Дженифър Блейк
Нежната измамница (2)

Глава втора

Мелани бавно се изправи. Сълзи се стичаха по лицето й, но тя изобщо не ги усещаше. Известно време гледа мъртвия си дядо, след това сковано посегна към звънеца до леглото. Дръпна извезаната лента и месинговата камбанка на верандата зад къщата издаде мелодичен звън.

Щяха да минат няколко минути, докато дойде Циперон. Мелани извади кутията от розово дърво, която Дом й беше върнал, кутията с пистолетите за дуел на полковника. С бързо движение грабна един от яркочервената кадифена възглавничка. Пистолетът, който дядо й беше използвал. Беше прибран в кутията, без да е почистен. Следи от изгорял барут личаха по гладката цев, а по дръжката от орехово дърво бе полепнала пръст. Тя го зареди. Когато на вратата се почука, отпусна ръка надолу, за да скрие пистолета в широките си поли.

— Влез — извика тя.

Слугата на дядо й се появи с бързи стъпки и с тревожен израз на посивялото си лице.

— За мен ли звъните, мис Мелани? Вече го очаквах.

— Аз… не знам… какво да правя сега — каза тя, заеквайки.

— Трябва да се съвземете. Починете си и оставете всичко друго на Цицерон.

— Да — отговори тя. — Ще се опитам. Мисля… мисля, че трябва да го облечеш в парадната му униформа. Ти как смяташ?

— Такова би било и неговото желание, мис Мелани. Въпреки всичко.

Невъзможно беше да се държи нещо в тайна от прислужниците. Те имаха своя собствена, безотказна осведомителна система.

— Да — съгласи се тя и избърса разсеяно сълзите, които капеха върху яката на роклята й. — Въпреки всичко.

В спалнята си Мелани потъна в мисли, вторачена в пистолета. Чудесно изработено оръжие, сигурно и смъртоносно. Докато го гледаше, и през ум не й мина да се откаже от обещанието, което даде на умиращия. През всички тези години, прекарани при полковника, тя бе възприела неговите представи за чест. Дадената дума я задължаваше и трябваше да я спази. След като решението беше взето, стори й се, че няма по-подходящ момент за това от сегашния, докато все още имаше кураж и в ума й бяха запечатани ужасните последни мигове от живота на дядо й. Изчакаше ли, грижите около погребението и 1 посещенията за изказване на съболезнования щяха да я погълнат и с течение на времето щеше да загуби решителността, която сега я подтикваше към действие.

А беше толкова уморена! През последните три-четири нощи не беше мигнала, ако смяташе и нощта преди дуела. Но все още можеше да разсъждава трезво. Много добре знаеше какво трябва да направи. Разбира се, щеше да се пази. Ако я хванеха… но тя нямаше да се остави да я хванат. Устата й се изпъна в гневна черта, щом почна да разкопчава роклята си.

Половин час по-късно, когато излезе през двукрилата врата на горната веранда на Гринлия, тя беше облечена с костюм за езда от черно кадифе, с ботуши и с прибрана под шапката коса. В заключената й стая слабо мъждукаше лампа. Ако имаше късмет, до сутринта никой нямаше да се реши да я обезпокои — достатъчно време, за да вземе с кон разстоянието до Натчес и обратно.

Нощта беше студена и мрачна. Луната се беше скрила зад гъста пелена от облаци, а вятърът бе натежал от влага. Мелани не се учуди, че заръмя слаб дъжд, докато извеждаше оседлания си кон от конюшнята. Всички слуги — конярят, кочияшът, градинарят, домашните прислужници — се бяха събрали в кухнята на бдение за покойния си господар. Глори, камериерката й, също беше там със зачервени от плач очи, твърдо убедена, че господарката й е взела лауданум^[1] и спи дълбоко.

Пътят до града не беше дълъг само три-четири мили. Въпреки това Мелани трепереше от студ и дългата пола на костюма й за езда беше прогизнала, когато зърна разпръснатите светлинки, мъждукащи във влажната нощ. Избягваше по-оживените места и се придържаше към покрайнините на града, докато стигна разкаляната улица, която водеше право към подножието на скалите.

Хотел „Ривърест“ беше ярко осветен. Той представляваше двуетажна сграда, в долния етаж имаше, изглежда, кръчма. От входната врата, която непрекъснато се отваряше и затваряше, долитате дрънкане на пиано с тенекиен звук и се носеха гръмки гласове и възкиселата миризма на разлято уиски. Мелани се отправи потъмните улички към задната част на занемарената сграда.

Хотелът не беше приятен подслон за пътниците, които оставаха да пренощуват. Според дамите от големите къщи в горната част на града той се ползваше с лоша слава заради задните си стълби и противните клиенти, а и защото името му често се споменавайте във връзка със скандали или с внезапни смъртни случаи. На разклатените стъпала към стаите за първия етаж Мелани се поколеба. Трепереше, сякаш имаше треска, и сърцето й биеше, толкова силно, че чувстваше ударите му в гърдите си. Тя стисна здраво тежкия пистолет в джоба на полата си и се огледа. Нямаше никой. Конят й беше скрит добре в дълбоките сенки на върбите и на ниските дъбови дървета зад сградата. Един порив на вятъра превърна дъжда в ситни пръски, клоните на дърветата се разклатиха и заприличаха на движещи се сенки.

Чуха се стъпки. Някой вървеше покрай хотела, тътрейки се през уличната кал. Мелани се обърна бързо, преметна края на полата си през ръка и тихо се заизкачва.

Вратата на горния край на стълбите поддаде лесно и се разтвори широко на добре смазаните си панти. Мелани я затвори безшумно след себе си и погледна в коридора, който се простираше, тъмен и гол, пред нея. От двете му страни имаше високи, тесни врати с номера по тях, които едва се разчитаха. В двата края на коридора горяха лампи, но дебелият слой мръсотия по кръглите стъклени абажури замъгляваше светлината им. Студен полъх на вятъра премина по коридора и разнесе миризмата на мишки, урина и нечистоплътни хора. Мелани се спря, като дишаше през устата. Коя беше стаята на Роланд Донован? Тя не знаеше и не беше помислила за това. Много глупаво от нейна страна. Какво очакваше, да прочете името му на вратата? Отдолу се разнесе гръмлив подигравателен смях и заглуши измъченото дрънкане на пианото.

Една врата се отвори в средата на коридора. Тътрейки крака, излезе някакъв мъж и тръшна вратата. Беше брадат и плешив. Носеше издути на коленете панталони с тиранти над мръсното бельо. Погледът му се плъзна покрай Мелани, сякаш тя изобщо не беше там. Без да мигне или да каже дума, той бавно мина по коридора към друга стълба, едва забележима в тъмнината.

— Извинете, моля! Бихте ли ми помогнали?

Думите изненадаха Мелани почти толкова, колкото и мъжа. Той се стресна, обърна се и сега Мелани можа да види пълното нощно гърне, което държеше в едната си ръка, и връзката ключове, която висеше в другата.

— На мен ли говорите? — попита той с глас, загрубял от дългогодишното пиене. В очите му се четяха подозрителност и дебелашка фамилиарност.

— Бихте ли ми казали коя е стаята на мистър Роланд Донован?

Мелани се приближи до мъжа, но предпочете лицето й да остане в сянката. Стоеше, изпъната като струна, и стискаше дръжката на пистолета толкова здраво, че пръстите й изтръпнаха.

— Май че сме много надути, а? — подигравателно каза мъжът. — Фукаш се със скъпите си парцали, ама това няма да ти помогне. Донован не си е в стаята.

От дългогодишния си опит с прислужници Мелани знаеше, че в този момент трябва да прояви твърдост.

— Тогава просто ще почакам — отвърна тя с възможно най-студения тон. — Коя е стаята?

Мъжът сви устни и посочи с главата.

— Вратата точно отсреща, но ти казвам, че си губиш времето. Както се налива с уиски, ще бъдеш доволна, ако все още може да се държи на краката си, а иначе за нищо няма да го бива!

Тръпки полазиха по гърба на Мелани от ехидните подмятания на мъжа, но думите му не отслабиха ни най-малко нейната решителност. Тя бързо изтича до вратата, която й беше посочил, и поиска да я отвори.

— Заключена е — установи тя, обръщайки се към него.

— Ти какво очакваше? Не ти ли е дал ключ? Може би хич няма да му хареса да те завари в леглото си?

Със стиснати устни Мелани извади портмонето си от джоба и взе от него сребърен долар.

— Бъдете така добър и отключете вратата — каза тя. Наподобявайки един жест на дядо си, който беше наблюдавала твърде често, тя хвърли монетата на мъжа, за да не се приближава до него.

Той я улови, плю върху нея и я разгледа с присвити очи на мъждивата светлина.

— Бога ми, ти май наистина гориш от нетърпение? Чудя се само дали Донован ти плаща или обратното.

Мелани не отговори. Тя отстъпи една-две крачки, докато мъжът пъхна ключа в ключалката, превъртя го и се отмести. Нарочно хвърли втората монета толкова далеч, че да не може да я улови. Щом той се затича да я вдигне, тя влезе в стаята и затвори вратата. В следващия миг отново чу щракането на ключа. Тя рязко се обърна, сграбчи дръжката на вратата и я натисна, но беше вече късно. Бяха я заключили в стаята.

Внезапно се паникьоса и заблъска по вратата. Когато отвори уста да извика, здравият й разум надделя. Какво значение имаше това? Ако Роланд намереше вратата незаключена, може би щеше да се усъмни и да се запита кой ли е в стаята му. Сега ще му се наложи да отключи, за да влезе. Няма да предугади нищо лошо. По-късно, когато приключи с това, за което беше дошла, щеше да вземе ключа от трупа му.

В стаята беше студено и тъмно като в гробница. Спря за миг, докато очите й свикнат с мрака. Вратата на къщата отсреща се отвори и през прозореца влезе малко светлина. Това, което видя пред себе си, беше истинска кочина. Под печката имаше камари пепел, леглото не беше оправено, смачканата покривка висеше от единия край. Подът беше застлан с мръсен килим, чиито шарки вече не личаха. Пожълтели пердета с умрели мухи висяха на прозорците, мрежа против комари се спускаше от тавана над леглото, но сега беше вързана високо поради зимния сезон. Освен разнебитеното легло, което се крепеше на четири подпори, в стаята имаше още само един скрин, чието най-долно чекмедже липсваше, един гардероб и мръсна табуретка със скъсана тапицерия до леглото.

За миг видът на тази стая смая Мелани. Ако Роланд Донован се беше върнал от Калифорния като богат човек, защо живееше в такава обстановка? Но когато през тънките стени до нея стигна шумът на строшено стъкло, последван от пиянски смях и пронизителен писък, тя вече знаеше отговора. Несъмнено това беше компанията, която му подхождаше.

По всичко личеше, че е минало доста време, откакто мъжът, когото търсеше, беше напуснал стаята. Кога ли ще се върне? Беше вече късно, наближаваше полунощ. Ами ако не се върне цялата нощ? Какво ще прави тогава?

За това идеше да мисли, като му дойде времето. Трябваше ли да го предупреди и да му каже какво възнамерява да направи? Така беше най-добре. Той би трябвало да разбере защо ще умре. Ако тя беше мъж, щеше да му даде шанс да се защити. А може би и като жена трябваше да направи същото? Заслужаваше ли си? Можеше ли да рискува? Той беше силен, опасен противник и щеше да се защитава много добре. В плановете й не влизаше да бъде победена от него. Щеше ли да стреля той срещу жена? Тя нямаше представа, но все пак беше по-добре да не позволява нещата да стигнат дотам.

Този отвратителен дребосък с ключовете! Той си беше помислил, че причината да чака в тази стая е съвсем друга. Разбира се, това беше близко до ума. Онзи сорт жени, които се промъкват тайно в спалнята на някой мъж, се срещаха тук далеч по-често, отколкото истински дами. Или не? Чувала беше слухове за отегчени съпруги, които слизали в подножието на хълма, когато съпрузите им пътували по служба надолу по реката или посещавали своите плантации. Хлое й беше разказала за една млада съпруга, която имала някаква история с един картоиграч. А преди няколко години едно момиче от добро семейство избягало с един войник и било изгонено от богатите си родители, след което било изоставено и накрая свършило в един публичен дом в подножието на хълма. Мелани, която от седем години водеше домакинството на дядо си, надзираваше робите му, посредничеше при спорове, когато се касаеше за това, кой с кого да се събере и кой за кого да се ожени, и помагаше на жените при раждане, много добре знаеше каква е разликата между положението на жените, които живееха в подножието на хълма, и на онези, които живееха горе. Мисълта, че портиерът на хотела, ако той действително изпълняваше тази длъжност, не можа въпреки обстоятелствата да разбере от пръв поглед към коя от двете категории принадлежи тя, разтревожи Мелани.

Беше й много студено. Сега, когато седеше неподвижно, чувстваше засъхващата влага по раменете на костюма, която я караше да зъзне до костите. Краката й изтръпнаха, не чувстваше пръстите на ръцете си. По гърба й минаваха една след друга ледени тръпки и тя обгърна с ръце раменете си. Не можеше да продължава така. Ако не се стоплеше, нямаше да може да се държи на краката си, когато настъпеше моментът, камо ли да държи спокойно пистолета, за да натисне спусъка.

На леглото имаше доста дебело одеяло от съшити квадрати вълнен плат. Мелани внимателно пъхна пръстите си в топлите му гънки и след това, решила внезапно, го дръпна от леглото. Стана, свали шапката си, разкопча жакета си и го сложи настрана. Тънката копринена блуза, която носеше под лекия жакет, беше сравнително суха, но не и ленената кърпа около врата й. Тя я развърза, хвърли я върху жакета, взе одеялото, метна го върху раменете си и седна. Сега състоянието й се подобри, но краката й бяха все така ледени. Размърда пръсти и установи, че не усеща вече и това движение. Когато се опита да походи нагоре-надолу, залитна схванато и несигурно. За нещастие и ботушите й бяха мокри. Беше стъпила в един ров зад хотела, който не забеляза навреме.

Навън дъждът продължаваше да вали с монотонен шум. Беше изненадана, че още не е обърнал на сняг. Лютият студ, от който бе пронизан въздухът, вече миришеше на зима. Това, от което се нуждаеше, беше огън, голям, буйно горящ огън, но би се задоволила и с по-малък.

Стисна здраво устни и се наведе напред, за да свали първо единия, после и другия ботуш. След това седна върху леденостудените си крака. Щеше да поседи така наистина само няколко минути. Щом Роланд Донован бе отсъствал толкова дълго, нямаше основание да допусне, че ще се върне точно сега. И ако все пак се появеше, тя щеше да скочи при първия звук и да грабне пистолета. Докато влизаше през вратата, тя щеше да е готова. По-късно, когато той нямаше да представлява заплаха за нея, щеше да има време да нахлузи ботушите, да си вземе жакета и да изчезне.

Постепенно се постопли. Седеше, насочила неподвижен поглед в празното пространство. Не си позволяваше да разсъждава за това, което възнамеряваше да направи. Понякога нечии стъпки изтрополяваха нагоре-надолу покрай стаята. От време на време кола или карета минаваше по страничната улица. Дъждът, изглежда, капеше през камината и навлажняваше пепелта, защото във въздуха се носеше остра миризма, от която й лютеше на очите. За миг притвори клепачи, под тях сякаш бе влязъл прах. Не й се спеше, съвсем не, но тя отдавна не беше имала възможност да се отпусне. В съседната стая изскърцаха пружини на легло и някаква жена изохка — шум, който звучеше някак си нереално и монотонно. Долитаха и звуците на пианото. Някъде навън изкрещя мъж — рязък вик, който се превърна в стенание. Жена се разнищя и мина доста време, преди да млъкне. Мелани поклати глава и се опита да не обръща повече внимание на всичко това. Трябваше да не забравя защо е дошла и да гледа да не й изтръпнат краката. Можеше да си позволи да постои неподвижно още само няколко минути, след което трябваше да се измъкне изпод благодатната завивка, да обуе ботушите и да се поразтъпче из стаята. Още само няколко минути.

Събуди се внезапно, отвори широко очи и се взря в тъмнината. Когато чу тихи стъпки по изтъркания килим, се стресна и сърцето й силно заби. Смътна фигура на мъж се движеше между нея и сиво-черните квадрати на прозорците. Той се спря и тя долови тихото шумолене на дрехи. Доколкото можеше да разбере от движенията му, изглежда, току-що бе почнал да се съблича, без дори да запали лампата.

Бавно, крадешком Мелани посегна и потърси края на одеялото. Не можа да го намери. Просто не беше в състояние да си освободи ръцете. Колкото и да се взираше в тъмнината не можа да види пистолета. Мъжът пристъпи към скрина и тя чу как хвърли върху него копчетата за маншетите, а след тях и ризата. Обърна се и тръгна към леглото. Чу сподавената му ругатня, когато удари крака си в рамката на леглото. След това седна на края на леглото, изу ниски те си ботуши и ги пусна на пода.

Внезапно Мелани намери краищата на одеялото. Помъчи се да не диша, когато протегна ръка към дюшека. Пистолетът не беше там, където го бе оставила. От тежестта на мъжа на другия ръб на леглото, дюшекът се беше наклонил и оръжието бе излязло от обсега на ръката й, плъзгайки се по-близо до него. Тя затаи дъх и започна да го търси опипом.

Без всякакво предупреждение той внезапно скочи от леглото. Преди да успее да се помръдне от мястото си, Мелани почувства, че бе грабната и захвърлена с голяма сила върху грубия дюшек. Следващия миг тя бе притисната върху леглото от тежестта на мъжкото тяло. Той понечи да я удари с юмрук. Слепешката и инстинктивно Мелани вдигна ръце, за да се предпази, и дъхът й секна.

Той обаче не я удари, а отпусна ръка. За миг Мелани остана да лежи съвсем неподвижно, след това го заудря с всичка сила по гърдите, изви гръб и започна да се бори както с одеялото, така и с мъжа, който я държеше здраво. Преди да успее да се освободи от одеялото, една ръка докосна рамото й и след това се плъзна надолу по копринената й блуза до нежните заоблени гърди.

Моментално натискът върху гръдния й кош отслабна. Близо до ухото си тя чу гласа на Роланд Донован.

— Така си и мислех! Приятна изненада — промърмори той, когато ръката му се плъзна по-нагоре, за да извърне брадичката й към него, — наистина приятна изненада.

Устата му се притисна — топла и завладяваща — върху, устните й и тя усети дъха на бърбън. Тръпка прониза тялото й и за секунда тя замръзна на мястото си, но после разсъдъкът й бе завладян от спасителното възмущение, което й даде сила да отдръпне устните си.

— Не, не! — извика тя и отблъсна ръката му, забивайки нокти в кожата му.

С бързо движение той се отскубна и я сграбчи със силните си пръсти за китката, вдигна я високо и я изви над главата й.

— Не се превземай — предупреди я той с дрезгав глас. — Ще си получиш парите.

Още веднъж устните му намериха нейните за брутална целувка — едновременно предизвикателна и жадна. Накара я да разтвори устните си и тя изпита някакво странно чувство, което не познаваше до днес. Жаркият натиск на устните му я опияни. По кожата й преминаха тръпки. Тя почна да се извива и да го удря с юмруци, но тежестта на тялото му върху бедрата й не й позволяваше да се помръдне и тъй като дебелото одеяло беше между тях, ударите й имаха слабо въздействие, докато не улучиха лявото му рамо. Стори й се, че той трепна конвулсивно. В следващия миг той пъхна лявата си ръка под главата й, за да я държи с нея за китката, и да може да действа свободно с дясната.

Въпреки всичко на нея й беше ясно, че би могъл да използва далеч по-коварни и болезнени средства, за да се предпазва. Същевременно обаче това я накара да осъзнае колко големи са запасите му от сила и колко слаба е тя самата. Усети как пръстите му се плъзнаха отново по гърдите й, и кончетата отхвърчаха, когато дръпна блузата й. Почувства първо студения нощен въздух върху голата си кожа, след това топлата му ръка, с която докосваше и разузнаваше чувствителната повърхност.

Вик на протест се изтръгна дълбоко от гърлото й и тя замята глава, като същевременно се гърчеше и риташе.

— Нали ти казах, че ще ти платя — промърмори той суетни върху нейните и тонът му беше нетърпелив и малко сърдит.

Този път тя разбра смисъла на думите му. Той я смяташе за лека жена, която го беше чакала и му предлагаше да задоволи страстта му, защото се надяваше, че ще прояви щедрост. Подобно на плешивия портиер, той по погрешка я вземаше за проститутка! Гневът, който я обхвана, беше толкова силен, че тя поривисто се изправи. С голямо задоволство усети как го удари с челото си по устата и разцепи устната му. Чу сподавена ругатня, когато той загуби равновесие и падна настрана. Отново се нахвърли върху нея и се стовари отгоре й така, че дъхът й секна. Сега стисна китката й толкова здраво, че пръстите й станаха безчувствени. Действаше с такава решителност и сила, че в гнева й се прокрадна страх.

— Почакай! — каза тя и смаяна установи, че гърлото й се бе свило и можеше само да шепне. — Почакай, аз не съм…

Не можа да продължи. Натискът на устните му прекъсна думите, които искаше да изрече. Усети ръката му на кръста си и коланчето на полата й и бухналата фуста, която беше облякла в бързината, се скъсаха едновременно. Мускулите на корема й се обтегнаха, когато почувства докосването му, докато той смъкваше досадните части от облеклото надолу краката й. В паниката си тя се извиваше и се опитваше да го рита, но е това само му помагаше. Когато ръката му докосна бедрото й, потрепери от страх. Отново се опита да се изскубне от него, докато устата му се плъзгаше като огън по бузата й чак до косата. Той докосна с устните си крайчеца на ухото й и каза:

— По дяволите! Нямаше да се стигне до това, ако си беше стояла мирно.

— Не, не мога! Не бива! Ти правиш…

— Я кротувай! — Той я прекъсна разгневен. — Не обичам ме разиграват. Спомни си, че ти дойде при мен. Аз не съм те канил.

В този миг тя можеше да изрече високо името си, но не посмя. Страхуваше се от реакцията му, той можеше да се сети защо е дошла тук.

Устата й отново бе пленена от неговата и всеки протест бе задушен. С чувствена наслада той погали копринената й кожа и не обърна внимание на сгърчените й мускули.

Отмести се и с бързо, ловко движение се освободи от панталоните си, преди да се стовари отново върху нея. Раздалечи насила бедрата й и ръката му порази нежната й плът с ласка, която накара кръвта й да зашуми в ушите. И тогава той навлезе в нея. Това беше непредотвратимо и й причини такава пареща болка, че дъхът застина в безгласен измъчен стон в гърдите й. Тя се вцепени.

Известно време Роланд не се помръдна. След това прегръдката му се разхлаби и докосванията му станаха нежни. Мелани си помисли, че може би е приключил с нея, но се лъжеше. Сякаш подтикван от примитивна сила, той й налагаше ритъма на своето желание, което придобиваше все по-неудържима сила, стигайки накрая до екстаза на страстта. Болката намаля. При все това сълзи се стичаха от очите на Мелани. С болезнено възбудените си сетива тя възприемаше пристъпа му като посегателство, което далеч надхвърля събирането на две тела и докосва нещо дълбоко вътре в нея, което досега бе само нейно и бе неприкосновено. Тръпки полазиха по кожата й. Струваше й се, че сърцето й ще се пръсне, и в ужасното си отчаяние знаеше, че никога вече няма да бъде същата, както преди.

Най-после Роланд се умири. Сложи ръка върху бузата й и отметна косата от лицето й с жест, който можеше да се изтълкува като един вид извинение. Мелани стисна здраво очи, когато почувства устните му да докосват нежно слепоочието й и да се задържат там, когато усетил и вкуса на сълзите, които се стичаха в косите й.

С рязко движение той я освободи и се отмести.

— Коя си ти?

В момента, в който я пусна, Мелани се дръпна в най-отдалечения край на леглото. Не смееше да проговори, защото се страхуваше, че гласът й ще затрепери. С несигурни движения потърси пипнешком дрехите си. Искаше само едно: да се махне оттук.

С резки движения завърза панделките на фустата си и си облече блузата.

— Какво правиш там?

Мелани все още не отговаряше. Беше намерила полата на костюма си за езда, чиито дълги плохи падаха до земята. Когато я придърпа към себе си, внезапно докосна някакъв студен черен предмет. Нейният пистолет. Дръжката от орехово дърво се плъзна хладно и галещо в ръката й. Инстинктивно пръстите й се сключиха около нея. Тя вдигна привичната тежест, насочи цевта от ковано сребро към Роланд, опъна спусъка и стреля.

Щракането на спусъка го беше предупредило. Докато отекваше в стаята, той вече беше скочил от леглото и се беше изтърколил настрани. Вдигна се пушек и очите на Мелани се насълзиха. Преди да може да види какво става, пистолетът й бе изтръгнат от ръката й и тя чу ядосания вик на Роланд.

— Какво, по дяволите, значи всичко това?

Дълбокото й разочарование я направи непредпазлива.

— Опитах се да те убия — изсъска тя — и ми се иска да бях успяла.

— Защо, за Бога?

— Би трябвало да ти е ясно! Заради това, което стори на дядо ми и на мен!

— Което съм сторил на твоя…

Думите й сякаш не стигнаха веднага до съзнанието му. Той лежеше неподвижно, но в тъмнината Мелани чуваше, че диша тежко и бързо.

— Ти… каза той най-после, — ти си внучката на полковник Джонстън!

— На няколко пъти се опитах да ти го кажа.

— Милостиви Боже! — извика той едновременно възмутен и невярващ. Разтърси глава, за да проясни ума си. — Първо този луд старец, а сега ти!

Мелани се наведе напред и подпря свитите си юмруци на коленете.

— Този луд старец, както го наричаш, е мъртъв и ти го уби съзнателно, все едно че му заби нож в гърдите. Само че ти липсваше дори куражът на стрелец от засада или на наемен убиец. Ти съсипа гордостта и душата му и накрая сломи с думи сърцето му. Ти си убиец, Роланд Донован, убиец! И аз бих желала да те изтезавам така, както ти измъчи дядо ми!

Яростните нотки в гласа й и думите, които беше изсъскала, изглежда, не му оказаха почти никакво въздействие. Той внезапно скочи и я изправи на крака. С бързи и сигурни движения натика полата и жакета в ръцете й, обърна я и я тласна към вратата. Протегна ръка, отвори вратата и я изблъска в коридора. Преди да си поеме дъх, за да протестира, вратата зад нея се затвори с трясък.

Тя притисна дрехите до гърдите си и остана един миг, вцепенена от ужас. Чувстваше се гола, лишена от достойнство, от самоуважение и чест. Стоя известно време, изгубила ума и дума в тъмния коридор, докато лек шум, звучащ като сподавен смях, я пробуди от унеса.

Когато бързо обърна глава, видя, че се е събрала публика. Шумът от изстрела беше привлякъл хора, мъже и жени, които, повече или по-малко разсъблечени, се тълпяха в коридора. Не един от мъжете се наслаждаваше съвсем явно на гледката, която тя представляваше с широко отворените си от болка очи, с треперещите си червени устни, с косата, която се бе освободила от мрежата и падаше по раменете й, с нежните бели закръглености на гърдите, които се виждаха през зейналата й блуза. Сред зрителите беше и портиерът на хотела, който стоеше разкрачен, с похотлив израз на ухиленото си лице.

Пламтяща червенина се разля по лицето на Мелани. Идеше й да изкрещи или да заридае неудържимо, но не направи нито едното, нито другото. С твърд поглед вдигна високо брадичката си, обърна се на босите си крака и закрачи по коридора.