Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Плантация в Луизиана (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Tender Betrayal, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 111 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2010)
Корекция
maskara (2010)
Сканиране
?

Издание:

Дженифър Блейк. Нежната измамница

ИК „Ирис“, София, 1993

Редактор: Бистра Цолова

Коректор: Виолета Димова

ISBN: 954-455-021-1

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от metmen)

Глава четиринадесета

— А, ето къде си била! Прислужницата ми каза, че си искала да подишаш малко въздух, но никога нямаше да ми мине през ум, че ще те намеря в най-шумния кът на кораба.

Мелани се обърна към мадам Дюбоа и й се усмихна, като я видя да се приближава с развятата си жълта рокля.

— Тук ми харесва. На… наред ли е всичко, мадам Дюбоа?

— Ще се радвам, ако ме наричаш Колийн. Както знаеш, крия, че имам син, да не говорим пък за снаха. Да, всичко е в пълен ред. Не гледай, моля те, така измъчено. Може би е още твърде рано да се каже със сигурност, но мисля, че се отървахме.

Мелани не можа да потисне тръпката, която премина през нея. Пред вътрешния си взор тя още виждаше как сандъкът се спуска надолу по реката, как се премята и издава грозни бълбукащи звуци, потъвайки във водата. Беше ужасно да се отървеш така от един човек, сякаш не е нищо повече от умряла котка или торба отпадъци. Въпреки всичко, което Хенри й бе сторил и щеше да й стори, имаше чувството, че трябваше да се отнесат с трупа му по-човечно. Мислеше, че с поведението си са извършили светотатство спрямо живота изобщо.

Мелани се насили да се усмихне и рече:

— Ако се измъкнем невредими, това ще е само благодарение на твоето присъствие на духа. Всички ние, Глори и аз, Елен и нейното бебе, ти дължим огромна признателност.

— Я остави, нищо не ми дължиш. Щастлива съм, че можах по някакъв начин да ти помогна, след като те нараних така.

— Да си ме наранила? Съвсем не.

— Говоря за настояването ми да скрия истинската си самоличност. Мислех, че това е най-доброто не само за моята кариера, но и за Роланд. Той десетки пъти ми се е клел, че за него е без значение дали майка му излиза на сцената, дали съм една от тези безсъвестни жени, които са напуснали мъжете си и, трябва да призная, детето си. Въпреки това живяла съм доста дълго, за да зная, че тези неща са от значение. В определени кръгове, като например в благопристойния Натчес с неговото възхищение от английската аристокрация и със склонността му да подражава на нравите и обичаите в Лондон, това играе голяма роля. Преди той да дойде в Мобайл да ми разкаже какво си си въобразила и да ме помоли да размисля, смятах, че може би ще ти е по-приятно мъжът ти да оказва известно внимание на някаква артистка, отколкото да знаеш, че бабата на твоите деца е безнравствена актриса и прелюбодейка.

Мелани поклати глава.

— Това е без значение за мен.

— Да, но мога да те уверя, че за някои хора е много важно.

С цялата си искреност Мелани трябваше да признае, че това е вярно. До преди година и половина и за нея би значело нещо. Но когато сам правиш грешки и престъпваш границата на онова, което се смята за приемливо държание, нещата се променят много и започваш да се отнасяш по-толерантно към хората в същото положение.

— Във всеки случай — продължи Колийн Дюбоа, — исках да се извиня, че съм станала причина за напрежение между теб и Роланд.

— Ако искаш, нека просто да забравим това. Бях глупаво ревнива и те обидих. Винаги, когато си спомня тази случка, вътрешно изпитвам срам.

Поддавайки се на някакъв порив другата жена сложи ръка върху нейната, която бе облегната на парапета.

— Ако нямаш нищо против, ще ти разкажа как се стигна дотук. Заради внуците ми.

Мелани се вгледа изпитателно и дълбоко в тъмнозелените очи, които толкова приличаха на очите на Роланд.

— Значи знаеш? — попита тя.

— Ти излъчваш нещо цъфтящо, някаква свежест и красота. Не може да не се забележи. А вчера, когато влязох и оная свиня лежеше на пода, лицето ти беше раздрано, ръцете и раменете ти бяха нашарени от червени резки и въпреки това ти с ръка прикриваше корема си. Такъв жест говори много, особено на актриса, която забелязва подробностите и ги запомня. Странно е, че Роланд не спомена нищо за това. Питам се дали изобщо знае.

— Не — прошепна Мелани, клатейки глава. — Не съм му казала.

— Има и други начини да го узнае — каза майката на Роланд и бръчка събра тъмните й извити вежди. — Той е глупак, ако не се осведомява за здравето и състоянието на жена си. Трябва да говоря с него, наистина трябва да говоря, макар че няма защо да се учудвам. Баща му беше същият.

След като тя не продължи, Мелани рече:

— Запознах се с бащата на Роланд малко след сватбата. Той никак не е добре със здравето.

— Роланд вече ми каза. Бих искала да изпитвам нещо, но не мога. Каквото и да е имало между нас, то е умряло много, много отдавна и не може вече да се съживи. Тъкмо исках да ти разкажа за това.

Колийн Антоанет Дюбоа се обърна и се загледа във водата, която бързо потъмняваше. Измина доста време, преди тя да проговори, та Мелани помисли, че е променила решението си. Не помръдваше, стоеше безмълвна и чакаше.

— За мен не беше случайност — започна жената най-после, — че станах артистка. Семейството на баща ми отдавна беше прочуто в ирландския театър. Баща ми и преди него дядо му бяха много известни на сцените на Дъблин, Лондон, Глазгоу, Париж и много други градове. Майка ми също бе голяма актриса, въпреки че семейството й я бе прогонило, задето се посветила на такава непочтена професия. Тя се запознала с баща ми, когато той играел във франция, и след една седмица се оженили. Година по-късно умряла, а баща ми коренно се променил. Където и да отидеше обаче, винаги ме вземаше със себе си. Когато бях на дванадесет години, излизах вече на сцената и носех моминското име на майка ми. По-късно, тъкмо бях навършила седемнадесет, умря баща ми. Същата година трупата, в която играех, бе ангажирана за турне в Америка. Играехме в Ню Орлиънс. Сред публиката седеше един кльощав плантатор. За него бях прекрасно, ангелско създание, обвито в звезден прах. Според мен той изглеждаше добре и беше мъжествен. Без баща ми се чувствах самотна, а Робърт Донован беше олицетворение на сигурността — нещо, което никога не бях имала. Трябва да призная, че между нас веднага пламна искрата. Странно е, нали, как чувстваш това с някои мъже, а с други — никак. Как докосването на един мъж може да бъде опияняващо, а на друг да не предизвиква никаква реакция или да поражда само отвращение.

Мелани промърмори нещо, изразяващо съгласие. Зад нея в трапезарията на кораба запалиха лампите. Скоро щяха да ги извикат за вечеря. Актрисата въздъхна.

— Робърт и аз се оженихме и той ме заведе в мъничката си колиба — не мога да й дам по-разкрасяващо име — сред плантацията в сърцето на горещата, пълна с епидемии област около делтата на реката. Бях разочарована и, страхувам се, показах своето разочарование. Веднага забременях и трябваше да понасям обичайните болежки и раздразнителността на това състояние. Неговият крехък прелестен ангел се превърна в непокорно навъсено момиче, което до гуша се бе наситило на брака и изпитваше ужасна носталгия по Ирландия. Той пък се превърна в деспотичен съпруг, желаеш да има нежна и покорна съпруга, която да готви, чисти и шие, да му помага да изгради памуковата си империя и същевременно да му ражда наследници. Напуснах го и се върнах в Ирландия, за да родя там детето. — Тя вдигна рамене. — От моя гледна точка постъпката ми бе разумна. Глупаво беше това, което направих после. Робърт искаше да си вземе сина и заради това си беше внушил, че ме обича. Дойде при мен и бе така убедителен, че успя да убеди и мен. Всичко щяло да тръгне по друг начин, смяташе той. Щял да ми построи къща, достойна за царица, и там съм щяла само аз да властвам. Беше красива картина. Действителността далеч не бе така хубава. Този път издържах три години, до раждането на второто дете, момиче, което умря. Струва ми се, че по онова време и двамата си бяхме загубили ума. Когато му казах, че си отивам, той побесня. Закле се, че никога нямало да ме пусне заедно е детето, че нямало да се остави да му вземат наследника само защото чезна от копнеж по разгулния живот на артистите. Нагруби ме най-грозно и много болезнено и ми даде да разбера какво мисли за майка ми, за баща ми, за техния начин на живот и за мен. В ужасно разгневеното си състояние помислих, че съм намерила възможност да задържа детето си. Казах му, че Роланд не е негов син, че съм била бременна, когато се оженихме.

Мелани издаде звук, който изрази смайването, но същевременно и разбирането й. Значи това беше обяснението за горчивите думи, които бе наговорил бащата на Роланд. Сега всичко бе ясно.

— Виждам какво мислиш и имаш право — продължи Колийн. — Това беше грешка. Той ми повярва, но гордостта му бе така засегната и желанието му да си отмъсти за това, че според него съм го използвала, толкова силно, че въпреки всичко бе решен да ми отнеме Роланд. Отидох при адвокат, но законът беше на страната на мъжа ми. Нямах право на детето, което бях родила. Синът ми трябваше да бъде отгледан от дойки, негърки и слуги и ако не се върнех при Робърт, нямаше никога да го видя.

— Колко ужасно! — промълви Мелани.

— Да — каза Колийн. — Оставаше ми само едно и точно това направих. Откраднах собственото си дете. Отидох, докато баща му беше на полето. Роланд играеше навън, вдигнах го, метнах го в колата си и заминах с него. Взех го със себе си в Ирландия и там отново се върнах в театъра. Той винаги беше близо до мен, а аз играех в малки градове и села в цяла Великобритания и Европа. Но постепенно станах известна. Стигна се до благосклонни отзиви и статии във вестниците. Когато Роланд стана на осем години, хора на Робърт ме намериха и измъкнаха разреваното дете от гардероба на театър „Дръри Лейн“ в Лондон. Върнах се в Съединените щати, отидох при Робърт, на колене го умолявах да ми остави сина, но гой не се съгласи. Издейства решение на съда, с което ми се забраняваше да играя в Съединените щати, докато Роланд навърши пълнолетие. Когато видях, че е безсмислено, се помъчих да обясня на мъжа си, че съм го лъгала и че Роланд наистина е негов син. Той обаче не ми повярва. Помисли, че се опитвам да се измъкна. Все още вярваше, че Роланд е дете на друг мъж и ми го взе не от любов, а от желание да ме накаже. Трябваше да си отида и да оставя сина си. Изминаха години, видях го едва когато стана млад мъж, не живееше вече вкъщи, а във военното училище. Но той все още ме помнеше, помнеше и времето, което прекарахме заедно. Дойде при мен с удоволствие и радост. А тъй като ни бяха откъснал и един от друг и двамата бяхме страдали от баща му, сега връзката между нас е толкова здрава, че едва ли мога да я обясня.

Мелани се усмихна и виолетово-сините й очи влажно блеснаха.

— Мисля, че го обясни — каза тя трогната.

— Радвам се, но виждаш ли защо се тревожа, че между теб и сина ми има дрязги? Зная, че остри и обидни думи могат да разрушат много, че недоразуменията могат да съсипят цял един живот, а толкова ми се иска Роланд да е щастлив. Наистина го е заслужил след всичко това.

— Да — отвърна Мелани, — така изглежда.

Какво друго можеше да каже? Не можеше да разкаже на майката на Роланд, че синът й никога няма да бъде щастлив с този брак, защото по всяка вероятност няма да живее достатъчно дълго, за да го продължи. А дори и да се върне, невероятно беше да намери щастието си до една жена, измъчвана от съзнанието, че може би е допринесла за смъртта на много други мъже. Терзанието от подобни мисли трябваше да понесе сама, сама да се справи със себе си.

— Сигурна съм, че Роланд никъде другаде няма да намери щастието си, ако не може да го постигне с момиче като теб.

— Това е… много мило от твоя страна, ти и без това за мен си въплъщение на добротата. Все още не съм ти благодарила както трябва за помощта, която ми оказа снощи. Не знам какво щеше да стане с всички нас, ако не се беше появила в последния момент.

— Глупости! — възрази Колийн. — Радвам се, че бях там. Никога нямаше да си простя, ако те бе сполетяло нещо толкова отвратително, а имаше всички изгледи да се случи. През това време аз спокойно ядях в стаята си и не знаех нищо. Роланд нямаше да ми го прости никога, а и на себе си нямаше да прости, че те е оставил сама на този мъж в ужасното положение, в което се намираше. Нека напълно заличим от паметта си тези неща. А ако дойдеш с мен в каютата ми, ще видим какво можем да направим, за да заличим и видимите спомени за тях. Изкуството да се прикриват възрастта и някои други недостатъци на лицето с пудра и руж е моята специалност и мисля, че мога да поприкрия белезите с грим, ако ми позволиш.

Денят се сипна лъчист и ясен. Преди слънцето да разсее мъглата по реката, „Съдърнбел“ отново пое срещу течението пътя си на север. Мелани не спа добре, макар че параходът се полюшваше леко върху вълните край брега. Тя беше вече станала и излязла на палубата, когато от, пушалнята излязоха плантаторите, търговските пътници и картоиграчите, които цяла нощ бяха играли покер. Мъжете се поклониха и вдигнаха ръка към шапките си, но не направиха опит за сближаване. От нея се излъчваше някакво отчуждение, замислена въздържаност, която отклоняваше всяко интимничене с едно много обикновено средство. Тя просто не забелязваше интимниченето.

Тъй като нямаше апетит и дори й бе малко зле, не отиде на закуска. Изпи само чаша кафе на слънчевата палуба и се загледа в брега. Чу приближаващи се стъпки. Един мъж застана до нейния стол.

— Мога ли да се присъединя към вас?

Когато Мелани вдигна поглед, видя Жан-Клод, артиста, който пътуваше заедно с Колийн. Той се усмихваше открито, а държанието му подсказваше, че би изчезнал веднага, ако тя отклони молбата му. Мислите на Мелани бяха толкова безрадостни, че малко разсейване щеше да й бъде добре дошло.

— Да, разбира се — отвърна тя.

— Не искам да се натрапвам — извини се артистът и придърпа един стол, — но не съм виновен. Вие просто ме възхищавате. Твърдо вярвам, че жените са чудни същества. Колкото повече ги наблюдавам, толкова по-ясно го съзнавам.

— Не ви разбирам.

— Вие, жените, изглеждате така безпомощни и крехки, не съм ли прав? Човек трябва да ви закриля, да ви подава ръка при слизане, да ви отваря вратите, да ви подкрепя по стълбите. И все пак към кого се обръща мъжът, когато търси възбуда или утеха? Вие поемате в себе си страстта и гнева на мъжете, с големи мъки раждате нов живот. Някои като Колийн си проправят сами път в един свят, в който са смятани за безпомощни деца. И въпреки това се усмихват. Имам пред вид и вас, мисис Донован. Ако не знаех, че неотдавна са ви били, че сте присъствали на убийство, че сте помагали да се изнесе трупът, че мъжът ви е заминал, за да се впусне към погибел, че ви е оставил сама, знаейки, че скоро ще имате дете, никога не бих допуснал, че ви се е случило всичко това. Вие изглеждате спокойна и красива, недокосната и недосегаема.

— Така ли ви се струвам? Тогава трябва да ви благодаря, че ми го казахте, защото не отговаря ни най-малко на това, което чувствам. Мисля, че възхищението ви от моя пол произтича от познанството ви с Колийн.

— А, да, тя е фантастична, не намирате ли? Изключителна жена. В някои неща — не говоря за външната обвивка — вие двете много си приличате. И тя притежава тази велика способност да страда.

— Отдавна ли я познавате? — осведоми се Мелани, по-скоро за да каже нещо, отколкото от любопитство към отношенията между двамата.

— Само от няколко месеца. И през последните два дни научих много повече за нея, отколкото през времето преди това. Не знаех, че има син, и никога не съм предполагал, че е толкова възрастна. Все още не мога да възприема, че е почти на годините на моята собствена майка. Тя е невероятна. Тя е просто невероятна!

На Мелани не й се искаше да задълбочава повече темата. Тъкмо щеше да отвори уста, за да отклони разговора в друга посока, когато вниманието й бе привлечено от един параход, който с голяма скорост ги задминаваше. Обърна се отново към своя събеседник:

— Доколкото чух, вие с Колийн имате ангажименти на север.

— Да, в Сейнт Луис, Синсинати, Балтимор, в дузина градове. Календарът ни е плътно запълнен, но Колийн предпочита да е заета с нещо, а не да седи в Ню Орлиънс и да чака новини. Наистина не й личи, но тя се страхува за сина си на онзи горещ, сух остров. И мисля, че страхът й е основателен.

Жан-Клод млъкна, когато параходът се изравни с тях и наду свирката. Техният параход прие предизвикателството и двата съда увеличиха скоростта. Хората се стекоха от трапезарията и се стълпиха покрай парапета.

— Нали не мислите…? — започна Мелани.

— О, напротив, мисис Донован — отговори Жан-Клод, като се поклони. Гласът му издаваше възбуда. — Състезание!

Над тях комините бълваха гъст черен дим, защото екипажът хвърляше в огъня сандъци с гранясала мазнина. Почти никой не усещаше ужасната смрад, която ги обгръщаше. Утринното слънце се отразяваше в стъклата на другия параход и превръщаше месинга в бляскаво злато. Учудващо ясно се различаваха и възторжените лица на пътниците, които удряха от въодушевление по парапета и се пляскаха един друг по гърбовете.

Мелани стана. Дълбоко в нея нещо потрепери. Кръвта се дръпна от лицето й, дланите й овлажняха. Струваше й се, че вече е стояла там, където беше сега, чувала е същите насърчителни викове и облози, които господата сключваха, усещала е същото напрегнато бучене на моторите, същите вибрации на палубата. Предчувствието за катастрофа извираше дълбоко в нея от спомена от най-ранното й детство. Той продължаваше да е мъчително ясен.

— Не! — прошепна тя, но никой не я чу сред възгласите и виковете.

Тълпата я увлече до парапета. С див поглед тя се оглеждаше и мислеше за Глори и Колийн, за Елен и за бебето. Къде са те? Още ли са в каютите? Обърна се към тях, тласкана от нещо, което не можеше да назове.

— Трябва да затворят осигурителните клапани — рече един мъж до лакътя на Мелани.

— Можеш да се обзаложиш, че отдавна са го направили — отговори друг. — Капитан Стендиш не се оставя лесно да го победят, без значение кой.

В този миг Мелани зърна Колийн. Тя стоеше почти в средата на палубата. Очите й блестяха от напрежение, беше хванала Елен под ръка. Квартеронката, подпряла детето на хълбок, също се напрягаше да види нещо.

Когато параходната сирена проехтя отново, сълзи бликнаха в очите на Мелани и тя се завтече към другите жени, разбутвайки с бясна бързина хората от пътя си.

— Колийн! — Изкрещя тя. — Насам!

При звука на собственото си име, актрисата се обърна, около устата й заигра усмивка, щом видя Мелани. Нежният израз изчезна от лицето й, когато ръката на Мелани сграбчи нейната със силата на отчаянието.

— Оттук! — извика Мелани. — Трябва да тичате в тази посока, всички!

— Какво има? — попита Колийн, чийто глас почти се загуби сред крясъците наоколо — другият параход отново излезе напред. Актрисата погледна безпомощно Елен, когато я задърпаха, и след кратко колебание квартеронката я последва.

— Не бива да стоите в средата на палубата — изпъшка Мелани, проправяйки си път покрай един невероятно дебел мъж, който не помръдваше и чукаше с бастун по палубата. — Там са котлите. Ако експлодират…

Едва ли можеше да има съмнение, че другите не чуха последните й думи. В този миг бебето в ръцете на Елен проплака. Гръмлива тръпка премина по парахода и там, където току-що бе стояла Колийн, изригна съскащ облак вряла пара и дървени отломки. От експлозията във въздуха се разхвърчаха трупове, други бяха живи сварени. А после, когато ехото от експлозиите замря, се чу гибелното прашене на пламъците.

Мелани беше изхвърлена напред и се просна в цял ръсена палубата. Спря се едва до парапета. Болките бях;, толкова силни, та й се струваше, че сякаш виковете и молитвите около нея идват някъде отдалеч. Лежеше притихнала, свита на кълбо, дъхът й спираше в гърлото, докато чакаше да отминат болките.

Параходът, построен почти изцяло от дърво, щеше да изгори като факла. Всички на борда го знаеха и не един беше слушал хиляди ужасни истории за смърт по реката. Така че настъпи истински ад. Мъже тъпчеха жени и деца, опитвайки се да спуснат на вода двете спасителни лодки. По-бедните пътници от долната палуба знаеха, че за тях няма надежда за спасение, и напускаха един след друг парахода. Хвърляха във водата бъчви, сандъци и щайги, всичко, което можеше да плува, и сами се хвърляха след тях. А другият величествен бял параход, чиито пасажери стояха до парапета, парализирани и неми от ужас, изостави бързо зад себе си горящата развалина и давещите се хора и продължи нагоре по реката.

Мелани стисна зъби и се привдигна. Наоколо се стелеше дим. Една жена, все още по нощница, изтича покрай нея с касетка за бижута. Възрастен мъж, по чието осаждено лице сълзите бяха оставили следи, мина, викайки името Марта. Дълго време не се видя никой, а после от тъмните облаци дим, които се кълбяха по палубата, изникна мъже жена на ръце. Беше Жан-Клод. От главата до петите беше покрит със сажди, а от раната на челото му капеше кръв по светлата му вратовръзка. Когато видя Мелани, спря.

— Мисис Донован — извика той високо, — можете ли да станете?

— Мисля… че да.

— Тогава елате до стълбата. Нямаме време за губене.

— Колийн… жива ли е? Лицето му силно потръпна.

— Не зная — простена през рамо той и отново изчезна в дима.

Мелани се изправи, като се държеше за парапета по пътя към стълбата. Там се носеха отломки, товари, тлеещи греди, трупове и хора, които се бореха с водата и викаха за помощ. Бяха опасно близо, а параходът скоро щеше да потъне, защото през дупката в корпуса му проникваше вода. Като ранено животно, принудено да коленичи, параходът потръпна и гредите му простенаха.

На стълбата Мелани се спря и погледна. Водата се бе качила вече до първите стъпала. Парапетът на долната палуба се плакнеше в бълбукащата вода. Ако слезе по останалите стъпала и се хвърли в алчните вълни, може да потъне заедно с парахода.

Обърна се и дотича отново по люлеещата се палуба към парапета. Без да си остави време за размисъл се хвана за един от наклонените стълбове, докато запази равновесие, и скочи.

Топлата вода на Мисисипи я обгърна като в прегръдка. Полите й се издуха и известно време я носиха. Някакъв сандък се удари в рамото й, ако се съдеше по гранясалия солен мирис, бе от свинска мас. Тя сграбчи сандъка, когато течението вече заплашваше да я повлече под водата. За момент не можа да намери опора, после пръстите й напипаха въжената дръжка. Мелани отметна косата от очите си, огледа се и се опита да види брега през облаците дим, които тегнеха над водата. Когато забеляза нещо, което прие за най-близкия бряг, стори й се толкова далеч, че сърцето й натежа като олово. Не знаеше къде е Жан-Клод. Около нея нямаше нищо, което да се движи, нищо, което да живее. През главата й мина една стара мъдрост, която разпространяваха негрите, живеещи край реката. Мъжът се носи по водата с лице надолу, жената — с лице нагоре. Затова е много просто да се разпознае пола на труп, прекарал дълго време във водата. Те се заблуждаваха, видя сега Мелани, и още как се заблуждаваха. А после, когато гребеше и пляскаше около себе си, опитвайки се отчаяно да се задържи над водата, тя усети болка дълбоко в корема си. Ставаше все по-силна и се разпростираше все повече, докато я погълна цялата. Мощна плътна тъмнина надвисна над нея и дебнеше съвсем да я обгърне. Времето беше безграничен здрач, осветен от огън и кръв, и единственото реално нещо, което съществуваше в това време, беше нейната ръка, която стискаше дръжката на сандък.

Ръце, причиняващи болка, които я дърпаха. Тя беше толкова тежка. От мокрите й поли се стичаше вода. Реката нямаше ръце. Слънцето, пламтящо и ярко, изгаряше очите й. Тихи приятни гласове. Груб чаршаф. А над нея листата на дърво, трепкащи от бриза и разпръскващи слънцето на хиляди мънички искрици, които просветнаха и угаснаха, когато нощта настъпи преждевременно.

Мелани отвори очи. Сиво-сините сенки на вечерта я обгръщаха, бяха навлезли дълбоко в стаята, където лежеше. Лежеше в легло, облечена с изкусно избродирана нощница с дантелени ръкави, която не беше нейна. Чувстваше се странно замаяна, а тялото й под завивката, дръпната до кръста й, беше по-тънко, отколкото си го спомняше. Чувстваше се приятно, нямаше болки и въпреки това някъде дебнеше усещането, че съвсем наскоро е преживяла ужасни мъки.

Извърна малко глава и се огледа. Нищо в тази спалня не й се стори познато. Не мислеше, че някога преди е влизала в нея.

Долови движение в другия край на стаята. Пред висок прозорец стоеше жена, стройна фигура с изправен гръб, която не можеше да се различи ясно на приглушената светлина, и все пак Мелани беше сигурна, че я познава.

— Колийн? — попита тя едва доловимо. Актрисата рязко се обърна и бързо дойде до леглото.

— Мелани? Каза ли нещо? Почакай да запаля лампата.

Когато на масата до леглото затрептя светлина, Мелани се сепна, защото стана твърде светло. После погледът й се насочи към лицето на жената, която сега стоеше до нея. Беше Колийн Антоанет Дюбоа. Така беше, макар че от едната страна лицето на Колийн беше обгорено и синкаво. Наподобяваше на сварено месо.

— Колийн — прошепна тя още веднъж.

— Най-после се събуди! Слава Богу! — изтръгна се от майката на Роланд.

— Аз… аз дълго ли спах?

— Не си спала. Ти беше болна. Минаха близо две седмици от експлозията на парахода. Спомняш ли си?

Параходът. Мелани затвори очи.

— Да, спомням си — промълви тя. Миглите й се вдигнаха. — Къде… къде сме сега?

— Един параход, който слизаше надолу по реката, взе оцелелите и ги върна в Ню Орлиънс. Сега си в една малка къща, наета от мен. Трябваше известно време да останеш в болница, но аз не бях съгласна с лечението. Да пускат кръв на жената, за да й смъкнат температурата, точно след като е преживяла спонтанен аборт, ми се стори върхът на глупостта и не се поколебах да го заявя на лекарите. И те не знаеха повече от мен за възможните причини за температурата, затова накарах да те пренесат тук. Преди температурата да спадне и да се унесеш в нормален сън, ти бълнуваше и не виждаше нищо и никого около себе си.

— Спонтанен аборт ли? — попита Мелани тихо.

— Съжалявам, ужасно съжалявам, но е така. Ти загуби бебето си.

Мелани преглътна тежко, когато сълзите напряха в гърлото й.

— Аз… аз разбирам. И през всичкото това време ти си се грижила за мен, макар че и ти самата си ранена. Наистина трябва да ти благодаря.

— Запази си благодарността за Елен. През първите, най-решителните часове тя се е грижила и за двете ни.

— Глори?

— Не може да се каже точно. Не беше между тези, които донесоха на брега. Жан-Клод се кълне, че когато се е връщал до кораба с лодката на плантацията, до която параходът потъна, всеки път е гледал за Глори. Не я е видял. И по-късно не беше открита. Не беше и между тези, които други лодки докараха на брега. Не бе лека задача да се установи. Ти не разбра нищо, за щастие изпадна в безсъзнание, но много от ранените имаха такива изгаряния и такива болки, че в плантацията отвориха качета с брашно и търкаляха хората в него, за да облекчат страданията им и да запазят раните от мухите. Благодаря на Бога, че аз не пострадах толкова зле. Дължа го на теб, Мелани. Ако не ме беше издърпала от мястото, на което стоях, сигурно щях да умра или така да бъда обезобразена, че да предпочитам смъртта.

Мелани поклати глава. Все още липсваше някой.

— А детето на Елен, малкият Хенри?

— Елен не пострада от парата, може би защото беше близо до стената или просто поради случайност. Като малка се била научила да плува и заради това не се уплашила от водата. С детето в ръце скочила от горната палуба. Но когато се отдалечила от парахода, някой хвърлил буре във водата… Тя… тя не е сигурна дали е улучило самото бебе или тя го е загубила, когато бурето я ударило. Във всеки случай не го намерила.

— Колко ужасно за нея — съжали я Мелани. — Да загубиш любимо дете, което си кърмила, къпала и учила да ходи и си целувала хиляди пъти, трябва да е много по-лошо, отколкото да загубиш дете, което все още не е живяло истински.

Когато сълзи на слабост и състрадание изпълниха очите на Мелани, Колийн поклати глава.

— Не исках да ти разказвам. Не сега, не толкова скоро. Никога няма да си простя, ако отново се разболееш.

— Няма, всичко е наред. Трябваше да знам. А и… не съм сигурна дали нямаше да е по-лошо, ако не знаех.

— Надявам се, че си права. Наистина се надявам — рече Колийн угрижено. — Но достатъчно засега. Трябва да видим какво можем да направим, за да оздравееш отново. През последните дни яде толкова малко, че си станала само кожа и кости. Нека ти приготвя нещо питателно за вечеря. Малко бульон и парченце пилешки гърди.

Колийн вече се беше запътила към вратата, когато на Мелани й мина друга мисъл през главата. С усилие се привдигна на лакът и извика:

— Колийн, почакай!

Майката на Роланд спря и се обърна.

— Да, мила моя? Може би предпочиташ нещо друго?

— Не, но след като е минало толкова много време, сигурно трябва да са пристигнали новини за похода.

Усмивката на Колийн сякаш замръзна върху лицето й, ала гласът и остана непроменен.

— Да, но още не знаем много — отвърна тя. — Нека поговорим за това по-късно, след като хапнеш нещо. — Обърна се и отново тръгна към вратата.

— Не, Колийн, моля те! Трябва да знам.

Актрисата се спря с ръка на дръжката. Дълго стоя така, с наведена глава. Най-накрая отговори:

— Един кораб дойде днес от Хавана. Всички съобщения гласят, че Лопес е нападнал испанските части на дванадесети август. Разбит е и повече от половината му мъже са загинали, между тях по-голяма част от офицерите му. Изглежда, че слуховете за революция са били измислени и съзнателно пуснати в обращение, за да предизвикат Лопес да нападне, преди другите два корпуса да излязат на бойното поле. Освен това испанците са били осведомени за предстоящото нападение. Чакали са го. Било е истинско клане.

— А Роланд? — прошепна Мелани.

— Нямаме известия за него, но го няма и в списъците на убитите и ранените. Изглежда, Лопес е отказал да капитулира. Той и останалите живи от хората му са отстъпили и са се пръснали из планините. Испанците издирват с кучета следите им и сякаш изобщо не се съмняват, че с течение на времето ще намерят всеки от тях и ще го хвърлят в тъмницата на крепостта Моро.