Р. А. Салваторе
Изгнание (3)

2
Гласове в мрака

Дризт се протегна, за да се отърси от умората, и се насили да стане. Чувстваше се съвсем изтощен от битката предната нощ и от усилията, които бе положил, за да убие василиска — беше се наложило да се води изцяло от животинските си инстинкти, толкова необходими за оцеляването му в този свят. Но мрачният елф знаеше, че не може да си позволи по-дълга почивка. Стадата му от роти, единствената му сигурна прехрана, се бяха пръснали из лъкатушните коридори на Подземния мрак и той трябваше да ги намери.

Дризт огледа набързо малката, съвсем обикновена пещера, в която живееше, за да се увери, че всичко е наред. Очите му се спряха върху статуетката от черен оникс и изведнъж го обзе непреодолимо желание да повика пантерата. Но Гуенивар имаше нужда от почивка и трябваше да остане в Астралното измерение — Дризт я беше задържал дълго, за да му помогне да устроят засадата и после да убият василиска. Пантерата бе прекарала почти цялата нощ редом с мрачния елф и едно денонощие не беше достатъчно, за да може да я повика обратно и да е добре отпочинала. Не биваше да използва фигурката, освен ако нямаше спешна нужда. Всеки друг опит би бил съвсем безразсъден. Дризт примирено сви рамене, пусна статуетката в джоба и напразно се опита да разсее самотата си.

След като огледа набързо и каменната преграда, която препречваше главния вход, Дризт се запъти към малкия тунел в дъното на пещерата. Минавайки покрай стената, мрачният елф се загледа в издълбаните чертички, с които отбелязваше изминалите дни. Несъзнателно направи още една резка в стената, но разбра, че от това вече няма полза. Толкова пъти беше забравял да го стори. Толкова дни се бяха изнизали неусетно между стотиците резки в камъка.

Отдавна сякаш нямаше значение. В живота на ловеца вече нямаше ден и нощ — те се сливаха в едно като безкраен миг. Дризт се шмугна в тунела и дълго време пълзя, докато стигне до другия му край, там, където се виждаше слаба светлинка. Тя се получаваше от топлината на необичаен вид плесен и, въпреки че бе дразнеща за очите на мрачните елфи, Дризт се почувства в безопасност, когато изпълзя от тунела и навлезе в обширната пещера. Подът й беше неравен, сякаш се разделяше на две нива. Ниската част беше покрита с дебел пласт мъх, през който течеше малко поточе, а на издигнатата растеше гора от високи гъби. Мрачният елф се запъти натам, макар да знаеше, че не е добре дошъл по тези места. Миконидите — гъбичните хора, които приличаха на странна кръстоска между човек и гъба — сигурно го наблюдаваха разтревожени. Василискът бе минал първо през техните земи и те бяха претърпели големи загуби. Без съмнение сега, след случилото се, бяха уплашени и настървени, но Дризт предполагаше, че също така са наясно, че именно той е убил чудовището. Гъбичните хора не бяха глупави същества и ако държеше ятаганите си прибрани и не правеше резки движения, вероятно щяха да му позволят да премине свободно през тяхната гора.

Стената към горното ниво от гъби беше почти отвесна и висока повече от десет фута, но Дризт я изкачи бързо и с такава лекота, сякаш се спускаше по детска пързалка. Веднага, щом стъпи на върха, бе заобиколен от група микониди. Някои от тях му стигаха до кръста, но повечето бяха два пъти по-високи от него. Дризт кръстоса ръце на гърдите си — този жест навсякъде из земите на Подземния мрак означаваше мир.

Гъбичните хора намираха присъствието на Дризт толкова отвратително, колкото и той тяхното, но те наистина разбираха, че мрачният елф бе убил чудовището. Дълги години миконидите живееха в съседство с него и заедно защитаваха тази малка, изпълнена с живот, пещера, която им служеше като убежище. Такова място, такъв оазис не можеше да се срещне често из дивите и пусти пещери на Подземния мрак — растенията бяха ядливи, потокът гъмжеше от риба, а наоколо пасяха стада роти. Хищниците, бродещи навън из тунелите, лесно успяваха да проникнат тук. И в такъв момент на гъбичните хора и Дризт им оставаше само едно — да защитават земята си.

Най-високият миконид пристъпи напред и застана пред мрачния елф. Разбрал колко е важно да постигне разбирателство с новия крал на колонията, Дризт не помръдна, но все пак застана нащрек — готов да отскочи встрани, ако нещата не се развиеха така, както очакваше.

Миконидът изпусна силна струя спори. За частица от секундата, преди да са го покрили целия, Дризт успя да ги разгледа. Той знаеше, че възрастните микониди могат да изхвърлят много и различни видове спори — някои от тях дори много опасни. Но мрачният елф разпозна оттенъка на този облак и го прие, без да се противи.

— Кралят мъртъв. Аз крал — улови мислите на гъбичния човек Дризт по телепатичната връзка, установена с помощта на спорите.

— Ти си кралят — отвърна ловецът. Как му се искаше тези гъбовидни създания да можеха да говорят. — Нали?

— Подножие за мрачен елф, гора за микониди — заяви кралят.

— Съгласен…

— Гора за микониди! — помисли си отново гъбичният човек, този път съвсем категорично.

Без да каже нищо повече, Дризт се спусна от възвишението. Беше изпълнил своята задача и нито той, нито новият крал желаеха да продължат този разговор.

Със завидна бързина, мрачният елф прескочи потока и прекоси дебелия слой мъх. Пещерата беше тясна и дълга и се простираше далеч напред, като правеше лек завой, преди да достигне до големия изход, водещ към лабиринта от тунели на Подземния мрак. След завоя, Дризт отново стана свидетел на щетите, нанесени от василиска. Наоколо лежаха телата на няколко полуизядени роти — ловецът трябваше се да отърве от тях, преди да са ги надушили и други неканени хищници. Още няколко роти стояха неподвижни — вкаменени от погледа на страховитото чудовище. А точно пред самия изход на пещерата стоеше бившия крал на миконидите — двайсетфутов гигант, който сега не беше нищо друго, освен каменна статуя.

Дризт спря, за да изрази почитта си. Така и не бе научил името на този миконид, нито пък той неговото, но мрачният елф предполагаше, че в лицето на това същество е имал поне съюзник, може би дори приятел. Няколко години бяха живели в съседство, въпреки че рядко се срещаха, и двамата бяха разбрали, че се чувстват в по-голяма сигурност, знаейки, че другият е наблизо. Но общо взето Дризт не изпита вина при вида на своя вкаменен съюзник. В земите на Подземния мрак оцеляваха само най-силните, а този път кралят на миконидите не беше сред тях. В дивата пустош, никой нямаше право на втори шанс.

Когато се върна в тунелите, Дризт започна да изпитва все по-силен гняв. Припомняйки си клането в своята земя, той прегърна яростта и я прие за свой съюзник в тези опасни територии. Ловецът прекоси няколко тунела, накрая сви по един, там, където миналата вечер бе спуснал кълбо от черен мрак и където Гуенивар се бе готвила за скок върху чудовището. Магията се бе разнесла и с помощта на инфрачервеното си зрение мрачният елф успя да различи няколко създания, пълзящи по изстиналия труп на василиска.

От тази гледка гневът на Дризт се усили още повече. Мрачният елф несъзнателно посегна към дръжката на ятагана си, а когато мина покрай главата на василиска, оръжието, сякаш по своя собствена воля, започна да нанася жестоки удари, раздробявайки мозъка на мъртвото чудовище. При ударите слепите пещерни плъхове побягнаха. Без да се замисли, Дризт хвърли свободния си ятаган и прикова един към стената. Без да забавя крачка, ловецът измъкна острието от камъка и пусна животното в торбичката си. Търсенето на добитъка щеше да се проточи дълго, а той имаше нужда от храна.

Дризт прекара в търсене целия ден и до средата на следващия вече беше напуснал границите на своята територия. Пещерните плъхове не бяха любимата му храна, но този успя да го засити и да му даде сили да продължи — помогна му да оцелее. А нищо друго не беше по-важно за един ловец, обитаващ земите на Подземния мрак.

Мрачният елф усещаше, че наблизо се намира една част от избягалото стадо. Той призова Гуенивар и с помощта на пантерата успя бързо да открие добитъка. Надяваше се да намери всички животни в този участък, но откри само половин дузина. Все пак шест бяха по-добре от николко и Дризт даде знак на своята пантера да подкара стадото към пещерата. Мрачният елф знаеше, че задачата им щеше да е много по-лесна и безопасна, когато Гуенивар е наоколо и подкара стадото още по-бързо. Докато пантерата се умори и се наложи да се върне в родното си измерение, добитъкът вече спокойно си пасеше мъх край потока.

Ловецът веднага потегли обратно, само че този път си взе два плъха за храна. При първа възможност викаше Гуенивар и я освобождаваше, когато бе необходимо. Дните се изнизваха, от добитъка нямаше и следа, но Дризт не се предаде и продължи да търси. Уплашените роти можеха да изминават дълги разстояния и той знаеше, че ще минат още много дни преди да ги намери в този лабиринт от лъкатушни тупнели и огромни пещери.

Ловецът осигуряваше прехраната си както можеше — бе свалил един прилеп с прекрасно хвърляне на камата си, но първо бе отклонил вниманието му като мяташе камъчета, пуснал бе и скала върху гърба на един огромен рак. Но не след дълго той се измори и закопня за уюта на малката си пещера. Съмняваше се, че животните, лутащи се сляпо из тунелите на Подземния мрак, лишени от вода и храна, могат да оцелеят толкова дълго, затова прие загубата на стадото си и реши да се върне у дома — в пещерата на мъха — по един заобиколен път.

Дризт беше убеден, че само ясни следи от добитъка могат да го отклонят от избраната посока, но на половината път от дома той дочу странен звук, който прикова вниманието му.

Той притисна ръце към камъка и усети слаби, ритмични вибрации. Някой удряше скалата в определена последователност. Това бяха отмерените удари на чук.

Ловецът извади ятаганите и се отправи по посока на вибрациите, които му послужиха като ориентир из криволичещите тунели.

Мъждукаща светлина от огън заслепи Дризт и го накара да се превие на две от болка, но мрачният елф не побягна — той знаеше, че наблизо се намира интелигентно същество. Вероятността непознатият да се окаже опасен беше голяма, но ловецът тайно се надяваше да е нещо много повече от това.

В този момент Дризт ги видя — две същества, които копаеха с кирки в скалата, няколко други, които товареха натрошения камък в ръчна количка и още две, застанали на пост. Елфът разбра мигновено, че наоколо има още стражи. Най-вероятно бе минал покрай тях, без да ги забележи. Той използва една от вродените си способности и се понесе плавно във въздуха, като направляваше посоката на левитацията си с ръце край каменните стени. За щастие, в този участък тунелът беше висок и ловецът можеше да наблюдава миньорите сравнително спокойно.

Те бяха по-ниски от Дризт, главите им бяха голи, а тялото им бе мускулесто и набито, идеално за миньорството, което беше тяхното призвание. Дризт и преди беше срещал тази раса и бе учил много за нея през годините, прекарани в Академията на Мензоберанзан. Това беше расата на свиърфнеблите — лукавите гномове — най-омразният враг на мрачните елфи.

Преди много време Дризт бе водил патрулния отряд на Мензоберанзан в битка срещу гномовете и сам бе победил един земен дух, призован от техния водач. Мрачният елф си припомни онези времена и, както при всеки спомен от миналия си живот, изпита болка. Гномовете го бяха пленили, завързаха го здраво и го държаха като затворник в тайна стаичка. Не се отнесоха зле с него, макар че подозираха — както бяха обяснили на Дризт — че има вероятност да го убият. Водачът на групата му беше обещал да прояви толкова милост към него, колкото му позволи ситуацията. Но съмишлениците на Дризт, ръководени от Дайнин — неговия роден брат — бяха нахлули в стаичката, без да проявят капка милост към гномовете.

Дризт успя да убеди брат си да помилва живота на водача на свиърфнеблите, но Дайнин с типична за мрачните елфи жестокост заповяда да отрежат ръцете на гнома, преди да го пуснат да се върне на свобода в своята родина.

Ловецът се отърси от болезнените спомени и насочи мислите си към новосъздалата се ситуация. Припомни си, че свиърфнеблите могат да бъдат много опасни противници и нямаше да приемат с лекота един мрачен елф да прекъсва миньорската им работа. Трябваше да е нащрек.

Очевидно гномовете бяха попаднали на богата жилка — гласовете им звучаха развълнувано. Дризт се наслаждаваше на думите им, макар че не разбираше странния гномски език. Свиърфнеблите изпълзяха изпод камъните, изсипаха големите скални късове в своите колички и привикаха другите гномове, намиращи се наоколо, да се присъединят към забавлението. Както подозираше ловецът, така и стана — повече от дузина свиърфнебли дотичаха от всички страни. За пръв път от толкова години по устните на Дризт се разля усмивка, която не беше израз на радостта му от поредната победа.

Елфът откри висока каменна тераса и оттам наблюдава миньорите дълго след като заклинанието му за левитация бе изчерпало силата си. Най-накрая, когато напълниха ръчните си колички догоре, те се строиха в колона и потеглиха. Дризт реши, че в този случай най-разумно би било да ги остави да се отдалечат и после да се отправи към собствената си пещера.

Но противно на простичката логика, на която се основаваше неговото оцеляване, мрачният елф осъзна, че не може така лесно да остави гласовете им да се отдалечат. Той избра пътя си надолу по високата стена, скоро настигна гномския керван и тръгна след него, чудейки се къде ли ще го отведе.

Дълги дни Дризт следваше лукавите гномове. Устоя на изкушението да призове Гуенивар — знаеше, че дългата почивка ще се отрази добре на пантерата, пък и сега се чувстваше отлично, заслушан в далечното бъбрене на свиърфнеблите. Инстинктите на ловеца подсказваха на мрачния елф, че не бива да продължава, но за пръв път от години Дризт успя да превъзмогне животинската си същност.

Копнееше да чува гласовете на гномовете повече от своето оцеляване.

Околните коридори ставаха все по-обработени, все по-малко естествени и Дризт разбра, че наближават дома на свиърфнеблите. В мислите му отново изникнаха многобройните опасности, които вероятно го заплашваха, но той отново ги отхвърли. После ускори крачка и се приближи, така че да вижда кервана на миньорите — подозираше, че наоколо може да са поставени хитри капани.

Лукавите гномове стъпваха внимателно и сякаш наистина избягваха някои участъци. Дризт старателно повтаряше всяко тяхно движение и кимна многозначително, когато тук-там забеляза подхвърлени камъчета и опънати невидими нишки. Дочул нови гласове, присъединили се към тези на миньорите, елфът се сниши зад една скала.

Керванът беше достигнал до едно дълго и широко стълбище, което се изкачваше нагоре между две стени от идеално полиран камък. Встрани от стълбата имаше отвор с големина, колкото да побере една от ръчните колички на гномовете. Дризт с искрено възхищение наблюдаваше как миньорите избутваха количките до там, завързваха първата с верига и почукваха по камъка няколко пъти, сякаш даваха знак на някой да ги изтегли. Тогава веригата заскърцваше и количката започваше да се движи към отвора. Една по една двуколките изчезваха. Групата на свиърфнеблите също започна да намалява — разтоварили всичко, те поемаха нагоре по стълбището.

Когато и последните два гнома закачиха количката си с веригата, Дризт реши да рискува от отчаяние. Той изчака свиърфнеблите да се обърнат с гръб и се втурна към количката. Когато последният останал гном, не усетил присъствието на ловеца, затъкна отвора с една голяма скала, мрачният елф разбра колко глупаво е постъпил — никой не можеше да избяга от там.

Веригата се опъна и количката се заизкачва нагоре под стръмен наклон, успоредно на стълбата. Дризт не виждаше нищо пред себе си — количката, устроена така, че да се побира идеално в тунела, заемаше цялата му дължина и ширина. Ловецът забеляза, че тя имаше и малки колелца отстрани, които улесняваха преминаването й през прохода.

Толкова бе хубаво, че отново се намираше в компанията на интелигентни същества, но Дризт не можеше да отрече опасността, която го грозеше отвсякъде. Свиърфнеблите нямаше да приемат с овации един мрачен елф, проникнал в територията им — по-скоро щяха да го приветстват с оръжия, а не с любопитни въпроси.

След няколко минути проходът се изравни и разшири. Един-единствен гном с лекота въртеше манивелата, която изтегляше количките. Погълнат от работата си, той не забеляза тъмната фигура на Дризт, която се шмугна от последната количка и съвсем безшумно се плъзна през страничната врата на помещението.

Веднага щом отвори вратата, мрачният елф дочу гласове, но трябваше да продължи напред — нямаше накъде другаде да тръгне. Успя да пропълзи по корем по една тясна издатина в камъка. Лукавите гномове — стражи и миньори — се намираха под него и разговаряха на една площадка на върха на широката стълба. Там имаше най-малко двайсетина от тези създания — миньорите разказваха за богатата си находка.

В дъното на площадката, зад двете огромни и полуоткрехнати каменни порти, обковани с метал, Дризт успя да зърне малка част от града на свиърфнеблите. От своята позиция върху издатината не можа да го разгледа много добре, но забеляза, че пещерата, простираща се зад тези масивни врати, беше много по-малка от тази на Мензоберанзан.

Дризт искаше да влезе вътре! Искаше да скочи, да изтича през тези врати, да се разкрие пред лукавите гномове и те да решат как ще е най-правилно да постъпят с него. Може би щяха да го приемат, може би щяха да го видят такъв какъвто беше в действителност.

Свиърфнеблите на площадката — засмени и бърборещи — влязоха в града.

Дризт До’Урден трябваше да скочи и да ги последва през масивните порти.

Но ловецът, съществото, което беше оцеляло десет години в дивата пустош на Подземния мрак, не можеше да помръдне от мястото си. Ловецът, който беше победил василиска и още безброй чудовища, населяващи този опасен свят, не можеше да се остави на надеждата и на милостта на тези създания. Ловецът не разбираше подобни понятия.

Масивните порти се затвориха и светлината, за миг проблеснала в мрачното сърце на Дризт, угасна с отекващ трясък.

След един дълъг и тягостен миг мрачният елф скочи от каменната тераса и се приземи върху площадката. Мечтите му се изпариха, когато заслиза надолу, на крачка от живота, който кипеше зад каменните порти. Единствено благодарение на първичните си инстинкти ловецът успя да усети навреме присъствието на гномската стража. Той прескочи стремглаво слисаните свиърфнебли и се втурна към свободата си, към дивите и безкрайни коридори на Подземния мрак.

Когато остави града на лукавите гномове далече зад себе си, Дризт посегна към своя джоб и извади фигурката, в която живееше единственият му приятел, ала миг по-късно я върна обратно. Отказа да призове котката, за да се самонакаже, задето бе проявил такава слабост, докато наблюдаваше града на свиърфнеблите. Само да беше почяшен, щеше да сложи край на цялото си мъчение по един или друг начин.

Инстинктите на ловеца се бореха в Дризт, опитваха се да надделеят в душата му, докато той крачеше из тъмните коридори, които щяха да го отведат в пещерата на мъха. Натискът на опасностите, дебнещи го в Подземния мрак, го притисна още по-силно, първичните инстинкти взеха превес и отблъснаха всяка отвличаща вниманието му мисъл за свиърфнеблите и техния град.

Тези първични инстинкти бяха спасението и проклятието на Дризт До’Урден.