Елиз Тайтъл
Адам и Ева (9)

Осма глава

Адам бе твърдо решен да превърне разходката до Сан Франциско в най-хубавия момент от живота на Лора. Полетът с реактивния самолет, лимузината, приказният хотел, подаръците бяха едва началото.

Слънцето вече се спускаше зад хоризонта, когато Лора заслиза по стълбите, облечена в смарагдовозелената копринена рокля с голи рамене. На врата й висеше златният медальон, обсипан със смарагди, чийто блясък се подсилваше от зеления цвят на роклята и на очите й. Беше вдигнала златисторусата си коса на кок, но няколко непокорни кичура се спускаха от двете страни на лицето й.

Адам ахна, като я видя. Дали се дължеше на роклята и новата прическа, или просто с всяка минута Лора ставаше все по-красива? Едно бе сигурно — никоя жена не го бе изпълвала с такова вълнение и възбуда. Не само с красотата си. Онова, което го привличаше най-силно, бе вътрешната й сила. И фактът, че нямаше минало, като че ли я правеше духовно чиста. За разлика от жените, които бе срещал, Лора излъчваше невинност, непринуденост, интелигентност и уязвимост. А дълбоко в себе си криеше такава буйна страст, от която дъхът му секваше, а и сърцето му бе в опасност. Заплахата бе толкова сериозна, че изведнъж го обля студена пот.

Адам я наблюдаваше толкова съсредоточено и мълчаливо, че тя се почувства неудобно и разсеяно докосна медальона.

— Какво има? Не ти ли харесва роклята? — попита нервно. Загрижеността обаче не й попречи да се възхити от външния вид на Адам. В смокинг той приличаше на кинозвезда. Сърцето й биеше лудо и присъствието му я опияняваше.

— Роклята е великолепна — промърмори той и приближи. — Но нещо наистина не е наред.

— Косата ми? Мога да я разпусна.

— Косата ти е прекрасна.

— Тогава какво? Какво не е наред?

— Чувствам… Че ще припадна.

— Какво? — Тя се вгледа внимателно в него. Беше доста блед. — Адам, да не си болен? Може да е от шампанското. Или от хайвера. Не зная дали хайверът…

— Не е от хайвера, Лора.

— Не е ли?

Той бавно поклати глава. След това се наведе и нежно целуна устните й.

— Мисля, че е от теб.

— Ще припаднеш заради мен?

— Досега не ми се е случвало.

— Може би е най-добре да седнеш.

— Чувствам се неловко.

— Не се притеснявай, Адам. Трогната съм.

— Наистина ли?

— Трогна ме още в мига на първата ни среща — каза тя.

Той сложи длан на бузата й и топлината му сякаш проникна през кожата й.

— Защо непрекъснато имам чувството, че и друг път съм преживявал тези мигове? — каза той замислено. — Този въпрос ме тормози от доста време. Понякога, щом те погледна, си казвам: „Никога не съм те виждал, но те познавам.“ Като че ли те преоткривам. — Той се засмя тихо. — Мисля, че е най-добре да отидем да вечеряме, преди съвсем да съм изглупял.

Ако Лора мислеше, че ще вечерят в обикновен ресторант, очакваше я поредната изненада. Първо изпиха по един коктейл в заведението на последния етаж на хотела, откъдето се откриваше прекрасна гледка към града. После се качиха на лимузината и потеглиха по стръмни лъкатушещи улици. Когато колата спря, Лора видя, че се намират на частен кей. Чакаше ги самотна сребристобяла яхта, обляна в лунна светлина.

— Не страдаш от морска болест, нали? — Адам й помогна да слезе от колата и освободи шофьора.

Лора не откъсваше очи от великолепното корабче. Едва когато лимузината се отдалечи, тя дочу тиха музика. Унасяща романтична музика.

— Свирят нашата песен — прегърна я Адам през кръста.

— Нима си имаме песен?

Той се усмихна и я поведе по мостчето.

— Да не би да е плаващо нощно заведение? — попита тя щом се качиха на борда.

— Нещо подобно — усмихна се Адам. Отвори гравираната двойна дъбова врата и я покани в разкошния салон, където джазово трио свиреше пред публика от четирима души — трима келнери с бели сака и оберкелнер. През отворения френски прозорец в дъното на салона се виждаше остъклената палуба, където бе разположена красиво подредена маса за двама със свещник.

— Сега аз ще припадна — каза Лора, зашеметена от разкоша и романтиката.

— Още не съм ти позволил да припадаш — прегърна я Адам.

Двамата затанцуваха на приятната замайваща мелодия от четирийсетте. Тя склони глава на гърдите му и чу ускорените удари на сърцето му.

— Всичко е като в приказка, Адам — прошепна замечтано.

— За най-необикновените принцеси приказките могат да се сбъднат.

— Какво искаш да кажеш? — Буца заседна на гърлото й и за миг гласът й секна, но се надяваше, че не се е издала.

— Можем да продължим да живеем като в приказка още много дълго, Лора.

Тя спря да танцува и лицето й изведнъж стана тъжно.

— Да. За един Форчън е достатъчно да завърти няколко телефона… — Лора понечи да се отдалечи, но той я хвана за ръката.

— Какво лошо има? Мислех, че ти е приятно. Че те заслепявам.

— О, наистина ме заслепяваш. Само че понякога, на хора, които не са свикнали с такава… богата храна, им идва… малко множко. Не зная колко… съм в състояние да погълна.

Той долови в гласа й нещо, което не можеше да определи съвсем точно. Беше го долавял и преди — някакво отдръпване и затваряне в себе си.

Двамата вечеряха на палубата, а яхтата бавно се плъзгаше по водите на залива. Вече привършваха с ордьовъра, когато Адам внезапно остави лъжицата си и каза решително:

— Трябва да разрешим загадката около твоята личност.

— Защо го реши точно в този момент? — погледна го изненадана Лора.

— Не зная — призна той с глупава усмивка.

— Ами ако се окаже, че всичко се е случило благодарение на тази загадка? — попита тихо тя.

Той я изгледа дълго и изпитателно.

— Признавам, че има нещо много вълнуващо във всяка загадъчна жена. Но в същото време е доста потискащо. Сигурно и за теб.

— Наистина е много потискащо да нямаш минало, на което да се опреш — каза тъжно тя.

— И не ти позволява да градиш планове за бъдещето.

— Бъдещето ли?

Той се пресегна и хвана ръката й.

— Честно казано, аз самият никога не съм се замислял много за бъдещето. Но между нас се появи нещо, Лора. И бихме могли… да го задържим. Колкото искаме.

След дълго мълчание, тя най-после каза:

— Не съм сигурна, че те разбирам, Адам.

— Мога да ти дам всичко, за което някога си мечтала, Лора. Фантастичен апартамент, кола по твой избор, екстравагантни пътешествия, дрехи…

— Много щедро предложение. — Тонът й обаче казваше точно обратното.

— Какво искаш от мен, Лора?

— Нищо, Адам. Съжалявам, ако съм ти дала повод да мислиш друго. Не мога да правя планове за бъдещето. И ако дойде моментът, в който ще мога… Е, кой знае какво ще искам тогава? Или пък какво ще искаш ти?

Тя стана от масата и се облегна на парапета. Яхтата беше на един хвърлей от Голдън Гейт. Адам застана зад нея. Съжаляваше за „щедрото предложение“. Разбра, че беше избързал. Връзката им бе още твърде нова и твърде крехка. А според Лора, и временна. Имаше голяма вероятност, щом си възвърне паметта, да си отиде. Да се върне към предишния си истински живот. А може би и към старата си любов.

Той се загледа в прелестния спокоен профил. Възможно ли е някой да я обожава повече от мен? Възможно ли е някой да й даде повече удоволствия?

— Обидих ли те, Лора? Не исках. Просто… Когато съм с теб, чувствам, че живея. И ни е толкова хубаво. Аз държа на теб. И просто си мислех…

— Всичко е наред. Зная какво си мислил.

— Не исках да те обидя, скъпа — каза тихо той. — При тези обстоятелства, това е всичко, което мога да ти предложа.

Тя се взря за миг в очите му и едва не се поддаде на нежния копнеж, който излъчваха. Но бързо извърна глава и се загледа в моста, едва сдържайки сълзите си.

— При тези обстоятелства нищо няма да излезе — рече твърдо тя.

 

Късно на следващата сутрин, когато Адам се събуди, Лора я нямаше. На възглавницата й имаше оставена бележка. С треперещи ръце той я взе и я разгъна.

Скъпи Адам,

Никога няма да забравя нашето невероятно романтично приключение. Когато четеш тези редове, аз вече ще съм на път за Денвър, за да благодаря на щедрото ти семейство за топлотата и търпението, с които се отнесоха към мен. Ти беше прав. Трябва да възстановя личността си.

Лора

Адам смачка бележката и я захвърли в ъгъла. После рязко отметна завивката, втурна се, съвсем гол, към гардероба и го отвори. Всичко, което беше купил на Лора, бе оставено вътре. Не беше взела нищо. Той трескаво започна да тършува из стаята с тайната надежда, че няма да намери златния медальон. Възлагаше всичките си надежди на него.

Рано сутринта Лора се бе обадила на Питър и го бе помолила да уреди полета й от Сан Франциско до Денвър. Той не зададе нито един въпрос и само след час бе уредил резервация за първа класа в търговски самолет, излитащ в седем и петнайсет. Написването на бележката за Адам беше много мъчително, но щом се подписа, тя бързо се облече и положи големи усилия да излезе по най-тихия начин.

Когато слезе от самолета в Денвър, Лора с удивление забеляза, че Джесика Форчън я чака на летището. Жизнената старица я изгледа изпитателно.

— Неприятности в рая?

— Единствената неприятност е, че трябва да подложа на изследвания мозъка си — усмихна се тъжно Лора.

— А аз мислех, че Сан Франциско е идеалното място за предложение — каза замечтано Джесика.

Лора замълча и двете се отправиха към изхода, пред който ги очакваше лимузина с шофьор.

— Е, и двете знаем, че ако чакаш човек като Адам да ти направи предложение, ще си умреш стара мома, скъпа.

Въпреки отчаянието и обърканата ситуация, в която се намираше, Лора се усмихна.

— Ти си голяма романтичка, Джесика. Но изглежда си малко изостанала от времето. — Усмивката й изчезна. — Аз също. Върнах се, за да ви благодаря за всичко и да се сбогуваме. Отивам си. — Тя бе сигурна, че ще последва възражение, но Джесика Форчън само кимна. — Бих искала, преди да замина, да се сбогувам и с Пит, Тру и Тейлър — добави Лора, след като се качиха в колата.

— Ами, в такъв случай ще трябва да те оставим в магазина. И тримата са там. Опитват се да предотвратят нов бунт.

— Какво?

— Този път като че ли е доста сериозно.

— Само не ми казвай, че пак ни заплашват със стачка. — В гласа на Лора прозвуча тревога.

— Абсолютно необмислена стачка. Няколко агитатори отново са размътили мозъците на част от служителите. Казали им, че новата програма за стимулиране на добрите работници била само прах в очите. Създали са огромен стачен комитет, който поставя всевъзможни неразумни условия.

— Един от членовете му не се ли казва Симънс? Грант Симънс? — попита Лора. Още от самото начало с Адам бяха разбрали, че заместник-управителя на отдел „Мъжко облекло“ ще им създаде много главоболия. Самият той се преструваше на невинен, но имаше зъб на компанията, защото наскоро му бе отказано повишение. А отказът се основаваше на единодушното отрицателно отношение на началниците му. След този случай той бе станал един от най-големите противници на новата програма, подготвена от Лора и Адам със съдействието на представители от профсъюзите.

— Не зная кой точно е в дъното на тази история — сви рамене Джесика. — Известно ми е само, че Питър бе доста разтревожен, след като тази сутрин заварил пред централния вход на магазина двайсетина служители с емблеми на стачни постове.

— Непочтено е — промърмори Лора: — Адам направи много за прокарването на новата програма, която е не само справедлива, но и доста щедра. — Тя се обърна към Джесика. — Можеш ли да го уведомиш? Отседнал е в хотел „Феърмонт“. Аз отивам в магазина, за да видя дали мога да помогна с нещо.

 

 

Адам тъкмо влизаше в апартамента, когато телефонът иззвъня. Той се хвърли към него, с надеждата, че Лора е променила решението си. Но не беше тя.

— Адам, къде беше? Звъня цяла сутрин.

Той се излегна на дивана и впери меланхоличен поглед в тавана.

— Направих дълга разходка по Ноб Хил, бабче. Времето в Сан Франциско е прекрасно. Слънцето грее, небето е синьо…

— Посрещнах Лора на летището.

— Надявам се, че е пътувала добре.

— Не можеш да ме заблудиш, Адам. Много си нещастен и няма смисъл да се преструваш, че не е така.

— Ще се оправя — изсмя се той сухо. — Бързо ми минава, скъпа бабо. Знаеш го много добре. И защо се обаждаш? За да успокоиш нещастния си внук? Не беше необходимо. Ще остана няколко дни в този очарователен град и ще опитам сам да си помогна.

— Не, Адам. Лора има нужда от теб. Трябва да се върнеш веднага.

Адам подскочи, стисна здраво слушалката и изведнъж гласът му пресипна.

— Има нужда от мен? Не разбирам. Изостави ме само преди няколко часа. Написала ми е дори бележка за сбогом.

Тя ме помоли да ти се обадя.

— Наистина ли?

— Да. Сега на котка и мишка ли ще си играем, Адам, или ще си събереш багажа и ще се върнеш веднага?

— Вече тръгнах — ухили се Адам.

 

 

Веднага щом Адам се качи на борда на частния самолет на компанията, стюардът му донесе чаша кафе.

— Току-що пристигна факс за последните събития в магазина в Денвър, господин Форчън. Искате ли да го видите?

— За последните събития ли? — изгледа го недоумяващо Адам.

— За стачката, сър. Реших, че затова бързате да се върнете в Денвър.

Адам измърмори нещо и стюардът тактично се оттегли.

 

 

Когато Лора влезе в кабинета на Питър и видя захвърленото му сако и разхлабената вратовръзка, разбра, че положението е доста сериозно. Тру крачеше нервно напред-назад, а Тейлър драскаше нещо на хвърчащо листче.

— Мога ли да помогна с нещо? — попита тя.

Тейлър изпусна молива, Тру се закова на място, а Питър само въздъхна уморено.

— С Адам бяхме напълно убедени, че новата програма ще бъде приета с всеобщо одобрение — промърмори Лора. — А сега изведнъж служителите се вдигат срещу нея.

— Достатъчни са само няколко агитатори — измърмори Тейлър.

— Продължавам да твърдя — каза рязко Тру, — че трябва да насочим усилията си към причините за споровете. Налага се да направим коренни промени, да преразгледаме приоритетите, да направим философско преструктуриране…

— Тру, моментът не е подходящ за идеологически спорове — прекъсна го Питър. — Изправени сме пред неразумна стачка, която, в случай че не я овладеем, може да обхване цялата верига от магазини като разгарящ се пожар.

— Може би, когато Адам се върне… — започна Лора и тримата братя впериха в нея подозрителни погледи. — Добре де, зная, че отскоро се занимава с тази работа, но трябва да признаете, че нещата, които направи през последните няколко седмици, заслужават уважение.

— Лора — Тру приближи до нея, — ние не подценяваме Адам. Ти много го вдъхнови. И докато вършеше всичко на шега, той се справяше чудесно. Но когато играта загрубее, Адам не е човекът, на когото може да се разчита.

И преди Лора да успее да възрази, че Адам се е променил много повече, отколкото братята му могат да си представят, телефонът иззвъня. Питър вдигна, послуша малко, изруга и затвори.

— В Сиатъл са се присъединили към стачката. Много е вероятно същото да се случи и в Портланд.

— Заминавам за Сиатъл — решително рече Тру. — Тейлър, мисля, че е най-добре да отидеш в Портланд. Може би присъствието на един от нас ще поуспокои страстите.

Тейлър като че ли не беше много убеден в това, но Питър подкрепи идеята.

— А междувременно аз ще подготвя обръщение и ще го изпратя по факса до всички магазини. Ще пиша, че имаме желание да обсъдим всички нови оплаквания при положение, че са разумни.

Лора грабна някакъв бележник и започна да помага на Питър при съставянето на писмото. Отне им цял час. После тя го изпрати по факса до всички магазини.

— Аз ще обиколя магазина — каза Питър и стана, — за да видя какво правят протестиращите.

Лора погледна часовника си. Наближаваше три. Къде беше Адам? Джесика със сигурност го бе открила.

 

 

Самолетът на компанията кацна в Денвър в три без двайсет. На летището чакаше лимузина.

— Направо към „Форчън“ ли да карам, сър? — попита шофьорът.

— Не — намръщи се Адам. — Направо към клуба. Сигурен съм, че се справят с критичната ситуация и без мен.

Шофьорът погледна учудено Адам в огледалото за обратно виждане, но каза само:

— Разбрано, сър. Към клуба.

 

 

Към пет следобед Питър водеше разгорещен спор с трима представители на стачния комитет. Шефът им, както бе предположила Лора, беше Грант Симънс — навъсен млад мъж, който изглежда бе заинтересован не толкова от постигането на споразумение, колкото от предизвикването на вълнения. И сдържаното стоическо поведение на Питър дразнеше още повече стачниците, така че срещата напълно се обезсмисляше.

Лора седеше встрани и си водеше бележки. Преди започването на преговорите, Питър изрично я бе предупредил, че ще присъства само като наблюдателка. А онова, което виждаше, я отчайваше и изнервяше.

Най-после, напълно обезсърчен, Питър предложи да прекратят разговорите за няколко часа, за да могат стачниците да обмислят предложенията му. След като Симънс и приятелите му излязоха, Питър затвори очи и подпря с ръце главата си.

— Исканията им са направо безумни. И особено претенциите на този Симънс — измърмори Питър.

— Да — съгласи се Лора. — И Адам имаше проблеми с него. Въпреки че успя да… — Щеше да каже „да го озапти“, но знаеше, че Питър ще се разстрои още повече, затова измънка нещо в смисъл, че Адам временно го е успокоил.

Питър само кимна, а Лора се колебаеше дали да каже какво мисли по въпроса. Според нея, проблемът се състоеше в това, че подходът на Питър бе напълно погрешен. Неговият стил бе да се опитва да налага своето — макар и справедливо — решение на останалите. Докато Адам, който не разбираше много от бизнес, имаше усет към хората и знаеше как да се държи с тях. Той не налагаше решения, а поставяше въпроси, които принуждаваха събеседниците му сами да търсят правилното решение. След това много хитро поставяше пред тях даден проблем, караше ги да го определят и да се опитат да го разрешат. Той бе поставил добро начало, но ако не се появеше скоро, за да довърши работата си, завоюваните от него позиции щяха да бъдат загубени.

Питър забеляза, че Лора поглежда часовника си.

— На твое място не бих се тревожил. Няма да се появи. Обзалагам се, че новакът се е уморил.

— Грешиш, Пит. Разбира се, в началото за него всичко беше на шега, но той има усет за тази работа. Това сигурно го е учудило също толкова, колкото и вас тримата. Убедена съм, че щом научи, веднага ще дойде.

— Защо се върна от Сан Франциско сама? — попита нежно Питър.

Лора сведе поглед.

— Мисля, че сам можеш да се досетиш. — Тя бавно вдигна глава и го погледна право в очите. — Твърде съобразителен си.

— Може би не толкова, колкото ми се иска.

— Сега не е моментът да обсъждаме тези неща. Трябва да направиш поредното изявление пред служителите. А аз ще подредя бележките и ще опитам да си отговоря на въпроса дали има някакъв смисъл в новите искания.

Питър кимна и се отправи към вратата. После спря и се обърна.

— Предстоят ни тежки мигове, Лора. Тази компания е всичко за мен. Няма да позволя да бъде провалена.

— Ще помогна с каквото мога, Пит.

 

 

Отчаяни сме, Адам — каза Айона. — Търгът трябва да се проведе утре вечер, а само преди час Денис Куин най-безцеремонно отказа да участва като водещ. Не можеш да си представиш колко се зарадвах, когато видях, че си тук. Като че ли Господ те е изпратил.

Усмивката на Адам бе доста меланхолична. Двайсет и четири часа се бе чувствал като в рая. Връщането на земята се оказа доста по-трудно, отколкото бе предполагал.

— „Да“ ли означава тази усмивка? — продължи Айона.

— Разбира се. Защо не? — рече небрежно той.

— Чудесно. Значи тази вечер ще репетираме, а до утре ще бъдеш най-добрият водещ.

— Готово.

— Добре ли си, скъпи? — Айона се вгледа в лицето му. — Изглеждаш разсеян. Предполагам, заради онази досадна история във „Форчън“. Случайно хванах новините по телевизията и видях репортажа за стачката. Някакъв журналист взе интервю от Пит. Все същият си е. Каза, че положението било овладяно. И познай кой стоеше до него?

Адам я погледна кисело. Не беше необходимо да познава.

Айона вдигна тънката си вежда.

— Добре, че не си ревнив, скъпи.