Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Trust Me, 1994 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Ана Василева, 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 82 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Джейн Ан Кренц. Вярвай ми
ИК „Слово“
История
- — Добавяне
XVII
Старк седеше в затъмнения си кабинет и умуваше върху съобщението пред себе си. Дешифрирането на думите, оставени в компютъра на Дездемона, се оказа детска игра за „АРКЕЙН“. Но самото послание съвсем не беше шега.
Клиент: Това е, за да ти стане ясно, че те засякох. Мислиш ли, че вечно можеш да се криеш зад анонимния адрес? Като доказателство, че знам кой си, оставям това там, където знам, че ще го намериш. Ти вечно си играеш с този компютър. Цената на мълчанието ми е петдесет хиляди. Същите условия като миналия път.
Старк си спомни еуфоричното облекчение на Дездемона, когато сметнаха, че вече имат доказателство, че не Тони е този, който се е опитал да открадне „АРКЕЙН“.
Чудеше се как ли ще реагира тя, когато й съобщи лошата новина. Ставаше все по-ясно, че завареният й брат е затънал до ушите в цялата тази каша. Напълно възможно бе, той да е тайнственият „клиент“, които бе наел Върнън Тейт, да открадне кодиращата програма.
Дездемона бе сгрешила преди малко, когато твърдеше, че е единствената, която използва компютъра. Добрият стар Тони не само го използваше, но и бе инсталирал софтуера й и приспособил основните програми. Черната овца на фамилията Уейнрайт беше доста на „ти“ с компютрите. И компютърът, с който най-много обичаше да си играе, беше този на Дездемона.
За Тейт, без съмнение, е било трудно да идентифицира клиента си. За целта той е трябвало да проследи файловете на анонимната поща — сложна задача, дори и за един обигран хакер. Но след като веднъж откриел самоличността на Тони, нещата са щели да станат много по-лесни. Не е било кой знае колко сложно, да засече Тони на компютъра на „Райт Тъч“.
Мина доста време, преди Старк да вдигне телефона и да набере номера на „Райт Тъч“.
— Тя не е тук, Старк. — Жулиета бе малко задъхана, сякаш бе изтичала да се обади в офиса. — Отиде до „Екзотика Еротика“. Но понеже и без това се обаждаш, бих искала да те поканя на вечеря довечера.
— Вечеря?
— За да отпразнуваме завръщането на чичо Бенедикт и леля Силия в града. Всички ще бъдат там. Доведи Джейсън и Кайл.
— Къде ще е тази вечеря?
— В същия ресторант, където беше рожденият ден на Дездемона. Ще бъдем в банкетната зала в дъното. Когато дойдеш, просто кажи на салонния управител, че си за празненството на Уейнрайт. Доскоро.
Старк затвори телефона и набра друг номер.
Кирстен отговори още след първото позвъняване с енергичния ентусиазъм на търговец, който е имал добър ден.
— „Екзотика Еротика“.
— Старк се обажда. Търся Дездемона.
— Тук е.
Дездемона взе слушалката.
— Здравей, Старк. Какво има? Разшифрова ли съобщението?
— Да. — Той гледаше светещия екран и се чудеше как да й каже, че скъпоценният й заварен брат изглежда по-виновен от всякога. — Това е изнудваческа бележка.
— Изнудване! Старк й я прочете.
— Предполагам, че е била оставена от Върнън Тейт за клиента му. Открил е самоличността на клиента си и е поискал петдесет хиляди долара, за да я запази в тайна. Вероятно е бил убит веднага, след като е напечатал и закодирал тази бележка.
— Но това няма никакъв смисъл. Защо Върнън ще оставя съобщението на моя компютър?
Старк остави мълчанието да натежи. Но ако таеше някакви надежди, че прословутата интуиция на Дездемона ще свърши мръсната работа, бе обречен на разочарование.
— Чакай, чакай, сега разбирам — гласът на Дездемона изведнъж затрептя от вълнение. — Тейт изобщо не е имал намерение, клиентът да чете изнудваческата бележка на моя компютър.
— Какво те кара да мислиш така? — запита внимателно Старк.
— Не разбираш ли? Върнън просто е използвал компютъра ми, за да напечата бележката и да я закодира.
— По този въпрос сме на едно мнение.
— Вероятно е имал намерение да напечата закодираното съобщение на принтера ми и да го изпрати на своя така наречен клиент, който и да е той.
— О, Дездемона…
— Но е бил прекъснат от убиеца, преди да успее да го направи — завърши тя триумфиращо.
— Смяташ, че той е използвал компютъра ти като пишеща машина, за да напише една бележка, която да изпрати по пощата? — Старк затвори очи и се облегна на стола си. — Прословутата интуиция на Уейнрайт в действие, предполагам?
— Трябва да признаеш, че изглежда напълно вероятно — разсмя се Дездемона. — Дори и ти не можеш да оспориш логиката ми в този случай, Старк.
Да я оспори? Той би могъл да смаже нейната хилава, погрешна, абсурдна логика само за секунди.
Достатъчно бе само да изтъкне, че не е имало никаква нужда Тейт да използва компютъра и принтера на „Райт Тъч“. Тейт си е имал собствен хардуер вкъщи. А от изнудваческата бележка ставаше достатъчно ясно, че съобщението съзнателно е било оставено там, където Тейт е знаел, че клиентът му ще го намери — на компютъра на „Райт Тъч“. Всички, включително и Тейт, знаеха, че Тони вечно висеше на компютъра на Дездемона.
Нямаше къде да се избяга от това заключение. Най-вероятно Тони беше тайнственият „клиент“ на Върнън, И ако човек се замислеше, че хипотезата за убийство по време на кражба с взлом е малко прекалено удобна и базираща се на твърде много съвпадения, спокойно можеше да направи и крачка по-нататък. И спокойно би могъл да види Тони и в ролята на убиеца.
Тони е имал сериозен мотив да убие Върнън Тейт. Тейт се е опитвал да го изнудва. Поставянето на Тони в ролята на „лошия човек“ щеше също да обясни, как така Дездемона е избягнала два куршума от толкова близко разстояние. Да застреля сестра си, без съмнение, е било твърде много за Уейнрайт.
След убийството нервите на Тони явно не бяха издържали, той се бе паникьосал и бе скочил в първия самолет, излитащ от Сиатъл. Опитал се бе да заличи следите си, като е оставил съобщението на телефонния секретар на Бес и Август.
— Имаме безспорен прогрес тук, Старк — каза Дездемона. — На път сме да намерим отговора.
— Така ли мислиш?
— Сигурна съм. Ще се видим довечера. Кажи на Кайл и Джейсън, че в ресторанта правят и пица.
Старк внимателно затвори телефона. Поседя неподвижно още няколко мига, като наблюдаваше екрана. После стана и отиде до прозореца. Загледа се към града и ивицата на залива Елиът.
Истински глупак бе, да се надява, че Дездемона някой ден може да изпита същата дълбока привързаност към него, каквато чувстваше към заварения си брат. „Нима един мъж може да се състезава с героя от детството на една жена?“ — запита се Старк.
Не би имал никаква надежда, ако изпратеше Тони в затвора. Дездемона никога нямаше да му прости.
С огромно усилие на волята, Старк се застави да се съсредоточи върху логическата страна на ситуацията. Сега не беше момент, да потъва в хаоса на емоциите. Залогът беше прекалено голям. На всяка цена трябваше да накара Дездемона, да проумее истината за Тони. Ако Уейнрайт бе станал убиец, той вече не беше просто черна овца, той бе действително опасен. Човек, който веднъж бе убил, можеше да убие и втори път.
Старк знаеше какво трябва да направи и си каза, че ще го направи. Но знаеше също, че Дездемона няма да му благодари, задето е отворил очите й за истината.
Никой не благодари на вестоносеца, когато новините са лоши.
При третия опит Дездемона най-сетне успя да пъхне ключа в ключалката на апартамента си. Въздъхна от облекчение, отвори вратата и влезе в блаженото усамотение на жилището си.
Остави чантата си на близката масичка и прекоси помещението. Отпусна се в голямото червено кресло до панорамния прозорец. Още трепереше. Не бе в състояние да се овладее, откак Старк й се обади в „Екзотика Еротика“.
Старк смяташе, че Тони е клиентът на Върнън. Вярваше, че Тони е убил Върнън.
Наистина, той все още не бе произнесъл гласно обвинението, но Дездемона знаеше, че е само въпрос на време. Усетила го беше в гласа му. Побърза да му даде алтернативен вариант, но знаеше, че логиката й е неубедителна. В нея зееха огромни празнини и, щом като и тя ги виждаше, какво оставаше за Старк.
Дездемона няколко пъти си пое дълбоко дъх. Стисна здраво страничните облегалки на креслото и си заповяда, да спре да трепери. Трябваше да запази спокойствие. Трябваше да мисли ясно и рационално. Сега не беше моментът, да се поддава на вродената на Уейнрайт склонност към емоции.
Наложи си да разсъди трезво върху ситуацията. Необходимо бе да се осланя на интуицията си и на познаването на своето семейство. Първият и най-важен факт беше, че Тони не бе крадец. Не бе възможно, той да е клиентът на Върнън.
Вторият факт, който тя усещаше със сърцето си, макар и все още да не можеше да го докаже, беше, че Тони не е убиец. В интерес на истината, трябваше да си признае, че може би всеки би убил при определени обстоятелства. За Тони или за който и да било друг Уейнрайт това бе мислимо, само при силен пристъп на гняв или при самозащита. Но не и убийство, което хладнокръвно биха замислили предварително.
А какъвто и да бе Върнън Тейт, той в никакъв случай не бе човек, който може до такава степен да те вбеси, дори и да се опитва да те изнудва.
Логиката й беше безупречна, според нея. И бе подкрепена от интуицията й. Но не можеше да докаже нищо. И имаше ужасното предчувствие, че междувременно Старк напредва безмилостно по своята траектория.
Трябваше да намери начин да го отклони от пътя му и да го насочи в друга посока, преди да е направил така, че Тони да започне да изглежда виновен.
Телефонът иззвъня и я изтръгна от нерадостните й мисли. Дездемона бавно се надигна от креслото си и прекоси стаята, за да се обади. Вдигна слушалката, като се надяваше, да не е Старк. Все още не беше готова да се справи с него.
— Детенце, ти ли си?
— Тони! — Дездемона се вкопчи в слушалката. — Къде си?
— Върнах се в Сиатъл — каза Тони със странен глас. — Но не съм в апартамента си.
— Какво има? Звучиш много странно.
— Сигурно, защото току-що проумях, че нещо много странно става тук. Дездемона, не се плаши, но мисля, че някой се опитва да ме натопи за убийството на Върнън Тейт.
— Да те натопи? — Дездемона се загледа навън с празен поглед. — За какво говориш?
— Прибрах се у дома преди един час. Някой е бил в апартамента ми, докато ме няма.
— Откъде разбра?
— Отначало не бях сигурен. Просто имах чувството, че нещо не е наред. Разбираш ли какво искам да кажа?
— Да.
Дездемона не поставяше под въпрос интуицията на Тони. Той беше Уейнрайт.
— Разопаковах си куфара и понечих да хвърля няколко мръсни ризи в коша за пране. Но когато го отворих, забелязах, че зелената риза, която бях оставил най-отгоре върху другите дрехи, вече не е най-отгоре. Сигурен съм, че това нещо бе последното, което направих, преди да тръгна за Лос Анжелис.
— Не разбирам. И къде беше тя?
— Най-отдолу на купчината. Дездемона се намръщи съсредоточено.
— Някой е ровил мръсните ти дрехи? И защо, за Бога?
— Не знам, но наистина станах нервен. Прегледах целия апартамент, за да проверя, дали нещо е откраднато. Нищо не беше взето, но нещо беше оставено.
— Тони, не се обиждай, но това не е последното действие от някоя театрална мистерия. Недей отлага голямата развръзка. Какво си намерил?
— Пистолет. Тридесет и осми калибър — каза Тони. — Беше на дъното на коша за пране.
— Господи!
— Върнън Тейт бе убит с тридесет и осми калибър, нали?
— Така каза единият от полицаите.
Коленете на Дездемона заплашваха да й изневерят.
— И полицията не откри оръжието, с което е било извършено престъплението?
— Не — прошепна Дездемона. — Поне, доколкото аз знам.
— И отгатни къде някой е решил да намерят този пистолет — рече мрачно Тони.
— О, Боже! Но кой би трябвало да открие пистолета? И кога?
— Откъде мога да знам, по дяволите? Може би полицията щеше да го намери по-късно, когато се натрупат достатъчно, така наречени „доказателства“, за да получат полицаите разрешение, да претърсят апартамента ми.
— Доказателства?
— Да. Доказателства. Инсценирани доказателства. Сигурен съм, че пистолетът в коша ми е само началото.
Дездемона изстина.
— Това обяснява и съобщението на компютъра ми.
— Реших, че най-добре ще е да потъна за известно време. Отървах се от пистолета. Сега съм в един мотел на „Аврора авеню“. Регистрирах се под името Стоун Морган.
— За Бога, Тони, не беше ли това името на героя ти в онази сапунена опера, която се опитвахте да поставите?
— Да. То бе първото, което ми хрумна в момента. Чуй ме, детенце, малко съм изплашен. Не казвай на никого, дори и на семейството, че съм се върнал в града, окей? Имам нужда от малко време, за да се оправя в цялата тази бъркотия.
— Но мама и татко пристигнаха, Тони. Преди няколко часа. Знаят, че ще си дойдеш. На тях поне мога да кажа, нали?
— Не. Не казвай на никого. Нека всички мислят, че все още съм в Лос Анжелис. Знаеш как се вълнува семейството по време на криза.
— Да, но…
— Засега не искам да тревожа никого. — Тони направи многозначителна пауза. — И със сигурност не искам някой случайно да спомене пред неподходящия човек, че знам, че се опитват да ме натопят за убийството.
— Неподходящият човек? — Дездемона се смути. — Но кой е „неподходящият“ човек?
— Нима не се сещаш? — В гласа на Тони имаше горчивина.
— Да не би да искаш да кажеш, че знаеш кой стои зад всичко това?
— Има само един човек, който би могъл да е зад всичко това. Твоето приятелче, Старк.
За миг Дездемона остана без дъх.
— Не…
— Той единствен би имал някаква причина. Мрази ме и в червата — гласът на Тони се смекчи. — Съжалявам, мъничката ми. Зная, че това е голям удар за теб.
— Не вярвам, че Старк би направил подобно нещо.
— Това е единственото обяснение, което съответства на фактите — настояваше Тони. — Не виждаш ли? Той иска да ме махне от пътя си и би направил всичко, за да го постигне.
— Смяташ, че ревнува? Тони, това е абсурдно. Старк не е човек, който би обезумял от ревност.
— Той ревнува, наистина, но това далеч не е всичко. Не забравяй, че той все още мисли, че съм се опитал да открадна неговата проклета секретна програма. Тип като него нито прощава, нито забравя. Решил е с един куршум да улучи два заека. Вероятно е сметнал, че може едновременно да си отмъсти и да те обърне срещу мен.
— Тони, започваш да ми звучиш като герой от някоя мелодрама.
— Както знаеш, изкуството и животът понякога твърде много си приличат.
Дездемона затвори очи и се опита да мисли.
— Трябва да поговорим. Трябва да подредим фактите и да се опитаме да ги анализираме логично и ясно. Честно казано, Старк е много добър точно в това.
— За Бога, Дездемона, каквото и да правиш, само не казвай на Старк, че съм в града, и че съм намерил пистолета. Старк иска да ме унищожи, не разбираш ли. И действа изцяло по предварителния си план.
— Успокой се, Тони. Обещавам ти, че няма да предприема нищо, без преди това да го обсъдя с теб. — Дездемона взе химикалката и лист хартия. — Дай ми адреса на мотела си. Трябва да вечерям със семейството тази вечер. Ако не отида, всички ще се чудят къде съм. Но щом се освободя, ще дойда до мотела ти. Ще поговорим.
— Окей. Но бъди внимателна! Старк е опасен.
— Той казва същото за теб.
— Ей, къде е Тони? — запита Хенри, когато той и Кирстен влязоха в банкетната зала на ресторанта. — Мислех, че вече се е върнал и ще бъде с нас.
Старк видя как Дездемона бързо се извърна и се усмихна много лъчезарно.
— Току-що обяснявах на всички, че е оставил съобщение на телефонния ми секретар. Казва, че не е успял да си вземе билет на прилична цена за самолет от Лос Анжелис. Знаете колко е скъпо, ако се опитваш да си резервираш място в последната минута. Ще си дойде вероятно утре или вдругиден.
Старк я погледна през масата. Повече от ясно му бе, че тя лъже през хубавите си малки бели зъбчета. Погледът й избягна неговия. Тя сведе глава и заговори с Кайл, който бе настанен до нея. Кайл се впусна в подробно описание на поредното представление на „Чудовища под леглото“.
Старк изучаваше изящната извивка на врата й. Тя със сигурност бе излъгала.
Разсъждаваше върху този груб факт, докато седеше тихо на масата сред тълпата членове на фамилията Уейнрайт. Елиминира веселия шум от гласове, който го заобикаляше, и се съсредоточи върху мисълта, че Дездемона бе излъгала не само него, но и цялото си семейство.
Имаше само един човек на този свят, който да я накара да направи това.
Никой явно не забелязваше, че Старк не участва в разговора. Обичайното оживление, което цареше на масата на Уейнрайт, с Джейсън и Кайл в добавка, бе повече от достатъчно, за да прикрие мълчанието му. А и той далеч не бе най-словоохотливият човек на света.
Ядеше методично печената сьомга. Сочната риба бе отлично приготвена с подправки и лимон, но той я усещаше като стърготини в устата си.
Старк знаеше, че Тони е в града. Проверил бе записите на авиокомпанията. Тони бе пристигнал с един от късните следобедни полети. И след това бе изчезнал.
Въпросът бе, защо Дездемона лъже. На Старк му се струваше, че знае отговора. Тя би направила всичко, за да защити скъпоценния си заварен брат.
Откъслеци от шумния разговор на Уейнрайт достигаха до него. Той ги регистрираше механично с някаква част от мозъка си:
… Иън все още мисли, че ще успее да намери някой ангел, който да подкрепи следващата продукция на „Рампата“. Страшно е упорит, нали? Бих се заклела, че ще направи всичко, за да спаси този театър…
… Макбет каза на мен и Кайл, че можем да се включим в подготовката на следващата пиеса на „Скитащите артисти“. Казва, че вече сме истински професионали…
… Нашият импресарио ни каза, че един малък театър в Ийст сайд смята да постави актуализирана версия на „Укротяване на опърничавата“. Смята, че Силия и аз можем да кандидатстваме за ролите на Кейт и Петручио. Още мислим по въпроса…
… Радвам се да чуя, че отново ще се върнеш към работата си в „Райт Тъч“, Дездемона. Все още не мога да повярвам, че си се натъкнала на жертвата на един истински убиец. Звучи като от някоя пиеса. Като си помисля как си била затворена в оня фризер, тръпки ме побиват цялата…
… „Екзотика Еротика“ е прекрасен магазин, скъпа. Толкова се радвам, че започна добре. Помисли си само, имаме още един човек със стабилен доход в семейството. Това бе толкова нужно…
Вечерята сякаш се проточи безкрайно. Старк напълно си даваше сметка, че е единственият, който стои встрани от магическия, искрящ ромон, обгърнал всички останали на масата. Отново бе вечният наблюдател и следеше какво става. Съзна, че Джейсън и Кайл вече бяха неофициално осиновени от клана Уейнрайт. Те бяха част от всичко, което ставаше тук.
Имаха свое място в схемата. Той, от своя страна, отново стоеше на ръба на хаоса.
От време на време Дездемона хвърляше поглед към Старк, но не направи обичайното усилие, да го привлече в разговора.
Старк не бе особено изненадан, когато тя обяви, че трябва да си тръгва.
— Ще ставам рано утре заран — рече Дездемона, докато се надигаше с привидна неохота. — Вие можете да си седите тук и цяла нощ, но мен бизнесът ме чака.
Жулиета изглеждаше изненадана.
— Но за утре нямаме нищо в графика, Дездемона.
— Да, но все още имам много работа, докато оправя всичко в офиса. — Дездемона взе сакото си в цвят на бронз от закачалката. — Довиждане на всички. Ще се видим утре.
Старк бутна назад стола си и също стана. Всички го погледнаха в очакване.
— Ще те изпратя до вкъщи — каза той тихо. Очите на Дездемона се разшириха.
— Не е необходимо. Наистина. Ще взема такси.
— Колата ми е паркирана отпред — настоя Старк.
— Но наистина няма нужда.
Бенедикт се намръщи с бащинска загриженост.
— Старк е прав, скъпа. Защо трябва да се прибираш сама? Нека да те изпрати.
— Лека нощ, мила — каза весело Силия. Дездемона се колебаеше. На Старк му бе абсолютно ясно, че тя търси изход от положението. Но явно не го намери.
— Добре, Старк — усмивката не стигна до очите й. — Щом настояваш.
— Настоявам.
Тя махна на останалите.
— Веднага ще го изпратя обратно. — Старк кимна на Джейсън и Кайл.
— Ще се върна след малко.
— Окей, Сам — каза Кайл.
— Мога ли да си поръчам още един десерт, докато те няма? — запита Джейсън.
Старк се спря.
— Колко изяде досега?
— Само два.
— Смятам, че това е достатъчно. — Старк последва Дездемона през вратата, навън в главната зала, и я хвана под ръка.
Напрежението й се долавяше съвсем ясно. Усещаше го да вибрира в цялото й тяло.
— Малко е хладно тази вечер — подхвърли небрежно Дездемона, докато той отваряше вратата на колата.
— Малко. — Старк я изчака, да се настани. Дездемона му хвърли тревожен поглед, когато той седна зад кормилото.
— Джейсън и Кайл наистина се привързаха към театралния живот, не мислиш ли?
— Да. — Старк включи на скорост и потегли.
— Мама и татко те харесват.
— Така ли?
— Определено. Винаги мога да го усетя.
Старк не каза нищо. До него Дездемона също потъна в напрегнато мълчание.
Той се запита, дали Тони наистина се крие в апартамента й. „Напълно е в стила на това копеле да я използва за прикритие.“
Изминаха краткото разстояние до апартамента на Дездемона и Старк паркира в гаража. Ръката му обгърна раменете й докато се качваха с асансьора, но Дездемона не се отпусна в прегръдките му, както обикновено. Старк изчакваше, да види дали, ще му попречи да я придружи до вратата.
Изненада се, когато тя не се опита да го спре да влезе в апартамента. Но определено се постара да не му дава повод да се бави. Влезе бързо в антрето, извърна се и му подари още една изкуствена усмивка.
— Благодаря, че ме придружи. Жалко, че не можеш да останеш. Знам, че трябва да прибереш Джейсън и Кайл.
— Да.
Старк стисна силно ключовете в ръката си. Обхвана мансардата само с един поглед. Възможно бе Тони да се крие в банята или гардероба, но това сякаш бе малко вероятно. Дездемона не изглеждаше чак толкова нервна. Само нямаше търпение, той да си тръгне.
Погледът й се смекчи и устните й се разтвориха, като че ли искаше да каже още нещо. Вместо това се надигна на пръсти и докосна устните си до неговите.
— Лека нощ, Старк — прошепна му.
— Лека нощ.
Можеше да се закълне, че видя нетърпение, изписано върху лицето й, или бе просто безпокойство. Не бе особено добър в тълкуването на подобни неща.
Усети пръстите и да се плъзгат по врата му. Не откъсна очи от нея, докато тя не затвори внимателно вратата под носа му.
Постоя за миг в коридора, после се извърна и тръгна към асансьора. Спусна се до гаража. Влезе в колата, посегна към телефона и набра номера на ресторанта.
— Бихте ли извикала господин Макбет Уейнрайт на телефона, ако обичате? — помоли управителката. — Той е на празненството в банкетната зала.
— Момент. Ще го извикам. Макбет се обади.
— Ало?
— Старк е. Имаш ли възможност да прибереш Джейсън и Кайл у дома и да останеш с тях няколко часа?
Макбет се разсмя.
— Не е проблем. Имах някакво предчувствие, че ще позвъниш. С Дездемона можете да продължите целувката си за лека нощ, докогато искате. Ще се погрижа за момчетата.
— Благодаря.
— Винаги можеш да разчиташ. И не бързай да се прибираш. Чао.
Старк затвори телефона. Паркира колата в една странична уличка, откъдето можеше да наблюдава стоманената решетъчна врата на гаража.
Не му се наложи да чака дълго. След по-малко от десет минути вратата на гаража се отвори. Появи се червената тойота на Дездемона. Тя излезе на улицата и пое на север.
Старк я последва. Въпросът, измъчвал го толкова време, най-сетне получи отговор. Когато положението станеше напечено, лоялността на Дездемона към заварения й брат, се оказваше по-силна от всичко.
Старк нямаше причина да бъде изненадан. Винаги бе знаел какво място заема в живота й. Онова, което го смайваше, бе тъмното вълнение, надигнало се някъде дълбоко вътре в него. Похлупакът, който затискаше вихъра на хаоса, отново се беше отместил. Ураганът на самотата заплашваше отново да го погълне целия.