Дженифър Блейк
Нежната измамница (19)

Глава деветнадесета

Мадам Колийн Антоанет Дюбоа, облечена в черно, слезе от каретата си. Мелани горе-долу бе пресметнала кога трябва да пристигне актрисата и през последните три дни изпращаше кочияша при всяко пристигане на параход от Ню Орлиънс. Въпреки това не се надяваше много да види Колийн преди края на седмицата. Тя сортираше спалното бельо, когато камериерката дотича да й съобщи, че този път Джим е довел гостенката. Без дори да свали престилката, Мелани се втурна по стълбите. Стигна верандата тъкмо когато майката на Роланд вече се качваше по стълбите. Прегърна я.

— Колийн, колко е хубаво, че те виждам отново! И теб, Елен — добави тя и подаде ръка на тъмнокосата квартеронка, която следваше актрисата. — Заповядайте вътре и двете.

Елен се усмихна и промълви тих поздрав. После влезе в ролята си на камериерка на Колийн, обърна се към Цицерон, който стоеше на вратата, и помоли куфарът на Колийн да бъде отнесен горе.

Мелани хвърли бегъл поглед на траурното облекло на актрисата.

— Колийн, получи ли писмото ми? — попита тя.

— Да, мила моя — отговори Колийн и очите й се навлажниха. — И съобщението на Роланд също получих. Е, нямах намерение да избухвам в сълзи и да плача на рамото ти, но съм толкова щастлива! — Извади кърпичка от чантата си, избърса си очите, засмя се кратко и погледна черния ръб по кърпичката. После извика: — А, да, искаш да кажеш, че нося черно. В края на краищата нали съм вдовица, мила моя. Дълго се колебах, преди да купя траурните дрехи, но после отново си спомних колко са благопристойни хората в Натчес и си помислих, че щом възкръсвам от мъртвите заради мъртвите, трябва да се справя добре с ролята, дори и външно.

— Да, естествено — съгласи се Мелани. — Съжалявам. Толкова се тревожих дали знаеш, че Роланд е жив. И поради това забравих, че имаш и друга причина за траур.

— Разбирам те добре и за да не ме сметнеш за лицемерна, нека ти кажа, че не страдам толкова за Робърт, колкото за смъртта на някогашната любов между нас.

Мелани поръча да сервират напитки в салона и двете влязоха, разговаряйки весело за дългото пътуване по море от Вирджиния до Ню Орлиънс и след него за пътуването по реката. Като седнаха на канапето, Колийн попита:

— А къде е синът ми? Къде е този хлапак да ме поздрави?

— Той… той е в Котънууд — отговори Мелани.

— Я виж ти, как може просто така да изчезне и да работи, след като сигурно знае, че мога всеки миг да пристигна! Ще му кажа две думи по този въпрос. Предполагам, трябва да съм щастлива, че заварвам теб вкъщи, Мелани. Не знаех дали да дойда тук, или да отида направо в Котънууд, но се сетих, че в последното си писмо от миналия месец ми писа колко са лоши условията там.

Мелани пое дълбоко дъх.

— Може би все пак ще предпочетеш да продължиш към Котънууд. Роланд не само работи там. Той живее там.

Колийн я погледна критично и изпитателно.

— Така ли? Знаеш, че уважавам личния ти живот; мила моя, но сега все пак не мога да се задоволя с това. Трябва да ми разкажеш как се стигна до това решение.

Беше изключително трудно да се обясни. Оправданията й за това, че живеят разделени, звучаха кухо дори в собствените й уши.

Колийн търпеливо я изслуша. После каза със замислен израз в очите:

— Струва ми се, че трябва да поговоря с моя син. След като се настаня тук, ще го посетя още утре.

Мелани погледна надолу към ръцете си.

— Доколкото знам, междувременно в Котънууд е станало доста уютно. След завръщането си Роланд се зае с някои неща. Като привърши, къщата сигурно ще стане доста удобна и приятна, освен в най-горещите дни.

— Оценявам това, което се опитваш да изразиш по този начин — рече Колийн усмихната. — Но не вярвам, че бих могла някога да се чувствам добре там, все едно как е поправил къщата. Не, ако не искаш непременно да се отървеш от мен, предпочитам да остана тук.

— Надявах се да кажеш това — каза Мелани простичко. Когато вратата зад нея се отвори, тя се обърна: — Ето го и Цицерон. А докато аз запарвам кана горещ чай, можеш да ми разкажеш какво си правила междувременно и какви са плановете ти.

Колийн посети Роланд, както беше решила какво се бе разиграло между тях, Мелани не знаеше, а и не попита, но актрисата се върна замислена и дори малко угрижена.

За Мелани беше съвсем естествено да вземе Колийн със себе си у Илайза Куитман. Когато разказваше на Колийн за отношенията си с Роланд, нямаше как да не заговори за сегашното си обществено положение и да не обясни пълната липса на посетители, които можеше да представи на Колийн въпреки траура й. Радваше се, че може да я въведе в една къща, където беше сигурна, че ще бъде приета добре. Илайза, разбира се, познаваше Колийн, беше я виждала на сцената в Ню Орлиънс, а на последното злополучно галапредставление преди похода на Лопес двете бяха водили кратък разговор. Отначало и Илайза, и Колийн бяха напрегнати, но много скоро се разбъбриха като стари приятелки. Илайза, която не искаше да се вслуша в никакви предупредителни съвети, започна да крои планове за малка вечеря в чест на мадам Дюбоа, за да я представи на някои свои приятелки.

Заварили бяха Илайза в градината зад къщата и когато Колийн отиде да разгледа напъпилите магнолии край черния зид, Мелани използва възможността да зададе въпрос към домакинята.

— Илайза — започна тя, — съвсем сигурна ли сте, че имате това намерение? Искам да кажа, наистина ли искате да организирате тази вечеря? Никак не бих се учудила, ако в разговор с вашите приятелки установите, че много от тях ще предпочетат да не се отзоват на поканата, като знаят, че ще присъстват една артистка и една жена, която живее отделно от мъжа си. Освен това губернаторът кандидатства за Сената. Той може би ще сметне, че не е много полезно за предизборната му кампания да приеме две такива жени в къщата си.

— Мила моя, колко очерняш себе си и мадам Дюбоа! Това ми създава прекрасно бохемско чувство и само затвърдява решението ми да изпратя поканите, както съм намислила. Съжалявам само, че смъртта на свекъра ти ми пречи да дам по-разточителен прием, да организирам например соаре или бал. Освен това съм много доволна, че мога да помогна ти отново да бъдеш приета в обществото. Естествено ще поканя Роланд и вие двамата ще ми направите удоволствието да се отнасяте така мило един към друг, както преди няколко дни на обяда след лова.

— Ще опитам — отговори Мелани.

Беше разказала на Илайза какво се бе случило онзи ден, когато отиде да й благодари за поканата за лова, която тя й бе осигурила. Но не беше споменала нито дума за по-късното посещение на Роланд и за скъсването с Дом. Въпреки това успя да създаде у Илайза чувството, че тя и Роланд може би ще се разберат.

— Да, и аз ще се постарая — продължи Илайза. — Редица хора одобриха, че той е дошъл при теб. Вярвам, че ако само малко ми помогнеш, ще видиш, че не съм съвсем без влияние в обществото. Не са много хората в Натчес, които биха дръзнали да противоречат на преценката ми кой трябва да се уважава и кой — не. Чаках само удобен случай и, признавам, някакви изгледи за одобряване между теб и мъжа ти, за да направя каквото мога. Що се отнася, до Джон, ако ти станеш причината да загуби изборите за сенатор, ще получиш благословията ми. Омръзна ми да деля мъжа си с обществения живот и ще бъда щастлива, ако той отново се превърне в обикновен човек.

След тези думи на Мелани не й оставаше нищо друго, освен да благодари и заедно с Илайза да обсъди предстоящото събитие.

Вечерта, на която бяха поканени, настъпи по-бързо, отколкото очакваха. Колийн, която изглеждаше великолепно в черна дантела и смарагди, излезе от спалнята си в момента, в който Мелани напусна своята. Актрисата сбърчи нос, щом видя Мелани в копринената рокля с цвят на кайсия, една от роклите, които Колийн й бе купила в Уайт Сълфър Спрингс. Не спомена нищо, но държанието й показа, че някой, вероятно Роланд, позорно е пропуснал да й купи нова рокля за този случай. Каретата чакаше пред вратата и те тръгнаха без придружител към Монмаут.

Голямата бяла къща бе ярко осветена. Когато влязоха в огромния вестибюл със странична стълба, Мелани отново неволно си спомни, че всичко започна в една вечер като тази, когато къщата бе украсена, а във въздуха се носеше бръмченето на гласове и смях. Не й остана много време за тези мисли. Икономът едва беше поел пелерините им, когато Илайза забърза към тях. В очите й се четеше загриженост, а в тона й звучаха нотки на извинение:

— Съжалявам, Мелани, но не можех да направя нищо. Джон срещнал Дом и сестра му на улицата в Натчес. Той е прекалено независим, за да дава ухо на слухове, и заради това стои над тези неща. Нали помни, че в Ню Орлиънс ние всички се разбирахме, така че поканил двамата за тази вечер. Като узнах, реших, че е най-добре да поканя повече гости, защото се надявам да се загубят сред тълпата.

Мелани скри раздразнението си зад усмивка.

— Не се тревожете. Всичко ще е наред — опита се тя да я успокои.

— На вечерята ще има четиридесет и осем гости, ангажирала съм и едно трио, което ще дойде по-късно и ще свири за танците. Искаше ми се да убия Джон, но след като ги е поканил, не ми оставаше нищо друго.

Колийн имаше подходящ отговор.

— Не се тревожете. Няма никакво значение. Отдавна вече искам да видя тези двамата по-отблизо. Не си спомням в Ню Орлиънс да са ни представяли един на друг. А що се отнася до броя на гостите, той никак не ме смущава. Големи групи хора, благосклонни към мен или не, са нещо, с което съм свикнала. Да влизаме ли?

Четиридесет и осем гости на вечеря не бяха малко, но не бяха и прекалено много. Доста домакини в Натчес можеха да се похвалят със сервиз от най-фин порцелан, с който да сервират маса за повече от сто души. В Монмаут около масата в трапезарията можеха най-спокойно да седнат осемнадесет души, а като се разтегнеше, на нея можеха да са настанят и над шестдесет гости. Храната беше обикновена, но обилна и вкусно приготвена. Джон Куитман пиеше вода и въпреки това виното се лееше като река, персоналът беше обучен и дискретен, полилеите блестяха, а парфюмът на дамите едва се долавяше през аромата на многото букети цветя.

Единственото, което търпеше критика, бяха гостите. Над масата сякаш бе прострян саван, разговорите секваха, а хората бяха потиснати и сковани. Само Джон Куитман и Колийн, изглежда, не забелязваха нищо. Роланд наблюдаваше съсредоточено как Колийн въвлича в разговор една стара мома, която седеше недалеч от нея. Дом седеше с мрачно лице на стола си и често посягаше към чашата с вино. Хлое се усмихваше крадешком на Роланд и непрекъснато се опитваше с поглед да привлече вниманието му към себе си. Опитите й оставаха без всякакъв успех, но тя не се предаваше.

На Мелани й се стори най-разумно да се държи колкото е възможно по-естествено. С тази цел тя не избягваше погледите на мъжа си и говореше с него за различните блюда, които им поднасяха, и за други дреболии, както би направила всяка брачна двойка. Ако в даден момент не се сещаше нищо, обръщаше се към мъжа от другата й страна. Трябваше да благодари на грижливостта на Илайза, че това беше Търнър, младият братовчед, който я бе придружавал на лова. Коне, кучета и лов бяха достатъчни, за да се прикове вниманието му, и с неговата умела и незаангажираща подкрепа Мелани завърши вечерята добре.

Оркестърът, който Илайза успя да ангажира в бързината, се състоеше от пиано, цигулка и валдхорна. Музикантите изпълняваха мелодии, подходящи за среда, в която има предимно възрастни двойки. Колийн естествено нямаше да танцува и Илайза, тактична както винаги, седна с нея в дъното на залата, а губернаторът застана зад стола на жена си. Хлое, чиито кафяви котешки очи блестяха, привдигна полите си и през танцовата площадка си проправи път към Роланд. Дори да я беше видял, той не го показа. Обърна й демонстративно гръб и с ироничен поклон отведе Мелани на дансинга.

Танцуваха, докато останаха без дъх. Мелани се зарази от създалото се настроение. Бузите й бяха зачервени, в очите й имаше блясък, говорещ за смелост, и гледаше мъжа си с усмивка.

Светлата кожа на Търнър беше поруменяла, когато се осмели да изтанцува един валс с Мелани. Следващият валс тя танцува отново с Роланд. За полката я ангажира Джон Куитман. Той сам охотно признаваше, че не е най-добрият танцьор, но полка танцуваше учудващо умело, може би заради германското си потекло. С неудоволствие предаде Мелани на мъжа, който бе организирал лова.

След това вече не й липсваха кавалери. Дори жените се опитваха да разтеглят устни в подобие на усмивка. Накрая под предлог, че е останала без дъх, Мелани седна до домакинята.

— Мила моя — зарадва се Илайза, — мисля, че успяхме. Ти бе великолепна и показа точно толкова безгрижие, колкото трябва: Винаги съм твърдяла, че обществото се чувства привлечено от тези, които показват, че не го зачитат, и изключва онези, които искат по всякакъв начин да му угодят.

Мелани импулсивно стисна ръката на по-възрастната жена.

— Благодаря, беше чудесна вечер — прошепна тя и се обърна към Роланд, когато той застана зад стола й.

Един от малкото мъже, с които не танцува, беше Дом. Той многократно се опита да се приближи до нея, но тя винаги му се изплъзваше, приемаше поканите на други мъже, връщаше се при Роланд или се присъединяваше към Колийн, за да не скучае. Роланд невинаги можеше да избяга от Хлое, макар че Мелани не бе сигурна дали той полага истински усилия за това. За Мелани беше тежко изпитание да гледа двамата на танцовата площадка. Русото момиче по смешен начин се бе вкопчило в него, отпуснало се бе в ръцете му, трепкаше с мигли и издаваше устни напред, като че ли го предизвикваше да я целуне. Злобните погледи, които й хвърляше, колчем минеше покрай нея, не й помогнаха особено да си подобри настроението.

Оркестърът отново свиреше валс от Щраус. Илайза със смях направи някаква забележка. В момента, в който Мелани обърна глава да чуе думите й, видя Дом да идва към нея. Очите му я гледаха мрачно и бяха напрегнато съсредоточени, а той леко залиташе. До него вървеше сестра му и се усмихваше като котка, която тъкмо се спуска върху мишка. Нямаше измъкване. Мелани можеше само да седи и да гледа как Хлое обвива малките си ръце с дълъг маникюр около ръката на мъжа й, докато Дом се покланя пред нея.

— Ще имам ли удоволствието? — попита той официално.

Мелани се втренчи в него и едва разбра думите му, но й беше ясно какво иска. Преди да му даде някакъв отговор, Роланд каза:

— Съжалявам. Току-що обещах на Мелани да я изведа на въздух. Може би друг път.

Мелани веднага скочи. Когато Роланд измъкна лакътя си от ноктите на Хлое, тя го хвана подръка. Кимна на домакинята, погледна Колийн с едва прикрита усмивка и тръгна заедно с мъжа си към изхода.

Вървяха мълчаливо през балната зала. След благотворната свежест на хладния въздух ясно пролича колко задушно е там. Роланд сложи ръка на дръжката на някаква врата. Въведе Мелани в малък неосветен салон, свързан с вестибюла. След като я дръпна вътре, затвори вратата зад себе си.

— Какво има? — попита Мелани, както стояха плътно един до друг в тъмнината. — Защо ме доведе тук?

Устата му намери устните й и те останаха безкрайно дълго време здраво прегърнати, а устните им се търсеха и изследваха. Сърцата им биеха в едно. Гърдите на Мелани бяха притиснати към неговите, а ръцете му се плъзгаха по коприната, покриваща гърба и раменете й.

Най-после той вдигна глава.

— Надявам се, че не искаше да танцуваш с Дом. Просто не можех да го понеса.

— Не — рече тя. — Не, изобщо не исках. И се радвам, че и ти не искаше пак да танцуваш с Хлое.

Пръстите му се сключиха по-здраво около нея. Обърна се и опипом затърси пътя към някакво канапе. Като стигна до него, седна и я привлече на скута си. Устата му отново потърси устните й, а ръката му се премести от кръста на гърдите й. Тя прокара пръсти по лицето му, по силния му врат и под ревера, раздвижи ги в ласка по финия лен на ризата му. Роланд плъзна ръка по хълбока й. Натъкна се на гънките на полата й. Когато ръката му потъна още по-дълбоко, намери нови поли и фусти, все повече и повече.

С въздишка се откъсна от нея.

— Мелани, искаш ли да се любим? — прошепна той.

— Да, Роланд, да! Нека да отидем у дома, в Гринлия. В големия ярко осветен вестибюл видяха, че устните на Мелани са вишневочервени от целувките му, а косата й не е така изрядна, както преди. Усмивка разтегли устните й, когато се извърна от огледалото в гардеробната.

— Мисля, че е по-добре да почакам в каретата, докато ти от името на двама ни се сбогуваш с Илайза и кажеш на Колийн, че си тръгваме. Предполагам, че майка ти с удоволствие ще дойде с нас. Тя се държа чудесно, но за нея вечерта не беше кой знае колко забавна.

— Да, добре. След малко идваме. — Тръгна, но отново се обърна към нея: — Нямаше ли и пелерина?

— Да, Колийн може да я донесе, ако това нея затруднява. В момента изобщо не ми е хладно.

Погледът, който му отправи изпод миглите си, пръскаше решителни искри.

Той не отговори нищо, но изразът на зелените му очи, преди отново да отиде в балната зала, беше достатъчно красноречив, за да я остави доволно усмихната.

Икономът не се виждаше никъде. Несъмнено беше изпратен в библиотеката да се грижи за напитките на господата там. Мелани се измъкна от къщата и по парадното стълбище се спусна към каретите, които чакаха край къщата. Каза си, че Джим сигурно спи на капрата. Ще трябва да го събуди, за да докара отпред каретата на Гринлия. Не беше необходимо Колийн да измине този път в тъмното. За нея лично това нямаше значение. Беше идвала толкова често в тази къща, че наистина не се нуждаеше от светлината на лампата под колонадата. Освен това тази вечер грееше луна. Пълна, златна луна, високо горе в небето.

Понеже гледаше към небето, не забеляза фигурата на един мъж, който се изпречи на пътя й, и почти се блъсна в него. Шумно пое въздух и отстъпи назад.

— Дом! — извика тя.

— Да, аз съм — потвърди той и се засмя странно, многозначително и иронично. — Този път щастието е на моя страна. Когато излязохте с Роланд, аз ви последвах. Да, последвах ви, толкова много ревнувах. Отначало не разбрах къде отидохте. Ходих напред-назад във вестибюла, после излязох навън. Реших да погледна дали каретата ви не е тръгнала и какво виждам? Теб. Сама. Без прислуга, без приятели, без роднини, без съпруг. Само теб. — Изсмя се отново. — Е, Мелани, какво очакваше? Ти беше тази, която ми каза, че трябва да опитам още веднъж.

— Ти си пиян! — кресна му Мелани. Той унесено поклати глава.

— Този път не съм пиян, а само опиянен от твоята красота и от желанието ми към теб. Наистина е твърде жалко, че не знаех колко услужлива ще се окажеш, като напуснеш къщата сама. Тогава можех да свърша работата си, без да наемам помощници. Колко жалко, но предполагам, че ще си заслужат възнаграждението. Насам, момчета, ето я тук!

От тъмнината изникнаха три едри фигури. Мелани наблюдаваше, вцепенена от недоумение и учудване, как се спуснаха към нея. Погледна Дом още веднъж, но той само се усмихваше и поглъщаше с алчен израз в очите стройните форми на тялото й.

Тя рязко се обърна и побягна. Не бе направила и три крачки, когато я хванаха отзад. Изкрещя с пълно гърло от ярост и страх.

Дом я държеше. Мелани отскубна ръката си и замахна към лицето му. Той парира удара с ръка, след това обви кръста й и запуши с другата устата й. Тя се извиваше и бранеше, опитвайки се да го ухапе по нежната кожа на дланта.

— Тук — чу го тя да пъшка, — хванете я за краката.

В следващия момент усети как я хващат здраво и грубо, как я вдигат и с провлачени стъпки я занасят до някаква затворена карета в сянката на дърветата. Един мъж отвори вратата и после скочи на капрата. Вдигнаха я и почти я хвърлиха в каретата. Ребрата й се удариха в седалката, тя се оплете в полите си и падна на пода. Преди да може да се помръдне, един от мъжете се отпусна върху нея и й изкара въздуха от дробовете, а друг сложи крак на хълбока й. Врата се затръшна. С тласък каретата потегли.

Мелани остана да лежи неподвижно и отново се опита да поеме въздух. Насили се да мисли, докато в съзнанието й се затвърдяваше ужасяващо откритие, от което й стана лошо и я обзе неописуем страх. Хората с Дом й бяха познати. Тя нямаше представа как се е добрал до тях, но животинските брадясали лица, лошият дъх и бруталните ръце бяха на мъжете, които смяташе, че много отдавна е оставила зад гърба си на Камино реал в една отдалечена странноприемница. Бяха братята Баскъм.

Каретата мина покрай къщата, зави и изтрополи по входната алея. На Мелани й се стори, че чува вик, но не бе сигурна. Звуците на някакъв валс, подигравателно сладки, отслабнаха и заглъхнаха съвсем, обгръщаха я само нощта, клатенето и тръскането на каретата и ръцете на мъжете, които я държаха.

— Дом! — изпъшка тя и с усилие седна, като усети груби горещи пръсти под полата си върху крака си.

Притисна се към твърдия ръб на седалката и потръпвайки, придърпа полата около краката си. От тъмнината чу ехиден смях, някаква ръка се прокрадна по шията й и се пъхна в деколтето на роклята, за да сграбчи едната й гърда.

Ръката рязко се дръпна.

— Достатъчно, момчета — сряза ги Дом. — Разполагаме с много време, а има и сума ти по-подходящи места — добави, когато колата зави от алеята по пътя и той залитна върху Мелани.

Изправи се отново, обви ръка около раменете й и я придърпа към себе си.

— Чакахме достатъчно дълго — изръмжа единият от мъжете, който седеше на седалката до Мелани.

— Можете да почакате още малко — изфуча Дом.

— Само ако не е прекалено дълго — отвърна мъжът и тонът му беше заплашителен.

Когато очите й свикнаха със слабата светлина, Мелани можа да различи братята Баскъм, които седяха един срещу друг. В свитата си поза напомняха на животни, които дебнат за скок. Бяха готови да се бият за нея като кучета за вкусен кокал. Трябваше да има някаква възможност да се използва това разногласие. Треперейки, пое дъх и сложи ръка върху ръкава на Дом.

— Къде… къде ме водиш? — попита.

— Има ли значение? — изсмя се той.

Горчивата ирония в думите му не й даде много надежда. Въпреки това трябваше да продължи.

— Кои са другите мъже? Какво търсят тук?

— Не ги ли познаваш? Те бяха сигурни, че ще ги познаеш, защото си виновна за смъртта на брат им, но и заради майка си те гледат с лошо око. Изглежда, че се е удавила, и всичко това само заради теб. Ти въздействаш неблагоприятно върху живота на другите, Мелани, мила моя.

— Не — прошепна тя, — о, не!

— О, да! — отговори Дом и в гласа му прозвуча доволство. — Ако искаш да знаеш защо са тук — аз ги наех. Чух, че са долу в Натчес, в лошия квартал на града. Там питаха за теб и разказваха какво им се искало да ти направят, ако те хванат. Техните намерения отговаряха напълно на моите, затова си помислих, че сигурно самата съдба ни е събрала. Както вече казах, през ум не ми е минавало, че толкова лесно ще ми паднеш в ръцете. Смятах, че ще трябва да нападна из засада каретата ти и да се отърва от кочияша ти. Съществуваше дори вероятност да се справя с Роланд. Донякъде съжалявам, че не се стигна дотам. Това, което ще се случи с теб, ще ми достави още по-голямо удоволствие, ако знам, че той няма да е в състояние никога вече да го прави.

— Искаш да кажеш…

— Да, точно така. Първо аз съм на ред, а като свърша с теб, могат да те имат братята Баскъм.

— Из… изглежда, че се задоволяваш с много малко — подметна тя и се опита да придаде меланхоличен тон на гласа си. — По-рано искаше цял живот да си с мен.

— Ти ме излекува от това.

— Щом ми се е удало, значи не си изпитвал кой знае какво към мен.

Усети възбудата, която го обзе, но не можа да определи дали се дължи на гняв или на радостното очакване.

— Не, може би не — каза той с приглушен смях. — Във всеки случай няма вече да мисля за теб, когато свърша. Няма повече да съжалявам, че вече няма да те има. Дори няма да ми липсваш.

— Когато вече няма да ме има ли? — попита тя с треперещ глас.

— Братята Баскъм имат някои идеи. В нощния живот на Ню Орлиънс са изчезнали много жени. Но те мислят, че най-добрата цена за теб ще получат от един капитан, който плава по крайбрежието на Северна Африка.

— Ти не можеш да направиш това! Съвестта ти никога няма да те остави на мира.

Той се изсмя сподавено.

— Каква съвест? Аз нямам такава. Не го ли знаеше?

— Не ти вярвам. Каквото и да си направил, ти все пак си джентълмен.

Той пое дълбоко дъх и погледна в тъмното надолу към нея.

— Джентълмен, защитник на безпомощни жени ли? — попита той тихо. — Искаш да ме изкараш по-добър, отколкото съм, лукава Мелани. Нямам нищо, освен обвивката, името и празните обещания. Не, не съм джентълмен, макар че можех да бъда такъв, ако ти беше дама.

Мелани вирна брадичката си.

— Каквото и да съм в твоите очи, Дом, аз винаги съм се смятала за дама.

Братята започнаха да ругаят.

— Стига приказки! — изръмжа единият. — По-добре започвай, Клемънтс. Нямам намерение да чакам цяла нощ. На много по-неудобни места вече съм се качвал на жени. В момента съм настървен като пръч. Ако не я вземеш ти и не свършиш, ще ти я отнема.

— Няма да направиш това — отвърна Дом сериозно. Промени малко позата си и в тъмното извади нещо от джоба на жилетката си.

— Хайде де! — подигра се мъжът.

Протегна ръка и сграбчи рамото на Мелани. Коприната се скъса, тя извика тихо, а гърдите й се оголиха. Пръстите на мъжа се забиха в нежната й плът, когато с другата си ръка хвана рамото й и я задърпа към себе си на седалката. Брат му на отсрещната седалка се изсмя гъгниво и взе да го насърчава.

Мелани вдигна ръце и заби нокти в лицето на мъжа, който я държеше, а отвратителната смрад на тялото му просто я задушаваше. Той мачкаше гръдта й до болка, ръката му страшно силно стискаше кръста й и тя имаше чувството, че ще го прекърши. Причерня й пред очите, но тя се извиваше и опитваше всичко, за да се изплъзне от лепкавата мокрота на устните му, които докосваха врата и раменете й.

Каретата се разклати, когато Дом стана, изправи се над мъжа, който държеше Мелани, и стовари юмрук върху черепа му. Мелани чу щракване, после изстрел, който проехтя толкова близо до нея, че почти я оглуши.

Другият се изправи и се сборичка с Дом, защото искаше да види какво става. Когато погледът му падна върху брат му, рухнал върху Мелани с голяма, кървяща дупка в главата, той нададе силен рев и сграбчи Дом за гърлото. Дом обърна револвера. Последва изстрел и вторият брат се свлече. Дом го остави да падне на седалката, после се обърна към Мелани. Дишаше на пресекулки и я гледаше как лежи, а кръвта на убития се процежда през роклята й. После протегна ръка да я измъкне изпод трупа. Тя прие помощта му, но в очите й се четеше ужас. В момента, в който я вдигна, тя пусна ръката му и падна на пода на каретата. Прикри се с треперещи пръсти, после вдигна края на полата си, за да избърше кръвта от раменете си, потръпвайки от погнуса.

Можеше да чуе как над главата й третият брат Баскъм крещи на конете и усети, че каретата забави ход. Той извика на братята си и като не получи отговор, подкара още по-бавно.

Изведнъж каретата потегли пак, все по-бързо и по-бързо. Скоро след това Мелани чу бесния тропот на друга карета, която бързо се приближаваше. Чу го и Дом. Той измърмори беззвучно нещо под носа си, дръпна единия от умрелите настрана и се хвърли на седалката, за да погледне през задния прозорец.

Шумът, с който каретата се приближаваше, сега стана по-силен. В следващия миг един файтон мина покрай тях. На капрата седеше Роланд. Черната му коса се вееше, а конете гледаха диво с пяна около ноздрите. Умело и точно той блъсна едното колело на тежката затворена карета. Мъжът на капрата не беше опитен в управлението на такова тромаво возило. Каретата се отклони от пътя.

Предното колело затъна в канавката, каретата заора във високия банкет и се закачи за корена на някакво дърво. Едно от колелата се строши по средата и каретата се разтресе. Конете изцвилиха, а спиците се разлетяха на трески. Същевременно отекна пронизителен вик на мъж. Каретата се разтресе още няколко пъти, после спря.

Нощният въздух беше хладен и чист, върху Мелани падна ясна лунна светлина, когато вратата се отвори.

— Милостиви Боже — чу тя въздишката на Роланд. Погледна към облените в кръв трупове на пода между седалките.

— За щастие — изрече Дом провлачено — жена ти не е мъртва, само малко поразтърсена.

Надигна се от мястото си и слезе.

Мелани се надигна, придърпа отпред разкъсания корсаж на роклята си и протегна ръка на Роланд. Той я изправи на крака, а ръката му беше топла и силна, когато я извади от каретата.

— Всичко наред ли е с теб? — попита със спокоен глас и погледна лицето й на лунната светлина.

Тя кимна. Преди да успее да каже нещо, Дом нададе сподавен вик. Иззад завоя към тях идваше друга карета, последвана от още една. Първата карета беше на Мелани. Джим седеше на капрата, а Колийн подаваше глава от прозореца. След нея спря Джон Куитман и скочи на земята. Губернаторът хвърли само бегъл поглед към Мелани, преди да се отправи към конете. Те все още се опитваха да измъкнат повредената кола от канавката. В следния миг той извика от изненада. Под копитата на подивелите от страх коне лежеше трупът на последния Баскъм.

— Мелани, мила моя! — извика Колийн и се спусна към нея. — Какво щеше да стане с теб, ако кочияшът Джим не беше видял как те отвличат тези мъже! Не ми се иска дори да си представя!

Тя винаги се сещаше за всичко и сега държеше пелерината на Мелани в ръце. Майката на Роланд обви с нея раменете й и я прегърна с една ръка.

Роланд пусна Мелани.

— Върви с Колийн — помоли той тихо. — Идете у дома, в Гринлия.

Мелани се отправи към каретата, но още веднъж се обърна.

— А ти?

— Тук има още много работа — отговори той и хвърли поглед на Дом, който стоеше малко настрана и бе обърнал гръб на всички. — Една част от нея е задача на шерифа. Но има и още нещо за уреждане, което много отдавна трябваше да се уреди.

Мелани премести поглед от единия мъж към другия и усети, че я обзема ужасен страх. Искаше й се да каже нещо, да задава въпроси, да моли, но думите просто не искаха да излязат от гърлото й. Колийн я дърпаше към каретата. Тя пое дълбоко дъх, повдигна изцапаните си с кръв поли и тръгна по прашния път към каретата на Гринлия. На капрата Джим чакаше с вдигнат камшик.