Пол Дохърти
Убийците на Сет (9)

Седма глава

Сет: нерядко свързван със свинята, на която пък се гледа като на нечисто създание

Години напред обитателите на Квартала на благовонията в Тива щяха да помнят тази нощ! С нейните пожари и зверски убийства! Някои по-възрастни хора споделяха шепнешком, че червенокосият бог Сет е кръстосвал из тесните улички с боен топор в едната ръка и с меча на възмездието в другата.

Нощта се спусна доволно кротко — тъмносиньо небе, тежко надвиснали звезди и кръглолика луна над целия град. Лекарят Интеф почака да се стъмни. Облечен в най-хубавата си роба, той напусна тихомълком дома си, прекоси обраслата градина и излезе от задната врата. После мина през площада и пазарището за благовония. Продължи като сянка покрай стената, докато стигна до къщата на своята добра приятелка и колежка — вдовицата Фелима. Заобиколи встрани, влезе през страничната портичка и почука по уговорения начин на задната врата. Отвътре трепна светлина, последвана от стържещия шум на издърпаните резета. Фелима, облечена в бяла роба с широк платнен пояс с бродерия на кръста и обута със сандали, го срещна с отворени обятия. Интеф се вмъкна вътре, а тя заключи и пусна отново резетата на вратата.

— Сами ли сме? — закачливо я попита той.

— Слугите си отидоха до един — усмихна се тя. — Всичко е готово.

Поведе го по коридора и влязоха в салона на къщата — високо представително помещение с ярко оцветени дървени стълбове и неголям каменен подиум в средата, върху който имаше мангал с весело пукащи въглени. Площадката в отвъдния край на салона бе подредена и готова. По стените бяха пуснати драперии, майсторски бродирани с приятни за окото мотиви. Килимчета и възглавници бяха пръснати между две ниски маси, върху които бяха наредени съдове и подноси с плодове, печени меса, осолена риба, а също и дълбоки бокали с вино.

Интеф изръмжа от удоволствие. Остави Фелима да го разсъблече, а после на свой ред смъкна дрехите й. Двамата се качиха голи на издигнатата площадка, легнаха на възглавниците и започнаха да се докосват, галят и целуват, като междувременно си поднасяха един на друг по нещо за хапване и отпиваха от виното. Винаги бе същото: Интеф го наричаше „потайните нощи за удоволствие“ с порядъчната на вид вдовица, която владееше изкуството на любовта по-добре от всяка обучена хесетка. Лекарят отпи достойна за уважение глътка и се загледа в подскачащата наоколо маймуна — любимец на Фелима. После се обърна към стенните фризове в чудесен бледозелен тон, дървените стълбове, прясно боядисани в черно и червено, а също и към хубавите делви, удобни за изливане на вино.

— Добре си се поохарчила — измърмори той.

Фелима се притисна към него, докато ръката й потриваше стомаха му, плъзгайки се предизвикателно към слабините.

— Печалбата си я бива — отговори му тя, но след малко лицето й придоби сериозно изражение: — Защо, да не ни заплашва нещо?

— За кучката Нешрата ли мислиш? — вдигна чашата си Интеф. — Тя ще плати за престъпленията си — той погали едната гърда на Фелима и вдъхна от плътното ухание, идващо от украсената й перука. Вдовицата го бутна леко встрани, обърна се към неголяма купа, извади малка съдинка със скъпо благовоние и след като го разтърка между пръстите си, започна да маже главата, очите, бузите и брадичката му.

— Мислиш ли, че ще разберат? — запита тя, дръпвайки се назад.

— Какво да разберат?

— Че Ипумер е идвал в дома ти, преди да се върне при дебелата Ламна?

— Има ли какво да кажат? — възрази лекарят. — Ако ме призоват да говоря под клетва, просто ще обясня, че се е почувствал зле, което е самата истина — отпи отново той. — Но какво може да се случи ако започнат да разпитват теб?

— Да ме питат за какво? — отговори му с въпрос Фелима.

— Ами — завъртя Интеф чашата в дланите си, очевидно забавлявайки се от обрата на разговора — възможно е да поискат да разберат откъде се познаваш с него, след като е минало малко повече от година от пристигането му в Тива. И защо си била толкова щедра както с парите, така и с ласките си към един чужденец.

— Няма страшно — Фелима се нацупи и се изправи доста нервно, за да вземе друга кана с вино. — Той беше млад мъж, при това хубав. Срещнах го на пазарището — изкикоти се тя, поглеждайки изпод мигли към Интеф. — Биваше си го като жребец, а и ти не възразяваше, доколкото си спомням: обичаше да ти разказвам за подвизите ми с него. Когато дойде, той попита за квартира и аз го препоръчах на Ламна.

— Амеротке е проницателен — озъби се Интеф. — Веднага ще те попита защо не си го взела у вас.

Пийналата вече Фелима махна с ръка в кръг около себе си:

— Всички знаят, че не съм имала наематели. Ако Ламна не му беше дала стаята на горния етаж, може би съм щяла да премисля.

Интеф не показа, че го е убедила. Той се загледа с присвити очи в мангала, който пукаше шумно и от него изскачаха тънки струйки дим. Почувства хладния полъх на страха в тила си, докато гледаше танцуващите сенки по стените. Мисълта за Амеротке го изпълваше с безпокойство. В самото начало бе решил, че въпросът е разрешен веднъж завинаги: Валу излага и отстоява доводите си и съдът осъжда Нешрата. Не че лекарят бе наистина сериозно загрижен. Убийството на Ипумер нямаше нищо общо със собствената му личност. Е, не съвсем! Ами ако Амеротке продължи да задава въпроси? Интеф въздъхна и отпи глътка вино. Двамата с вдовицата наистина имаха какво да крият.

— Защо Ипумер дойде все пак при теб? — попита той.

— Казвала съм ти много пъти, че срещата ни беше случайна.

— Мислиш ли, че Нешрата ще се разприказва?

— Как ли пък не! — изсмя се Фелима. — По такъв въпрос! Ще си държи устата затворена. Пък и няма никакви доказателства.

Интеф тъкмо се канеше да продължи разговора, когато чу слабия, но немного далечен глас на раковинен рог. Вдигаха тревога. Той стана, отиде до прозореца и видя червения отблясък на огън на фона на небето.

— Избухнал е пожар — рече той. — Виждам заревото на пламъците.

— Е, да не би да е тука, а? — завалено попита Фелима. — Връщай се!

Интеф се подчини с неохота. Беше изпил доста вино, но бе сигурен, че пожарът е в посоката на дома му. Той бе изгасил обаче всички светилници, преди да тръгне насам. Желанията на Фелима се разпалваха. Тя се протегна върху възглавниците с помътнял поглед, овлажнели уста и леко килната встрани перука.

— Ще си поиграем ли? Ще се веселим ли? — въпросите й секнаха, когато маймуната прибяга до вдигнатата площадка и забръщолеви шумно. — Млъквай! — извика тя, вдигна една възглавница и я захвърли ядно по животинката. Тя хукна презглава, а Фелима се загледа в тъмния отсрещен край на залата. Да нямаше там човек? Защото маймуната започваше да бърбори само при нечие приближаване.

— Остави я! — измърмори Интеф и притегли Фелима към себе си, поотрезнял от движенията на пръстите й по тялото му. — Хайде да си поиграем — ухили се той. — Да хапнем и да пийнем…

— А после да умрете!

Интеф и Фелима скочиха рязко и събориха една от масичките: каната се разби на пода, оливайки ги с вино. Изтръпнали от ужас, гледаха как нещо се раздвижва в тъмното. Нечия фигура пристъпи мълчаливо напред, сякаш се плъзгаше по пода, но гледката не беше игра на въображението. Човекът бе облечен в кожена пола и военна туника; краката му бяха обути в сандали, а на китките имаше предпазни кожени ленти. В походния му колан бяха втъкнати меч и кинжал, на гърба му бе окачен колчан, а в ръцете си държеше лък. Той изправи глава, но Интеф и Фелима видяха само очи, бляскащи иззад маска на Хор.

— Кой сте? Какво сте решили? Защо?

— Дойдох, за да раздам възмездие! — заяви маскираната фигура.

— Възмездие ли? Какво сме направили?

— Ето това! — лъкът бе вдигнат с насочена стрела. Пияната Фелима скочи непохватно. Опита се да побегне, но убиецът я изпревари. Стрелата изфуча. Удари я право в гърлото, отмятайки я до стената, по която тя се свлече шумно. Интеф, застанал на четири крака, припълзя към страховитата фигура на смъртта, докато убиецът слагаше нова стрела на лъка си. — Изправи се! — Интеф се подчини. — Умри като мъж — продължи влезлият с взлом. — С лице към своя враг!

Тетивата изплющя отново. Стрелата се заби право в сърцето на лекаря толкова дълбоко, че той издъхна още преди главата му да плесне глухо о твърдия, излъскан като стъкло под. Убиецът с лък в ръцете се доближи първо до трупа на Интеф и го побутна с крак, а след това направи същото и с тялото на Фелима. Изръмжа доволно и се върна в дъното на залата, откъдето взе издутите мехове за вино. После свали запушалките и изля маслото от единия, а втория разля в коридора. След това отвори вратата към избените помещения и хвърли долу празните мехове. Накрая вдигна светилниците, поставени на местата им в нишите, хвърли два върху възглавниците и зачака. Когато резултатът го удовлетвори, той откъсна парче плат от драперията на стената. Накисна го в масло и го пусна на пода на залата, който блестеше от разсипаното масло и пролятата кръв. Пламъкът го подхвана. След малко огненото петно побягна, разпростирайки се по целия под. Убиецът спря за миг, съзерцавайки ефекта, преди да се измъкне през задната врата и да поеме напряко през дворските градини.

 

 

Вдовицата Ламна се намираше в помещението, в което приготвяше мазилата си. Бе решила да се поразсее, като прегледа отново сметките, предвкусвайки удоволствието от събраните печалби. Гнетеше я мисълта, че може пак да я призоват в Залата на двете истини. Пред съседите сподели, че никога в живота си не е била така вцепенена от страх, както в мига, когато застана под зоркия поглед на главния обвинител Валу, на адвоката Меретел и най-вече на проницателния съдия, претеглящ всяка изречена дума и фраза.

Ламна наистина бе преровила всяко кътче на паметта си. Имаше ли от какво да се бои? Не бе направила нито една грешка, освен че бе предложила стая под наем на Ипумер. Дундестата и мудна Ламна бе достатъчно съобразителна и подушваше скритите опасности. Според нея вдовицата Фелима бе крайно напрегната, а лекарят Интеф очевидно познаваше по-отблизо писаря Ипумер, отколкото показваше. Ламна задъвка замислено долната си устна. Какво общо би могла да има тя с убийството? Дали някой не бе злоупотребил с доверието й? Ипумер бе дошъл при нея с препоръката на Фелима. Ламна придърпа по-близо масления светилник. В този миг чу протяжния вой на рога: къде ли бе пламнал пожар? Това се случваше често, но сега не духаше силен вятър. Тя огледа мазилата и благовонията, а после погледът й обиколи поставените над тях кошници с билки и прахове — основни съставки на стоката й. Беше й мъчно за вече мъртвия Ипумер, но желанието й да забрави за него бе по-силно.

Тя чу някакъв шум отвън; бутна назад стола, стана и излезе в коридора. Не видя нищо. Върна се обратно и седна на мястото си. Тъкмо щеше да развие папирусния свитък, когато чу нечий глас да произнася името й. Вдигна изненадано глава и в същия миг тънкото въже на удушвача се впи в гърлото й. Ламна се опита да го дръпне, но нападателят беше по-силен. Въжето притегна плътно гърлото й: не след дълго напразните напъни на съпротивата й секнаха. Убиецът положи внимателно трупа й на пода.

 

 

Амеротке седеше на вградена в стената мраморна издатина в Сребърната стая — малък преходен салон в Дома на милион години, и стискаше в ръка бокал с охладен гроздов сок, който му бе донесъл един слуга. Умората го бе овладяла. Тялото продължаваше да го боли въпреки успокояващата баня и кратката почивка след бясното препускане обратно към града в подскачащата колесница. Но бе доволен, че се е освободил от принудителната компания на Пантерите от Юга.

— Ние сме едно братство. Стоим един до друг на бойната линия и отбиваме яростните набези на враговете на фараона — бе обявил Карнак. — Защо ще убиваме наш другар? Не, не, премъдри Амеротке, убиецът на Бейлет е същият главорез, който продължава да ни дебне. Не е сред нас…

Останалите го бяха подкрепили, но загадката остана. Кой ли бе наел пустинните бродници, които ги нападнаха? Кои бе задигнал тленните останки на Мерецегер? И кой застрашаваше тези войници с кървава екзекуция?

Когато се прибра у дома, Амеротке се опита да подреди мислите си. Изкъпа се, намаза с масло цялото си тяло и се отпусна върху ниското легло на покрива в очакване да се появи Шуфой. След като изслуша внимателно разказа за разкритията на своя слуга, сърцето му омекна и той похвали дребния мъж за добре свършената работа. Възторжена усмивка изгря на обезобразеното лице на джуджето.

— Да — призна Амеротке. — Мозайката продължава да се запълва, но картината като цяло е все така неясна.

Той се върна към налегналите го мисли. Тъкмо се бе приготвил да си ляга, когато пристигна пратеник с картуша на Хатусу.

— Божествената — обяви новодошлият — настоява за присъствието ви в Аметистовата стая в Дома на милион години.

Съдията само изпъшка, приготви се и тръгна обратно към града, придружен от Шуфой и Пренхое. Вечерният сигнал за изгасване на светлините и на огньовете още не бе прозвучал: градската стража бе заета с потушаването на пожара в Квартала на благовонията.

— Ипумер живееше там, нали? — попита Шуфой.

Амеротке не успя да му отговори: отряд стрелци с лък от полка на Ибиса ги очакваше с нетърпение и ги придружи в ускорен ход до двореца на божествената. Шуфой и Пренхое останаха да се шляят из готварниците, докато Амеротке бе длъжен да чака по-нататъшните ходове на фараона.

Сега гледаше през полуотворената врата в коридора, питайки се дали дворецът въобще някога заспива. Потокът от придворни и слуги така и не секна, преносителят на императорския сандал, пазителите на благовонията на божествената, началникът на царската канцелария, носещият фараоновото ветрило. Отнякъде долиташе приглушеното песнопение на императорския хор, репетиращ един от любимите химни на Хатусу:

Не знам покой от лястовичи глас.

Опален е просторът, щом го няма!

Сега се взирам в утринта мъглива

и търся златния му лик.

Очите на Амеротке натежаха. Той се сепна и се помоли да бъде предпазен от срама да заспи. Питаше се в какво настроение ще завари върховния владетел. Какви въпроси щеше да му зададе своенравната Хатусу. Царицата сигурно вече бе уведомена, че Амеротке е обсъждал с групата на Карнак предполагаемата връзка между смъртта на Ипумер и убийството на Бейлет, а това никак нямаше да й се хареса.

— Отдавна ли чакате, ваше благородие? — Амеротке вдигна поглед. На вратата стоеше главният обвинител Валу; лицето и главата му блестяха от благовонно масло. Беше облечен в елегантни бели роби — долна и горна, а краката му бяха обути в сребърни сандали. Устните и очите му бяха разкрасени, а ноктите на ръцете и краката му бяха боядисани в тъмночервено. — И аз бях уведомен да дойда.

Валу приближи и седна до него. Беше във весело настроение: бръчици окръжаваха засмените му очи.

— Изглеждате ми уморен. Ще успеете ли да се възстановите до утре сутрин, когато ще застана срещу вас в съда?

— Уважаеми Валу, когато става дума за вас, целият съм „очи и уши“.

Валу се изсмя.

— Видно е, че вашите и моите слуги са били много заети напоследък — заяви Валу. — А знаете ли с какво се сдобих? С добър свидетел: един войник, с когото Ипумер се бил заговорил онази нощ, когато се прибирал в града. Очевидно е бил пуснат да мине през страничната портичка. Писарят се оплакал, че не му е добре. Шегувал се, че не разбирал защо любовните удоволствия се отразявали зле на стомаха. Според войника Ипумер бил порядъчно наквасен или поне доволно подпийнал: „Къде сте били, господине?“, попитал той, а писарят му отговорил: „До Къщата на Златната газела.“

— Това все още не доказва, че почитаемата Нешрата е отровителка! — остро му възрази Амеротке.

Спорът щеше да продължи, но портите от кедрово дърво бяха внезапно и широко разтворени.

— Божествената — тържествено обяви слугата — благоволи да ви дари с усмивка. Можете да влезете в Дома на преклонението!

Валу погледна към Амеротке и двамата последваха слугата. Аметистовата стая беше кръгла и опасана с колони, между които имаше прозорци с изглед към личната градина на фараона. Стените, таванът и подът бяха от рядко срещан лъскав камък, който светеше с прозирния блясък на аметист. Върховете и основите на колоните бяха украсени с мотиви в златно и сребърно, а маслените лампи, скрити зад прозрачни плоскости в стените, оставяха посетителите с впечатлението, че помещението е огряно от тайнствен огън.

Хатусу ги очакваше седнала в златно-сребърния трон върху издигната платформа в отсрещния край на помещението. Амеротке и Валу изминаха половината от разстоянието, коленичиха и притиснаха чело о пода. Съдията хвърли бърз поглед надясно. Под един от прозорците бе стъкмен кът за хранене — подредени в кръг възглавници и маси, поели тежестта на плодове, меса, хляб, чаши и кани с вино.

— За нас е голяма радост — занарежда напевно Валу, спомнил си правилата на протокола, — че сме призовани от вас и сме удостоени с правото да се насладим на вашата усмивка, о, божествена.

— Амин! — добави Амеротке.

— Можете да приближите — обяви Сененмут, застанал до Хатусу.

Амеротке въздъхна и се изправи. Хатусу явно бе в едно от деспотичните си настроения! Когато стигнаха до покритите с възглавници стъпала, те отново се хвърлиха ничком и целунаха сребърните й сандали, украсени със златни розетки.

— Красиво е лицето ви… — продължи в същата гама Валу.

— Достатъчно! — прекъсна го Хатусу. — Можете да се изправите! — Амеротке и Валу станаха. Царицата им се усмихна насмешливо. Беше облечена в пурпурна мантия, а на врата й имаше златна огърлица с драгоценни камъни. На ушите и пръстите й просветваха аметисти, а гривните й бяха от истинска слонова кост. — Красива ли съм? — попита тя неочаквано.

— Изключително, господарке — побърза да отговори Валу.

— Ласкател — изправи се Хатусу на пръсти и погледна през залата. — Добре, затворили са вратата — тя се раздвижи и Амеротке вдъхна приятния й парфюм. — От няколко съставки е — обясни тя, сякаш бе чула вдишването му. — Канела, горчиви бадеми, ливан и смирна. Изглеждаш ми уморен, Амеротке. Как са Червените земи?

— По-добре, след като ги напуснах.

Хатусу хвана Валу и Амеротке за ръка и ги поведе по стъпалата надолу. Стигнаха до масите и тя приседна в средата.

— Хайде! — махна към Сененмут. — Умирам от глад, а Амеротке сякаш ще заспи всеки момент — пресегна се и разпредели храната: разчупи хляба и постави порциите в сребърни чинии, украсени със скъпоценни камъни. После взе златна вилица, с която сложи късове филе, приготвено във винен сос, и допълни всяка чиния с краставички, маруля и други зеленчуци. — Ще се храним с пръсти — огледа тя кръгом присъстващите с усмивка. — Е, драги ми Валу, с любезностите дотук. Искам да поплувам в Езерото на чистотата, преди — ухили се тя към Сененмут — да се оттеглим.

Амеротке се настани удобно. Везирът продължи да мълчи. На съдията му стана ясно, че тя и любовникът й се бяха скарали за нещо. Хатусу се хранеше с изтънчени жестове и се усмихваше само след като преглътнеше поетата храна. Флиртуваше с Валу и говореше само за несъществени неща. Чак към края на вечерята усмивката й угасна и тя рече сериозно:

— Е, Амеротке, чух какво се е случило в оазиса Ашива. Бях казала ясно на Сененмут, че трябва да ви придружи военен ескорт.

— Но Карнак бе категорично против и ти прие — едва сега се обади везирът.

Хатусу се обърна към него и примигна:

— Не си спомням! — Сененмут се намръщи и вдигна бокала си. — Амеротке, в очакване сме — продължи царицата. — Какво съчини пъргавият ти ум? Вярно ли е онова, за което подозираш Пешеду? Ще го подложиш ли на разпит в съда?

— Нека оставим засега Пешеду на мира. Това, което съм казал, е само предположение. Доказателствата ми са много слаби. Пантерите от Юга са герои на Тива. И въпреки това можеха да бъдат убити или пленени заедно с вашия недостоен съдия…

— И щях да стана за посмешище — блеснаха гневно очите на Хатусу. — Но ще накарам да откъснат топките на виновния!

— Пантерите от Юга наистина са герои — продължи Амеротке. — Те са славата на Тива. Но сега между тях има убиец. Наричам го сетянин, защото е истински поклонник на бога Сет. Според мен най-много преди две години е настъпила голяма промяна в тази благородна група воини: ужасно скарване или неспазване на дадена дума, което никой от тях не е припознал за такова, или пък всички са взели решение да не го изнасят на показ. Един от тях е този сетянин. Дълбоко съм убеден в правотата на думите си.

— Ваше благородие Амеротке — размаха чашата си Валу, — но те до един бяха с вас в Червените земи при Ашива. Ако нападналите ги пустинни бродници бяха успели, въпросната личност е щяла също да бъде пленена…

Съдията обърса ръбчето на бокала си и каза:

— Значи за него е било все едно. Също като воин, който се хвърля в боя, без да го е грижа дали ще победи, или ще умре…

— Но само когато врагът му губи битката — довърши Хатусу думите му.

— Съвършено точно, господарке: това е истинският измерител на неговата зла воля. Сърцето му се извръща към злината, а разумът му се превръща в оръжие на отмъщението, макар и да не знам поради каква причина. Той взема решение да порази сърцето на групата герои. Участвал е в голямата победа на фараона над хиксосите. Знае всичко за Мерецегер. Успял е да се снабди с известна част от нейните медальони и познава мястото, където е бил погребан трупът й. Разбира се, научил е повече за семейството на Мерецегер в сравнение с всеки от нас. Подготвя добре обмислено и жестоко отмъщение. По някакъв начин разбира, че писарят, познат като Ипумер, може би е син или някакъв роднина на Мерецегер и живее в Аварис. Ипумер е хиксос и вероятно е син на някой от техните благородници.

— А би ли могъл да е дете на Мерецегер? — попита Хатусу.

— Възможно е — отвърна Амеротке. — Роден е съвсем малко преди смъртта й, възрастта му е напълно подходяща. Бил е белязан със свещената татуировка на хиксоски благородник. Сетянинът подкупва, окуражава и мотивира Ипумер да дойде в Тива. Подготвя го, за да го превърне в инструмента на отмъщението, с който дълбоко вярващият в Сет ще нанесе удар по другарите си по оръжие.

— Защо Ипумер се е съгласил? — запита Сененмут. — Начинанието е опасно.

— Може би е искал да си отмъсти, да стори зло. Защо не? Ипумер е бил користен. Едва ли е успял да устои на изкушението на предложения подкуп?

— И все пак… Нима писарят не е съумял да открие самоличността на сетянина? — попита Валу.

— Не. Мисля, че са се срещали на скришни места и в потайна нощна доба, а лицето на сетянина е било винаги скрито зад маска на Хор — сви рамене Амеротке. — Няма нищо необичайно. Обиколете из Тива и ще видите не един и двама поклонници или членове на някоя секта, които носят маската на своя бог.

Хатусу бръкна под възглавницата и извади огледало със седефена дръжка. Огледа се грижливо и каза:

— Прав си, Амеротке, двамата със Сененмут винаги си слагаме маски, когато бродим нощем из Тива — и се усмихна, уловила смайването на Валу. — Този сетянин ме заинтригува.

— Сетянинът наема стая на Улицата на маслените лампи — продължи съдията. — За целта използва името на Ипумер, но фактически той се среща с писаря. В същото време сетянинът убеждава генерал Камун да помогне за назначаването на Ипумер в Дома на войната. Става лесно. Нищо не събужда подозрение у Камун, тъй като подобна протекция е установена като практика. Сетянинът е поискал от Камун да запази тайна, въпреки че няма от какво да се опасява. Една от първите задачи на Ипумер е била да посети дома на генерал Камун уж за да му поблагодари, а всъщност да го обсипе с ласкателства и накрая да го отрови.

— Вярваш ли, че е станало така? — попита Сененмут.

— Да, напълно. После сетянинът или Ипумер имат грижата да измъкнат пълния набор от документи по случая от Залата с архивния фонд. И така никой не узнава кой е довел Ипумер в Тива. Миналото му остава забулено с тайна.

— Пратих шпиони в Аварис — прекъсна го Валу. — Може да минат и седмици…

— А в това време — продължи съдията — Пантерите от Юга ще бъдат избити. Както и да е. Сетянинът взема със себе си Ипумер на някои от пиршествата и празниците. Отново няма пречки, защото Ипумер е на работа в Дома на войната. Защо да не присъства на среща на военни? Мога само да гадая, но по всяка вероятност точно тук в кроежите на сетянина се е появила пукнатина. Сигурно Ипумер е трябвало да прелъсти и да опозори Нешрата, предизвиквайки скандал, който да очерни името на семейството й. Но…

— Ипумер се влюбва в Нешрата, така ли?

— Да. Каквито и да са подробностите, вниманието му е било отвлечено и в него настъпва объркване. Възможна е и промяна в отношението му към поставената задача: той започва да възразява и да се помайва. У него се установява само една мисъл: Нешрата. Всичко останало изчезва.

— Значи мислиш, че сетянинът е убил Ипумер? — попита Валу.

— Може и да го е сторил — усмихна се Амеротке. — Това ще установи, надявам се, утрешното ни заседание в Залата на двете истини. Възможно е целта му да е била не толкова амбициозна, а само да принуди Нешрата да извърши някоя и друга глупост, която да я изложи на присмех.

— Съгласен съм — обади се Сененмут. — Пешеду се превърна в посмешище с дъщеря си, която постъпва като хесетка: излиза посред нощ, за да се търкаля някъде с любовника си.

— Има още нещо — отпи Амеротке от чашата си: — След като Ипумер умира при загадъчни обстоятелства, семейството на Пешеду и всичките им потулвани досега тайни излизат на светло. Съвсем скоро голямата слабост на Пешеду към хесетки и проститутки ще стане публично достояние. Репутацията му ще стане на пух и прах, съпругата му ще стане за резил, което важи и за по-малката му дъщеря…

— А убитото момиче? — възкликна Валу. — Бременната хесетка? И аз имам шпиони в Дома на мъртвите.

— Бременна хесетка ли? — запита Хатусу. Амеротке й разказа набързо случая. — Какви ми ги разправяш? — реагира с въпрос Хатусу. — Възможно ли е човек като Пешеду да причини смъртта на момичето от храма? Може и да има пръст в убийството на Ипумер — с болка изрече тя — но все пак не вярвам да посегне на бременно момиче. Не ми се вярва той да е онзи тайнствен и зъл поклонник на Сет…

— Всеки от тях може да е — тръсна глава Амеротке, — но все още не мога да проследя логиката на убиеца. Наистина вярвам, че игрите на Ипумер са му дотегнали и той е взел решение да поеме нещата е свои ръце. Направих опит да установя къде е бил всеки от ветераните, когато е бил убит Бейлет, но се оказа почти невъзможно. Сетянинът и това е предвидил. Просто няма как да установя кой от тях ми казва истината и кой лъже…

— Как убиецът на Бейлет е успял да проникне съвсем спокойно в Червения параклис? — попита Сененмут.

— През един прозорец, гледащ към градина. Познавам един човек — усмихна се Амеротке, — приятел на Шуфой, който е установил, че може да се влезе откъм градината и по коридора, който води до Червения параклис. Същият човек е минал и през вратата, а жрецът пазач и съпругата му не са забелязали нищо.

— Но не е ли имало шум от борба? — запита Сененмут. — При тази бъркотия? Сам казваш, че Бейлет не би се простил лесно с живота си.

— Бил е издебнат с удар отзад и смъртта му е настъпила още преди той да разбере какво става. Вярвам, че убиецът е прекатурил столове и е оставил след себе си безпорядък, за да създаде впечатление, че е имало борба. Това задълбочава мистерията: главорезът е държал да подчертае, че убийството на Бейлет е повече отмъщение, дошло от Подземния свят, а не покушение от зложелател. Той съзнателно внася мрачни тонове в обстановката, като избожда очите на Бейлет, стяга глезените и китките му с червена връв и опръсква чашите с кръвта на горкия човек. След което се измъква бързо и безшумно. Навярно жрецът пазач е дремел или се е бил отдал на плътски удоволствия с хубавата си съпруга…

Хатусу измърмори, че ще ги уволни и двамата.

— А трупът на Мерецегер? — попита Сененмут.

— Не е било особено трудно. Пантерите от Юга разполагат с колесници. Сетянинът е отишъл до оазиса Ашива. Мястото е отдалечено и пусто. Гробът е бил отворен и костите или онова, което е било останало от магьосницата, е било поставено в сандъче и върнато в Тива. Във всеки час през деня от града излизат двайсетина колесници. Може би е станало още преди месеци.

— Питам се къде ли са сега тези останки? — рече измислено Хатусу.

— На някое потайно място в откритата пустиня. Нима нищо чудно, ако сетянинът е вдигнал нещо като параклис. Той без съмнение е изпълнен с омраза. Съобразил е, че веднага след първото убийство до гроба на Мерецегер ще бъдат изпратени хората, които знаят местонахождението му, а това са само неговите приятели героите. Наемни убийци се срещат под път и над път. Една внезапна и брутална атака над Пантерите от Юга може да приключи бързо с тяхното пленяване, избиване или унижение, което би задоволило жаждата му за отмъщение. Обаче той изпуска от вниманието си много важен факт: независимо от мислите и мнението му за Карнак и за другарите му по оръжие те са не по-малко сръчни убийци от самия него. Повярвайте ми, прекарах цял ден с тях: тези мъже са създадени, за да се бият. Те се наслаждават на удоволствието от самата битка.

— И сега? — запита Сененмут.

— Сетянинът е силно объркан от осуетяването на плановете и затова ще се опита да премахне останалите един по един. Ударът му ще бъде бърз и безмилостен.

— Но защо? — запита на свой ред Валу.

— Ваше благородие, ако знаех, щях да заловя убиеца.

— Налага ли се да разпитваш Пешеду? — попита Сененмут, след което се приведе и напълни чашите.

— Да, длъжен съм.

— И аз се присъединявам — заговори Валу. — Трябва да разберем какво точно е станало в Къщата на Златната газела през нощта, когато е умрял Ипумер.

— Драги ми Амеротке — подразни го Хатусу, — останах с впечатлението, че ровичкаш в нишки, които не водят доникъде, а само се увеличават една след друга. Има ли още нещо?

— Любопитен съм да разбера — отвърна съдията — как Ипумер е съумял да убеди вдовицата Ламна да му даде квартира. И още: защо е станал толкова близък приятел с другата вдовица Фелима и какви са били отношенията му с лекаря Интеф. Валу, и вие ще потвърдите, че Ипумер се е прибрал много рано сутринта в тежко състояние. Всички го заявиха под клетва. Тогава защо не е отишъл в дома на Интеф? Нали му е на път оттам, когато се връща в квартирата си.

Валу цъкна с език.

— Само Нешрата да бе си признала — отговори той с разочарован глас. — И да можехме да разберем кой е посрещнал Ипумер в онази нощ. Но показанията на нейната прислужница и на по-малката й сестра са непоклатими: и двете твърдят, че Нешрата не е излизала от стаята си същата нощ.

Той се канеше да продължи, когато откъм вратата се чу силно чукане. Влезе камериер със загрижено лице, който легна по очи с допряно о пода чело.

— Какво има? — попита веднага Хатусу.

— О, божествена, спешно съобщение за господаря Валу.

Хатусу направи жест с пръсти, че царският обвинител може да ги остави. Докато той излизаше, Хатусу се приведе напред.

— Амеротке, защо не приключиш по-бързо делото на Нешрата? Сложи му край и толкоз, а?

Съдията издържа настойчивия й поглед.

— Господарке, знаете добре какво ще последва. Справедливата отсъда на фараона за всички ли е, или важи само за някои? Ще тръгнат настойчиви приказки, че съм ваше оръдие и съдия, който може да бъде купен и продаден като някое говедо на пазара…

— Струваше си да се опита — въздъхна със съжаление царицата. — Амеротке, ти знаеш добре старата песен. Не си струва да повтарям. Голяма е обичта към Карнак и останалите. Те имат много силно влияние върху войската. Само кощунствената смърт на Бейлет бе достатъчна: но сега, ако видят, че доброто име на един от тяхната група се разлита на части като парчета от нечий труп, разнесени на възбог от лешояди… — тя прекъсна думите си при влизането на Валу.

Царският обвинител приседна с кръстосани нозе върху възглавниците.

— Имал съм основание да ги подозирам — измърмори той.

— За какво става дума? — запита Хатусу.

— О, просто слухове, събрани от шпионите ми, че вдовицата Фелима и лекарят Интеф не са това, за което се представят.

— Бъди по-точен! — сряза го Хатусу.

— Господарке, бих искал — прозвуча хапливо отговорът на Валу. — Може и да ми се случи, но след време. Имаме нови убийства: вдовицата Ламна е намерена удушена в стаята й. Останките на Интеф и Фелима са били открити в изгорялата й къща: и двамата са били убити от мистериозен стрелец с лък. Стрелите са стояли забити дълбоко в овъглените им трупове. Убиецът е подпалил къщата на Фелима. Не е останало нищо, а и домът на Интеф е унищожен по същия начин.

Амеротке затвори очи: още една от пътеките на този лабиринт се оказа препречена.

— Но защо? — запита Сененмут.

— Сетянинът — заяви съдията — засилва защитата си. Ипумер вече го няма, но той иска да бъде сигурен, че не е оставил никаква следа, по която можем да стигнем до него — той погледна към Валу: — Нали току-що казахте, че вдовицата Фелима и лекарят Интеф са подхранвали подозренията ви?

Лицето на Валу стана съвсем сериозно:

— Да, но само от слухове и приказки. Приказвали, че живеят едва ли не в недоимък, но били достатъчно богати. Нещо като фино ленено облекло под оцапана горна дреха — пошегува се той. — Откъде все пак е дошло скритото им богатство? — и поклати глава, добавяйки: — Уважаеми Амеротке, предположенията ви са правилни, също като моите. Лекарства, прахове, приспивателни? И какво още? — махна той с двете си ръце.

— Причината за смъртта им — изрече тихо Амеротке — е същата, която е довела до смъртта на клетата бременна хесетка. Сетянинът е безмилостен. Прави всичко възможно, за да увеличи празното пространство между себе си и Ипумер.

— Ако е това — отбеляза Валу, — трябва да има още една жертва, чийто труп още не е намерен. Ипумер е имал познат и приятел в Дома на войната. Става дума за писаря Хепел. Днес не се е явил на работа, а го нямало и в жилището му. За последно с бил видян да гуляе из винарните покрай кея.

Амеротке стисна чашата си.

— Предстои следващият удар — почти прошепна той. — Чуйте ме, господарке: преди луната да изгрее отново, сетянинът ще трябва да се е добрал до новата си жертва.