Р. А. Салваторе
Изгнание (21)

20
Татко мой

Колко пъти го беше лъгала матрона Малис? Нима Дризт можеше да извлече поне една истина от лъжовната, измамна паяжина, която обгръщаше живота на мрачните елфи. Баща му не беше принесен в жертва на Кралицата на Паяците! Закнафейн беше тук и се биеше пред очите му, размахваше мечовете си така добре, както го помнеше.

— Какво има? — попита Белвар.

— Войнът — едва прошепна Дризт.

— От твоя град ли е, мрачни елфе? — попита Белвар. — Той ли те преследва?

— От Мензоберанзан — отвърна Дризт.

Гномът очакваше да узнае още нещо, но Дризт беше толкова запленен от появата на Закнафейн, че не каза друго.

— Трябва да вървим — заяви след малко възрастният свиърфнебъл.

— И то бързо — добави Трак, който също се бе върнал назад. Сега гласът му звучеше по-уверен, сякаш самото присъствие на приятелите му му помагаше да продължи вътрешната си борба с клюнестото изчадие. — Илитидите прегрупират отбраната си. Много от робите са мъртви.

Дризт малко се отдалечи, така че Белвар да не може да го достигне с кирката си.

— Не — каза равно елфът. — Няма да го оставя!

— Магга каммара, мрачни елфе! — извика гномът. — Кой е той?

— Закнафейн До’Урден — с по-остър тон изкрещя Дризт, ала гласът му изведнъж се сниши почти до шепот: — Моят баща — едва успя да промълви елфът.

Докато Белвар и Трак си размениха невярващи погледи, Дризт беше изчезнал. Той стигна до края на пътеката и се затича нагоре по широката каменна стълба. На най-високото стъпало, сред труповете на злощастните илитиди и роби, озовали се на пътя му, стоеше неживият.

В по-горния край на високата каменна тераса, няколко уплашени илитида бързаха да се отдалечат от зоркия поглед на неживото създание.

Закнафейн се втурна след тях — те тичаха, за да се скрият в своята крепост, а неговият път беше избран предварително. Изведнъж в съзнанието на неживия зазвучаха хиляди магически аларми, които му подсказаха, че е тръгнал в грешна посока и го накараха да се върне при стълбата.

Към него се приближаваше Дризт. След толкова чакане, мигът на удовлетворението, мигът на отмъщението най-накрая беше настъпил!

— Повелителю на меча! — извика младият До’Урден и с лека стъпка побърза да застане до баща си. Сърцето му преливаше от радост, без дори да подозира какво се бе случило със Зак.

Когато Дризт се приближи до него, усети, че нещо в мрачния елф не е както преди. Дали странният блясък в очите му го бе накарал да забави крачка, или пък това, че не бе отвърнал на веселия му поздрав?

Миг по-късно мечът на Закнафейн се насочи към младия До’Урден.

Дризт някак успя да вдигне ятагана си и да парира удара, преди да се е оказал фатален. Объркан, мрачният елф се опита да си внуши, че Закнафейн просто не е могъл да го познае.

— Татко! — изкрещя той. — Аз съм, Дризт!

Неживият не реагира. Единият му меч се гмурна напред, вторият описа широка дъга и започна да се спуска към жертвата, изведнъж обаче, рязко промени посоката си и се насочи право към лицето на Дризт.

Младият елф замахна отдолу с единия ятаган със силата и бързината на опонента си, за да парира движението на първия меч, а с другия замахна встрани, за да отклони второто острие на неживото създание.

— Кой си ти? — с отчаяна ярост попита Дризт.

Върху него започнаха да се сипят удар след удар.

Мрачният елф се бранеше като обезумял, за да отклони смъртоносните оръжия.

Изведнъж Закнафейн се втурна напред и с едно завъртане на меча си успя да задържи ятаганите на сина си от една и съща страна.

Вторият меч на зомбито се спусна застрашително към сърцето на Дризт, към мястото, което елфът вече не можеше да защити с едно умело париране.

На най-ниското ниво на пещерата, в основата на стълбата, Белвар и Трак извикаха от уплаха, мислейки, че с приятеля им е свършено.

Ала триумфът на Закнафейн беше прекъснат изведнъж, нарушен от животинските инстинкти на ловеца. Дризт подскочи право към острието, изведнъж обаче се завъртя и се сниши под смъртоносния меч на неживия. Оръжието го закачи под челюстта и остави болезнена, дълбока рана. Младият мрачен елф с нищо не показа, че е ранен; той отново се изправи и, въпреки наклона на стълбата, успя да възвърне стабилната си позиция. Когато Дризт отново се сблъска с измамника, двойник на баща му, в лилавите очи на младия До’Урден пламна необуздана ярост.

Ловкостта и бързината на Дризт смая дори и приятелите му, които не за пръв път го виждаха в битка. Закнафейн се втурна след жертвата си, но младият мрачен елф се бе изкачил до върха на стълбата и очакваше атаката му.

— Кой си ти? — с леденостуден глас повтори Дризт. — Какво си ти?

Неживото създание изръмжа и яростно се нахвърли срещу целта си. Дризт вече знаеше без всякакво съмнение, че това не е истинският Закнафейн и не изпусна пролуката, открила се в защитата на чудовището. Младият елф се върна в изходната си позиция, отблъсна един удар встрани и замахна към опонента си в мига, в който мина покрай него. Ятаганът разкъса изкусно изплетената митрилна ризница на неживия и се заби дълбоко в белия му дроб. Тази рана можеше да спре всеки смъртен.

Ала Зак не спря. Творението на матрона Малис не си поемаше дъх и не изпитваше болка. То се обърна към Дризт и се ухили толкова злобно, че ако матроната го бе видяла в този момент, щеше да скочи на крака и бурно да аплодира постъпката му.

Застанал на последното стъпало, Дризт зяпна в учудване. Виждаше страховитата и дори смъртоносна рана, която бе нанесъл, но Закнафейн, противно на всякаква логика, продължаваше да се приближава малко по малко, без дори да потръпне.

— Бягай — изкрещя Белвар от първото стъпало. Един великан се спусна към лукавия гном, но Трак се намеси и моментално разцепи с нокти главата на гиганта.

— Трябва да вървим — обърна се клюнестото изчадие към приятеля си свиърфнебъл.

Гласът на Трак беше толкова чист и ясен, че гномът се завъртя на пети и погледна в очите му. Ясно се виждаше, че в този миг същността на печ надделяваше най-силно в душата на клетото създание, откакто бе омагьосано.

— Скалите ме предупредиха, че илитидите се събират в замъка — обясни то, а лукавият гном не остана изненадан от факта, че Трак отново разговаряше с камъка. — Скоро ще излязат — продължи клюнестото изчадие, — и ще убият всеки роб, останал в пещерата.

Белвар не се усъмни в нито една от думите на Трак, но лоялността за него беше по-важна от собствената му безопасност.

— Не можем да оставим мрачния елф сам — през стиснати зъби промълви гномът.

Трак кимна в пълно съгласие и хукна да прогони приближилите се сиви джуджета.

— Бягай, мрачни елфе! Нямаме много време — извика Белвар.

Ала Дризт не чу приятеля си. Беше съсредоточил цялото си внимание върху настъпващия Повелител на меча — чудовището, взело самоличността на баща му. Закнафейн също не изпускаше от очи младия мрачен елф. От всички злини, сътворени от матрона Малис, за Дризт тази беше най-противната. Майка му бе успяла да се погаври с единственото същество, което някога го бе правило щастлив. Младият До’Урден вярваше, че баща му е мъртъв и само мисълта за това го караше да изпитва силна болка.

А сега Малис му бе причинила и това.

Дризт не можеше да понесе повече. Искаше да се бие, да победи това чудовище с цялото си сърце и душа. Неживото същество, създадено само за този единствен миг, желаеше същото.

Нито един от двамата опоненти не видя спускащия се от тавана илитид. Крадецът на мисли се приземи в другия край на каменната платформа, зад гърба на Закнафейн.

— Ела ми, чудовище на матрона Малис — изръмжа Дризт и удари ятаганите си един в друг. — Ела и усети елмазените ми остриета.

Неживото създание се спря на няколко стъпки от младия До’Урден и отново се ухили със злобната си усмивка. Мечовете се насочиха напред и Зак отново настъпи.

— Фиуу!

Вълната от ментална енергия повали и двамата. Зомбито остана незасегнато, ала Дризт беше улучен сериозно. Над съзнанието му се спусна мрак, клепачите му натежаха. Чу звука на падащите ятагани, но не можеше да направи нищо. Закнафейн изръмжа победоносно, удари мечовете си един в друг и пристъпи към поваления мрачен елф.

Белвар изкрещя в безсилен протест, но чудовищният рев на Трак беше много по-силен от вика на гнома и се открои ясно на фона на всички шумове в пещерата, превърнала се в бойно поле. Всички спомени от миналото му на печ, се върнаха в съзнанието на клюнестото изчадие при вида на обречения мрачен елф, превърнал се в негов приятел. Печът в душата на Трак се надигна с такава сила, каквато създанието усещаше за първи път от началото на живота си.

Закнафейн се втурна напред — тялото на безпомощната му жертва не беше далече — ала изведнъж се удари в една стена, която се появи сякаш от нищото. С ококорени очи, неживото създание отскочи назад, после задраска по скалата и дори я удари с юмрук, но каменната стена беше здрава и изглеждаше съвсем истинска. Тя бе отцепила пътя на Закнафейн и той не можеше да стигне нито до жертвата си, нито до каменните стълби.

Долу на първото стъпало, Белвар се обърна учуден към Трак — беше чувал, че някои от създанията печ можеха да призоват подобни каменни стени.

— Ти ли…? — прошепна лукавият гном.

Печът в тялото на клюнестото изчадие нямаше време да стои и да отговаря на въпроси. Трак се изкачи нагоре по стълбата, вземайки по четири стъпала наведнъж, отиде при Дризт и внимателно пое тялото му в огромните си ръце. Сети се дори да вземе ятаганите му — намери остриетата и после бавно заслиза надолу по стъпалата.

— Бягай — извика клюнестото изчадие. — Бягай колкото сили имаш, Белвар Дисенгалп!

Лукавият гном се почеса по главата с връхчето на кирката си и наистина побягна. Трак разчисти една широка пътека, водеща към задния изход в дъното на пещерата — никой не смееше да застане на пътя на разгневения печ — и Белвар с късите си, свиърфнебълски крачета, едното, от които беше изкълчено, започна бавно да се изкачва по нея.

От другата страна на стълбата, зад стената, стоеше Закнафейн и си мислеше, че илитидът, повалил Дризт, бе отговорен за нея. Неживото създание се нахвърли като вихър срещу крадеца на мисли и изрева с истинска омраза.

Фиуу! — профуча поредната вълна от мисловна енергия.

Зак подскочи нагоре и с един-единствен удар съсече краката на носещия се ниско илитид. Създанието се издигна малко по-високо и по телепатичен път изпрати цялата си болка и ужас на всичките си сънародници.

Неживото създание не можа да достигне до илитида. Когато от всеки ъгъл и изход започнаха да изскачат крадци на мисли, Закнафейн нямаше време да прави заклинания за левитация, но този илитид… Той беше виновен за всичко, за целия провал, и неживият нямаше да го остави да му се размине безнаказано. Зак вдигна меча си като копие и се прицели с безпогрешна точност.

Крадецът на мисли погледна невярващо към мрачния елф, после към острието, впило се наполовина в гръдния му кош, и разбра, че това е краят му.

От всички страни към Закнафейн се втурнаха илитиди и изстрелваха вълните си от ментална енергия. Неживото създание имаше само един меч, но въпреки това пак успя да повали съперниците си и да излее целия си гняв върху грозните им, октоподски глави.

Дризт бе избягал, ала не задълго…