Джейн Ан Кренц
Вярвай ми (12)

XII

„Би трябвало да се досетя, че тя ще направи сцена — мислеше си Старк на другата сутрин. — Дездемона е Уейнрайт. Хора от театъра. Всичко вършат с мелодраматичен апломб“.

Намерението му бе да направи само едно предупреждение, а тя го бе превърнала в конфронтация от сапунена опера. Вината си беше негова. Съвсем открито бе обвинил Тони Уейнрайт в опит за кражба, а в очите на Дездемона всяка атака срещу някого от скъпоценното й семейство беше атака срещу нея.

Направил бе сериозна грешка. Поставил бе Дездемона в положение да избира между неговата версия за събитията и тази на заварения й брат. Трябваше по-навреме да помисли за това. И да си даде сметка, че не може да очаква Дездемона да вярва повече на него, отколкото на някого от клана Уейнрайт.

Кухнята беше празна. Старк се зае с обичайните дейности — правене на кафе и приготвяне на юфка — с чувство на уморен фатализъм. Денят бе в унисон с настроението му — мрачен и сив.

Премислял бе сцената с Дездемона стотици пъти през нощта, като отчаяно се опитваше да си представи как би могъл да излезе от това положение, без да я отчужди от себе си.

Не бе стигнал до никакъв отговор.

Още една връзка отиваше към провал. Макар този път да не стоеше сам пред олтара, кой знае защо, усещането за поражение бе още по-силно от деня, когато Памела не дойде за сватбата.

От самото начало бе знаел, че това не е сериозна, трайна връзка. Един единствен път беше спал с Дездемона. Не я бе молил, да се омъжи за него. Казал си бе, че този път ще се остави на течението.

Течението обаче се бе оказало Ниагарски водопад. Но какво трябваше да направи? Да се преструва, че нейният любим Тони изобщо не се е опитал да открадне хард диска?

— Добрутро, Сам. — Джейсън изникна в кухнята и грабна купата с юфка, която Старк бе оставил на плота. — Изпусна страхотен филм снощи.

— Така ли? Появи се Кайл.

— Беше за един андроид, за който всички мислят, че е човек. Обаче той не е. А е само суперкомпютър с всички видове въоръжения.

— Поради някаква смахната причина, той иска да бъде истинско човешко същество. — Джейсън направи физиономия, вдигна съда с юфката и изсипа огромна порция в чинията си. — Това бе единственото тъпо нещо. Кой би искал да бъде човек, ако може да бъде андроид?

— Интересен въпрос.

Кайл дръпна съда от брат си.

— Ръката на андроида всъщност беше пистолет. А в очите му имаше компютърни мерници, също като при най-новите бомбардировачи.

— Имаше страхотни специални ефекти — допълни Джейсън.

— Макбет ни обясни някои от тях. — Кайл отиде до хладилника и извади бутилка портокалов сок. — Но каза, че ти сигурно ще можеш да ни разкажеш повече, защото знаеш всичко за компютрите.

— Той каза, че хората от театъра не разчитат на машинарии и компютри, както хората от киното — рече Джейсън.

Кайл си наля сок в чашата.

— Макбет казва, че създаването на една илюзия в театъра е вид изкуство, а не технически трик.

Старк вдигна вежди.

— Не мислите ли, че Макбет е малко предубеден.

— Не, той е експерт — увери го Кайл.

— Разбирам.

Старк лапна още една лъжица от юфката и най-сетне усети необичайния вкус. Тя беше сладка като бонбон, а бе сигурен, че не й е слагал никаква захар.

— Макбет казва, че нищо не може да въздейства така върху чувствата на публиката, както един спектакъл на живо — обясни Джейсън. — Казва, че хората съпреживяват много по-силно едно истинско представление, отколкото едно филмирано.

— Той казва, че живият театър изисква повече от публиката — подкрепи го Кайл.

Старк си припомни моментите от „представлението на живо“, в което бе участвал предишната вечер.

— Може и да е прав. — Предпазливо опита още една лъжица от юфката. — Каква е тази юфка?

— Макбет ни заведе в един супермаркет, за да я купим, заедно с някои други неща — обясни Кайл.

— Какви други неща? Кайл сви рамене.

— Газирана вода, фъстъчено масло и пържени картофи.

— Добър асортимент от основни храни? — осведоми се Старк.

— Аха. Макбет ще ни води в „Рампата“ тази сутрин. Ще му помогнем за някои поправки по сцената.

Старк спря да дъвче, пронизан от неочаквана мисъл.

— По дяволите! — Джейсън вдигна поглед.

— Какво има?

Старк се зачуди как да каже на братята си, че Макбет едва ли ще се появи тази сутрин. Дездемона сигурно му се бе обадила и му бе казала, че фамилиите Уейнрайт и Старк вече са скъсали отношенията си.

Следващата мисъл на Старк беше, че трябва да се позвъни в офиса си и да каже на Мод, че няма да отиде там, преди да намери друг възпитател. Похлупакът, който затискаше водовъртежа на хаоса вътре в него, се бе охлабил по някое време тази нощ. И той бе зърнал неприятната картина на онова, което се намираше долу.

— Добре ли си, Сам? — погледна го разтревожено Джейсън.

— Да, добре ли си? — запита и Кайл.

— Добре съм.

Старк си напомни, че това не беше проблем на Кайл и Джейсън. Хвърли поглед към часовника си. Беше почти седем и половина. Макбет винаги идваше точно в седем и половина.

— Слушайте, може да се наложи да променим плана за днес.

— Защо да го променим? — учуди се Кайл.

— Не съм сигурен, че Макбет… — Старк замълча при звука на джипа откъм алеята.

— Ето го! — Джейсън скочи от мястото си. — Извинете ме. Трябва да си взема якето.

— И аз. — Кайл последва брат си.

— Не забравяйте чиниите — рече механично Старк. Джейсън и Кайл измърмориха, но и двамата се върнаха на масата, събраха чиниите и чашите си и ги сложиха в миялната машина.

— Чао, Сам — викна Джейсън от вратата.

— Ще се видим довечера — викна и Кайл. — Искаш ли пак да отидем на пици?

— Ще видим.

Старк стана и последва братята си в коридора. Излезе на предното стълбище.

Макбет седеше зад кормилото на черния джип. Издокаран бе, както винаги, с огледалните си очила, дънкова риза и кожен елек. Вдигна ръка за поздрав, когато момчетата хукнаха към джипа.

— Добрутро, Старк.

Старк слезе по стълбите. Приближи се до джипа и се подпря на предната част на кабината.

— Не бях сигурен, че ще дойдеш тази сутрин. — Зъбите на Макбет за миг проблеснаха.

— Чух за тупурдията тук снощи. — Той снижи глас, когато Кайл и Джейсън се покатериха в колата и затърсиха коланите си. — Дездемона каза, че си бил вкиснат, защото някой се опитал да влезе в компютъра ти.

— Да.

— Тя каза, че си помислил, че е Тони.

— Имам причини да мисля, че е така.

— Не — рече спокойно Макбет. — Тони не е крадец. Особняк е, но това е друго.

— Така ли мислиш?

— Ей, не се притеснявай за това — ухили му се Макбет. — Дездемона ще се погрижи за всичко.

— Така ли?

— Да. — Макбет включи на скорост. — Тя смята да наеме някого да проучи ситуацията.

Старк го изгледа смаяно.

— Тя смята какво?

— Да наеме някого. Частен детектив, разбираш какво искам да кажа.

— Частен детектив? Да не е откачила?

— Вярно, че ще й коства доста, а и двамата знаем, че Тони е този, който трябва да плати, но той не може. Няма пари. Така че, Дездемона ще поеме всичко. Разбира се, и ние ще помогнем, колкото можем. — Макбет отново се усмихна. — Хубаво е, че си намерих тая страхотна работа за през деня.

Старк отстъпи назад, когато моторът на джипа изгърмя. Кайл и Джейсън му махнаха и автомобилът зави по алеята.

Дълго време Старк стоя абсолютно неподвижен. После се обърна и се изкачи обратно по стълбите. Влезе в кухнята и грабна телефона.

— Дездемона, за теб е — викна Жулиета през суетнята на сутрешните дейности.

— Ще говоря от офиса. — Дездемона остави една тенджера, пълна с току-що обелени твърдо сварени яйца и свали пластмасовите си ръкавици. — Довърши тези яйца за пълнене вместо мен, ако обичаш, лельо Бес.

— Да, мила. — Бес пое яйцата. — Пълнеж от пържени пиперки?

— Да. — Дездемона забърза към офиса си и затвори врата. Взе слушалката. — Дездемона е на телефона.

— Какво си мислиш, че правиш, за Бога? — запита без увод Старк.

Дездемона затаи дъх. Той се беше обадил. Почти бе сигурна, че ще го направи, но не докрай. У Старк все още имаше твърде много непредсказуеми неща.

— В момента пълня твърдо сварени яйца — произнесе тя с преднамерена непринуденост. — Подготвяме почерпка за единадесет часа за една компания за спортни стоки. Имаш ли представа колко време е нужно, за да се напълнят сто яйца?

— Остави яйцата — изръмжа Старк. — Говоря за налудничавата ти идея, да наемеш частен детектив.

— О, това ли? Макбет ти е казал за моя план?

— Да не си полудяла напълно? Ще ти струва цяло състояние и е пълна загуба на време.

— Не и в моето положение — каза тя.

— И какво, по дяволите, си мислиш, че би открил един детектив? — настоя Старк.

— Истината.

— Той ще трябва да разпита първо мен и аз ще му кажа за клечките за зъби, за историята на Тони със злоупотребата, за заниманията му с компютри, за враждебността му към мен и до какъв извод ще стигне проклетият ти детектив?

— Убедена съм, че един добър детектив, ще намери и други заподозрени.

— Дездемона, не искам никакъв частен детектив да се бърка в работите ми.

— Защо не? Имаш ли да криеш нещо?

— Нямам намерение, да обсъждам секретната информация на „Старк Секюрити Системс“. С никого! — каза ядосано Старк.

— Не можеш да очакваш фамилията Уейнрайт да остави обвиненията ти просто ей така. Ние имаме право да се защитим.

— Държиш се, сякаш съм обвинил в кражба всички Уейнрайт. А случаят съвсем не е такъв.

— Ти обвини Тони в опит за кражба, което е същото, като да ме обвиниш, че съм доверчива, наивна, лековерна глупачка, след като вярвам в него. Отричаш ли?

— Дездемона, чуй ме…

— Отричаш ли го?

— По дяволите, аз просто предупредих тоя твой глупав заварен брат. Ти приемаш за чиста монета всичките истории за лошия му късмет, само защото ти е роднина.

— Така ли? Но кой знае защо, той наистина има лош късмет.

— Дездемона, той те е използвал и има намерение да продължи да те използва, докато му позволяваш.

— Не ме интересува какво говориш, Старк, смятам да изпълня плана си.

— Само ще си губиш времето. Твоят детектив няма да стигне доникъде, без мое съдействие, а аз нямам намерение да му съдействам.

— Така ли?

— И още нещо, смятам да си поговоря доста подробно с твоя Пинкертон. И да му обясня някои аспекти на деловите отношения. Ще му дам ясно да разбере, че ако си позволи да си навира носа в моя бизнес, аз ще се погрижа, никога вече да не работи за мен или за някого от моите клиенти.

— Смяташ да заплашваш моя детектив?

— Да.

— Е, ще е малко трудно да заплашваш сам себе си — промърмори Дездемона. — Чудя се, дали би си помогнал, или би се пратил по дяволите. Бих се обзаложила, че ще е второто.

Настана отчетлива пауза откъм Старк.

— За какво говориш?

— Ти си детективът, когото смятам да наема. — Дездемона затвори апарата.

Само след секунди телефонът записука като разсърдена птица. Тя вдигна слушалката.

— Доставки „Райт Тъч“. С какво мога да ви услужа?

— Аз съм експерт по компютърна сигурност. — Старк сякаш говореше през стиснати зъби. — И не се занимавам с преследвания и гонки, от които ти спира дъхът, и за които си чела в криминалните романи.

— Това е проблем на компютърната сигурност, нали? А ти си експерт по компютърна сигурност.

— Единственият вид проучвания, които правя, са компютърните проучвания — тонът на Старк свидетелстваше ясно, че той едва се владее. — Аз претърсвам компютърни файлове и проследявам компютърни следи в различни видове мрежи и системи, седнал на бюрото си. Не разпитвам заподозрени. Не нося пистолет в кобур под сакото си. И не се занимавам със следене на съмнителни типове.

— Както и да го направиш, все ще е добре за мен — каза безгрижно Дездемона. — Виж, ти не ми даваш съвети, как да подготвя бюфет за двеста души, и аз няма да ти казвам как да вършиш работата си.

— Истинска лудост! Ако говорим хипотетично, защото това е единственият начин, по който изобщо можем да обсъждаме тази ситуация, какво именно очакваш да открия?

— Наемам те, за да откриеш още един заподозрян, който би имал мотив и възможност да открадне „АРКЕЙН“. Искам да разбереш, че брат ми не е единственият съмнителен човек, и че дори изобщо не може да бъде подозиран. Искам да спреш да се занимаваш само с Тони и да погледнеш нещата в по-широк план.

— По дяволите, Тони е най-вероятният извършител.

— Реагираш емоционално, но не и логично, Старк.

— Ако искаш да кажеш, че съм повече от раздразнен, права си. Обаче все още разсъждавам логично. Ти си тази, която се противопоставя на логиката.

— Вярно е, че общо взето, нямам особен интерес към логиката — каза Дездемона. — Тя сигурно върши работа на много хора, но ние, Уейнрайт, разчитаме повече на интуицията.

— Тогава се опитай да съсредоточиш интуитивните си възможности върху проблема за заплащането на хонорара ми — произнесе Старк с недвусмислена заплаха.

— Какво трябва да означава това?

— Това означава — заяви много натъртено той — че ти не можеш да си позволиш да ме наемеш.

— А, тук вече грешиш — каза Дездемона. — Аз имам нещо, което ти искаш, и ти имаш нещо, което аз искам. И двамата сме делови хора. Сигурно ще можем да се споразумеем.

Възцари се напрегнато мълчание. Следващите думи на Старк бяха обвити в лед.

— И какво точно предлагаш? — Дездемона стисна слушалката.

— В замяна на услугите ти като компютърен експерт по сигурността, съм готова да предложа безплатни доставки за проявите на твоята компания в продължение на една цяла година.

Отново настъпи продължително мълчание.

— Разбирам.

Дездемона гледаше намръщено слушалката в ръката си.

— Какво има? Каза го доста странно.

— Мислех, че имаш намерение да ми предложиш нещо друго.

— Моето възхитително, разкошно тяло? — Старк се изкашля.

— Мина ми нещо подобно през ума.

— Пошло, Старк, много, много пошло.

— Да, предполагам, че е така.

— Е, тогава да се върнем на условията на нашата сделка.

— Каква сделка? — запита той.

— Сега внимавай, Старк. Ти ще ползваш безплатно услугите на „Райт Тъч“ дванадесет месеца. Естествено, ще сключим нов договор.

— Дездемона…

— Запомни, че единственото нещо, което ще получаваш безплатно, са моите услуги. Но иначе ще трябва да плащаш основните разходи за продукти, оборудване, наеми, ледени скулптури и този род неща. Но няма да ти вземам нищо за планирането, подготовката и почистването.

— Смяташ да отбиваш твоя хонорар от сметките?

— Точно така.

— Кажи ми, — рече Старк — имаш ли изобщо представа колко малко от моето време си в състояние да купиш с подобна уговорка?

— Знам, че си скъп.

— Много скъп.

— Но аз си представям, че суперспециалист като теб ще се справи със случая за кратко време. Имам огромна вяра в способностите ти, Старк.

— Да предположим, съвсем условно, разбира се, че открия още един възможен заподозрян. Но това няма да означава, че Тони не е виновен.

— Да, но ще означава, че не бива да хвърляш всичките си подозрения върху него. Ще бъдеш принуден да признаеш, че все пак има някакво съмнение. И — заключи Дездемона — ще бъдеш принуден да ми се извиниш.

— За какво? — запита недоумяващо Старк.

— За това, че ме нарече наивна, доверчива глупачка.

— По дяволите, ако точно това те безпокои, готов съм това е единственият начин, по който изобщо можем да обсъждаме тази ситуация, какво именно очакваш да открия?

— Наемам те, за да откриеш още един заподозрян, който би имал мотив и възможност да открадне „АРКЕЙН“. Искам да разбереш, че брат ми не е единственият съмнителен човек, и че дори изобщо не може да бъде подозиран. Искам да спреш да се занимаваш само с Тони и да погледнеш нещата в по-широк план.

— По дяволите, ако точно това те безпокои, готов съм веднага да ти се извиня.

— Няма да е добре така. Ти няма да си убеден.

— Дездемона?

— Да?

— Какво би те накарало да признаеш, че завареният ти брат се опита да ме претръска снощи?

— Убедително доказателство, а ти не можеш да го представиш, Старк, защото то не съществува. Познавам Тони от петгодишна възраст и той не е крадец.

— Не можеш да превъзмогнеш факта, че той веднъж ти е спасил живота, нали? — запита тихо Старк. — Какво е направил той? Спасил те е от някой плувен басейн ли?

— Не.

— Каквото и да е, ти си сложила на Тони ореола на герой и не искаш да повярваш, че вече може и да не е такъв.

Дездемона хвърли поглед на часовника си.

— Слушай, трябва да бягам. Споразумяхме ли се?

— Дездемона, това е лудост.

— Това е бизнес. Какъв е отговорът ти?

— Ще си помисля и ще ти се обадя — промърмори Старк.

— Добре. Но не умувай прекалено дълго.

— Защо не?

— Защото следата ще изстине. Ако се мотаеш, ще трябва да намеря друг експерт по сигурността.

— Това заплаха ли е?

— Да. Можеш да ми се обадиш до десет часа за решението си. Ако протакаш и след десет…

— Аз не протакам — рече заплашително той. — Аз обмислям внимателно нещата, преди да започна да действам.

— Е, добре, ако трябва да мислиш и след десет, можеш да ме намериш следобед в „Екзотика Еротика“. Там подготвям тържественото откриване. Чао, Старк.

— По дяволите.

Дездемона затвори телефона. Седна на ръба на бюрото си и нервно залюля крака, премисляйки какво току-що беше направила. Тръпка на ужас я прониза цялата.

Тя си напомни, че е Уейнрайт. Уейнрайт бяха хора на театъра. Рискувачи по природа. Само един голям играч би заложил всичко в името на кариера под светлините на прожекторите.

Завесата току-що бе вдигната за една драма, основните образи, в която бяха тя и Старк. Тя излизаше на сцената, без сценарий и с непредсказуем главен герой. Нямаше никаква представа как би могла да свърши пиесата.

Толкова много неща можеха да тръгнат на зле. Старк можеше никога вече да не се обади. Или пък да приеме предложението й за разследване и да стигне до същия погрешен извод, до който бе стигнал миналата вечер. В края на краищата, той наистина бе упорит човек. С много праволинейно мислене. Човек, който вярваше само на онова, което може да види, да чуе и да пипне.

Вратата на офиса се отвори. Тони се вмъкна, облечен в яке от изкуствена кожа и черни джинси. Младият Марлон Брандо, нацупен и отмъстителен.

— Току-що говорих с леля Бес и Жулиета. — Тони се подпря с рамо на стената. — Казаха ми, че се опитваш да наемеш онова копеле, Старк, за да докаже, че е сгрешил.

— Да, така е.

— Това е глупаво. Защо, по дяволите, той би искал да докаже, че съм невинен? Той ме мрази и в червата.

Дездемона се замисли върху това.

— Не смятам, че е точно така. Но наистина не е от доверчивите.

— Тогава защо се занимаваш с него? Пресметни какво ще загубиш, детенце. Тоя смотаняк не е за теб. Той не може да докаже нищо срещу мен, така че няма да повдигне обвинение. Изобщо няма за какво да се тревожим. Зарежи го.

— Не мога — каза тихо Дездемона. — Влюбена съм в него.

— По дяволите! — Тони се отдръпна от стената. — Ще съжаляваш, че изобщо си се забъркала. Повярвай ми, тип като него ще се обърне срещу теб само за секунди.

— Няма да се обърне срещу мен.

— Шегуваш ли се? Ами ако той реши, че си пряко замесена в случилото се снощи, а не само моя невинна, лековерна жертва? Бъди сигурна, че ще те разкъса на парчета.

Дездемона спря да люлее краката си. Втренчи се в Тони, без да знае какво да каже. Имаше тревожното чувство, че той може да се окаже прав.

 

Дейн затвори менюто и го отмести настрана. Огледа препълнения ресторант в центъра с опитно око. Старк знаеше, че той преценява, дали наоколо има някакви клиенти — минали, сегашни или бъдещи. Дейн никога не изпускаше бизнеса от очи.

Когато приключи рутинния си оглед, той се взря в Старк с крива усмивка.

— Не ми е приятно точно аз да ти го казвам, но не ти ли е хрумвало, че госпожица Уейнрайт би могла да е затънала в това чак до сладките си малки ушички?

Пръстите на Старк се впиха в менюто. Поканил бе Дейн на обяд, за да обсъдят твърде необичайната ситуация, в която се беше оказал. Не беше кой знае колко гладен. Запита се, дали прекалено сладката юфка, която бе погълнал на закуска, не е разстроила цялостното му храносмилане.

— Искаш да кажеш, че тя използва „Райт Тъч“, като прикритие за крадливите си роднини? — запита с престорено спокойствие. — Че всъщност ръководи някаква шайка, която тършува по домовете?

Дейн вдигна вежди.

— Бих казал, че това е една теоретична възможност. Не вярвам досега да не си се сетил за нея.

— Хм — измуча Старк.

— Може това да е обичайна практика за клана Уейнрайт — продължи Дейн. — Няма да е първият случай, когато една цяла, здраво свързана фамилия, се занимава с престъпления. Трябва да признаеш, че в идеята има известна логика. Особено за семейство, което няма постоянни източници на доходи от три поколения.

— Знам. — Старк се спря на камбалата и остави менюто. — Един доставчик е в изключително изгодно положение, да тараши клиентите си. Влиза в контакт с тях с напълно законна сделка. И хората му имат идеалната възможност да огледат най-внимателно помещенията и да установят, къде са ценните неща.

— И правят ударите си, когато къщата е пълна с хора. И винаги има дузини заподозрени, ако жертвата изобщо успее да се досети кога е станала кражбата.

— Да.

— Поне помислял ли си за тази възможност?

— Да.

Дейн вдигна ръце.

— Е, тогава няма да казвам нищо повече — той за миг се ухили. — С изключение на забележката, че наистина започваш да се държиш като частен детектив. Впечатлен съм. Даже си си намерил една много атрактивна клиентка, каквито винаги си намират големите детективи.

Старк не му обърна внимание. Изобщо не беше сигурен, че все още има Дездемона, и несигурността разяждаше вътрешностите му. Тя му причиняваше далеч по-голяма вреда от юфката на закуска. Скръсти ръце върху бялата ленена покривка.

— Не мисля, че имаме работа с престъпна фамилия.

— Така ли?

— Да. Уейнрайт са хора на театъра. Романтични. Мелодраматични. Емоционални.

Дейн изглежда се замисли.

— Как да те разбирам?

— В смисъл, че ако бяха въвлечени в престъпни дейности, щяха да крадат скъпоценности, картини или антични статуетки, а не компютърни програми.

— Признавам, че да откраднеш хард диск, не е като да откраднеш огърлица или рядка ваза — каза Дейн. — Необходими са специални познания.

— Да. И аз мисля, че Тони Уейнрайт е единственият член на клана, който може да различи хард диск от флопи диск.

— Честно казано, госпожица Уейнрайт е права поне за едно нещо. На приема миналата вечер наистина може да е имало и други хора, които да притежават уменията и желанието да измъкнат един хард диск от компютъра.

— Вярно е — съгласи се Старк. — Но нито един от тях няма мотивите на милия стар Тони.

— И тъй, какво смяташ да правиш с предложението на госпожица Уейнрайт?

Старк вдигна поглед, леко изненадан от въпроса. — Смятам да го приема.

Старк не се обади до един часа следобед.

Дездемона оглеждаше масата със студения бюфет, който бе подредила в центъра на „Екзотика Еротика“. Откриването на магазина на Кирстен беше галасъбитие. Небето все още бе облачно, но не валеше. Надошли бяха доста хора. Тълпата се състоеше от фамилията Уейнрайт и приятели, като Иън Айвърс, собствениците на съседните магазини и любопитни минувачи, които се отбиваха да надникнат. Всички се бяха събрали под пъстрия балдахин от разноцветни кондоми, надути с хелий и украсяващи тавана.

Старк не се беше обадил.

Храната изчезваше бързо. Гостите поглъщаха яйчените палачинки, пастета от гъби, маринованите миди и всевъзможните соленки и хапки.

Тя беше толкова сигурна, че ще се обади. Интуицията й казваше, че той ще го направи.

Талантът на Кирстен като дизайнер на декора се бе оказал безценен при аранжировката на новия магазин. „Екзотика Еротика“ бе уютно, стилно, изискано място. Кирстен беше наела някакъв местен художник, да превърне едната от стените в ярък стенопис, изобразяващ средновековна девойка в будоара й. Елегантни стъклени витрини бяха подредени покрай стените. Те съдържаха всевъзможни принадлежности, включително вибратори, масажни масла, кондоми и сексбельо.

Лавиците на „Екзотика Еротика“ бяха препълнени със сексуални трактати, обхващащи цялата гама от „Кама Сутра“ до Мастърс и Джонсън. Имаше също богата колекция от културни истории на секса и няколко авторитетни ръководства за решаване на сексуални проблеми, като например фригидността.

Може би никога вече нямаше да го види.

Дездемона взе от лавицата една книга със заглавие „Тайните на женския оргазъм“. Заразгръща я машинално, без изобщо да я вижда.

— Ето те и теб, Дездемона. — Кирстен изплува от тълпата.

Бе зачервена и развълнувана. Светът винаги изглеждаше прекрасен за един предприемчив човек в първия ден на новия му бизнес. В такъв момент всякакви неща от рода на данъци, икономически упадък и конкуренция изчезваха.

— Търсих те. Всичко върви прекрасно, нали? — Дездемона се постара да си придаде искрено възторжен вид. Последното нещо, което би искала, бе да хвърли сянка върху празника на Кирстен.

— Магазинът е чудесен, Кирстен. Точно такъв, какъвто ти казваше. Много елегантен. Много изискан.

— Тони програмира компютъра ми. Монтира някаква страхотна система. Асортиментът излиза в лилаво. Данъкът върху оборота се пресмята в зелено. Имам дори електронна поща.

Дездемона се усмихна разсеяно:

— Е, сега, след като и аз се научих да използвам електронната поща, ще можем да си пращаме съобщения.

Тази мисъл я потисна още повече. Единствената причина, поради която си бе направила труда, да се научи как да изпраща и получава електронна поща, беше, че Старк бе програмирал личния й дигитален секретар за това.

— Знам, че „Екзотика Еротика“ ще успее. — Кирстен сияеше от вълнение. — И на теб трябва да благодаря, че ми даде този шанс. Само си помисли, фамилията Уейнрайт има още един сигурен бизнес. Как изобщо бих могла да ти се отблагодаря?

— Остави това. — Стиснала книгата в ръка, Дездемона бързо прегърна Кирстен. — Не съм направила кой знае какво. Помня колко много ми помагахте с Хенри в началото на „Райт Тъч“, когато изобщо нямах с какво да ви плащам. Нямаше да успея без вас. Ние сме семейство, Кирстен. И се поддържаме един друг.

— Да. — Кирстен се вцепени по средата на прегръдката, вниманието й бе приковано от нещо, което се намираше зад Дездемона. — Добре, добре, добре.

— Какво има?

Дездемона отстъпи назад. Изражението върху лицето на Кирстен я разтревожи. После се извърна и проследи погледа й.

Старк стоеше на прага на „Екзотика Еротика“. Облечен бе в обичайната си „униформа“: поизносеното сако от памучно кадифе, джинсите и маратонките. Познатият пластмасов калъф, пълен с писалки, моливи и други от този род се виждаше в джоба на бялата му риза. Зад стъклата на очилата блестящите му зелени очи бяха абсолютно неразгадаеми.

Стори й се прекрасен.

Той беше тук.

— Старк.

Той се извърна, дочул гласа й сред навалицата. Видя я и решително се насочи към нея.

Хенри изникна до лакътя на Дездемона.

— Не бих повярвал, ако не го бях видял със собствените си очи.

— Нали ти казах — рече безкрайно щастлива Дездемона. — Интуицията на Уейнрайт никога не греши.

За първи път от миналата вечер тя си позволи да си признае колко много се бе разтревожила. Лесно беше да се говори за интуицията на Уейнрайт. Истината бе, че изобщо не бе сигурна, че Старк ще приеме. Имаше чувството, че току-що е хвърлила зара в някаква отчаяна игра.

Старк спря точно пред нея.

— Ще се заема с работата.

— Няма да съжаляваш. — Дездемона импулсивно го прегърна.

За миг той изглеждаше сепнат. Но ръцете му се сключиха около нея с такава сила, че Дездемона бе сигурна, че съдържанието на пластмасовия калъф се е отпечатало върху кожата й.