Р. А. Салваторе
Изгнание (17)

16
Коварни окови

Трак впери поглед в далечината на дългата и тясна пещера, където се издигаха високите кули на крепостта на илитидите. Въпреки че зрението му беше слабо, клюнестото изчадие можеше да различи тътрещите се бавно фигури към замъка и да чуе съвсем ясно звъна на сечивата им. Трак знаеше, че това са роби — дуергари, гоблини, лукави гномове и представителни на още много раси, които дори не познаваше. Техните господари, илитидите, ги експлоатираха заради уменията им в каменоделството. Робите бяха помогнали за всички нововъведения, както и при превръщането на огромната скала в крепост, която крадците на мисли сега наричаха свой дом.

Белвар, който беше толкова подходящ за подобни дейности, вероятно също бе там и работеше по масивната постройка.

Тези мисли само прелетяха през съзнанието на Трак и изчезнаха, забравени и заменени от инстинктите на клюнестото изчадие. Поразяващата сила на менталните атаки на илитидите бе отслабила значително умствената защита на Трак и полиморфната магия действаше все по-бързо — толкова бързо, че самия той не можеше да усети промяната. Двете същности в раздвоеното му съзнание се сблъскваха с еднаква сила и внасяха леко объркване в душата на клетото клюнесто изчадие.

Ако разбираше в какво се състои проблемът, ако знаеше какво се бе случило с приятелите му, то може би щеше да се чувства щастливо.

Крадците на мисли подозираха, че в тялото на Трак се крие нещо много повече от едно клюнесто изчадие. Оцеляването на тяхното общество се основаваше на знанието и телепатията, ала илитидите не успяха да проникнат в обърканото съзнание на Трак, въпреки че съвсем ясно виждаха умствените процеси, протичащи в тялото му, обвито в твърда черупка, които коренно се различаваха от тези на обикновените чудовища, бродещи из Подземния мрак.

Крадците на мисли не бяха глупави и бяха наясно с опасностите, криещи се в менталното дешифриране и контрола върху съзнанието на едно опасно, двеста и петдесеткилограмово чудовище. Трак беше прекалено опасен и непредсказуем, за да го държат при останалите роби. Но в обществото, ръководено от тях, имаше място за всеки.

Трак се намираше на един каменен остров — равна скала, широка около петдесет ярда и заобиколена от дълбок ров. Наоколо имаше и други същества — малко стадо роти и няколко съвсем изтощени дуергари, които очевидно бяха прекарали много време под смазващото влияние на илитидите. Сивите джуджета седяха или стояха прави, лицата им бяха безизразни, вперени в нищото и очакващи, както Трак скоро разбра, реда си на богатата трапеза на жестоките робовладелци.

Трак обиколи целия остров в търсене на начин да избяга, въпреки че един печ би разбрал, че това е невъзможно. Над пропастта се простираше само един мост, но той беше магически — прибираше се и залепваше до другата страна на рова всеки път, когато не се използваше от крадците на мисли.

Няколко илитида, водещи един роб — великан, се приближиха до ръчката, която служеше за вдигане и спускане на моста, и веднага изпратиха телепатичните си заповеди към Трак. В хаоса на съзнанието му се появи една-единствена мисъл, подтикваща го към действие, и клюнестото изчадие разбра каква е ролята му на този остров. То беше пастир на стадата. Крадците на мисли искаха едно сиво джудже и едно от създанията рот; пазачът на робите се подчини безропотно и се залови за работа.

Нито една от жертвите му не се противопостави. Трак бързо изви врата на сивото джудже, после със същата прецизност разби и черепа на говедото. Усети, че илитидите са доволни и това породи странни чувства в душата му — най-силното, от които беше чувството за удовлетвореност.

Клюнестото изчадие вдигна двата трупа и се приближи към края на острова, там, където от другата страна стояха илитидите. Един от тях отново бутна лоста и Трак забеляза, че той се задвижваше напред, към острова — това беше важно, но в този момент клюнестото изчадие не можеше да разбере защо. Мостът от камък и метал забуча, затрепери и се изстреля от стената. Започна да се разстила напред към острова, докато не достигна твърдата земя под краката на Трак.

— Ела при мен — изпрати телепатичната си заповед илитидът.

Клюнестото изчадие може би щеше да се противопостави, ако бе видяло смисъл в това. То пристъпи напред и мостът изскърца под тежестта му. Трак бе стигнал почти до средата, когато се чу друг глас:

— Спри! Остави телата! Остави телата! — повтаряше гласът. — Върни се на острова!

Клюнестото изчадие се замисли. Яростта отново завладя душата му; гневният печ, загубил приятелите си, напълно приемаше и се съгласяваше с това усещане. От врага го деляха само няколко крачки.

По команда на илитидите, великанът пристъпи към моста. Чудовището беше малко по-високо от Трак и почти толкова едро; нямаше оръжие и едва ли можеше го да спре, но до него стоеше по-сериозен противник. Илитидът, който бе дръпнал лоста, стоеше неподвижен, а едната му ръка, приличаща на израстък с четири пръста, нетърпеливо стискаше и отпускаше ръчката.

Трак нямаше да успее да стигне до другия край на моста, а и да премине покрай застаналия на пътя му великан — той щеше да се прибере и клюнестото изчадие щеше да полети към дъното на пропастта. С неохота то остави телата и се върна на острова си. Великанът пристъпи напред и прибра труповете на мъртвото джудже и говедото — храната на господарите си.

Илитидът дръпна лоста и само за миг вълшебното съоръжение се спусна надолу и се залепи за стената на пропастта, оставяйки Трак в пълна безизходица.

— Яж — заповяда един от крадците на мисли.

Когато заповедта нахлу в съзнанието на Трак, край него минаваше един рот и клюнестото изчадие, без да мисли проби черепа му с огромните си нокти.

Когато илитидите си тръгнаха, Трак седна и се нахрани, наслаждавайки се на вкуса на кървавото месо. Същността му на клюнесто изчадие надделя изцяло над него, докато пируваше, но всеки път, когато извърнеше поглед към пропастта и замъка на илитидите, тъничкият глас на печ, заговаряше в душата му с тъга за Белвар и Дризт.

* * *

От всички роби, пленени в тунелите отвъд замъка на илитидите, най-търсен беше Белвар Дисенгалп. Освен чудатия факт, че ръцете на гнома бяха изработени от митрил, той беше и идеално подходящ за двете длъжности, най-желани от всеки роб на илитидите — каменоделец, обработващ камъка, и гладиатор, биещ се на арената.

Когато гномът беше избутан напред, в търга на роби настана истински хаос. Наддаванията за злато, магически предмети, тайни заклинания и книги на познанието бяха съвсем забравени. В края на търга, възрастният надзирател беше продаден на трима илитиди — същите, които водеха отряда по залавянето му. Белвар, разбира се, нямаше да бъде уведомен за покупката, преди да е приключила; гномът беше отведен по един мрачен и тесен коридор и затворен в една малка, съвсем обикновена стая.

Малко по-късно в съзнанието му отекнаха три гласа, три различни телепатични гласа, които говореха на разбираем език и, които Белвар нямаше да забрави никога — гласовете на новите му господари.

Подвижната желязна решетка в стаята започна да се издига, крепостната врата се отвори и пред очите на Белвар се разкри добре осветена, овална зала с високи стени, над които се виждаха много редове, пълни с публика.

— Излез — нареди един от господарите и възрастният свиърфнебъл тръгна напред, изгарящ от желание да угоди на илитида.

Когато излезе от коридора, Белвар видя десетките крадци на мисли, насядали по каменните пейки. Тези странни същества сочеха от всички посоки с четирипръстите си ръце към него, а октоподните им лица бяха безизразни. Воден от телепатичната заповед, гномът успя да разпознае в тълпата господаря си, който оживено спореше и наддаваше в залаганията заедно с една група илитиди.

От другата страна на арената също се отвори една метална решетка и на подиума излезе огромен великан. Очите на чудовището веднага се впериха в публиката, сякаш то търсеше своя господар — смисълът на собственото си съществуване.

Малко по-късно, след като залаганията приключиха, господарят на Белвар започна да го окуражава:

— Това зло чудовище ме заплаши, мой храбър свиърфнебъл. Отмъсти за мен и го унищожи.

Белвар не се нуждаеше от повече подкани, нито пък великанът, който също бе получил подобно послание от господаря си. Гладиаторите яростно се хвърлиха един към друг, но докато великанът беше още млад и малко глупав, Белвар бе ветеран и то много умел.

В последния момент той се забави и се претърколи настрани. В един отчаян опит великанът се опита да го ритне, но вместо това се препъна и падна.

Това се проточи прекалено дълго.

Гномът вдигна своята ръка — чук и я заби в коляното на противника си. Костта се разтроши с трясък, наподобяващ пукот на мълния. Чудовището залитна встрани и почти се претърколи. Белвар това и чакаше — кирката му се заби в тлъстата задница на великана. Гигантът загуби равновесие, гномът се хвърли в краката му и го повали на земята.

Възрастният свиърфнебъл се изправи на секундата, скочи върху проснатия по очи великан и се затича към главата му. Чудовището бързо се окопити, сграбчи гнома за куртката и започна да го мята на всички страни, но въпреки това Белвар успя да забие кирката си право в гърдите му. Ревящ от болка и ярост, глупавият великан се опита да хвърли отвратителния си малък противник на земята и силно го дръпна назад. Ала острият връх на кирката се бе заклещил така здраво и дълбоко, че разцепи гърдите на гиганта и в тях зейна огромна рана.

Чудовището започна да се превива, да удря и да размахва ръце на всички страни, докато най-накрая се освободи от жестоката митрилна хватка. Едно огромно коляно нацели задницата на Белвар и го запрати надалеч. След няколко кратки отскока от земята, възрастният свиърфнебъл се изправи на крака, замаян и зашеметен от болка, но не и загубил желание да отмъсти за господаря си.

Той долови неясно одобрителните телепатични възгласи на всеки илитид в залата, но една ясна мисъл изскочи от мъглата в съзнанието му:

— Убий го! — заповяда господарят на Белвар.

Гномът дори не се замисли. Легнал по гръб на земята, великанът се държеше за гърдите, напразно опитвайки се да спре изтичащата си кръв. Раните, които досега беше получил, вероятно щяха да се окажат смъртоносни, но възрастният свиърфнебъл не можеше да се задоволи само с това. Отвратителното създание беше заплашило господаря му! Вдигнал заплашително своята ръка — чук, гномът се нахвърли върху главата на чудовището. С три бързи удара разтроши черепа на великана, после вдигна кирката и нанесе фаталния удар.

Обреченият гигант се разтърси в конвулсии, но възрастният свиърфнебъл не изпита съжаление. Беше доставил удоволствие на своя господар — в този момент от живота на Белвар Дисенгалп нищо друго не беше от значение.

Горе в публиката гордият собственик на шампиона-свиърфнебъл събираше печалбата си от злато и шишенца с вълшебни еликсири. Доволен от избора си, илитидът погледна към Белвар, който не спираше да удря и кълца трупа на великана. Въпреки че се наслаждаваше на гледката, на яростта на новия си шампион, крадецът на мисли бързо му изпрати телепатично съобщение, за да го накара да спре.

В края на краищата, мъртвият великан също беше част от облога. Нямаше смисъл да се похабява вечерята.

* * *

В сърцето на замъка на илитидите се издигаше огромна кула — гигантски кух сталагмит, конструиран така, че да помещава най-влиятелните членове на това странно общество. Вътрешността на гигантската каменна структура беше обвита от множество тераси и спираловидни стълби, а на всяко ниво живееха по няколко илитида. Най-важното помещение, обаче, беше неукрасеното, овално отделение, намиращо се на самото дъно на сталагмита — в него се помещаваше най-влиятелният от всички илитиди — централният мозък.

Тази безгръбначна маса от пулсираща плът, широка цели двайсет фута, стоеше в центъра на обществото на крадците на мисли и ги обединяваше в телепатична симбиоза. Мозъкът беше центърът на цялото им познание, менталното око, което пазеше земите им и което чу предупрежденията на илитида от Мензоберанзан, градът на мрачните елфи, намиращ се далече на изток. Централният мозък беше координатор на цялото съществуване на илитидите и играеше ролята на техен бог. Много малко роби се допускаха до тази специална кула, но имаше такива, чиито пръсти бяха деликатни и чувствителни и те имаха задължението да масажират божеството на илитидите, да го успокояват и милват с меки четки, да го обливат с топли течности.

Един от тях беше Дризт До’Урден.

Мрачният елф коленичи на широката пътека, която обикаляше цялата стая, и посегна да погали аморфната маса, усещайки всичко, която тя одобряваше или не одобряваше. Когато мозъкът се разстроеше, мрачният елф усещаше резките тикове и напрежението в набраздените тъкани, тогава той започваше да масажира по-усилено любимия си господар и така го успокояваше.

Когато мозъкът беше доволен, и Дризт беше доволен. Нищо друго нямаше значение на този свят — изгнаникът — мрачен елф беше открил своята цел в живота. Дризт До’Урден бе открил своя дом.

* * *

— Това е най-ценният ми пленник — каза крадецът на мисли с воднистия си, другоземен глас и показа всички шишенца и еликсири, които току-що бе спечелил.

Другите двама илитиди разшаваха четирипръстите си ръце, за да изразят съгласието си.

— Шампионът на арената — отбеляза един от тях на телепатичния им език.

— И пригоден да копае — добави третият на глас и изведнъж му хрумна една идея, която изникна в мислите и на останалите: — А може би и да гравира?

Тримата илитиди погледнаха към дъното на пещерата, където бяха започнали работите по новата им уютна пристройка. Първият крадец на мисли размърда пръсти и изгъргори:

— Още му е рано на този свиърфнебъл да се занимава с такъв робски труд. Първо искам да ми спечели още еликсири, още злато! Той е най-ценната ми плячка!

— След като всичките бяха заловени в засада… — каза вторият.

— Клюнестото изчадие се занимава с добитъка — обясни третият.

— А мрачният елф се грижи за мозъка — изгъргори господарят на Белвар. — Гледах го, докато се изкачвах към нашето помещение. Този накрая ще се утвърди като професионален масажист — това ще се отрази на удоволствието на мозъка, а и на всички нас — ще припечелим по нещо.

— А и онова — каза вторият илитид и побутна третия с едно от пипалата си.

Подсетен, крадецът на мисли показа фигурката от черен оникс.

— Магическа ли е? — попита господарят на Белвар.

— Със сигурност — отвърна телепатично вторият. — Свързана е с друго измерение. Одушевен камък предполагам.

— Призовахте ли същността му? — попита на глас първият.

Крадците на мисли стиснаха заедно юмруци — това беше жестът за отрицание на илитидите.

— Може да е опасно — обясни третият. — Решихме първо да огледаме звяра в собственото му измерение, преди да го призовем.

— Мъдро решение — съгласи се първият. — Кога заминавате?

— Веднага — каза вторият. — Ще дойдеш ли с нас?

Господарят на Белвар стисна юмруци, после показа една колбичка.

— Трябва да припечеля още — заяви той.

Развълнувани, другите разшаваха пръстите си.

После, след като приятелят им се оттегли в друга стая, за да преброи спечеленото, те се настаниха в удобни, меко тапицирани столове и се подготвиха за пътешествието.

Понесоха се заедно и оставиха телата си да почиват. Издигнаха се нагоре и последваха връзката на фигурката със Звездната равнина; видима за тях, в нематериалното им състояние, тя приличаше на тънка сребърна нишка.

Бяха се отдалечили много от пещерата на събратята си, намираха се отвъд камъните и шумовете на Материалния свят, носеха се в безкрайния мир на Звездната равнина. Тук цареше почти пълна тишина, нарушавана само от безспирния шепот на вятъра. Тук нямаше солидни конструкции, не и материални, а веществата им не се различаваха от отсенките на светлината.

Когато приближиха края на астралното си пътуване, илитидите се отдалечиха от сребърната нишка. Щяха да навлязат в измерението, щяха да се приближат до същността на величествената пантера, но не толкова, че тя да усети присъствието им. Обикновено крадците на мисли не бяха добре дошли тук, както и в другите измерения — където и да отидеха, те срещаха презрението на почти всички.

Илитидите приеха напълно и без произшествия астралните си образи и с лекота откриха същността на фигурката.

Гуенивар лудуваше из гората на звездна светлина. Преследваше един лос — през безкрайния цикъл на времето. Лосът, който бе не по-малко възхитителен от пантерата, подскочи и полетя с идеален баланс, с неподправено изящество. Двете същества разиграваха тази сцена за милионен път и щяха да продължават да я разиграват още безкрайно много пъти. Такъв беше редът, такава беше хармонията, която осмисляше съществуването на пантерата и, която от край време управляваше живота във всички измерения на вселената.

Някои същества, обаче, подобно на обитателите на долните земи и крадците на мисли, не можеха да приемат простото съвършенство на това съществуване, на тази хармония, не можеха да различат красотата на този вечен лов. Докато наблюдаваха пантерата, залисана в играта на живота си, илитидите мислеха само за едно — как да извлекат най-голяма полза от котката.