражението на Роланд, който си беше вързал кърпа около кръста и се бръснеше. Широкият му гръб завършваше с тесни хълбоци и тя наблюдаваше движението на мускулите му. Мина доста време, преди Мелани да разбере, че той също може да я вижда в малкото огледало върху мраморния плот на тоалетката.

Тя рязко се обърна и отиде до леглото. Когато се зави, Роланд хвърли поглед към нея, остави бръснача, изплакна остатъците от сапун по лицето си, приближи се до леглото и духна лампата върху нощното шкафче. Развърза кърпата и я пусна на пода.

Мелани наблюдаваше как се приближава до нея в трепкащото сияние на огъня. Може би беше игра на светлината, но на нея й се стори, че очите му имат измъчен израз, израз на страдание, който той никога не би допуснал, ако знаеше, че тя може да го забележи. Видът му странно я трогна и това чувство се смеси някак си с отчаянието, че скоро ще остане сама. Помисли си колко е чудно, че той бе предложил да изплати дълговете на дядо й. Нито преди, нито след сватбата бе споменавал за това и може би никога нямаше да каже нещо, ако тя не изтръгна сведенията от адвоката. Беше узнала също, че е останала без пари и е напълно зависима от него, а той изобщо не бе отварял дума по този въпрос. Разбира се, ситуацията не беше чак толкова необичайна, но тя по-скоро очакваше, че той ще се перчи с това и ще й го натяква. Напротив, той го беше крил от нея. Такава щедрост — не точно парите, а начинът, по който й ги предлагаше, справедливо погледнато, действително заслужаваше отплата. Тя знаеше кое платежно средство предпочита той най-много — неведнъж й го беше казвал. За да не й бъде съвестно, че изневерява на паметта на дядо си, настойчиво се убеждаваше, че ще е много полезно да му засвидетелства своето благоволение. Щеше да бъде добре, ако неоспоримото желание на Роланд към нея се засилеше през тази последна съвместна нощ, така че той да отнесе със себе си спомена за бурната страст и да копнее по нея, когато бъде далеч.

Дюшекът между тях се изду, когато той легна настрана. Протегна ръка към рамото й и попита в тъмнината с плътен, дълбок глас:

— Какво ти е? Защо плачеш?

— Не плача — отвърна Мелани.

Той въздъхна дълбоко.

— Може би имаш всички основания за това.

— Нали ти казах, че не плача — каза тя предизвикателно, но съчувствието му я трогна. Без да разсъждава, тя измъкна ръката си изпод завивката и обхвана пръстите му.

Той продължаваше да лежи неподвижно и сякаш затаи дъх. Досега тя никога не бе проявявала отзивчивост, винаги бе търпяла мълчаливо, когато той я любеше и изобщо не показваше, че изпитва наслада. Затова този малък жест, който, изглежда, изразяваше някакво обещание, му се стори подозрителен.

Пръстите му се плъзнаха внимателно от раменете й към нежната пълнота на покритите от копринената нощница гърди. Без всякакво колебание тя пусна ръката му и му позволи безпрепятствен достъп до тялото си. Той почувства това и движенията му станаха по-смели, а пръстите му ловко се заеха с копчетата на нощницата. След като я разтвори, той впи устни в топлата заобленост, която бе разкрил.

Бурно чувство я прониза и тя затаи дъх. Събра всичкия си кураж, сложи ръка върху къдравата му коса, прокара пръсти по тила му и по силните мускули на раменете и почувства как те се движат под кожата, когато той плъзна ръката си върху тесния й кръст. Съвсем бавно ръката му се спусна по-надолу и погали закръглените й форми. Внезапно, изгарящ от нетърпение, той се отдръпна от нея, за да измъкне копринената й нощница изпод хълбоците и да я изхлузи през главата й. Останала гола, въпреки хладния нощен въздух в стаята тя изпита чувство на безпределна свобода. Роланд сложи нощницата настрана и издърпа завивката върху двамата. Под тази палатка и в сладостната анонимност на тъмнината Мелани се обърна с разтворени обятия към него. Той я притегли до себе си и тя се озова в стоманената му хватка. Бюстът й се притисна до гърдите му и тя почувства знойната твърдост на пламенното му желание. Той обгърна с целувка устните й, които горяха, когато тя ги притисна към неговите. Те се извиваха и търкаляха и се стараеха да слеят телата си в едно. Всяка мисъл и всякакъв разум изчезваха под напора на страстта, която бушуваше у Мелани. Дълбоко в слабините й почна да се заражда и да се засилва желание, което беше по-настойчиво от всичко, което беше изпитвала досега, желание, което все повече се разпалваше от движенията на ръката му по хълбоците й и по нежните вътрешни страни на бедрата й. От гърлото й се изтръгна слаб стон и тя се потърка о него, когато допирът между телата им стана по-интимен и по-жарък. Страстта й бе стигнала до краен предел, кожата й гореше от неговите докосвания. Тя обгърна раменете му, защото искаше да бъде по-близо до него, трябваше да бъде по-близо и все по-близо до него.

Той се подпря на лакът. Бавно и сигурно проникна в нея и я изпълни с настойчиво желание, което все повече се засилваше. Тя дишаше тежко и впи пръсти в ръцете му, за да намери опора в един свят, който замайваше главата й. Не можеше да се съпротивлява. Това бяха вътрешни стихии, инстинктивно, неподдаващо се на контрол вълнение, което бушуваше в кръвта й, засилваше се и пулсираше по-бурно с всяко движение на настойчивия му ритъм. Бяха се слели един с друг неотделимо и все пак тя искаше да го поеме в себе си още по-дълбоко, защото само така можеше да облекчи една прастара, вътрешна болка. Като насън усети, че сълзите, които бе възпирала толкова дълго, текат от очите й, и почувства раздиращата експлозия на екстаза, който постепенно стихваше, оставяйки след себе си чувство на блажено отдаване. Тя се притисна до него и го накара да се вглъби в тишината, която носеше спокойствие в душите им.

Дълго още лежаха прегърнати, докато си поемат дъх и отново започнат да дишат равномерно. След известно време Мелани усети ръцете му върху косата си. Роланд я притегли до себе си, притисна устни до челото й и след това я целуна по клепачите. Отмести главата малко по-назад и допря устните си, които се бяха навлажнили от солените й сълзи, върху нейните.

— И сега ли не плачеш? — промълви той.

Тя поклати глава.

— Не — прошепна тя, — и сега не.

Най-после той замина. Мелани го придружи до парахода „Кресънт муун“, но до последния момент упорито отказваше да се качи с него на борда, за да се сбогуват. За миг повярва, че няма да замине — един безкраен миг, в които той, изглежда нерешително се бе втренчил в нея и нежеланието му да тръгне се отразяваше дори в зелените му очи. Но тогава Джереми им викна от палубата. Роланд колебливо сведе очи и изразът изчезна от погледа му. Лека усмивка се изписа около устата му, когато я притегли към себе си за пламенна прощална целувка. След това се обърна рязко и мина по мостика, без да погледне нито веднъж назад. Мелани остана на кея, докато параходът изчезна зад завоя на реката.

През първите дни беше толкова заета, че почти нямаше време да мисли за Роланд, и само понякога в кратък пристъп на любопитство се питаше къде ли е и какво прави. В старата къща имаше толкова много работа. Както често се случваше, през втората половина на януари и първите седмици на февруари времето се затопли. Това бе удобен момент да се подхване пролетното чистене, който просто не биваше да се изпуска. Вълнените килими бяха събрани и изтупани пред къщата, подовете — изтъркани и излъскани с пресен пчелен восък. Във въздуха се носеше миризмата на лимоново масло, когато всички мебели бяха избърсани и полирани така, че да блестят, което още повече подчертаваше патината на времето. Подът на верандата бе боядисан отново, както и оборите, и навесът на каретата.

Едва докато наблюдаваше как постройките биват поправяни и боядисвани и отново придобиват първоначалния си вид, Мелани осъзна от колко отдавна в Гринлия не са били полагани грижи. От това заключи, че в последните си години дядо й явно не е разполагал с нужните средства. Именно Роланд предложи тя да се заеме с ремонта и всичко се плащаше с неговите пари. Той беше все така удивително щедър и бе оставил за времето на отсъствието си не само пари за домакинството, но и за дрехи. Не че се нуждаеше от нещо ново през време на траура, но действително не знаеше как би платила черните дрехи, които поръча преди сватбата.

Тя и Роланд не размениха нито дума за пари. Търнбъл, адвокатът, й обясни какви разпореждания са дадени и какви средства може да тегли месечно, като и назова една огромна сума, вложена на нейно име в случай на нужда. Мелани можа да си наложи да използва парите само защото виждаше в тях обезщетение, което той й е предложил поради гузната си съвест.

Много бавно пристигаха новини за мъжете, които се бяха присъединили към Лопес. Един-два пъти Илайза Куитман, чийто мъж бе пътувал през последните седмици няколко пъти до града, бе така любезна да й съобщи какво става там. Роланд, изглежда, бил повишен, в чин подполковник и бил на път бързо да стане един от най-любимите офицери на генерал Лопес. В Ню Орлиънс царяло въодушевление от похода срещу Куба и в главната квартира на генерала на „Магазин стрийт“ всеки ден влизали и излизали хора в униформи, между които имало много ветерани от мексиканската кампания като Роланд и Джереми. Мнозина от тях били в миналото офицери. Тези мъже се борели сега за честта да образуват полкове, за да се сражават с Лопес. С парите, които предали в негово разпореждане привържениците му в Мисисипи и Луизиана, Лопес купил два кораба, параход с името „Креол“ и тримачтов платноход, наречен „Джорджина“. Един двумачтов кораб също бил подарен за кампанията от висш офицер — полковник Робърт Хуит. Губернаторът Куитман също съдействал решително за събирането на пари в родния си щат и се шушукало, че бил в контакт с Вашингтон относно възможността войскова част на Съединените щати под негово командване да бъде изпратена, ако в Куба въстане отцепническа група и се присъедини към Лопес.

За Роланд губернаторът не бил чул нищо. Това, разбира се, нямаше значение за Мелани. Не беше разчитала на някакви известия. Новите задължения едва ли му оставяха време за кореспонденция. Дядо й винаги й бе обяснявал това, когато му се караше, че не пише. А и те не бяха сключили брак по любов, в който и двамата да тръпнат от безпокойство, ако потокът от писма прекъсне. Съществуваше наистина теоретична възможност да й изпрати някаква вест, но нищо подобно не се случи.

От Натчес научаваше толкова малко, колкото и от Ню Орлиънс. С изключение на случайните новини от жената ма губернатора Мелани трябваше — ако наистина искаше да узнае нещо за светския живот и за предишните си приятели и познати — да разчита на Цицерон, който ходеше веднъж в седмицата да пазарува в Натчес и научаваше новините, които се разменяха между робите. Никой не я посещаваше, а и тя не очакваше посетители. Беше изненадана, когато една хубава сутрин чу шум от колела по входната алея.

Беше Хлое Клемънтс в открита двуколка, с червени кожени седалки и червени колела, теглена от един кон. Облечена бе в рокля от бял муселин на червени точки с невероятно широка плисирана пола. На високо вдигнатата й коса бе сложена миниатюрна бяла сламена шапка с червени панделки и череши. Слънцето наистина грееше, но бледата му светлина все още не излъчваше горещината, която можеше да се очаква след няколко седмици. Хлое не само беше неподходящо облечена за пътуване с двуколката, която сама караше, но и бе изпреварила малко сезона. Винаги й бе доставяло удоволствие първа да свали дебелите зимни дрехи. На момиче с нейните светли коси и блед тен по-тънките пролетни и летни дрехи прилягаха повече. Но този път си беше направила криво сметката. Тя изкачи направо бежешком стълбите на Гринлия и изтича трепереща в къщата, когато Цицерон й отвори вратата.

Мелани наблюдаваше пристигането й през прозореца на салона. Сега влезе в хола, за да поздрави сестрата на Дом. В траурната си рокля от корав черен жоржет тя се чувстваше като врана до пъстрокрил папагал.

— Мелани! — извика Хлое, сякаш се бяха видели за последен път преди един час и оттогава не се бе случило нищо необикновено. — Бъди така добра, заведи ме до някакъв огън. Уверявам те, че съм замръзнала. А ако можеш да ме съживиш с чаша чай, ще имаш вечната ми благодарност.

— Разбира се — отвърна Мелани и погледна към Цицерон, който кимна, поклони се бързо и се отдалечи. Тя посочи към дневната и продължи: — Заповядай. В салона гори огън, точно това, от което се нуждаеш.

Хлое влезе пред нея в салона, изтича към огъня и протегна ръце над него, треперейки пресилено. След това обърна големите си, изпитателни очи към Мелани.

— За Бога, какво си направила със себе си? — попита тя. — Заприличала си на стара вещица.

— Благодаря — отвърна Мелани. — Винаги е ободряващо да чуеш истината.

Хлое се засмя глупаво и разпери ръце.

— Не беше много любезно от моя страна, нали? Не исках да кажа това. Просто бях поразена от промяната в теб.

— Поразена ли? А пък аз бих казала, че си очаквала точно това и нищо друго. Нали се смята, че разпуснатостта и необуздаността изтощават човека.

— Скъпа Мелани, моля те, не започвай с този тон. Знаеш, че съм достатъчно разумна да не те упреквам, задето постави брат ми в неловко положение. Ако ти се сърдя, то е само защото хвана най-обаятелния мъж от балния сезон, преди да имам възможност да се запозная с него. Що се отнася до произшествията преди женитбата ти, категорично не вярвам, че действително си извършила нещо лошо. Няма значение какво говорят хората, знам, че твоите принципи няма да ти позволят да направиш такова нещо. Дом не искаше да ми каже какво си му разказала, но предполагам, че ако са те видели без дрехи, трябва да си била разсъблечена насила. Права ли съм?

Огромното любопитство в очите на Хлое беше толкова явно, че Мелани се възмути от нетактичността й и се изчерви.

— Съжалявам — отвърна тя, — предпочитам да не говоря за това.

— Разбира се. Колко глупаво от моя страна — каза Хлое с извинителен тон и сведе тънките си руси мигли. — Хайде да говорим за нещо друго. Доколкото чух, твоят новоизлюпен съпруг заминал за Ню Орлиънс, за да се присъедини към военния авантюрист Лопес. Не можеш да си представиш какво облекчение почувствах, когато научих това. Толкова се страхувах, че той и Дом биха могли да се срещнат тук, в града. Това щеше да е трагедия, защото съм почти сигурна, че Дом възнамеряваше да предизвика Роланд Донован на дуел. Всеки ден се упражняваше в стрелба с пистолет. Ти би могла да предупредиш Роланд да се пази, ако се върне в скоро време.

По непонятни причини Мелани се ядоса от намека, че при евентуален дуел Роланд би трябвало да се страхува повече от Дом.

— Не се безпокой за това. Мъжът ми и Дом вече се срещнаха. При тази среща Дом имаше възможност да го предизвика на дуел, но не го стори. Не виждам защо би го направил по-късно.

— Така ли? Е, тогава може би няма да го направи, но мъжете понякога са странни. Те дълго премислят нещата и след това внезапно избухват. Жените са много по-съобразителни и ако сметнат, че е неразумно да действат открито, отмъщението им тръгва по заобиколни пътища.

В този миг влезе Цицерон с поднос с приборите за чай и Мелани се избави от необходимостта да отговори, обаче хвърли изпитателен поглед към Хлое, защото отново й дойде на ум, че Дом най-добре е разбрал мотивите й.

В Натчес пиенето на чай бе стара традиция, която произхождаше от Англия. В началото на осемнадесети век районът бе наистина заселен с французи, но скоро след това източният бряг на Мисисипи бе отстъпен на Англия. В усилията си да се укрепи здраво край реката, британската корона предостави обширни парцели плодородна земя, за да привлече хора с обществено положение и влияние като постоянни заселници. Към тези първи колонисти се присъединиха голям брой членове на партията на торите, мъже и жени, останали верни на Англия и принудени през време на войната за независимост да напуснат щатите по източния бряг. По-късно испанците завзеха областта, но бяха принудени да отстъпят плячката си на американското правителство. При все това тук продължаваха да царят английските обичаи: следобедният чай, шотландските танци и котильони на баловете и надбягванията с кучета в хладните есенни дни. Така че преди да поднесе чая в сребърния сервиз, Мелани трябваше да го запари. Взе малък ключ от верижката на колана си, който кротко висеше там заедно с ножичката й за бродерия и с едно празно шишенце за амоняк, и се запъти към шкафа до стената. Когато го отвори, от него се разнесе не само ароматът на вносен чай, но и миризмите на индийско орехче, кориандър и джинджифил. В този шкаф, освен чай се държаха под ключ и множество подправки, които се смятаха за твърде ценни, за да се оставят на открито. Наистина чаят и подправките не бяха вече толкова скъпи, както някога, но ритуалът от ония времена се бе запазил и досега.

След като заключи шкафа, Мелани се върна с чаените листенца при масата, отмери ги грижливо и ги пусна във врящата вода. Докато чаят се запарваше, двете жени говореха за мода и за дрехите, които бяха носили на последните официални приеми.

Когато се наведе напред, за да поеме чашата с чая от ръцете на Мелани, Хлое каза:

— Сигурно се питаш защо съм дошла. Уверена съм, че от всички други най-малко си очаквала мен.

— Съвсем не — отвърна Мелани учтиво.

— Снощи дълго разговарях с Илайза Куитман. Двете решихме да ти съобщим, че приятелите ще стоят зад тебе, когато премине едногодишният траур и дойде време отново да излезеш в обществото.

— Това е… много мило от ваша страна.

По-вероятно й се струваше предложението да е изхождало от Илайза, макар че тя сигурно щеше да го формулира по-деликатно. Жената на губернатора беше дребна и кротка, но проявяваше по свой начин твърда воля и привързаност към всички, които бяха спечелили нейното приятелство или обич, и най-вече към мъжа си.

— Съвсем не — отговори Хлое. — Това е най-малкото, което могат да направят ония измежду нас, които все още вярват в тебе.

Думите й внушаваха, че броят на тези, които все още й бяха предани, съвсем не е голям. Но Мелани бе готова да подмине този намек.

— Наистина съм ви признателна.

Хлое се усмихна леко, поклати глава и продължи:

— Никога няма да се сетиш какво е намислила Илайза. Заяви, че ако губернаторът се присъедини към Лопес, ще остави децата с домашните учители и гувернантките им в Монмаут и ще отиде с него в Ню Орлиънс. Така времето на раздялата нямало да им се стори толкова дълго. Не е ли чудесно? Двамата се обичат до полуда, не смяташ ли? Не съм виждала друг мъж да обожава жена си така, както губернаторът боготвори Илайза.

Отново прикрито жегване, този път под формата на намек, че Мелани не държи кой знае колко много на мъжа си и той на нея, защото иначе щяха да се опитат да бъдат заедно.

— Така е — отговори Мелани и се насили да се усмихне. — Тяхната привързаност е трогателна.

Хлое кимна изразително.

— Разбира се, Илайза няма да бъде сама. Ти може би не знаеш, но десетки мъже от Натчес отиват в Ню Орлиънс и не една съпруга потегля с мъжа си надолу по реката. Когато всички бъдат в Ню Орлиънс, тук ще настъпи печална скука. Говори се, че там ще се погрижат за всевъзможни развлечения, ще бъдат организирани десетки приеми и балове. Толкова много неща се предвиждат, като че ли отново идва карнавалът. Ако не се боях, че там неизбежно ще се кръстосат пътищата на Дом и Роланд или че Дом дори нарочно ще го потърси, щях да придумам брат си да ме вземе със себе си само заради празненствата.

Мелани направи усилие да се усмихне.

— Ти представяш всичко толкова чудесно, че почти се изкушавам да замина, за да бъда с мъжа си.

— Точно така! — извика Хлое. — Разбира се, ако говориш сериозно. Не искам да те разстройвам, но се носят приказки, че горкият Роланд се чудел какво да прави и през свободното си време непрекъснато киснел в театрите. Говори се, че най-много го влечало към театър „Сейнт Чарлз“. Там играела една френско — ирландска актриса — Колийн Антоанет Дюбоа. Миналата зима била звездата на сезона.

— Сигурна съм, че в Ню Орлиънс има множество по-долнопробни заведения, които той би могъл да посещава — отбеляза Мелани.

Да не би Хлое да намекваше, че Роланд проявява интерес към тази актриса? Това беше невероятно, но все пак тонът й бе събудил лошо предчувствие у Мелани.

— Да, разбира се, и то много по-долнопробни — изкиска се Хлое. — Но Дом я е видял, когато беше там преди няколко седмици. Казва, че е наистина красива, и че не е от онези жени, които трябва да излагат прелестите си на показ, за да очароват публиката. Сигурно наистина е талантлива, защото неотдавна имала голям успех при един ангажимент в Калифорния, по-точно в операта на Сан Франциско.

— Ах, така ли? — Мелани не се сещаше какво друго да каже.

— Заявих на Дом, че това звучи, сякаш той има база за сравнения, и го помолих да ми опише какъв сорт жени е видял още, когато е бил в града. Разбира се, той не ми каза и не щя и дума да обели, когато го попитах дали е бил в квартала с нощните заведения. — Хлое въздъхна и остави чашата на масата. — Откакто беше в „Ривърест“, копнея да отида там, но Дом чисто и просто не иска да ме вземе със себе си. Пукам се от завист, защото ти си била на това място, а аз не. Моля те, моля те, Мелани, разкажи ми как е там!

Мелани вдигна едната си вежда нагоре.

— Нямам представа за какво говориш.

— Хайде, Мелани, не може да не знаеш какво имам предвид! Видя ли там някакви жени? Видя ли какви бяха или какво правеха мъжете с тях?

— Мисля, че ако действително искаш толкова много да знаеш — изрече Мелани бавно, — би трябвало да отидеш там без Дом.

— Ти пък, Мелани, като че ли бих могла да извърша такава глупост! О, извинявай! Не исках да прозвучи така.

— Наистина ли? — попита Мелани с пресилена усмивка. — Но имаш право. Глупост е да се отиде там. Не мога да го препоръчам на никого, освен ако става дума за жена, изпаднала в безизходно положение.

Когато Хлое проумя значението на тази двусмислена забележка, кръвта нахлу в лицето й до корените на косата и то стана матовочервено.

— Ако с това искаше да ме обидиш… — започна тя.

Мелани отвори широко очи и отвърна:

— Как можеш дори да си помислиш подобно нещо! Това бе казано без какъвто и да било лош умисъл, както и твоите думи преди малко.

Хлое се втренчи в нея с присвити очи, след като се изсмя пискливо.

— Разбирам. Трябва да внимавам повече, нали? Извини ме, но не мога да остана по-дълго. Имам час при шивачката, за да пробвам една нова рокля. Цветът на плата се нарича „синьо до припадък“. Наситено небесносиньо с блед виолетов оттенък. Ще отива великолепно на твоите очи, скъпа Мелани. Предполагам, че ако човек не придирва много, подобно нещо би могло да се носи след свалянето на траурните дрехи. Педантите все още държат на чистия светлосин цвят за този период, но аз бих казала, че всичко зависи от дълбочината на чувствата към покойния.

С престорена усмивка Мелани подмина това последно жегване. Тя пристъпи към шнура на звънеца, за да позвъни на Цицерон и когато той дойде, го помоли да изпроводи гостенката до вратата.

Предложението да последва Роланд в Ню Орлиънс съвсем не беше лошо. След като цели три дни размишлява върху това, Мелани реши, че подобно пътуване би имало твърде много добри страни. Първо, то беше начин да напусне Натчес, един край, в който всяка нейна крачка се следеше и обсъждаше. Освен това там най-после ще има какво да прави, вместо да открива недостатъците на Гринлия. Колкото повече мислеше за бурния живот надолу по реката, толкова повече й се искаше да участва в него. Тя винаги бе слушала като омагьосана разказите на дядо си за походите и като дете често си бе пожелавала, като порасне, да стане мъж и да участва в подобни начинания. Не беше справедливо, че мъжете изключваха жените от толкова много неща.

Освен това напоследък се страхуваше, че ако остане още дълго далеч от Роланд, желанието й за отмъщение ще отслабне. И сега острието на нейната решителност се притъпяваше. През малкото дни, които прекараха заедно, тя не постигна кой знае какво, освен ако внезапното решение на Роланд да се присъедини към военните авантюристи можеше да се обясни с нейната тактика. По-чувствителен мъж вероятно щеше да предпочете да я напусне, отколкото да търпи да го прегръща без желание и да е вечно студена. Е, почти винаги без желание и почти винаги студена. Трудностите, с които се бе сблъскала, тъй като невинаги можеше да остава студена, я накараха да обмисли едно друго начинание. Още преди Роланд да потегли за Ню Орлиънс, я бе занимавала идеята да се опита да го накара да се влюби в нея. Как би го съсипала, ако можеше да му се надсмее и да го нарече глупак! Това ще го улучи в сърцето и ще накърни гордостта му — двете най-уязвими места, в които дядо й бе най-дълбоко засегнат. Планът беше твърде примамлив, ала бе свързан с рискове. Той не можеше да бъде изпълнен, докато тя си стои в Натчес.

Какво ще прави, като отиде в Ню Орлиънс, зависеше от мъжа й. Все ще могат да си намерят някакво жилище за времето, което оставаше до заминаването му. Несъмнено ще изберат някоя малка къщичка. Освен Глори не е необходимо да взема никой друг със себе си. По разбираеми причини няма да пътува с парахода. С каретата ще са им необходими няколко дни повече, но това няма как да се избегне. С кочияша и един-двама коняри за охрана не биха се изложили на голям риск. Ако не прати известие на Роланд, той няма как да й разреши, нито да й забрани да отиде при него. Дори да не я иска, той ще е принуден да направи за нея всичко възможно, щом се озове веднъж с целия си багаж в жилището му. Появи ли се там, на него действително ще му е трудно да я отпрати.

— Глори! — извика Мелани и очите й бяха станали тъмносини от възбуда, когато се втурна към прислужницата. Тя беше в пералнята до кухнята и гладеше чаршафи.

— Веднага оставяй всичко и почвай да стягаш багажа. Заминаваме за Ню Орлиънс.

Глори остави ютията върху подложката.

— Мис Мелани — каза тя, защото както всички други роби в Гринлия продължаваше да я нарича така по навик, — вие да не сте се побъркали?

— Не — извика Мелани, заобикаляйки дъската за гладене, и хвана възрастната жена за ръката, за да я накара да побърза. — Ще заминем при Роланд и ще видим войската, която се готви за поход.

— Знаех си аз. Веднага разбрах, че този мъж ви липсва, страшно ви липсва. Човек може лесно да мине без праскови, ако никога не е вкусвал този плод, но хапне ли веднъж, иска му се да си седи все до дървото.

— Нищо подобно! — извика Мелани припряно. — Искам само да се махна оттук.

В това, което Глори каза, нямаше зрънце, ама нито зрънце истина! Тя беше готова да признае, че не бе изпитвала чак толкова голяма неохота да дели леглото си с Роланд Донован, както бе очаквала преди това, най-вече след онзи първи път в „Ривърест“. Беше готова дори да признае пред себе си, че понякога сама се учудваше на страстта, която той разпалваше у нея. Но той не й липсваше и не й беше нужен в каквото и да било отношение. Глори просто не разбираше това, защото Мелани не й се доверяваше.

— Както желаете, — каза пълничката сивокоса жена, гледайки изпитателно Мелани с нескрито недоверие. Вдигна ютията да провери колко е гореща, наплюнчи върха на единия си пръст и след това докосна желязото. Когато се чу изсъскване, тя промърмори още веднъж: — Както намерите за добре.

Опаковането на багажа се оказа далеч по-уморително отколкото очакваше Мелани. Не защото гардеробът й бе толкова голям. Проблемът бе да си състави представа обстановката, която ще завари там, да прецени колко време вероятно ще отсъства и дали тя и Глори трябва да се погрижат за обзавеждането на домакинството. Спално бельо несъмнено щеше да е необходимо, също и покривки за маса и всевъзможни кърпи, но ще има ли нужда от порцеланови съдове, кристални чаши и сребърни прибори? Кухненски съдове и принадлежности за чистене?

Всички тези размишления обаче се оказаха излишни. Преди още каретата да бъде докарана пред вратата и първият пакет да бъде натоварен, пристигна известие, че Лопес и хората му са отплавали.

След това всички приготовления за пътуване се прекратиха. В Ню Орлиънс не можеше да не цари разочарование, а през изминалата седмица и карнавалът беше свършил, сега идваха великите пости. В този католически град до Великден нямаше да се случи нищо особено. Разбира се, би било удоволствие да е там, когато започнат да пристигат съобщенията за победи, но дотогава можеше да минат месеци това съвсем не значеше, че хората ще се завърнат от Куба с генерала. Особено офицерите ще са нужни там, за да образуват военно правителство в страната. Освен това както на войниците, така и на офицерите щеше да бъде предложена земя като награда за участието им в държавния преврат; Никой не би рискувал да отсъства, когато се пристъпеше към разпределението на военната плячка.

Тъй като Натчес се вълнуваше все повече и повече и се заразяваше от възторженото опиянение на Ню Орлиънс и новините започнаха да пристигат по-често. Всеки пара ход, който пътуваше от делтата нагоре по реката, донасяше новини за подвизите на Лопес. Новата задача на Цицерон се състоеше в това, да ходи всеки ден до пристана на Натчес и да събира информация. Войсковата част, чиято численост възлизала на около петстотин души, била съсредоточена пред брега на полуостров Юкатан, на островите Мухерес и Контой. Там параходът бил разтоварен и новобранците били разпределени в роти заедно с малък отряд кубински патриоти, които се присъединили към тях. Няколко седмици минали в упражнения и строеви учения и в средата на май войсковата част се качила на борда на парахода „Креол“. Другите два кораба — „Сюзън Лауд“ и „Джорджина“, останали там и с тях четиридесет души, които не пожелали да продължат с другите.

Ако решението на тези четиридесет души се е дължало на някакво предчувствие, че ще се стигне до катастрофа, то те се оказаха истински пророци. Лопес планираше нощна атака срещу кубинското пристанище Карденас, защото искаше да изненада там испанския гарнизон. Но когато се опитаха в тъмнината да влязат в пристанището без лоцман, параходът заседна на плитчина на един хвърлей от кея на Карденас. След значително закъснение и голяма неразбория параходът успя най-после да акостира, ала бе загубен ефектът на изненадата. Лопес атакува казармата и гарата, но толкова много от хората му бяха убити и ранени, че му бе невъзможно да спечели битката и да напредне във вътрешността на острова, защото числеността на войската му бе недостатъчна. А останеше ли там, където беше, хората му щяха да бъдат изклани от испанските подкрепления. Нямаше друг избор, освен да се оттегли на парахода. Той нареди ранените да бъдат качени на борда и корабът да потегли и да стигне колкото е възможно по-бързо източния бряг на острова, надяваше се там да получи помощ и попълнения, за да увеличи числеността на полка с кубински въстаници. Но той не успя. Предобед испанският военен кораб „Писаро“ пресече пътя му и започна да го преследва. „Креол“, само с едно малко оръдие на носа, бе принуден да се спасява с бягство и възможно най-бързо да вземе курс към бреговете на Флорида. Той успя тъкмо навреме да се озове в безопасност в пристанището на Кей Уест и да намери прикритие там, където „Писаро“ не можеше да вкара в действие своите оръдия.

Смъртта не отмина обаче четиридесетимата, останали на остров Контой. Испанското правителство бе научило, че са там, от малки рибарски лодки и изпрати военни кораби да ги заловят. Те наистина имаха възможността да се завърнат в Ню Орлиънс, но бяха проточили отплаването си прекалено много. В Хавана бяха хвърлени в затвора на крепостта Моро и бяха осъдени на смърт чрез обесване.

Когато най-после се завърна в Ню Орлиънс, Лопес бе посрещнат като герой. Устроено бе факелно шествие и бяха произнесени официални речи, в които Лопес заяви, че първият му поход бил послужил само за разузнаване на обстановката и че бил готов в скоро време да предприеме генералната офанзива срещу испанските потисници на остров Куба.

Празненствата още не бяха минали, когато правителството на Съединените щати предприе ненадейна стъпка, която потресе гражданите на Луизиана и Мисисипи. То обвини генерал Нарсиско Лопес и най-изтъкнатия му поддръжник, губернатора Джон Куитман, че са нарушили съглашението за неутралитет от 1818 година.

Мелани трябваше да благодари на Илайза Куитман, задето узна, че мъжът й се е завърнал жив и здрав заедно с генерала. Жената на губернатора бе проявила в лоши времена такова искрено приятелство към Мелани, че тя не можеше сега да се прави, че не вижда каква катастрофа е сполетяла Илайза. Мелани облече най-хубавата си рокля от черна рипсена коприна и замина за Монмаут. Когато видя множеството карети пред входа на къщата, куражът й почти я напусна. Но след това вирна брадичка, слезе от каретата и тръгна към пътната врата.

Не бе изминала пет-шест крачки, когато една прислужница изтича иззад къщата срещу нея.

— Оттук, ако обичате, мисис Донован. Последвайте ме.

За част от секундата Мелани се запита дали не й се отказва прием в къщата, или прислужницата може би ще й пъхне в ръката съобщение, с което учтиво я умоляват да дойде друг път, когато има по-малко гости. В следващият миг поклати глава. Илайза не би постъпила така. Тя никога не бе принадлежала към онези, които гледаха със страхопочитание на правилата за благоприличие или се възхищаваха от хората, които ги спазват.

Мелани беше права. Прислужницата я преведе по задната стълба направо в спалнята на жената на губернатора. Когато отвори вратата, от прозореца се извърна дребна жена с посивели коси.

— Мелани, скъпа — каза Илайза Куитман, пристъпвайки към нея с протегнати ръце, — когато видях вашата карета, много се зарадвах, че сте имали куража да ме посетите, и затова наредих да ви доведат, макар че Джон тъкмо ме прати горе да си почина.

— Трябваше да се сетя, че сте затрупана от гости — отвърна Мелани. — Не помислих за това по-рано. Обещавам, че няма да стоя дълго.

— Не, не, не се безпокойте за това. Цялата сутрин е така и предполагам, че ще продължава, докато се мръкне. Джон приема хората в салона и това му доставя удоволствие. Той смята, че се нуждая от някой, с когото да разговарям, от някой, който да каже нещо разумно, вместо непрекъснато да се вайка колко ужасно е всичко това и каква страхотна несправедливост ни е сполетяла.

Мелани придърпа един стол от бюрото към канапето.

— Тогава си легнете — отвърна тя, — а аз ще седя до вас и ще се опитам да измисля нещо умно. Все пак трябва да ви предупредя, че не съм добре запозната със законите на неутралитета.

— Слава Богу, че си признавате — отговори Илайза. — Половината от хората долу се правят на сведущи по въпроса, което води само до чисти безсмислици и неразбория. По-просто казано, става дума за това, че страна, която не е въвлечена в конфликт между други нации, се смята за неутрална. Страни, които спазват неутралитета, могат да поддържат нормалните си търговски отношения със страните, които са във война помежду си, при условие чене подпомагат никоя страна с военна сила или с военни материали. Ако все пак го вършат, това се смята за нарушение на неутралитета и противникът на подпомаганата страна може да напада техните кораби и дори техните брегове. В случая с генерал Лопес и Джон нашето правителство отрича всякаква връзка с тях и техния злощастен поход, за да запази неутрална позиция в кубинския бунт срещу Испания. Съвсем другояче — добави с горчивина Илайза — щяха да изглеждат нещата, ако опитът за държавен преврат беше протекъл успешно.

— Значи губернаторът няма чувството, че е извършил нещо, което дава повод за обвинения?

— Съвсем не. Той го сравнява с намесата на французите в американската война за независимост. Къде щяхме да сме сега, ако при първите признаци за поражение франция бе изтеглила войските си и бе арестувала маркиз Дьо Лафайет за нарушение на неутралитета?

— И какво ще стане сега? Какво ще правят с него? — попита Мелани.

На лицето на Илайза се появи загрижен израз.

— Не знам. Джон категорично стои на своето гледище. Той винаги се е застъпвал за правата на отделните щати. Твърди, че като губернатор на щата Мисисипи е всъщност глава на суверенна държава и че правителството на Съединените щати няма право да го арестува, ако не се яви на процеса. Той казва, че дори да се яви, общественото мнение ще настрои съдебните заседатели в полза на генерала и на него самия най-вече защото процесът ще се гледа във федералния областен съд в Ню Орлиънс. Така че обвинението щяло непременно да бъде оттеглено.

— Какво ще стане с другите мъже, които се присъединиха към Лопес? Ще ги сполети ли същата участ?

— Не вярвам — каза Илайза и се усмихна с разбиране. — Не бива да се безпокоите за красивия си съпруг. Предполагам, че горите от нетърпение да го видите отново, нали? Чух наистина, че Лопес планирал вече следващото си нахлуване на острова, но в момента хората му просто се чудели какво да правят и имали много време за… лични интереси. По всяка вероятност Джон и аз ще заминем скоро за Ню Орлиънс. Ще се радваме, ако пътувате с нас с парахода.

Мелани се поколеба за миг.

— Високо оценявам приятелското ви предложение, но направих вече други приготовления за пътуването.

Никак не би навредило, ако хората мислят, че тя гори от нетърпение да види отново мъжа си. Това би бил подходящ предлог за нейното пътуване.

— Сигурно искате да побързате, но се надявам, че не смятате да тръгнете сама.

— О, не, камериерката ми Глори ще ме придружава и освен това, разбира се, кочияшът Джон и още двама коняри, които ще яздят редом с нас.

— Да не сте решили да тръгнете с каретата? Това е прекалено рисковано, скъпа моя.

— Робите ми ще бъдат въоръжени, аз също. Във всеки случай няма да е по-рисковано, отколкото с параход, само по-неудобно и по-изморително.

Илайза Куитман се вгледа в нея.

— Ах, съвсем забравих. Съжалявам.

Жената на губернатора напълно си даваше сметка за страховете на Мелани. Майката на Мелани бе на времето най-близката й приятелка. Бяха представени в обществото в един и същ сезон на баловете и доста мъже ги бяха ухажвали. Те се бяха съревновавали за честта коя от тях ще получи най-много предложения за женитба, докато внезапно и на двете бяха направени предложения, които при най-добро желание не можеха да отхвърлят.

— Въпреки това бъдете предпазлива и внушете на вашите роби, че трябва да си отварят очите на четири.

— Да, разбира се — съгласи се Мелани и заговори задруги неща, за да запълни остатъка от определения половин час, докато стана време да се сбогува.