Елиз Тайтъл
Адам и Ева (12)

Единадесета глава

— Добър вечер, господин Форчън — отправи приятелски поздрав към Адам администраторът в хотел „Медисън“. — Ще искате ли стая за тази нощ или ще отседнете в апартамента при брат си?

Адам бе още в смокинг, тъй като идваше направо от благотворителния търг. Той изгледа озадачено служителя.

— Брат ми е тук? В апартамента си? Администраторът започна да подозира, че е направил гаф.

— Сам ли е? — продължи Адам.

— Сър? — Мъжът се престори, че не разбира, но вече съзнаваше, че е направил голяма глупост.

— Госпожица Ашли при брат ми ли е? — поясни Адам със заплашителен тон.

— Вижте, господин Форчън, госпожица Ашли… Не пристигна с брат ви. Тя дойде по-рано. Преди около… три часа.

— А кога пристигна брат ми?

— Ами, чакайте да си спомня. Мисля… преди около час.

Адам кипеше от гняв. Значи затова Лора бе отказала да отиде с него на благотворителния търг. Не е била нито изтощена, нито притеснена от външния си вид. Просто е имала любовна среща. И то не с кого да е, а с брат му, Пит.

Но защо ли се учудвам, запита се Адам и си спомни сцената в кабинета на Пит, когато Лора беше легнала на канапето, а брат му се беше надвесил над нея. Какъв глупак съм бил! Да повярвам, че между тях няма нищо. И колко хитро ме накараха дори да се почувствам виновен.

Сега вече всичко му стана ясно. През цялото време Лора го бе сравнявала с Питър. Разбира се, Адам знаеше, че е успял да я впечатли и да й завърти главата, но нали през цялото време тя бе объркана от своите чувства? Не се ли чувстваше неудобно от екстравагантния му начин на живот? Не беше ли изразила тревогата си, че той е прекалено богат за нея? Нима Лора не предпочиташе да стъпва здраво на земята? Точно като брат му. Разумният, стъпил здраво на земята, Питър Форчън.

Разбира се, мислеше Адам, Пит притежава всички необходими качества, които ми липсват — стабилност, зрялост, чувство за отговорност. Качества, които явно привличат Лора. Пит не я е ухажвал с полети до Сан Франциско, фантастични яхти и скъпи дрехи. Било е достатъчно просто да бъде уравновесен, разумен, сериозен…

Почакай малко, каза си той. Може би трябва първо да помислиш няколко минути. Напоследък импулсивността ти донесе доста неприятности. Може би твърде бързо стигаш до изводите… До погрешните изводи, помисли с надежда той.

Адам прекоси фоайето и застана пред вратите на асансьорите. На стената, между два от тях, бе закачена реклама на бара на хотела със стрелка, която сочеше към другия край на фоайето. Той се загледа в рекламата, като че беше Божи знак. Може би щеше да е по-разумно да отиде в бара, да си поръча един коняк и да опита да проумее всичко, което се бе случило. Хареса му идеята да прояви разум, за разлика от всеки друг път. Та дори само за да докаже на себе си и на Лора, че досадникът Пит не е единственият разумен от братята Форчън.

 

 

— Опитвам се да бъда разумна, Пит. Точно затова не се отказвам да преследвам целта си.

— Съвсем нормално е да си разстроена, но съм сигурен, че мога да се справя с този Дел Монте. Освен това, ти дори не си сигурна дали Адам ще се срещне с него, а изобщо не се знае дали ще го наеме.

— Да беше видял само гузния му поглед, когато госпожа Сондърс му предаде бележката от Айона — възрази Лора.

— Ами тогава просто му кажи онова, което си му казвала и досега, че още не си готова да… се ровиш в миналото си.

Тя се изсмя дрезгаво и веднага след това опита да спре сълзите си.

— Той няма да ми каже, че е решил да се срещне с частен детектив. Но беше неизбежно. Сигурна съм, че от самото начало приятелите му са го убеждавали да провери коя съм.

— Ще поговоря с него — успокои я Пит. — Ще направя всичко възможно…

— Моля те, Пит. Стой настрана от тази история. Вече съм го решила. Не само заради частния детектив, но и… заради всичко. Ако не беше станала тази бъркотия в компанията, още тогава щях да си тръгна. Когато в Сан Франциско написах на Адам, че заминавам, наистина смятах да го направя. И не съм променила намерението си. Затова не прави раздялата още по-тежка — Тя го погледна тъжно. — Бях глупачка и ужасно се срамувам от себе си.

Пит приближи до нея и я хвана за раменете.

— Не се обвинявай. Ти обичаш Адам и знаеш много добре, че и той те обича. Нали само това има значение?

Тя се отпусна на канапето. Чувстваше се изтощена и победена.

— О, Пит, нека поне веднъж бъдем честни пред себе си. Всички искахме нещо повече от една щастлива, но кратка история. Баба ви искаше да отмъсти на сина си за онази налудничава тонтина и бе твърдо решила, че трябва да има правнуци. Колкото до теб, Тру и Тейлър…

— Почакай. Ако мислиш, че аз и братята ми сме искали единствено да отнемем дела на Адам, грешиш. Всички искахме Адам да… порасне, да поеме някаква отговорност, да осъзнае, че не бива да пропилява живота си. Би било трагично човек с неговия ум, талант и способности да си губи времето в празни забавления, да няма никакви амбиции, никакви мечти и цели. Освен това всички мислехме, че ти ще бъдеш най-хубавото нещо в живота му. И излязохме прави. Адам го знае. Нашето семейство бе взело присърце интересите и на двама ви.

— Излиза, че аз съм виновна — въздъхна Лора. Аз също имах скрити подбуди в тази игра.

— Зная какво ще кажеш. — Пит изведнъж се усмихна приятелски.

— Наистина ли?

— Мислиш, че си го направила, за да дадеш урок на Адам — отвърна меко той.

Тя затвори очи, но не успя да спре сълзите си и прошепна:

— Да.

— А сега кой е нечестен? — попита нежно Пит, извади носна кърпичка, седна до нея и внимателно изтри сълзите й.

— Какво искаш да кажеш? — отвърна тя и отвори очи. — Аз наистина исках… да му го върна.

— Ти не си нито коварна, нито отмъстителна — възрази Пит. — Остави това на жени като Саманта Макфий и Айона Пул. Разбира се, ти си била убедена, че това е причината. Може би дори си успяла да си повярваш. Но все пак дълбоко в себе си знаеш, че не е така.

— Не е вярно! — Думите й прозвучаха неубедително не само за Пит, но и за самата нея.

— Баба ми и Тру ми разказаха най-подробно как още първата вечер си се хвърлила в обятията на Адам. Било е любов от пръв поглед.

— Онази вечер беше… вълшебна. Като сън. Пепеляшка на бала.

— Пепеляшка и очарователният принц. Точно като в приказката.

— Приказката свърши, Пит. — В очите й се появи решимост. — Удари дванайсет, каляската е тиква, а аз съм… Аз съм…

— Ти си всичко, което Адам мисли, че си. Топла, любяща, свеж полъх в живота му. Погледни го само. Виж колко много се е променил, откакто ти, като по чудо, се появи в живота му.

— Не беше никакво чудо. Там е проблемът.

— Грешиш. Онова, което направи с Адам, е чудо. Накара го да разбере кое е наистина важно за него. Ти си невероятна жена. И точно затова той те обича. Точно затова е само въпрос на време да разбере, че любовта му към теб е по-важна от някаква налудничава тонтина. Съвсем скоро ще го осъзнае, независимо от вътрешната му съпротива.

— А след това? — изхлипа тя и рязко се изправи.

— След това, разбира се, ще се ожените. И ще заживеете щастливо.

— Не. Вече не мога да се омъжа за него. Дори той да го поиска, в което се съмнявам. Не се е променил толкова много. Все още изпитва голямо удоволствие от привилегията да носи името Форчън и да е баснословно богат. — Тя отмести поглед встрани. — И освен това, грешиш за мен, Пит. Аз… Наистина исках да му го върна. Наистина исках… да му причиня болка. Така както някога той постъпи с мен.

— Добре де, искала си — каза Пит, тъй като не желаеше да води безсмислен спор. — Искала си. Минало време — подчерта той. — Ти сама се изрази така. Освен това, ако все още е вярно, ти щеше да продължиш играта, докато накараш Адам да ти направи предложение и след това щеше да захвърлиш истината в лицето му. Тогава би могла наистина да му причиниш болка. А какво правиш вместо това? Бягаш. Защо? Защото няма да понесеш той да разбере истината, тъй като знаеш колко ще го заболи. Добре де, може наистина да го заболи малко. Но както сама каза, Адам си го заслужава. Сигурно ще се ядоса и няма да е на себе си за известно време, но когато осъзнае…

— Ще ме намрази, Пит. Може ли да изпита нещо друго, освен омраза, щом разбере за измамата? През тези няколко седмици той непрекъснато се възхищаваше от моята… честност, гледаше на мен като на невинно и чисто създание.

— Но ти наистина си невинна и чиста — настоя Пит.

— Не — изплака тя с болка в гласа. — Вече не съм. — Седна отново на канапето и закри с длани лицето си. — Може би, ако той бе… по-различен. Искам да кажа, същият като преди. Да, само ако можеше да бъде такъв… какъвто го помнех. Тогава нямаше да се стигне дотук. Нямаше да си позволя да… се чувствам така. Но… се оказа, че той е всичко, което искам. Проклет да е! Мразя го за това. — От очите й отново рукнаха сълзи.

— Мисля, че в тази ситуация баба ми би казала: „Довери се на сърцето си, а не на ума“. — Пит замълча. — И все пак мисля, че ако му кажеш истината…

— Да му кажа истината?! Не мога. Не мога да го погледна в очите. Не искам никога да узнае, че съм го предала. Така е по-добре. И за двама ни. Поне ще ни останат… хубавите спомени. А с времето дори тези спомени ще избледнеят в съзнанието му. Вероятно доста скоро. — Тази мисъл я разстрои повече, отколкото бе предполагала. — Това е един от талантите на Адам — промърмори тя, като направи неуспешен опит думите й да прозвучат небрежно.

— Не, спомените му няма да избледнеят — натърти Пит. — Не и този път. Той никога няма да те забрави.

— О, Пит, наистина ли мислиш така? — Тя сграбчи ръката му, но преди да получи отговор, рязко извърна глава — Не, по-добре е да си мисля, че ще ме забрави. Не постъпвай така с мен, Пит. — Беше се вкопчила в него като удавница. — Обещай ми, че никой от вас никога няма да каже истината на Адам. Нека си мисли, че тайнствената му любов просто е изчезнала. Сигурно ще реши, че паметта ми се е върнала и съм била принудена да възобновя предишния си живот. Каквото и да си мисли, ще е по-добре от истината. Трябва да ми обещаеш, че той никога няма да научи. Дължиш ми поне това.

Забелязал решителния й поглед, Пит разбра, че няма смисъл да я разубеждава и въздъхна.

— Права си. Дължа ти поне това. Дължа ти много повече.

 

 

Барманът попита Адам дали иска още един коняк. Адам сведе очи към преполовената си чаша и поклати глава.

— Проблеми? — попита барманът.

— Какво? — Адам се взря с празен поглед в пухкавия оплешивяващ мъж зад бара.

— Приличате на човек, загубил най-добрия си приятел. — В гласа му имаше едновременно и любопитство и загриженост. Адам се усмихна кисело. — Казвам се Кен. — Барманът избърса дясната си ръка в престилката и я протегна.

— Адам. — Той пое ръката му. — И май в края на краищата ще изпия още един — добави той и кимна към чашата си.

Докато барманът му наливаше, Адам го наблюдаваше внимателно.

— Вярваш ли в приказки, Кен?

— Зависи от приказката. Едно ще ти кажа: в този живот трябва да вярваш в нещо.

— Ти в какво вярваш? — Адам бе изненадан от любопитството си към отговора на този напълно непознат човек.

— Аз ли? Вярвам в любовта, Адам. Както казваше мама: „Не дрехите правят човека, Кени, а любовта. Любовта…“

— … движи света — довърши Адам с леко циничен тон.

— Точно така. — Кен не обърна внимание на тона на Адам.

— А когато всичко започне да ти се изплъзва? Когато се окаже, че жената, която обичаш, е влюбена в друг? — Цинизмът беше изчезнал и беше останала само тъга.

— Това ли ти се е случило? Момичето ти е тръгнало с друг?

— С брат ми.

— Лоша работа — поклати глава Кен и сви устни.

— Е, не съм… съвсем сигурен — добави Адам. Все още не искаше да повярва. — Тя ми каза… Че ме обича.

— Убедително ли звучеше?

— Много убедително — не можа да сдържи усмивката си Адам.

— Може би трябва да й вярваш. — Кен също се усмихна.

Адам дълго мисли над думите на бармана. След това отмести недокоснатата чаша коняк, плати сметката, остави щедър бакшиш, стисна ръката на Кен — този път с благодарност — и излезе от бара.

Точно когато Адам си тръгваше от бара, брат му и Лора излизаха от хотела и се качваха в колата на Пит. Адам влезе във фоайето с твърдото убеждение, че Пит е дошъл само за да поговорят делово. Сигурно е искал да научи подробностите за днешните преговори.

Адам натисна бутона на асансьора. Щеше да се качи, да обясни на Пит, че Лора би могла да му разкаже всичко утре сутринта, да го изпрати и да прекара фантастична нощ с любимата си.

Е, значи все пак вярваше в приказки.

 

 

След десет минути Адам бе отново във фоайето. Изглеждаше озадачен и объркан. Отправи се към служителя на рецепцията, който го изгледа доста притеснено.

— Никой не отговаря в апартамента на брат ми — каза Адам.

— Да, сър.

— Забравил съм ключа, който ми беше дал. Бих искал да вляза, за да се уверя… че всичко е наред.

— Мога да ви дам ключа, но… — Служителят се изкашля. — Мисля, че няма да намерите никой, господин Форчън.

— Никой ли? — вдигна вежди Адам.

— Да, господин Форчън.

— Да не искате да кажете, че са излезли?

— Да, господин Форчън.

— Заедно?

По челото на служителя изби пот. Като тихичко се молеше да не стане скандал, той кимна леко.

— Кога? Кога излязоха?

— Ами… Съвсем скоро, господин Форчън. Преди около… петнайсет минути. А може и по-малко. Може би… ще успеете… да ги настигнете… ако побързате.

— Казаха ли къде отиват?

— Ами… Не. Но може би портиерът…

Адам се обърна кръгом и се насочи към изхода. Портиерът не можа да му каже нищо повече от това, че са излезли заедно и са се качили в кадилака на Пит.

 

Наближаваше полунощ, когато Адам се върна вкъщи. И щом видя, че колата на Пит е на мястото си в големия гараж, въздъхна с облекчение. Значи Пит и Лора се бяха прибрали у дома здрави и читави. На сутринта щеше да разбере какво ги бе накарало да се върнат от хотела.

Когато стигна до площадката на втория етаж, той спря за миг и се замисли дали да не се качи до апартамента, в който бе отседнала Лора. Само за да й пожелае лека нощ. Но се чувстваше прекалено изтощен и се отказа.

 

На следващата сутрин в седем и половина Адам беше вече в трапезарията. Стаята бе празна. След малко Лили, прислужницата на Джесика, влезе с поднос пресни кифлички.

— Аз ли съм първи? — попита Адам.

Брат ви, Пит, излезе преди около двайсет минути, а баба ви още не е слязла.

— А Лора?

— Не съм я виждала — сви рамене Лили и излезе.

Адам отпи няколко глътки кафе, взе една кифличка и тръгна към апартамента на Лора, тъй като реши, че се е успала. Почука на вратата. Отговор не последва.

Почука по-силно, но резултатът беше същият. Натисна дръжката и с изненада откри, че вратата е отключена. Прекоси хола и силно почука на спалнята.

— Събуди се, красавице. Очаква ни още един ден на кръглата маса.

Отвътре не се чуваше нито звук. Той рязко отвори вратата.

— Лора? Лора, наближава осем. Трябва да…

Той млъкна и се закова на място, когато видя, че леглото е празно. И идеално оправено.

Така, каза си веднага той, преди въображението му да е успяло да нарисува някои доста неприятни картинки. Значи тя е станала рано, облякла се е, оправила си е леглото и е излязла с Пит. Прислужничката просто не я е видяла.

Откъм хола се дочу шум. Адам се втурна натам с надеждата да види Лора.

Но не беше Лора, а баба му.

— А, ето къде си бил, Адам.

— Въпросът е — каза рязко Адам, — къде е Лора?

— Опасявам се, че си е тръгнала, скъпи.

— Искаш да кажеш, че е тръгнала заедно с Пит към компанията?

— Не, Адам — отвърна Джесика след кратко мълчание.

Буца заседна на гърлото му.

— Леглото й е оправено. Значи не е спала тук, нали?

С присъщата за нея прямота, Джесика леко поклати глава.

Адам се изпълни с такава ярост, че за миг изгуби равновесие и сграбчи облегалката на канапето, за да не падне.

— Копеле — извика, без да пуска облегалката. — Само да ми падне. Защо, по дяволите, не са останали в хотела? Защо е трябвало да я връща тук и да спи с нея под моя покрив?

Джесика изгледа изумено внука си.

— Какво, за Бога, искаш да кажеш, Адам? Лора и Пит? Да спят заедно?! Не говори глупости.

Адам бе шокиран по-скоро от тона, отколкото от думите на баба си.

— Снощи са били в апартамента на Пит — измърмори притеснено той. — Излезли са заедно. Портиерът е видял как Лора се качва в колата му. Когато се прибрах, кадилакът беше тук. Значи Пит и Лора са се върнали вкъщи.

Очите на Джесика се изпълниха със съчувствие.

— Питър се е върнал… — последва продължително мълчание — … след като е оставил Лора на летището — довърши тя.

Отново му направи впечатление тонът й. Той гледаше баба си като зашеметен.

— Тя… е заминала?

Джесика кимна, без да сваля очи от него.

— Съжалявам, Адам.

— Къде е отишла?

— Не зная.

— Пит сигурно знае — каза той и тръгна към вратата.

— Адам — извика Джесика.

Той спря и се обърна към баба си. Тя се усмихна тъжно.

— Може би е решила, че така е най-добре.

 

Адам влетя в приемната точно когато Пит се готвеше да влезе в залата за заседания, където го очакваха Грант Симънс и групата му, за да уточнят последните подробности по споразумението.

— Искам да говоря с теб — каза заплашително Адам.

Госпожа Сондърс, която заради преговорите бе дошла по-рано, побърза да впери поглед в клавиатурата на компютъра.

— Радвам се, че си тук. — Пит не изглеждаше впечатлен от тона на брат си. — Сигурен съм, че Симънс ще предпочете да довърши работата с теб. По необясними за мен причини, вие двамата се разбирате отлично — усмихна се кисело той.

Адам не отвърна на усмивката му.

— Къде е тя?

— Добре, почакай малко. — Питър го изгледа замислено. — Ще уведомя Симънс, че ще закъснееш няколко минути. — Преди Адам да възрази, Пит се шмугна в залата за заседания и след около половин минута се появи отново. — Да отидем в моя кабинет? — предложи и тръгна.

Адам го последва безмълвно.

— Къде е тя? — запита отново щом затвори вратата.

Питър бе побързал да седне зад бюрото си, тъй като искаше между него и брат му да има някаква по-солидна преграда.

— Не зная, Адам.

— Без номера, Пит. Ти си я закарал на летището.

— Така е. Оставих я на аерогарата, но тя не ми каза закъде заминава.

— Не ти вярвам.

— Съжалявам, Адам. Даде ми ясно да разбера, че не иска абсолютно никой — включително и аз — да знае къде отива. — Той замълча. — Може би така е най-добре.

Адам гневно се приближи към огромното махагоново бюро и удари с юмрук по него.

— Снощи проведохте доста дълъг и задушевен разговор в апартамента ти. Или приказките са били по-малко, отколкото си мисля? — каза той, задъхвайки се от ярост. Пит занемя, смаян от намека. — Е, за какво си говорихте? — попита Адам, след дълго напрегнато мълчание.

— Разни неща. По работа — притеснено отвърна брат му.

— Глупости. Какво се случи, Пит? Тя възвърна ли си паметта? Кажи ми! Ще го преживея. Просто искам да зная. Имам право да зная, дявол да го вземе!

— Няма нищо за казване. Спомена само, че имала намерение да замине веднага след като се върнала от Сан Франциско. Че ти си знаел. И затова… заминаването й нямало да те изненада.

— Тя каза, че ще остане, докато приключат преговорите.

— Заяви, че… Оттук нататък можеш да се справиш сам.

— Какво друго? — попита настойчиво Адам.

— Всъщност нищо особено. Беше… разстроена.

— Разстроена?

— Разбира се, че беше разстроена. Тя е влюбена в теб, идиот такъв!

— Тогава защо избяга от мен?

Пит понечи да каже нещо, но се отказа. След това промърмори:

— Ще имате прекрасни спомени. — И в същия момент изпита страх, че Адам ще се нахвърли върху него.

Но вместо да го удари, брат му се обърна кръгом и излезе с трясък от кабинета. Озова се лице в лице с Грант Симънс, който стоеше пред машината за газирана вода в приемната и си наливаше в хартиена чаша. По изражението му разбра, че младежът е чул по-голямата част от разговора му с Пит.

Адам спря за момент, изгледа го мрачно и тръгна право към изхода.

Грант вдигна очи към тавана.

— Жени — каза философски той. — Винаги те улучват в онази част на тялото, която никога не можеш да поддържаш във форма — сърцето.