Елиз Тайтъл
Адам и Ева (7)

Шеста глава

Лора се мяташе в леглото и викаше:

— Адам! Адам! Не ме изоставяй… Адам, върни се…

— Лора, събуди се. Всичко е наред. Тук съм. Тук съм.

Тя мигом отвори очи.

— Адам — прошепна дрезгаво.

Той избърса сълзите й.

— Сънуваше кошмар, скъпа. Искаш ли да ми го разкажеш? Може би сънищата ти са ключът към твоето минало.

Тя седна в леглото и за момент забрави, че е гола. В следващия миг се сепна и бързо се загърна с чаршафа.

— Колко е часът?

Адам погледна радиочасовника на нощното шкафче.

— Наближава шест. Съмва се. Моля те, разкажи ми съня си. Викаше името ми. Викаше: „Адам, върни се!“

Тя все още трепереше, но очите й бяха вече сухи.

— Много глупав сън.

— Глупав ли?

— Сънувах, че двамата с теб сме Адам и Ева в райската градина. Поне бяхме там, докато ти отхапа от забранената ябълка.

— И какво стана после?

— Ти изчезна. Изпари се.

— Тук съм. Цял целеничък. — Той хвана ръката й и я притисна към гърдите си, но тя рязко я дръпна — още не можеше да се отърси от кошмара. Не беше лесно да прогониш самотата, дори въображаемата.

— Трябва да се обличаме и да тръгваме за „Форчън“ — каза внезапно тя и както бе увита в чаршафа, стана от леглото. Адам остана съвсем гол… и възбуден.

— Още не е съмнало, Лора. Хайде да полежим още малко. После ще си поръчаме фантастична закуска в леглото…

Тя грабна роклята си и я притисна към тялото си като щит. След това хвърли чаршафа върху него.

— Какво има, Лора? — Той се бе приближил и за неин ужас беше съвсем гол.

Тя го гледаше съсредоточено и продължаваше да притиска роклята към гърдите си.

— Хайде да не се увличаме.

— Искаш да кажеш „отново“? — усмихна се той.

— Снощи проявих слабост — промърмори тя. — Изобщо не се замислих.

— Сънят ли те уплаши? Страхуваш се, че ще изчезна?

— Не — отвърна тя леко предизвикателно. — Тревожа се от много по-сериозни неща. Ако случайно си забравил, страдам от амнезия. Утре може да се събудя и… да си спомня всичко.

— Чудесно. Много ще се радвам. Искам да узная всичко за теб.

— Може да не ти се стори толкова чудесно.

Той понечи да я прегърне, но тя се извърна. В следващия мит осъзна, че роклята не я прикрива отзад. Обърна се отново с лице към него и видя, че той се усмихва.

— Слушай, ще се почувстваш ли по-добре, ако ти се закълна, че никога няма да вкуся ябълка? — каза той.

Чарът му я обезоръжаваше, но тя опита да му се противопостави.

— Ами ако много обичаш ябълки? Ще ти бъде трудно да устоиш на свежа рубиненочервена ябълка. Почти невъзможно.

— О, чула си ужасните клюки, които се носят за мен.

— Отричаш ли?

— Ако кажа „да“, ще те излъжа. Въпросът е какъв предпочиташ да бъда: плейбой или лъжец?

— Нито едното, нито другото.

— Не си играя с теб, Лора. И няма да излъжа, ако кажа, че тази нощ…

— О, моля те, Адам. Недей. Не казвай нищо. — Лора извърна глава и той се загледа в профила й.

Идеален профил. Тя бе толкова красива, толкова привлекателна. Дори след тази нощ, изпълнена с любов, желанието му не бе утолено. Може би никога нямаше да й се насити.

Когато отново се обърна с лице към него, за миг изглеждаше така трогателно сериозна и уязвима, че дъхът му спря. И в същото време изпита много странно чувство, също както и първия път, когато я бе видял. Някакво особено и необяснимо чувство на нещо вече видяно и преживяно преди — мигновено, неопределено и без абсолютно никаква причина. И то не бе предизвикано от външния вид на Лора, а от погледа й, от изражението на лицето й, които го озадачаваха, замайваха и смущаваха.

— Може би наистина трябва да тръгваме за „Форчън“ — чу той собствения си глас. А в същото време си казваше, че е пълен глупак. Беше сигурен, че лесно може да я убеди да се върнат в леглото. И точно това искаше, нали? Той въздъхна. За първи път, откакто се помнеше, му бе трудно да отговори на този въпрос.

Докато Адам се обличаше припряно в спалнята, Лора закопчаваше роклята си в банята и си мислеше каква идиотка е, задето бе предложила да отидат на работа по това време, когато всъщност най-много от всичко на света искаше да се сгуши отново в леглото до Адам и да потъне в прегръдките му.

 

 

Джесика наблюдаваше внука си със смесица от съчувствие, веселие и задоволство.

— Ако обичаш, престани да ходиш напред-назад, Адам. Ще изтъркаш килима.

Той погледна надолу.

— Няма килим.

— Слава Богу. За момент си помислих, че си изгубил и зрението си. Това е един от симптомите.

Адам внезапно спря и изгледа подозрително баба си.

— Симптом на какво?

Очите на Джесика заблестяха.

— Съвсем естествено е да се чувстваш така, щом си влюбен. О, спомням си, когато ние с дядо ти…

— Тук не става въпрос за… за любов — прекъсна я той и изведнъж му се стори, че яката на ризата го стяга. Само че горното копче бе разкопчано, което означаваше, че си въобразява. — Измисляш си — добави и я изгледа гневно.

— Мисля, че промяната в теб е много хубава — усмихна се Джесика.

— Каква промяна?

— Ами, станал си нежен, чувствителен и някак по детски привлекателен и невинен — промърмори тя, без да го изпуска от очи. — Не искам да кажа, че не си притежавал тези качества и преди, но любовта ги подчертава.

— Това е… нелепо. Аз съм си такъв какъвто винаги съм бил.

— Да, всички казват така. Трябва да мине известно време, за да усетиш въздействието й. Щом се появи дългоочакваното момиче, не може да не си проличи — добави Джесика.

Адам имаше чувството, че баба му вижда потта, която се стичаше по врата му, въпреки че бе с лице към нея.

— Добре де… Лора ми харесва. Кой ли не я харесва? И тримата ми братя са хлътнали по нея.

— Да, но тя е хлътнала по теб — незабавно отвърна Джесика.

— Да, така е. Но и двамата знаем, че е…

— Трудно? — помогна му Джесика.

— Съвсем… мимолетно — заекна той, не много убеден в думите си. — Просто малко загубих…

— Фокус? Казват, че любовта е сляпа.

— Перспектива. Чувство за перспектива. И престани с този номер — отсече той с раздразнение.

— Какъв номер, скъпи?

— Да довършваш изреченията ми.

— И Лора го прави, нали? Не съм изненадана.

— От какво не си изненадана, бабо? — Тру влетя в трапезарията.

— От нищо — рязко отвърна Адам и хвърли предупредителен поглед към баба си.

— Адам изглежда е намислил нещо и просто казах, че не съм изненадана — усмихна се Джесика.

Тру отиде до масата и взе да рови в голямата кристална купа за плодове.

— Хей, къде са изчезнали всички ябълки?

Баба му погледна загрижено към купата.

— Странно. Вчера имаше няколко. — Тя погледна безгрижно Адам. — Ти ли ги изяде?

— Не — изсъска той и се втурна към вратата, като едва не се блъсна в Пит.

— Хей — извика Пит, — изчакай ме. Можем да отидем заедно на работа.

— Няма да работя — отвърна Адам. — Отново ще се заема с онова, което върша най-добре. Ще лентяйствам.

— Ще лентяйства? — Пит се обърна към Тру и Джесика — Това ли каза?

— Да, Пит — отвърна добродушно Джесика. — Но не това имаше предвид — допълни тя и сиво-сините й очи заблестяха.

 

 

— Вижте кой идва, приятели — изгука Айона, когато Адам се приближи до масата им в луксозния кънтри клуб „Маунтън Вю“.

— Сам ли си? — усмихна се Саманта Макфий.

— Вече не. — Адам се настани до нея.

— Изглеждаш ужасно, Адам — изгледа го критично Айона. — Прекара доста време в онзи мрачен кабинет. Никакви разходки, никакви удоволствия… — През цялото време ли работи? — запита Саманта с иронична усмивка.

 

 

След двайсет минути и два коняка настроението на Адам вече беше по-добро и Саманта плъзна ръка по бедрото му. Той й се усмихна и си спомни с носталгия непринудените кратки връзки от доброто старо време. Саманта бе идеална за приятна неангажираща „историйка“. С нея нямаше да има никакви терзания, потни длани или необясними натрапчиви усещания, нямаше да има нужда от извинения или признания. Единственият проблем беше… абсолютната липса на желание.

— Чухте ли, че Теди Грей се върнал? — питаше Айона.

— Бившият любовник на Джен Пиърсън? — ококори се Бет.

— И бивш съпруг на Ан Харис — добави Саманта, без да отдръпва ръка от бедрото на Адам. После му се усмихна. — Ти ходеше известно време с Ан, нали, скъпи?

Адам сви рамене, темата на разговора започваше да го дразни. Всъщност не си спомняше да е ходил с Ан. И изобщо не го интересуваше.

— Предполагам, всички сте научили новината за Маги Търнър — обади се Бет, като въртеше в ръка хартиеното чадърче от коктейла си.

— За историята с Тайгър Меркъл ли говориш? — каза небрежно Айона. — Изостанала си. На коктейла у семейство Нортън, тя се появи с онзи, дето предложи милион и половина за къщата на Блекуел.

— Къщата си я бива — сухо рече Саманта.

Бет се усмихваше самодоволно.

— И предполагам, също така знаете, че новият собственик на къщата на Блекуел е Виктор Опенхаймър?

— Нюйоркският брокер, който наскоро излезе от затвора?! — възкликна Айона.

— Издаване на търговска тайна — прошепна поверително Бет.

— Май новата му квартира доста ще се различава от предишната — каза Саманта. — Как мислиш, Адам?

Адам мислеше, че подобни пикантни историйки са твърде досадни и се чудеше дали познатите остроумия и клюки се бяха изтъркали, или винаги са били такива, ала досега не му е правило впечатление? Но най-силно усещаше настойчивото движение на ръката по бедрото му, от което кожата му настръхваше.

Той настръхна още повече, когато Айона го побутна и каза:

— Охо, вижте кого довя вятърът.

Всички се обърнаха да проследят погледа й и видяха двойката на входа.

— Великолепна рокля — промърмори Саманта и погледна Адам. — Няма съмнение, че е от „Форчън“.

— Е, ако не друго, то поне Лора Ашли Втора се е справила доста добре с избора на дрехите си — отбеляза Айона.

— Кой е мъжът с нея? — попита Бет и присви очи, защото бе забравила да си сложи контактните лещи.

— Питър Форчън — осведоми я Айона. — Не е ли приятно да видиш Питър с красива млада жена под ръка, вместо със скучен черен чадър?

— Много е хубава — с не скрита завист рече Картър, новият приятел на Бет. — Все пак, коя е?

— Точно там е въпросът — отвърна Саманта. — Изглежда никой не знае. Включително и тя самата.

— Шегуваш ли се? — попита Картър.

Айона наблюдаваше как Адам следи с поглед Лора.

— Не. Говоря напълно сериозно.

 

 

По време на обяда Адам полагаше големи усилия, за да не поглежда към масата на Лора и Пит, които бяха само на няколко метра от него. При влизането си и двамата му бяха отправили по една приятелска усмивка, а след това като че ли бяха изцяло погълнати от разговора си. Погледът на Адам обаче неволно се насочваше към тях. Днес Лора бе особено очарователна. Пак беше облякла зелената лятна рокля, която той лично бе избрал. Обзе го раздразнение и обида, че я носеше, за да обядва с друг.

— Ще си поръчаш ли десерт, скъпи? — попита Саманта. — Келнерът чака.

Адам се закашля.

— Десерт ли? Да. С удоволствие.

— Какво ще обичате, сър? — запита учтиво келнерът.

— Ами… Не зная. Какво ще ми предложите?

— Специалитетът на заведението е ябълков пай. Горещо ви го препоръчвам.

Погледът на Адам се стрелна към Лора, която се смееше на някаква фраза на Пит. Изведнъж мрачният и надут Пит се бе превърнал в сладкодумен кавалер. И дори имаше нахалството да прегърне Лора. Е, всъщност, облегалката на стола й.

— Ябълков пай ли? Разбира се. Обичам ябълков пай. И то с колкото може повече ябълки.