Р. А. Салваторе
Изгнание (8)

7
Многопочтенния надзирател

— Благодарим ви, че дойдохте, многоуважаеми надзирателю — каза един от свиърфнеблите, събрали се пред вратата на малката стаичка, в която държаха затворника. Всички старейшини се поклониха, когато надзирателят се приближи.

Белвар Дисенгалп потрепери при официалния поздрав. Така и не привикна с всичките лаври и слава, с които го кичеха от онзи ужасен ден преди десет години, в който мрачните елфи откриха миньорската им бригада в тунелите на изток от Блингденстоун, в близост до Мензоберанзан. Зверски осакатен и почти мъртъв от загубата на кръв, Белвар се бе завърнал в своя град като единствения оцелял от цялата група.

Събралите се гномове се отдръпнаха от Белвар, за да му позволят да огледа добре стаята и мрачния елф. За затворниците, приковани към стола, кръглото помещение представляваше една съвсем обикновена, изградена от солиден камък, стаичка само с един изход — тежката и обкована с желязо врата. Но в килията имаше прозорче, прикрито и от двете страни със звукова и зрителна измама, която позволяваше на пазачите да наблюдават затворника през цялото време.

За кратко Белвар остана загледан в Дризт.

— Той е мрачен елф — извика надзирателят със силния си, но сякаш разтревожен глас. Гномът не можеше да разбере защо го бяха повикали. — По нищо не се различава от събратята си.

— Затворникът твърди, че ви е срещнал в земите на Подземния мрак — прошепна един доста възрастен свиърфнебъл и сведе глава, докато изрече следващите си думи — В деня, в който претърпяхте ужасната загуба.

Белвар отново потрепери при споменаването на онзи ден. Колко ли пъти трябваше да го преживява на ново?

— Може и да е — отвърна той и повдигна рамене. Не мога да различавам мрачните елфи, а и нямам голямо желание да го правя.

— Съгласен съм — каза другият старейшина. — Всичките си приличат.

Когато лукавият гном заговори, Дризт обърна лицето си настрани — точно срещу тях, — макар че не можеше нито да ги чуе, нито да ги види през каменната илюзия.

— Може би можеш да си спомниш името му, надзирателю — предположи друг гном и замълча, забелязал внезапния интерес, който бе проявил Белвар към мрачния елф.

В овалната стая нямаше светлина, а при тези условия очите на съществата с инфрачервено зрение светеха ярко. Обикновено тези очи изглеждаха като точици от червена светлина, но с Дризт До’Урден не беше така. Дори и в инфрачервения спектър очите на този мрачен елф изглеждаха ярко лилави.

Белвар помнеше тези очи.

— Магга каммара — прошепна той. — Дризт!

— Ти наистина го познаваш! — извикаха в един глас няколко свиърфнебли.

Белвар вдигна ръцете си, останали без китки — едната завършваше с острие на кирка, а другата — с чело на чук.

— Този мрачен елф, този Дризт — запъна се той, докато се опитваше да им обясни, — той е отговорен за състоянието ми!

Няколко свиърфнебли помислиха, че надзирателят е разгневен от спомена за загубата на ръцете си и зашепнаха молитви за обречения елф.

— Значи решението на крал Шниктик остава — каза един от тях. — Мрачният елф трябва да се екзекутира моментално.

— Но той, този Дризт спаси живота ми — повиши тон Белвар. Всички насочиха недоверчивите си погледи към него, когато продължи: — Заповедта да отрежат ръцете ми не беше негова. Той поиска да се завърна в Блингденстоун, за да разкажа какво се случва на безразсъдните гномове, пристъпили във владенията на мрачните елфи. Но още тогава аз разбрах, не изрече тези думи, за да ме предпази от злите си събратя. Знам, че зад тях се криеше една истина — милосърдието!

* * *

Час по-късно Дризт беше навестен от един от съветниците свиърфнебли — този, който знаеше езика му и с когото бе разговарял по-рано.

— Кралят заповяда да бъдеш екзекутиран — заяви направо гномът, веднага щом се приближи до каменния стол.

— Разбирам — опита се да запази спокойствие Дризт. — Няма да се противя на решението ви — каза той, погледна към оковите си и добави. — Не че бих могъл.

Гномът мълчеше, загледан в непредвидимия си затворник — за миг не се съмняваше в неговата искреност. Преди да продължи, за да му разкаже събитията от деня, Дризт довърши мисълта си.

— Бих ви помолил само за една услуга — каза той. Старият свиърфнебъл не го прекъсна — беше любопитен да узнае молбата на този необикновен мрачен елф.

— Пантерата — обясни затворникът. — Ще видите — Гуенивар е безценна спътница и е наистина добра приятелка. Когато си отида от този свят, моля ви направете всичко възможно тя да попадне в ръцете на достоен господар — на Белвар Дисенгалп, може би. Добри гноме, умолявам ви да ми обещаете.

Старейшината поклати голата си глава, но не за да откаже на молбата — просто не можеше да повярва на очите и ушите си.

— Кралят съжалява, че ще постъпи така, но не можеше да поеме риска да ви държи жив — сериозно каза той, после широката му уста се разтегли в още по-широка усмивка. — Но положението се промени!

Дризт наклони въпросително глава — не смееше да се надява.

— Надзирателят ви помни, мрачни елфе — заяви гномът. — Най-почитаемият надзирател — Белвар Дисенгалп — се застъпи за вас и ще поеме отговорността за вашия престой тук!

— Значи… няма да умра?

— Не… освен ако не ни принудиш да те убием.

— И ще ми разрешите да живея сред вас? В Блингденстоун? — едва изрече въпроса си Дризт.

— Само това ни остава да решим — отвърна гномът. — Белвар Дисенгалп се застъпи за теб, а това значи много. Ще живееш с него. А дали положението ще се промени или не… — той не довърши изречението си, а само сви рамене.

Дризт беше свободен. Навън го придружаваха няколко стражи, но въпреки това разходката из пещерите на Блингденстоун обнадежди мрачния елф. Всичко в града на свиърфнеблите изглеждаше толкова различно от Мензоберанзан. Мрачните елфи бяха превърнали своята пещера в безмерно красиво произведение на изкуството. Градът на гномовете също беше красив, но се отличаваше с постройките си от естествен камък. Мрачните елфи смятаха, че пещерата на Мензоберанзан им принадлежи. Оформяха я и я красяха по свой собствен вкус, докато свиърфнеблите приемаха неподправения облик на своя град.

Блингденстоун не можеше да се сравнява по необятност с пещерата на елфите. Таванът й беше толкова висок, че не се виждаше; на големи разстояния един от друг се издигаха прекрасни замъци — затворени укрепления, зад които се помещаваха домовете на фамилиите в града. Домът на свиърфнеблите беше самата пещера. Целият комплекс зад огромните каменни врати, обковани с метал, представляваше една-единствена структура — укритие от вечно дебнещите опасности на Подземния мрак. Всичко изваяно и построено в Блингденстоун също беше различно — подпорните стени и дългите балкони бяха заоблени, гладки и плавно извити. В Мензоберанзан всичко бе ъгловато и остро като върховете на сталактитите. Из мрачния град се виеха улички, а терасите сякаш надничаха злокобно отвсякъде. Дризт си мислеше, че и двата града се отличаваха с характеристиките на расата, която ги обитаваше. Единият беше ръбест, а другият мек като чертите и сърцата — както си ги представяше мрачният елф — на неговите обитатели.

Домът на Белвар се намираше в едно закътано ъгълче на една от по-отдалечените пещери. Къщичката беше малка и каменна, построена около входа на една още по-малка пещерка. За разлика от повечето жилища на свиърфнеблите, това на Белвар разполагаше с врата. Един от гномите, охраняващи Дризт, почука на нея с дръжката на боздугана си.

— Приемете почитанията ни, многоуважаеми надзирателю! — извика той. — Доведохме мрачния елф по заповед на крал Шниктик.

Арестантът забеляза почтителния тон, с който охраната се обръщаше към Белвар. В онзи ден, преди повече от десет години, се беше уплашил за него. Чудеше се дали това, че Дайнин бе отрязал ръцете на злочестия гном не беше по-жестоко, отколкото да го убие. Осакатените трудно се справяха със суровата действителност на Подземния мрак.

Каменната врата се отвори и Белвар поздрави гостите си. Погледът му веднага се спря върху Дризт. Очите им се срещнаха по същия начин както преди десет години, точно преди да се разделят.

Мрачният елф видя тъгата в очите на надзирателя, но тя не беше изместила храбрата му гордост, макар и донякъде да я бе помрачила. Дризт не искаше да поглежда към осакатените му ръце — това щеше да събуди още неприятни спомени от онзи ужасен ден, но несъзнателно сведе поглед надолу по пълничкото тяло на Белвар към отпуснатите му ръце.

Забравил за страховете си, Дризт зяпна от учудване. Челото на чук, изработен от митрил, беше идеално прикрепено към дясната китка на Белвар. По повърхността му бяха гравирани сложни, но много красиви руни, изображения на земен дух и на няколко същества, каквито Дризт никога не беше виждал.

Приспособлението, прикрепено към лявата ръка на надзирателя не беше по-малко впечатляващо. То представляваше кирка от митрил, също гравирана с различни руни и изображения, от които най-впечатляващ беше летящият дракон, реещ се върху сплесканото острие на инструмента. Дризт можеше да усети магията в ръцете на гнома и разбра, че много други свиърфнебли — занаятчии и магьосници — бяха участвали в усъвършенстването на тези две приспособления.

Белвар позволи на елфа да разгледа новите му митрилни ръце, после отбеляза:

— Полезни са.

— Красиви са — прошепна Дризт, като говореше не само за чука и кирката. Инструментите наистина бяха прекрасни, но инкрустациите по тях бяха неописуеми. Ако един мрачен елф се завърнеше в Мензоберанзан, осакатен по такъв начин, той щеше да бъде отритнат, изхвърлен от собственото си семейство и принуден да се скита бездомен, докато някой негов сънародник не сложи край на мъките му. В обществото на мрачните елфи нямаше място за слаби и недъгави, но тук свиърфнеблите явно приемаха Белвар и се грижеха за него по най-добрия начин.

Дризт вдигна глава и погледна надзирателя в очите.

— Ти ме помниш — каза той. — Страхувах се, че…

— По-късно ще поговорим, Дризт До’Урден — прекъсна го гномът и на езика на свиърфнеблите се обърна към стражата: — Свободни сте да си вървите, ако сте изпълнили задълженията си.

— Както наредите, много почитаеми надзирателю — отвърна един от тях. Дризт забеляза как, като чу титлата си, Белвар леко потръпна. — Кралят ни изпрати не само като охрана, но и като ваши придружители, докато не разберем истината за този мрачен елф.

— Вървете си тогава — отвърна надзирателят, а силният му глас се бе извисил почти яростно. — Отдавна знам истината за този елф — добави той и се обърна към Дризт. — Нищо не ме заплашва.

— Простете многоуважаеми…

— Извинени сте — отвърна рязко Белвар, разбрал, че гномът от охраната се кани да възрази. — А сега си вървете. Застъпил съм се за него, сега той е моя грижа и няма от какво да се страхувам.

Придружителите на Дризт се поклониха ниско и бавно се оттеглиха. Белвар покани мрачния елф да влезе през вратата, после леко го обърна, за да може да види гномовете от охраната, които застанаха на пост до близките сгради.

— Прекалено много се тревожат за здравето ми — сухо отбеляза надзирателят на езика на мрачните елфи.

— Трябва да сте благодарен, че така се грижат за вас — отвърна Дризт.

— Не съм неблагодарен! — ядоса се Белвар и ярка червенина заля лицето му.

Дризт прозря истината в тези думи. Гномът не беше неблагодарен — това беше вярно. Той просто не смяташе, че заслужава цялото това внимание. Мрачният елф запази разсъжденията за себе си, не искаше да смущава повече гордия свиърфнебъл.

Домът на Белвар не беше богато обзаведен. Имаше само една каменна маса, един стол, няколко полици с наредени по тях гърненца и стомни, и камина, преградена с желязна решетка. В задната стаичка — тази, която се намираше в по-малката пещера — зад грубо издялания й вход, се помещаваше спалнята на надзирателя. Тя беше съвсем празна, с изключение на хамака, простиращ се от едната стена на стаята до другата. Съвсем нов хамак, приготвен за Дризт, бе проснат на земята. На стената, в дъното на помещението, висеше окачена кожена куртка, обшита с халки от митрил, а под нея имаше струпана цяла камара чували и кесии.

— Ще го окачим в другата стая — каза Белвар и посочи към хамака със своята ръка — чук. Дризт тръгна, за да го донесе, но надзирателят закачи мрачният елф с кирката си и го обърна към себе си.

— По-късно — обясни му той. — Първо ще ми разкажеш защо си дошъл — гномът спря погледа си върху изпокъсаните дрехи на Дризт и огледа мръсното му, изподраскано лице. Личеше си, че елфът е прекарал дълго време навън из тунелите. — Ще ми кажеш и откъде идваш — налага се да ми кажеш.

Мрачният елф седна тежко на каменния под и се облегна на стената.

— Дойдох тук, защото нямаше къде другаде да ида — честно си призна той.

— Кога напусна града си, Дризт До’Урден? — попита го меко Белвар. Дори и когато шепнеше, силният глас на гнома сякаш звънтеше с чистотата на добре настроена камбана. Елфът се възхищаваше на емоционалния му диапазон и на това как успяваше да внуши искрено състрадание или страхопочитание само с лека промяна на тембъра.

Дризт повдигна рамене и се загледа в тавана, а в съзнанието си се връщаше далеч в миналото.

— Преди години. Изгубих представа за времето — промълви той и погледна към гнома. — Времето няма голямо значение в необятните проходи на Подземния мрак.

По опърпания вид на елфа си личеше, че казва истината, но въпреки това възрастният надзирател се учуди. Той се приближи към масата в средата на стаята и седна на столчето. Белвар бе виждал Дризт в битка, беше видял как мрачният елф победи земен дух, а това не беше никак лесно! Но ако казваше истината, ако наистина бе оцелял сам в земите на Подземния мрак толкова години, тогава надзирателят му дължеше много по-голямо уважение, отколкото изпитваше към него сега.

— Разкажи ми за приключенията си, Дризт До’Урден — подкани го Белвар. — Искам да знам всичко за теб, за да мога да разбера по-добре желанието ти да дойдеш в града на най-големия враг на твоята раса.

Дризт доста помълча — чудеше се как и откъде да започне. Вярваше на Белвар Дисенгалп, а и нима имаше друг избор? Но не беше сигурен, че той ще разбере това, което го бе накарало да остави сигурността, която му предлагаше Мензоберанзан. Нима Белвар, който живееше в такова задружно и приятелски настроено общество, можеше да разбере колко отвратително място бе Мензоберанзан? Дризт се съмняваше, но… нима имаше друг избор.

И така Дризт тихичко разказа последните десет години от живота си на възрастния свиърфнебъл. Разказа му за предстоящата война между дома До’Урден и дома Хюнет, за срещата си с Масой и Алтън, за това как се бе сдобил с Гуенивар, за жертвоприношението на Закнафейн — баща, учител и приятел на Дризт, и за решението си да остави своя народ и злата му богиня Лот. Надзирателят разбра, че елфът говори за мрачната богиня, която гномовете наричаха Лот, но не се впусна в обяснения за местното наименование на Кралицата на Паяците. Ако Белвар се бе съмнявал в истинските намерения на Дризт през онзи злощастен ден преди години, то сега повярва, че преценката му за него е била правилна. Гномът усети, че се е разтреперил, докато неговият гост му разказваше за живота си в земите на Подземния мрак, за срещата си с василиска и за битката със собствените му брат и сестра.

Надзирателят бе разбрал всичко, макар че Дризт нито му бе споменал за причината да потърси свиърфнеблите, нито за мъката си от самотата и страха, че е започнал да губи истинската си същност и я е заменил с първичните си инстинкти за самосъхранение. Елфът наближи края на разказа си, стигна до последните дни, преди да се реши да влезе в Блингденстоун, и започна да подбира по-внимателно думите си. Все още не бе наясно с чувствата си, страхуваше се, че не знае кой е в действителност, и не беше готов да излага всичко на показ, колкото и голямо доверие да имаше в новия си приятел.

Надзирателят го изслуша внимателно, без да го прекъсва и дори след края на разказа остана мълчаливо загледан в Дризт. Разбираше болката, която му носеха спомените. Не се нуждаеше от повече информация, нито го помоли да му разкаже подробности от личен характер, които елфът нямаше да е готов да сподели.

— Магга каммара — прошепна сериозно възрастният гном.

Дризт надигна глава.

— В името на камъка — обясни значението Белвар. — Магга камара.

— В името на камъка — съгласи се гостът.

Последва дълго и неловко мълчание.

— Интересна е историята ти — тихо промълви Белвар, потупа Дризт по рамото и влезе в долната стаичка, за да донесе хамака. Още преди елфът да е станал, за да му помогне, надзирателят беше закачил новото му легло на кукички, забити в стените. — Спи спокойно, Дризт До’Урден — пожела му Белвар, преди да влезе в стаята си. — Тук нямаш врагове. Няма и чудовища, спотайващи се пред каменната ми врата.

Най-почетният надзирател се оттегли в спалнята си и Дризт остана сам с обърканите си мисли. Чувстваше се неловко, но надеждата му със сигурност се възвръщаше.