Пол Дохърти
Убийците на Сет (5)

Трета глава

Сет: бог на пустините — Червеният бог, свързван с всяко внушаващо страх явление

Залата на лотосовия цвят в Дома на милион години беше неимоверно красива. Таванът, подът и стените й от чист бял мрамор бяха декорирани с превъзходни мотиви в златисто, изобразяващи разцъфнали лотоси. Големите прозорци гледаха към царските градини с дървета и храсти от всички краища на империята. Цялата зала ухаеше на всевъзможни екзотични аромати. В далечния край в блещукащите води на декоративно езерце се мяркаха сребърните перки на едри шарани. Мотивът на лотосовия цвят липсваше само на една от стените, защото Хатусу се бе погрижила да наеме изкусни художници, които го бяха заменили с удивително живописна сцена от голямата й победа над митанийците.

Амеротке се усмихна, когато погледът му се спря на епичната картина. Йероглифите под нея гласяха:

ХАТУСУ, ОБИЧАНА ОТ РА, ПОРАЗЯВА ВРАГОВЕТЕ С МОЩНАТА СИ РЪКА.

Самата Хатусу бе представена с шлем и ризница, стиснала юздите на бясно връхлитаща колесница и вдигнала копие, готова да прониже митанийския главатар. Разбира се, стълпените около нея генерали и войници съществено й отстъпваха както по големина, така и по представителност.

Хатусу седеше в отсрещния край на масата за заседания. Носеше изискана перука, богато омаслена и парфюмирана; бе облечена в свободно падаща и обточена с червена ивица роба от белоснежен ленен плат. На главата си бе поставила декоративна корона от злато и сребро, корналинова огърлица опасваше великолепната й шия, а лицето й бе изписано с умела ръка. От лявата й страна бе седнал главният писар, а отдясно — Сененмут, който бе успял да се преоблече след завръщането си от храма на Сет.

Хатусу срещна погледа на Амеротке и отпи от чашата си с изстудено вино. Усмихна му се едва забележимо, после очите й внимателно обходиха влиятелните мъже, които бе събрала в тази зала. Съдията я загледа с възхищение — царицата с лекота се превъплъщаваше в най-различни роли: на отчаяно смел воин, на кокетна прелъстителка, на пораснало дете, на строг диктатор… А сега пред събраните тук герои на Тива явно бе решила да се представи като загрижен управник.

Амеротке се бе върнал в храма на Маат да се измие, нахрани и преоблече. Бе пристигнал в царския дворец, придружен от Шуфой, който сега го чакаше в неголямото преддверие.

Везирът се изкашля:

— Божествената ще говори! — обяви той.

Приглушеният разговор между присъстващите секна начаса. Съдията се огледа. Пантерите от Юга, настанени срещу него, до един бяха яки набити мъже с гладко бръснати глави, грижливо намазани с масло лица и почернени клепачи. Суровите им лица, мускулестите ръце и жилестите китки, както и грубоватата им реч ги издаваха веднага, че са бивши войници. Не изпитваха към Хатусу страхопочитанието, с което я обграждаха повечето от изнежените й царедворци.

Предводителят им Карнак бе седнал най-близо до фараона. Лицето му имаше ястребово изражение с щръкнал нос над тънки устни, а очите му бяха присвити — белег, останал от дългите години, прекарани из Червените земи. Също като останалите, и той носеше пръстен, украсен с отличителния символ на полка на Сет като личен подарък от дядото на Хатусу. До него седеше Пешеду. Той сякаш се притесни, когато видя Амеротке. Нисичък и добре закръглен, генералът имаше вид на човек, поживял си добре през изминалите години. Останалите трима — Хети, Туро и Руах — оставяха впечатлението за опасни люде. Те дори не удостоиха с поглед съдията, когато той влезе в залата. Но мъжът, до когото седна, бе съвсем различен — изправи се, за да му направи място, и му се поклони учтиво. Това беше Небамум — слугата на Карнак. Носеше дреха от златоткан брокат, а на врата си имаше сребърна верижка с блестящ бисер. Очите на доста женственото му лице сякаш непрестанно се смееха, макар че в движенията му се усещаше някаква скованост, сякаш чувстваше болка. Амеротке знаеше от историята на полка, че причина бе раната, която Небамум бе получил при набега на Пантерите срещу Мерецегер.

Хатусу се окашля силно. Готвеше се да заговори.

— Поканих ви тук — започна тя с мек, но убедителен глас — заради ужасното убийство на генерал Бейлет в Червения параклис при храма на Сет. Амеротке е повикан, тъй като той лично ще се заеме с разследването на покушението. Струва ми се — добави тя с леко иронична усмивка, — че генерал Пешеду вече го познава — и добави съчувствено: — съжалявам за станалото с дъщеря ти и искам всички да го чуят. Правосъдието ще въздаде справедливост. Името на Амеротке е добре известно заради мъдростта и честността му. А ако се окаже, че някой трябва да бъде пощаден — добави тя заговорнически, — нека почакаме поне докато пощадата бъде наистина потребна. — Пешеду кимна и в знак на благодарност се поклони. — Убийството на Бейлет — прозвуча по-рязко гласът на Хатусу — хвърли в ужас цяла Тива. Градът вече гъмжи от слухове и всевъзможни клюки… — тя се загледа в Амеротке, подсказвайки му да зададе подходящ въпрос.

— Какви са тези слухове и приказки? — поде играта съдията.

Преди божествената да отговори, Карнак се изправи и попита:

— Господарке, може ли аз да отговоря? — Хатусу кимна в знак на съгласие и генералът подхвана: — Мисля, че трябва да се върна малко назад във времето, в нощта, когато нахлухме в лагера на хиксосите… Зная, че всички сте чували тази история десетки пъти, но има нещо, което никой, освен нас, Пантерите, не знае. Преди да отрежем главата на магьосницата Мерецегер в шатрата й, тя каза, че е очаквала смъртта си, но и че всеки от нас ще умре в ужасни мъки. Няколко дни по-късно армията на хиксосите бе разбита. Бяха взети много пленници, включително личната стража на Мерецегер. Подложени на разпит, те признаха, че тя наистина е била подготвена за смъртта си, а и не е пропуснала да предупреди за същото и вожда на хиксосите. На стражите си била поверила, че смъртта й ще доведе до разгрома на хиксосите, но че след време върху нейните убийци ще се нахвърлят Гълтачите на души от Подземния свят… — по суровото лице на Карнак се появи усмивка. — Тогава не обърнахме никакво внимание на думите й. Бяхме млади и безстрашни. Но годините се изтърколиха като миг. Трима от другарите ни починаха, а сега и Бейлет…

— Кажи ми — прекъсна го Амеротке, — Бейлет първата жертва на убийство ли е?

Карнак се почеса по темето, преди да отговори:

— Другите трима умряха от инфекция или зараза. Единият от някаква болест на главата, другият — от сърдечен пристъп, а третият — от стомашна инфекция…

— Нима искаш да кажеш, че са били отровени?

— Възможно е — отзова се Карнак, — макар че тогава никой не се усъмни в престъпление или поне не успя да го докаже. Те се отправиха към Далечния хоризонт и сега останките им почиват в общата ни гробница в Града на мъртвите.

— Значи не е имало никакво доказателство, че са били убити? — продължи да настоява Амеротке. — Никакви следи от насилие или пък избодени очи, така ли? — Карнак кимна утвърдително. — Но можем ли да сме сигурни — попита съдията, — че убийството на Бейлет е именно акт на лично отмъщение?

— Бейлет нямаше врагове — отговори му Карнак. — През седмиците, предшестващи смъртта му, не е споделял нещо за необичайни събития, заплахи или проявена враждебност. Освен това ако някой е искал да го убие, защо ще го стори в Червения параклис? И какво би го подтикнало да избожда очите му и да пълни чашите с кръвта му? А има и трето… — Карнак отвори малката кожена торбичка на масата пред него, извади от нея нещо, което приличаше на монета, и го подхвърли на масата. Амеротке я хвана: беше сребърна шайбичка, от едната страна на която бе изобразен скорпион, а от другата — странни йероглифи.

— Това е монета на хиксосите — обясни Небамум.

— Господарю, не беше ли на втория ден от месеца, когато всеки от нас получи по една?

Амеротке огледа отново шайбичката.

— Това не са хиксоски монети — поясни на свой ред Сененмут, — а медальони амулети, които Мерецегер е раздала на личната си стража. Намерени са били в лагера на хиксосите след края на битката, но после мистериозно са изчезнали.

— През цялото време вярвахме — прибави Карнак, — че дядото на божествената ги е прибрал като част от плячката, след което ги е дал за претопяване. Слугата ми вече каза, че никой не ги бе виждал до началото на този месец, когато всички получихме по една, включително Небамум.

— Като заплаха ли го приемаш?

— Разбира се! — отговори Карнак. — Често се събираме в къщата на някой от нас или в Червения параклис. Първоначално го приехме за шега, хрумнала на някой от групата. Едва след убийството на Бейлет схванахме зловещия смисъл на появяването им.

— Имаше ли и други опити за покушение? — запита Амеротке.

— Да — обади се Небамум. — Преди три дни. Господарят ме изпрати до кея, за да дам поръчка за вино. Беше доста след часа на приношенията. Падаше мрак. Минах по една алея за по-напряко към главния път, водещ извън Тива. Внезапно от една врата изскочи тъмна фигура с къса бойна тояга в едната ръка и нож в другата. Вече беше тъмно, но ми се стори, че е жрец от храма на Сет, защото на главата му имаше нещо като червена перука. Нахвърли се върху мен така изненадващо, че едвам отървах тоягата, но пък се подхлъзнах и паднах. Оръжието му изсвистя във въздуха над главата ми. Успях да се дръпна встрани, но нападателят се извъртя и се приготви за следващ удар. Изкрещях за помощ — усмихна се смутено Небамум. — Дори и не помислих да се правя на герой. Една врата се отвори. Излезе жена, последвана от съпруга си и дечурлига. Тогава нападателят ми побягна. Притекоха ми се на помощ и аз се изправих. А мъжът предложи да ме придружи до дома…

— И така — обобщи съдията, — всеки от вас, включително Бейлет, е получил по една кръгла сребърна плочка. Никой от вас не е подозирал нищо преди нападението срещу Небамум и убийството на Бейлет. Изглежда — той внимателно подбираше думите си, — че е припламнала нечия отколешна омраза или желание за мъст подобно на рана от някогашна битка. Очевидно някой е дошъл в Тива, за да урежда стари сметки… — Хатусу поклати глава, сякаш не разбираше казаното. Амеротке продължи: — Има няколко възможности: най-напред трябва да помним, че Мерецегер е била магьосница с голяма сила. Имала е свита от последователи, а навярно е съществувала и нейна секта. Засега можем да предполагаме, че може да има и собствени деца. Почитаеми Карнак, възрастна ли бе Мерецегер?

— Огледах внимателно главата и тялото й след разгрома на хиксосите. Мога да кажа, че изглеждаше по-стара, отколкото се оказа в действителност. Онази нощ в шатрата помислих, че косата й е сива, но тя явно я бе оцветила с пепел от огъня. Според мен не беше на повече от трийсет лета.

— Когато превзехте столицата на хиксосите Аварис, пленихте ли — попита Амеротке, — задържахте ли някого от семейството на магьосницата?

— Не, никого — отвърна Карнак. — Спомням си, че дядото на божествената нареди да се извърши специално търсене. Но всички се бяха разбягали — и близките й, и слугите.

— Хм… — Амеротке се почеса по едната вежда. — Според втората ми версия убиецът може да е някой тиванец, затаил омраза, завист или ревност към нашите герои. Но засега нямам и най-малка представа, какъв може да е поводът, подтикнал го към действие.

— А третата възможност? — усмихна се Хатусу.

Амеротке сведе поглед, въртейки пръстена на едната си ръка. После вдигна взор към Хатусу и рече тихо:

— Убиецът може да е и един от групата… — и той седна на мястото си, докато Карнак и останалите запротестираха шумно. Те тропаха по масата и се гледаха един друг с широко отворени очи, очевидно не искайки да повярват на чутото.

— Та ние сме като братя! — извика Пешеду. — Боговете виждат колко мъка се е сбрала над главата ми, защо да тая карез към друг от групата? Е, премъдри Амеротке, този път май се изложихте…

— Може да е някой от вас — поясни съдията, — а може и да е някой, с когото сте свързани…

— Да чуем доводите ти — поиска Сененмут.

— Нямам доказателства, но слушайте внимателно — заяви Амеротке, отбелязвайки аргументите си, като присвиваше поредния си пръст — Първо, колцина знаят за проклятията на Мерецегер към вас? Второ, колко хора са научили за признанията на телохранителите й? Трето — спря той с жест Хети, решил да възрази, — не забравяйте за медальоните. Те издават, че става дума за човек, който е присъствал на великата победа и е имал възможност да прибере няколко от тях за лична употреба. Четвърто, който и да е, няма съмнение, че е силен и познава воинския занаят. И последно, убиецът на генерала не е бил обикновен разбойник, стрелящ напосоки в тъмното, а внимателно е планирал удара си. Промъкнал се е с лекота в храма на Сет и даже в Червения параклис… Впрочем колко хора знаят за молитвените посещения на Бейлет?

— Той ходеше често — заяви Хети. — За никого не бе тайна, че живее усамотено… Възможно е убиецът да го е наблюдавал и чакал. А приказките ти за проклятията на Мерецегер и за признанията на стражите й са познати на цяла Тива…

И останалите воини се впуснаха в разпален спор с Амеротке, така че в крайна сметка съдията се съгласи, поне външно, че може и да греши.

— Казах само, че е възможно — поясни той, — но все пак призовавам всеки от вас да бъде внимателен. Ако въпросните медальони са били изпратени като предвестници на смъртта, убиецът ще нанесе и следващ удар.

— Трябва да бъде спрян! Трябва да бъде заловен! — заяви категорично Хатусу, протягайки ръце, сякаш искаше да прегърне ветераните от войната с прошарени коси. — Полкът на Сет и цялата ми войска настояват за справедливост и възмездие. Убиецът на Бейлет… — спря за миг Хатусу с искрящи от гняв очи. — Вече се заклех: ще го видя разпънат на кръст пред стените на Тива или заровен жив в пустинята! — после пое дълбоко дъх: — Говоря съвсем сериозно, Амеротке. Загрижена съм не само за живота на тези воини, но и за плъзналите вече клюки, които само раздухват пламъците на суеверията, разнасяйки легендата, че Сет се гневи на Тива и се е промъкнал в града, за да мъсти…

— Мерецегер е мъртва — отговори спокойно съдията. — Генерал Карнак я смали с една глава. Къде е заровена?

— Извън оазиса Ашива — рече Карнак и понечи да уточни: — На около десетина мили източно от Тива, в Червените земи… Близо до мястото, където бяха разгромени хиксосите. След битката старият фараон Ахмазе се разпореди жреците да прокълнат трупа на Мерецегер и отсечената й глава, след което останките й да бъдат закопани потайно. Утре на разсъмване имаме намерение да отидем там, придружени от ескадрон колесници.

— С каква цел? — запита го Амеротке.

— Телохранителите й признаха още нещо — засмя се мрачно Карнак. — Мерецегер се била заклела, че за да бъде възмездена смъртта и, щяла да се върне сама от Подземния свят…

— Суеверни брътвежи! — изсумтя съдията.

— Да — отговори му с кадифен глас Хатусу. — Но за да сме напълно сигурни, Карнак ще иде там, а ти ще го придружиш!

 

 

Шуфой забеляза, че господарят му е силно разгневен, докато крачеше пред него с опънати рамене и мрачно изражение. Дори го бе чул да си мърмори: „Хубостницата е хитра като лисица.“ Беше очевидно, че на тази среща на царския съвет се бяха случили тревожни неща. На излизане Амеротке мина като буреносен облак през преддверието, а сподирилият го с широка крачка Сененмут го изгледа със загрижено лице. Съдията само махна с ръка към слугата си да го последва. Сега крачеше напреко през дворцовите градини, потънали в лунна светлина. В студения нощен въздух искряха мангали, разпалвани от махащите с ветрила прислужници. Напоените със смола и катран факли раздвижваха танцуващите сенки на статуите, резбованите изображения и шадраваните. Шуфой нямаше представа, къде отиват; все още не бяха излезли от великолепните градини с просветващи езера, украсени кьошкове и павилиони. Плодни дървета, финикови и други палми и смоковници хвърляха сенки върху водата. Патици крякаха и се биеха в папирусовите гъсталаци. На фона на нощното небе преминаваха тъмните петна на ята от птици, които търсеха място да се настанят за през нощта.

Задминаваха ги прислужници, понесли на раменете си кошници или делви с вода. Под дърветата и в сянката на порталите стояха войници от елитната лична гвардия на Хатусу, въоръжени с дълги и къси копия. В далечината се движеше редица от светлини: капитанът на гвардията предвождаше обикалящия нощен патрул. Шуфой се сепна от профучалата покрай него маймуна с дрънчащ гердан от звънци на шията, преследвана от хрътка кутре, след което тичаше един от пажовете в двореца.

— Къде отиваме? — Шуфой изтича напред и улови господаря си за дланта. Забеляза, че Амеротке бе извадил ветрилото си и нервно вееше с него в лице то си, сякаш не усещаше нощния хлад. — Защо сте ядосан?

Съдията спря и погледна с усмивка Шуфой:

— Прощавай — после го поведе към една каменна пейка в градината. Двамата седнаха. Амеротке протегна крака и погледна към звездите. — Утре заран тръгваме за Червените земи, по-точно към оазиса Ашива — Шуфой примижа и разтегна в гримаса обезобразеното си лице. Амеротке беше умел водач на колесница — воин, сражавал се в бойните ескадрони. Самото пътуване до Ашива бе достатъчно досадно и уморително, но оазисът бе и място, свързано с болезнени спомени за него. Преди много години — Шуфой бе нанизал по-късно подробностите една след друга, когато съдията е бил още момче, по-големият му брат попаднал на засада по време на смятана за обичайна обиколка на нощен патрул от млади офицери: връхлетели ги пустинни бродници и той паднал убит. Родителите му почти полудели от мъка, когато донесли обезобразения труп на сина им. — Но не е само това — продължи Амеротке. — Божествената понякога се държи като пълен тиранин… Щраква с пръсти: „Ела тук!“; после: „Отиди там!“… А в Тива ме чака спешна работа!

— Делото на Нешрата, нали? — запита сякаш себе си Шуфой.

— Да. Заради това и сме тук!

Амеротке се изправи. Прибра ветрилото си и тръгна по-спокойно. По едно време спря и с наслада вдъхна аромата на дърветата с нарове. Слязоха по няколко стъпала и прекосиха поляна, на която спокойно пасяха газела и дива коза, вързани с верига.

Господарят и слугата му влязоха в един вътрешен двор, където се издигаше триетажна сграда с черен покрив; преминаха през двора и спряха пред една отворена врата. Пазачът на входа се осведоми кои са, и ги пропусна. Озоваха се в обширно преходно помещение с декоративен покрив, носен от масивни, украсени в горната част с отворени лотосови цветове кедрови колони. Писари и жреци сновяха насам-натам; някои носеха ръкописи, а други — поставки за писане и служебни чанти. До тях застана един страж и попита по каква работа са дошли. Амеротке се представи, а стражът се поклони и ги поведе по коридора.

Шуфой разпозна обителта на Валу — Очите и ушите на фараона, който не само ръководеше делата на полицията, но и държеше в ръцете си мрежата от информатори и шпиони в и извън Тива. Служебните помещения на царския обвинител изненадваха със семплата си обстановка — чисто бели стени без декорации. Покрай тях бяха подредени шкафове, скринове и сандъци. Валу бе седнал с кръстосани крака върху купчина възглавници; на коленете му бе опънат веленов лист^[1]. Диктуваше нещо на един писар, който се бе настанил по същия начин пред него. Капаците на прозореца бяха широко отворени. В помещението беше доста хладно, но иначе стаята бе уютна и добре осветена от маслените светилници по стените. Вратарят съобщи за пристигането на Амеротке. Валу вдигна поглед и освободи писаря, щраквайки с пръсти.

— Благородни Амеротке, бъдете добре дошли! — поздрави ги Очите и ушите на фараона. После предложи охладено вино, но съдията отклони поканата му, поклащайки глава:

— Не съм дошъл на частна визита.

Валу въздъхна и се изправи с думите:

— Така си и мислех. Имате късмет, че ме сварвате. Лекарят ме предупреди, че ще увредя очите си, ако продължавам да работя нощем…

Амеротке го попита направо:

— При вас ли останаха вещите на Ипумер, прибрани след смъртта му?

— Да, тук са… В служебния склад, запечатан с моя личен печат. Искате да ги огледате ли? За какво са ви?

Отговорът на Амеротке се забави. Някъде от долния етаж прозвънна лира и мъжки глас запя галеща слуха любовна балада.

— Ще ви кажа, когато намеря онова, което търся — отвърна му с лека насмешка Амеротке.

Неодобрителна гримаса сви лицето на Валу; той отиде до вратата и повика същия писар, за да му даде шепнешком нужните указания. После покани с присмехулен поглед Амеротке да последва служителя.

— Ще намерите всичко, което трябва да бъде там.

Амеротке му благодари хладно и тръгна след писаря навън по стълби, които се спускаха към подобие на избено помещение. Имаше запалени факли и маслени светилници; писарят извади нож за папирус, доближи до една от големите кошници и преряза печата, след което отметна встрани капака.

— Вещите на Ипумер — обяви той, — писар в Дома на войната. Господарю, ще почакам отвън.

Шуфой помогна на Амеротке да извадят съдържанието — кесия, чантичка за документи, колан, пръстени, широк брокатен пояс, части от служебно облекло, писарска чанта с остриета писци, съдинки за мастило, свитък чист папирус, гривни и други бижута. Амеротке ги разгледа внимателно.

— Странно — отбеляза той, — Ипумер е имал добре платена работа и висок служебен пост. Човек би очаквал да притежава повече вещи… — погледът му бе привлечен от кръгла сребърна плоча и той я вдигна от купчината. — В името на Маат! — ахна и я подаде на Шуфой. — Сребърен медальон с хиксоски произход! Досущ като онзи, който е получил и генерал Бейлет малко преди смъртта си. Защо и Ипумер е имал същия? — и разказа за случилото се в заседателната зала при Хатусу.

Шуфой подсвирна тихо:

— Не разбирам каква е връзката, господарю. Ипумер е дошъл от Аварис, някогашна столица на хиксосите. Донесъл е и медальона със себе си. Ако сега беше жив, можехте да го задържите като евентуален убиец, но това, което чух в съда, ме кара да мисля, че Ипумер е бил твърде зает с домогванията си към хубавата дъщеря на Пешеду, за да планира отмъщение. И въпреки това присъствието на медальона сред вещите му говори за някаква връзка със загадъчния убиец, който, ако разбирам правилно, се е заклел да отмъсти на Пантерите от Юга.

Амеротке не възрази нищо и продължи да търси, но не откри друга вещ, която да събуди подозрението му. Постепенно Ипумер приемаше образа на господин Никой — човек без минало и без истински приятели. Живял е под наем, ден за ден, не е купувал скъпи вещи, за разлика от всички други писари. Стараел се е единствено да ухажва Нешрата.

На вратата се почука. Влезе Валу.

— Намерихте нещо, нали? — Амеротке му каза за медальона. Валу доби изненадан вид. — Питах се какво става — усмихна се леко той. — Получих нареждане от божествената да не разследвам убийството на Бейлет. Очевидно е било запазено за вас — и той взе медальона от ръката на Амеротке.

— Кажете ми, какво още знаете за Ипумер? Нали сте Очите и ушите на фараона!

Валу се отдръпна и седна отстрани до вратата. Запретна полите на горната си дреха, почеса се по коляното и се смръщи.

— Все повече ми се иска — започна бавно той — да не бяха ме определяли за страна в този случай. В началото реших, че всичко е ясно като бял ден. Приех Ипумер за заслепен от силните си чувства, а Нешрата — за насърчаваща го, но коварна жена, на която той толкова е омръзнал, че е решила да го погуби. Но сега, уважаеми Амеротке, не съм чак толкова сигурен. Ипумер е дошъл от Аварис. Сигурно е донесъл със себе си препоръки и доверителни писма. Трябва да е минал през опознавателен разговор, след което молбата му да бъде назначен като писар е била одобрена. Но когато отидох в Дома на войната и попитах отговорния служител…

— Досието на Ипумер бе изчезнало, нали?

Валу кимна утвърдително и продължи:

— Наредих да бъде направена внимателна проверка, но пазителят на поверителната документация не намери нищо. Някой го бе изнесъл. Колкото повече търсеше служителят, толкова по-дълбоко ставаше убеждението му, че самият Ипумер може да го е сторил — Валу спря за малко и добави: — Не се намери нищо. Ипумер бе доказал качествата си на идеален писар, въпреки че се е знаело за стомашните му неразположения и за разюздания му любовен живот. Пропуските в служебните му задължения са били редки и незначителни — някое и друго закъснение, напиване или дребно провинение.

— И така — рече Амеротке, — той идва в Тива, но само боговете знаят с каква цел. Представя се много добре и заема доста висока длъжност. Ласкае началниците си и им угодничи, докато една вечер, може би подобна на днешната, когато всички са уморени и разсеяни, се вмъква в залата с документационния архив и заличава всички следи от присъствието си в институцията. Но все пак… Нали щом е дошъл от Аварис — досети се Амеротке, — трябва да е донесъл акредитивни писма от Дома на живота при някой тамошен храм!

— Разбрах ви — стана Валу. — Ще проводя пратеник в Аварис да провери. Нали съм Очите и ушите на фараона: ако аз не мога да разбера кой е този Ипумер, никой не ще успее! — той посочи вещите на мъртвия. — Моят писар ще ги прибере. Пожелавам ви лека нощ.

Малко по-късно Амеротке и Шуфой напуснаха Дома на милион години и поеха по главния вътрешен път. После излязоха на пазарището. Някои сергии бяха още отворени, а гостилниците работеха с пълна пара, предлагайки храна и питие на трудилите се през целия ден. Нощният въздух бе наситен с мириса на свежо печено от газели и диви кози: ловците ги бяха убили и донесли тук, за да бъдат одрани, изчистени и нарязани на дълги парчета, които сега цвъртяха по скарите над разискрен пласт от дървени въглища. Този приятен аромат бе привлякъл пълчища просяци с протегнати за милостиня костеливи пръсти. Недалеч трима пияни пееха химна на Амон. Амеротке и Шуфой си пробиха силом път през тълпата, преди да излязат на широкия път, който извиваше надолу към големите градски порти с двете заплашително издигащи се нагоре колони, увенчани с наблюдателни кули. На стража беше корпус от полка на Ибиса; излъсканите им кожени набедреници и брони блещукаха на светлината на факлите. От една кула се обади рог от раковина, за да обяви, че след час градските порти ще бъдат затворени за през нощта.

Двамината кривнаха по прекия път, ограден с дървета, който следваше криволиците на градската стена. Вдясно на Амеротке се извиваше и блестеше като гигантска змия Нил, осеян със светлинните на търговски плавателни съдове. Нощем реката се променяше до неузнаваемост. Шуфой спря и се ослуша, но не в острите гласове на нощните птици, излитащи от гъсталаците край брега, а за нещо друго. Не долови нищо, освен ехтящия рев на хипопотами, а от време на време и накъсания лай на чакали, търсещи мърша.

— Какво има? — Амеротке забеляза, че слугата му е изостанал няколко крачки, и се върна.

Джуджето го стисна за ръката и погледна нагоре към него:

— Права е господарката Норфрет, когато казва, че не бива да минаваме без придружител по този път. Трябва да взимаме с нас и Асурал, а? Той може да уплаши даже крокодил…

— Няма от какво да се плашиш — успокои го Амеротке и тръгна напред. Влязоха в Селото на нечистите — така наричаха квартала на бедните селяни, които нямаха достатъчно средства да си купят камък за градеж, затова изкопаваха глинеста пръст от бреговете на Нил и строяха лабиринти от едноетажни домове. В тях намираха подслон не само работници от кариерите, но и преследваните от закона. Шуфой мразеше това място. Обаче Амеротке настояваше да минават винаги по един и същ път, така че тукашните хора бяха вече свикнали и приятелски го поздравяваха.

Господарят и слугата се изкачиха по невисокия хълм, от който се откриваше гледка към Нил. Амеротке спря горе, за да се наслади на хладния и свеж нощен въздух. Да, случаят с Нешрата и Ипумер продължаваше да го гложди. Без съмнение изпитваше съчувствие към Нешрата, но ако тя е убила Ипумер коварно и вероломно, ще трябва да понесе наказанието си. Дали случаят бе толкова елементарен? Знаеше се, че Пешеду е много богат човек: дъщеря му можеше да има всичко, което пожелаеше. Ипумер стоеше на по-ниско обществено стъпало от нея, така че, ако е искала да го ликвидира, защо да поема сама риска? Защо да излага на опасност и себе си, и реномето на баща си? И защо по този сложен начин? Щом край кея се шляеха десетки безделници, готови да клъцнат гръкляна на Ипумер за къс сребро, и цялата работа щеше да се припише на неизвестен извършител. Ясно е, че писарят е бил отровен след посещението му при Къщата на Златната газела. Някой е излязъл там на среща с него. Кой бе този някой?

— Господарю — почти изстена Шуфой. — Искам да се прибираме. Стомахът ми е свит от страх! Имам план…

Съдията се сепна.

— Добре, да тръгваме…