Пол Дохърти
Убийците на Сет (13)

Единадесета глава

Сет: убиецът на Озирис — бащата на Хор

Сетянинът стоеше изправен в примигващата светлина на Гробницата на героите в Некропола — голямо, подобно на пещера помещение, изкопано дълбоко в скалния масив, който се издигаше високо над Града на мъртвите. Пазачът на гробницата го бе въвел през мастабата^[1] — неголямата храмова постройка пред самия дом на заминалите завинаги. Сетянинът се усмихна зад позлатената си маска на Хор. Защо да не го пуснат? Той бе дошъл тук с картуша на полка на Сет; пръстените по ръцете и гривните за глезените му бяха допълнително доказателство за войсковата му принадлежност. А маската? Тук беше Градът на мъртвите, нощта бе паднала и светът на гробниците живееше по своите правила. Пазачът бе решил, че идва, за да поднесе почитта си. Сетянинът седна на едно от столчетата, покрити с ярко оцветена материя. Почит ли? Как би могъл дори да помисли за уважение към мъжете, извършили толкова отвратително престъпление? Защо им е била дадена възможността да живеят като полубогове, след което да бъдат пренесени тук, сякаш са били обичани от самия Амон Ра? Той се изкашля, за да очисти гърлото си от прахта, и огледа гробницата — истински дом за съкровища с блестящи сандъци и ковчежета саркофази с мумифицираните останки на неговите другари по оръжие, живописно декорирани канопи, както и всякакви скъпи предмети, поставени наоколо: статуетки, драгоценни камъни и масички и столове от най-фино дърво. На светлината на факлите проблясваше статуя на котка, клекнала на задните си лапи, със златна и сребърна украса. Въздухът ухаеше приятно.

Сетянинът стана и се насочи към вътрешността на гробницата. Ако животът се бе оказал по-благосклонен към него, в края на пътя си и той щеше да бъде положен тук заедно с останалите. Ръката му погали позлатения ъгъл на един от саркофазите. Да, на Амунак — нисък и жилав, хитър като лисица и смел като лъв. Той и останалите като него нямаше от какво да се боят, защото не на тях имаше зъб.

Той прекоси гробницата и застана пред саркофага на Камун — красиво творение на дърводелското майсторство: ковчег със златни кантове, покрит със скъпоценни камъни. С Камун нещата бяха съвсем други. Той не е заслужавал да отпътува към Полетата на запад — също като Руах, Пешеду и Бейлет. Трябвало е да плати за сторените от него престъпления. Сетянинът извади дългия си двуостър нож, напипа прореза, разкърти изолиращото покритие и отметна капака. Разнесе се благоуханна миризма. Той сведе поглед към мумията, повита в ленени пояси; лицето й беше скрито от оцветена в синьо и позлатена сребърна маска. Сетянинът я смъкна и я захвърли в мрака. После извади винения мях, който бе донесъл, и изсипа от него кръвта, купена от един касапин. Тя постепенно попи в скъпата ленена тъкан; част от нея остана, така че след малко трупът сякаш заплува в локва кръв. Острата й миризма удави благоуханието на балсамната смес от пчелен восък, канела, кедрово масло, къна и смирна. Сетянинът отстъпи леко назад, за да се полюбува на стореното.

— Какво правите? — сетянинът се обърна. Пазачът на гробницата идваше към него. Беше пийнал и вървеше, залитайки. Върху пълното му лице бе изписано силно смущение. Притисна до гърдите си чашата с вино, с която бе дошъл: — Какво е това? Какви ги вършите?

— Отдавам му почитта си! — сетянинът тръгна застрашително към него, но пазачът бе зает да оглежда пораженията.

— Защо сте свалили капака на ковчега? А това какво е! Богове! — когато видя кръвта, стигнала до равнището на капака, човекът захвърли чашата си и понечи да се обърне, но сетянинът беше много по-бърз. Само с един скок той го настигна; последва мигновено и жестоко замахване с ножа. Пазачът на гробницата клюмна, а сетянинът заби дългото острие докрай. Запуши с ръка устата му, докато гледаше как светлината на живота помръква постепенно в очите му. Пазачът изхриптя, задавяйки се със собствената си кръв. Сетянинът го положи внимателно на пода. После измъкна кинжала, обърса го бързо в дрехите на човека и се изправи. Още веднъж огледа резултата от работата си: останките на Камун бяха осквернени веднъж завинаги, както и цялата гробница. Той свали маската и избърса потта от челото си. Отиде до вратата, промъкна се през нея и с бързи стъпки се отдалечи в сгъстяващата се нощ.

Придържайки се в сенките, пое по улиците на Некропола, като от време на време отстъпваше встрани, за да направи път на някоя погребална процесия. После мина покрай статуята на Озирис и стигна до кея. Там прекрачи през борда на една от лодките, прекосяващи реката, и се вгледа в светлините, блещукащи оттатък в столицата. Бе доволен от постигнатото, но нощта едва започваше. Амеротке! Щеше да му е много по-приятно, ако съдията бе продължил да се губи в догадки, оставайки сам със смешните си заключения. Но също като останалите си другари бе подценил качествата му и сега трябваше да го принуди да замълчи завинаги! Според това, което бе стигнало до него, съдията се бе върнал в покоите си в храма на Маат и ако слуховете се окажеха верни, щеше да прекара там по-голямата част от вечерта.

Сетянинът слушаше с половин ухо бъбренето на преминаващите, които се връщаха в града след целодневния си престой и работа в Некропола. Как да изпълни своя замисъл? Носът на лодката сочеше най-краткия път до отсрещния бряг. Сетянинът се загледа в светлините на стъкмените набързо пазари по кея: бараки и сергии, където се продаваше всичко — от бижута до домашни любимци. Спомни си за някои от подвизите на Пантерите от Юга. Един от тях разпали огъня на въображението му и той се усмихна. Да, ето как ще да умре върховният съдия на фараона!

 

 

Съдията се събуди от болка в мускулите. Почувства лек студ; затова стана, отвори един сандък и извади дебело бродирано наметало, с което покри раменете си. Някои от маслените светилници бяха угаснали, но факлите осветяваха добре помещението. Отиде до отсрещния ъгъл, където просветваха и пукаха поръсените с благоухания въглени в двата мангала. Протегна към тях ръце и се вслуша в шумовете, идващи от храма. След като се постопли, Амеротке пийна глътка вино и хапна малко хляб и плодове, донесени от една прислужница.

После отвори вратата, излезе в малкия коридор и спря на входа към Залата на двете истини. Беше съвсем тихо, но от време на време сенките се раздвижваха, когато някой светилник припукваше дръзко в тъмнината. Амеротке винаги имаше странно усещане, когато се случваше да влезе в съда нощем. Той различаваше неясните очертания на стола, откъдето произнасяше присъдите, и дългата редица колони с подредени в основите им възглавници, където сядаха писарите и завеждащият канцеларията — много спокойно сега място, което обаче нерядко се превръщаше в арена на бурни емоции, аргументи и контрааргументи, а и присъди, които понякога носеха смърт.

Успокоен от видяното, Амеротке се върна в стаята си. Затвори вратата и се намести върху възглавниците, където отново съсредоточи мислите си върху това, което му бяха казали Нешрата и Кией. Той съжаляваше за грешката си и сам се наруга за глупавия си пропуск. Пешеду, семейството му, Карнак, Небамум и всички останали бяха несведущи, но той бе истински съдия професионалист и не биваше да допуска да разконцентрира вниманието си върху отделни нишки, забравяйки онова, което бе научил в школата на живота.

Дъщерята на Пешеду беше коренът на всичко, което се бе случило. Сега се налагаше да почака да се върнат Шуфой и Пренхое. Независимо от часа или траура в дома на починалия Пешеду разпитването на свидетелите трябваше непременно да продължи. Амеротке взе нещата, които бе донесло джуджето — повредената, но все още разпознаваема брошка със златните газели и обгорените късове пергамент. Той се загледа в списъка на праховете, които чистачите бяха намерили в дома на убитата Фелима, и зачете на глас наименованията. Познаваше слабо тайните на медицината, но все пак недоумяваше какво е имала предвид Фелима, ползвайки такива отвратителни неща, като кръв от гущер, свински зъб и течна мазнина с гаден мирис. Амеротке бе научил от Шуфой за различните подобия на илачи, които продаваха всевъзможни шарлатани и ловци на скорпиони, подвизаващи се в Тива. Някои позиции от тази номенклатура му бяха вече познати — мас от кълвач или стрити кости. Колкото повече навлизаше в нещата, толкова по-ясна ставаше картината: Фелима не се бе ограничавала единствено с продажба на афродизиак. Едно от средствата му бе познато: ползването на смес от смокинов сок и мляко от жена с мъжка рожба — много стар илач, даван на жена, за която има съмнение, че е бременна. Ако тя повърне, значи носи дете, ако това не стане — празна е. Или друга техника, при която на пациентката се заръчва да изрови в земята две дупки, да сложи в едната ечемични, а в другата — пшенични зърна, да сипе и на двете места урина от бременна жена и да ги посипе с пръст. Ако пшеницата поникне преди ечемика, ще бъде момче, а ако ечемикът изпревари, да чака момиче.

Амеротке пусна късовете папирус на пода. Подозренията на Валу се оказаха основателни: въпросните бъркотевици бяха допринесли значително за богатството на Фелима. Умна жена би ли се обзавела с подобна практика? Да продаваш афродизиак, е едно, но да твърдиш, че можеш да помогнеш по такъв начин на някоя жена да зачене, е съвсем друго. Ами ако се е била забъркала в нещо още по-нечестиво или престъпно? Магьосничество? Най-различни мисли защъкаха в главата на Амеротке. Тъкмо се накани да продължи, когато чу някакъв шум в храма. Сигурно се връщаха Шуфой и Пренхое. Амеротке събра късовете папирус един до друг. Обаче не последва нито познатото влачене на крака, нито вик за поздрав. Амеротке бе напълно сигурен, че бе чул нещо. А може да е минал някой от жреците или храмова прислужница? Полазиха го тръпки. Успокои се едва когато някой почука на вратата.

— Влезте!

Вратата се отвори рязко. Амеротке видя само хвърлената през нея кошница. Всичко стана толкова бързо, че не успя да реагира. Кошницата се преобърна и на пода се изтърси кълбо от извиващи се змии, чиито тела продължиха да се усукват и гърчат. Вратата беше вече затворена. Ужасеният Амеротке приклекна. Бяха минали само няколко секунди, а кълбото от смъртоносните змии вече разплиташе отровния си товар по пода. Амеротке остана на мястото си. Змии се продаваха на всички пазари: месото и кожите им се използваха за различни цели. Той забеляза, че тези тук бяха съзнателно събудени и раздразнени. Бяха две дузини, а може би и повече, различни по вид и окраска: мятаха се, разсуквайки телата си с гърчове и яден съсък, очевидно изплашени и силно възбудени. Амеротке знаеше, че топлината и внезапните движения привличат мигновено вниманието им. Той въздъхна с облекчение, когато грозната, виеща се маса от гибелна отрова започна да се придвижва към мангалите, явно подмамена от идващия от тях топлик. Точно така! Мраморният под на храма беше леденостуден за тях. Амеротке почувства болезнен спазъм в краката си. Случващото се тук беше истински кошмар: намираше се в собствената си стая в храма, а само на няколко метра от него се търкаляше с усукване голяма топка от смъртоносна отрова. Почти не смееше да диша. Следеше тънката тъмна линия на телата на змиите, широките им усти, просветващите езици и леко вдигнатите глави. Бяха го учили как да постъпва в такова положение: просто не биваше да ги плаши или да привлича вниманието им.

Змиите успяха да разплетат телата си. Понеже бяха от различни видове, се нахвърляха едни срещу други и се отдръпваха със съскане. Амеротке поблагодари на Маат за мангалите. По същия начин змиите търсеха топлината на лагерните огньове или на някои животни: сега спасението му зависеше от двете купчинки светещи дървени въглища и от супите и хляба, оставени в намиращите се недалеч кошници. Змиите се плъзгаха по пода на параклиса, премествайки се встрани. Амеротке затвори очи. Някои от тях се намираха все още близо до вратата. Обаче най-после дойде моментът, когато търпението му бе възнаградено. Пролуката между придвижващата се змийска маса и вратата започна да расте, отваряйки постепенно разширяващо се пространство. Амеротке реши да действа. Той вдигна внимателно две от възглавниците, за да има защита на ръцете, и тръгна бавно на четири крака към вратата.

Така се спаси. Хвърли възглавниците към змиите, след като скочи на крака, сграбчи дръжката на вратата, отвори я и излетя навън, придърпвайки я мигом плътно след себе си. После влетя в залата, грабна първите попаднали в ръцете му възглавници и още нещо и се върна тичешком обратно, за да ги постави плътно до вратата, затваряйки пролуката между нея и пода. Чак сега почувства, че е плувнал в пот, а сърцето му биеше така, сякаш бе бягал дълго време по труден терен. Амеротке приседна в нишата на един от прозорците и скръсти ръце. Помъчи се и да спре да трепери. Краката му бяха като налети с олово. Усети пулсираща болка в тила. Известно време имаше усещането, че ще повърне. Искаше да побегне извън храма, но нито имаше сила, нито можеше да остави така стаята си, пълна с гърчещата се и съскаща отровна гад.

Най-сетне успя да сподави обзелата го без остатък паника. Час по час ставаше, за да провери за нещо нередно откъм долната част на вратата. Той почти извика с облекчение, когато чу гласовете на Шуфой и Пренхое, захванали обичайния си пореден и шумен спор във връзка с някой от сънищата на писаря. Гледаше ги как приближават с бързи крачки по коридора.

— Господарю Амеротке! — Шуфой се втурна към съдията. Клекна и погледна нагоре. Въпреки слабата светлина той видя колко изопнато, бледо и измъчено е лицето му. Пренхое се отправи към вратата на параклиса.

— Не влизай! — извика му Амеротке.

Разказа им набързо и с накъсани фрази за случилото се, без да спести нищо. Шуфой направо подскачаше от гняв.

— Казвах ви го! И преди съм ви го казвал! — възкликваше той. — Господарката Норфрет също!

— Господарката ти Норфрет не бива да чуе и дума за станалото!

— Вече съм ви го казвал! — не спираше джуджето. — На вратите има резета, които са за това: да се спускат — закани се дребосъкът с юмрук към вратата: — Ще им дам аз едни змии!

Но Пренхое се оказа по-здравомислещ. Той побърза да събуди прислужниците и стражата. Те пристигнаха след малко с факли, кошници и дълги пръти с мрежа в долния край. Неколцина бяха обули ботуши, а други бяха обвили плътно краката си с кожи. Отвориха вратата на параклиса. Сред възцарилата се бъркотия от блясък на факли, викове, проклятия и възклицания очистиха параклиса от смъртоносните влечуги, като ги набутаха в кошниците. Когато операцията свърши, Амеротке се почувства по-спокоен. Шуфой също се поукроти.

— Той несъмнено е известен, че си тук — мърмореше дребният мъж. — Познат и отвратителен номер: този път още по-гадно. Но вие, господарю, сте се справили добре. Мнозина други са щели да се разпищят и да се опитат да побегнат. А змиите точно това са чакали, за да налетят.

— Бях премного уплашен — засмя се Амеротке. — И благодаря на Маат за мангалите. Ако не бяха тези гърнета с горящи дървени въглища…

— Сигурно вече сте близо до истината — заяви Шуфой.

— Мисля, че да — кимна Амеротке. — Започвам да разбирам защо Интеф и Фелима е трябвало да умрат, но продължавам да се въртя из дреболиите. Ходи ли при генерал Карнак?

— О, да. Чули са за Пешеду. Карнак превръща двореца си в крепост. Дори е докарал ескадрона на Лешоядите досами имението си — спомена Шуфой за един от елитните отряди от колесници. — Всяка порта, прозорец и врата се пазят от подсилена стража. Хети и Туро не остават назад.

— И въпреки всичко убиецът е един от тях — засмя се студено Амеротке. — Сигурен съм, но да го докажа, е по-трудно.

— Храмът е чист! — докладва Пренхое, след като освободи последния прислужник и поблагодари на хората от стражата. — Чудя се къде се запиля Асурал. Господарю, знаете ли — разбърбори се той, — миналата нощ сънувах змия, дълга около девет метра, с огромна паст и…

— Млъквай! — извикаха в един глас Амеротке и Шуфой.

— Господарю — джуджето стана и погледна бързо в параклиса. — Вие казахте, че сетянинът трябва да е някой от Пантерите от Юга, но те са били до един в Тива, когато е бил убит Пешеду. Няма да е трудно да се разбере кой от тях не може да обясни къде е бил тази нощ.

Амеротке го погледна със сериозно изражение на лицето:

— Може и да е така, и да не е така, но и убиецът го е помислил. Не, според мен е по-правилно да търся в друга посока.

— Вече е много късно! — завайка се Пренхое.

— Никога не е късно! — изправи се Амеротке, все още разтърсен от преживяното, но твърдо решен да доведе нещата докрай. — Сетянинът нанася удари наляво и надясно. И е само въпрос на време да си даде сметка, че е пропуснал една личност.

— Коя? — запита Шуфой. — Кией ли?

— Още по-важна от нея — стисна Амеротке Шуфой за рамото: — Прислужницата на Нешрата. Отивай веднага в дома на генерал Пешеду. Вземи със себе си двамина от храмовата стража — вдигна ръка съдията: — Не забравяй да изкажеш съболезнования и съчувствие от мое име. Не обръщай внимание на никакви възражения. Покажи им картуша, който носиш, арестувай прислужницата и ми я доведи — Шуфой и Пренхое понечиха да кажат нещо в знак на несъгласие. — Не, не, тръгвайте веднага — почти ги избута в коридора Амеротке. — Нищо няма да ми се случи. Ще отида до кухните и ще намеря нещо за ядене и пиене. И ще ви чакам да се върнете.

Шуфой и Пренхое тръгнаха, но само след като Амеротке ги увери, че няма да остава сам. После той излезе от Залата на двете истини в уханните градини, окъпани от лунна светлина. Храмът беше разбуден и изпълнен с вълнение. Навсякъде се виждаха стражи, а скупчени на групи, прислужниците си разменяха слухове. Дори някои от жреците предпочетоха да излязат от напоените си с вино сънища, петимни да разберат какво е станало. Магерниците се намираха непосредствено зад Езерото на чистотата и истината. Един готвач със сънени очи застана мирно, когато Амеротке влезе в обширното помещение с каменен под. Но му бе достатъчен само един поглед в мрачното лице на съдията, за да изрази силното си желание и готовност да му сервира: току-що изваден от пещите хляб, сушено месо върху листа от маруля и каничка бира. Амеротке седна досами вратата и започна да се храни. Помисли си, че всеки убиец допуска грешки. Тихичко се помоли прислужницата, оказала толкова твърда защита на Нешрата, да бъде изпуснатата нишка, която търсеше.

Спокойствието бе нарушено от Асурал, който бе разбрал в града за вълнението тук. Той влетя в кухнята като някой от боговете на войната. Амеротке го успокои и му каза да почака да се върнат Шуфой и Пренхое. След по-малко от час те пристигнаха с разтрепераната от страх прислужница, която двамата стражи държаха здраво.

Амеротке заведе цялата група в една стаичка, която храмовите жреци ползваха за срещи с посетители. На всички бе казано да почакат отвън. Съдията покани внимателно младата жена да седне на един стол с високо облегало и приклекна пред нея. Хвана студената й ръка и се опита да я успокои.

— Казах истината! — разплака се момичето.

— Как се казваш? — внимателно я попита Амеротке.

— Сато. И ви казах истината толкова пъти! Защо ме арестуват посред нощ? Домът вече е в траур.

— Не, няма да разговарям с теб за Ипумер — стисна Амеротке пръстите й. — А и не искам царският обвинител Валу да те разпитва тук. Ще те върна малко назад във времето: около година, че и повече, преди Ипумер да се срещне за първи път с господарката ти — той усети веднага как момичето се отпусна. — Ти нали си много близка с Нешрата?

— Наистина много.

— И я нападат кошмари, нали?

— Да, но откъде…

— Откога страда от тях?

— Ами от около две години…

— Нещо е станало, нали? — настойчиво продължи Амеротке. — Случи ли се нещо странно с господарката ти около година преди да се появи Ипумер? — вълнението на Сато се засилваше. — Трябва да ми кажеш истината — упорито продължи Амеротке. — Нешрата имала ли е друг любовник преди Ипумер?

Сато поклати глава. „Лъжеш — помисли Амеротке. — Криеш нещо.“ Слугинята забеляза недоверието в погледа му и поясни:

— Станах толкова близка с господарката си едва след като започнаха кошмарите.

— Какво се е случило? — приведе се напред Амеротке. — Ако не ми кажеш истината, може да има още по-страшни убийства. Както ти, така и господарката ти не сте в безопасност…

Сато се загледа в пода.

— Знам съвсем малко, но съм чувала слухове за ужасен скандал между генерал Пешеду и дъщеря му.

— Кога е станало това?

— Преди около две години, през сезона на покълването. Имало е крясъци, викове, чупене на вази и обръщане на столове. Не знам подробностите. Но една нощ господарката ми е била изнесена от леглото й.

— Как така изнесена?

— Един градинар, който преди работеше в дома, но после напусна, казваше, че Нешрата е била упоена. Изнесли са я в покрита носилка баща й и другите. Донесли са я обратно малко преди зазоряване.

„Най-после!“ — въздъхна Амеротке и попита:

— Но ти не знаеш нищо за случилото се, така ли?

Амеротке почувства, че ако продължава да настоява, може да разстрои силно момичето. Съмненията, появили се в мига, когато Шуфой донесе нещата, намерени от чистачите, сега прерастваха в сигурност. С горката Нешрата се бе случило нещо ужасяващо. Тя наистина се бе оказала в корена на цялото зло въпреки възможността да е и съучастница.

— Не знам какво е станало — повтори Сато. — Моята господарка никога не ми е казвала, но мисля, че тя е била силно наранена. Душата й, нейната Ка, е преживяла голямо унижение.

— Знам какво е станало с господарката ти — издържа на погледа й Амеротке. — Ето защо ти трябва да останеш в храма тази нощ. Чака ме много работа. Може би ще се наложи да разговаряме допълнително.

После повика Асурал и се разпореди младата прислужница да бъде поставена под домашен арест. След това изпрати вестител, който да уведоми съпругата му, че ще остане в града. А Шуфой получи заръката да приготви набързо легло в стаята му и да осигури едно руло папирус, кутия с остриета за писане и мастило.

— А не трябва ли да поспите? — противопостави се Шуфой.

— Когато му дойде времето — усмихна се Амеротке. — А ти и Пренхое ще занесете съобщение в Дома на милион години. Божествената ще иска да знае как се развиват нещата. Същото важи за Сененмут и за Очите и ушите на фараона. И нареди на прислужниците да подготвят Залата на двете истини.

— Защо? — заинтересува се Шуфой.

— Защото предстои обявяване на присъда в името на фараона.

Амеротке ги освободи и се разпореди да запалят още светилници. Шуфой се върна с руло папирус и остриета за писане от храмовите запаси, а Пренхое донесе копията от протоколите по делото. Амеротке се настани удобно и начена папирусовото руло. Затвори очи и произнесе кратка молитва към Маат да го насочва по пътя към истината. После разчерта шест колонки и написа над тях имената на Нешрата, Кией, Карнак, Туро, Хети и Небамум. В мислите му се появи фигурата с маската на Хор, промъкваща се по Улицата на маслените лампи. След нея мина фигурата на Ипумер, забързан към къщи. На брутално избитите Ламна, Интеф и Фелима. А ето ги и картините в Червения параклис! Върху лицето на Амеротке се появи мрачна усмивка. На една от тях не бяха ли изобразени шпиони от полка на Сет, умъртвили хиксоски благородник с изпратена му в ковчеже отровна змия?

— Е, аз пък съм усойницата на фараона — пошепна Амеротке, — а зъбът ми ще се забие мигновено и дълбоко.

Той започна да записва всички научени факти, както и подозренията си. По някое време се обърка и смени работния папирус с друг. Докато разработваше теорията на изказванията си, така както щеше да ги поднесе в съда, постепенно започна да вниква в отлично действащия мисловен апарат на убиеца; призна пред себе си дори възхищението, което изпитваше към силата на злонамереността, с която действаше сетянинът. Вече знаеше причината, но не разполагаше с реално доказателство, без това да се отнася за Нешрата. Да, за нея и за по-малката й сестра!

 

 

Зората се пукна над Тива: раждащото се отново слънце заблестя по покритите със злато върхове на обелиските и се втурна през вратите и прозорците на храмовете. То разбуди глашатаите и тръбачите, така че жреците да могат не само да възпеят славата на Амон Ра, но и да сторят нещо още по-важно: да поздравят и да възхвалят своя фараон, решил да покаже на всички величието си, минавайки тържествено през града.

Едва бе започнал да тече деветият час, а парещото слънце вече мъчеше окъпаните в пот тела на моряците, които теглеха дългите гребла на великолепния царски кораб „Славата на Ра“, порещ водите на Нил. Божественият фараон, въплъщението на Златния ястреб, обичаната от Ра, сестрата на Озирис, защитницата на своите народи и унищожителката, победила враговете на Египет, бе напуснала Дома на преклонението. Тя бе взела решение да покаже на своя народ лицето и усмивката си, плавайки с величав блясък по Нил до Голямата скеля, намираща се недалеч от храма на Изида. По бреговете маршируваха батальони от елитната пехота на полка на Сет. Фланговете им бяха пазени от ескадрони от колесници с отличителния си знак — емблемата на Орела. Сгорещеният въздух трептеше от звуците на музиката и приветствията на тълпите. Разнасяха се най-сладостни благоухания от постоянно размахваните огромни пера от щраус, които почти закриваха присъствието на божествената. Хатусу бе седнала на облечен в злато трон в самата среда на кораба, а лицето й излъчваше божествена яснота и ведрост.

Още от зори пазителят на благовонията, носителят на царските пантофи и разпоредителят на имперския гардероб й бяха помагали да измие, да намаже с масло и да покрие с благовония красивото си тяло с цвят на светла мед. Тъмнозелени сенки покриха клепачите й; устните й станаха тъмночервени, а на главата й бе сложена разкошна благоуханна перука, в чиито плитчини бяха впримчени ситни драгоценни камъчета. Тя се облече в изящна ленена роба, обточена със златен кант, а на раменете си наметна връхната дреха на върховния владетел, надиплена със сребърна верига. Краката й бяха обути в затворени сандали, бродирали със сребърна нишка.

Хатусу седеше на трона си като статуя. Тя винаги проверяваше дали седалката и облегалото му са наложени с плътни възглавници: преди да тръгнат, с весел смях подхвърли на Сененмут, че понякога се чувствала на това място толкова скована, че не знаела дали ще може после да се изправи. Но сега не беше време за шеги и закачки. Тълпите се бяха стекли отвсякъде, за да видят нея — въплъщението на божествената воля. Хатусу завъртя леко лице встрани и се усмихна. Ревът на тълпите се засили. Тя погледна напред и право във високо изнесения нос на кораба, резбован във формата на дракон. За народа беше добре да я види: ето защо тя бе подготвила отнапред появата си до най-малката подробност. Корабът беше най-добрата единица в царския флот: корпусът му бе облицован със злато, а мачтите бяха покрити със сребро и украсени с развяващи се сега червени и бели вимпели. Между тях се намираше неголям наос, така че царицата фараон да може да общува с баща си Амон Ра. Народът не биваше да забравя днешния ден.

Хатусу се усмихна доволна. Амеротке знаеше добре мястото си в подредбата на нещата. Той не можеше да произнася присъда над Пантерите от Юга. Фараонът щеше да удостои с присъствието си съда. Амеротке можеше да поставя въпроси, но крайното решение и присъдата щяха да бъдат нейни. Хатусу стисна по-здраво гегата и млатилото. Колко отдавна бе чакала този момент!

Пратеникът на съдията дойде в първите часове на деня със специално запечатан свитък. Тя бързо го изчете и се почувства толкова щастлива, че събуди Сененмут, напълни чаши с вино, пи наздравица за него и му потанцува гола, макар и за малко. Хатусу погледна бързо вляво, където сега стоеше нейният велик везир, положил леко едната си ръка на облегалото на трона. Сененмут, славният й любовник, окичен с всички бижута и скъпоценни принадлежности, на които имаше право заради високия си пост. Той също щеше да присъства при произнасянето на присъдата.

Усмивката на Хатусу се скри. Царицата не харесваше никак генерал Карнак — заради арогантността в погледа му и леката смразяваща усмивка, която винаги й напомняше, че той я търпи, но не я приема. Е, днес ще бъде доста по-различно! Днес ще разбере как тя раздава правосъдие. А той ще коленичи, ще целуне обутите й в сандали крака и ще признае нейната власт и сила. Защо ли? Хатусу дръпна леко глава назад и се загледа в небето. Защото е по-силна и по-умна. Защото е родена да бъде господар, сияеща и огряна от божествено благоволение!

— Господарке — пошепна Сененмут, — погледни вдясно.

Хатусу въздъхна и погледна натам. Трябваше да дари с усмивката си всички, които я очакваха. Тълпите по близкия бряг отговориха с одобрителен тътнещ рев, който почти заглуши химните на жреците и острия звук от систрите на храмовите хесетки.

Хатусу погледна напред, тъй като корабът смени курса си, захождайки към кея. Обелиските със златните върхове и оцветените в розово колонади на храмовете я поздравяваха с добре дошла. Тя мръдна леко, изправяйки глава, когато един от офицерите на царския кораб издаде заповед с висок и отсечен глас. Очакващият ги пристан наближаваше бързо: греблата се изправиха и корабът на върховния владетел се плъзна в специално отредената му котвена стоянка. Прислужници в ливреи се озоваха със скок на борда; те носеха дълги пръти, които нанизаха в гнездата от двете страни на трона, а после ги украсиха с цветя. Отляво и отдясно се стълпиха държателите на щраусовите пера, които бяха вдигнати нагоре, за да запазят божествената от слънцето. Сененмут провери дали всичко бе, както трябва. Последва заповед. Хатусу, седнала на трон, бе вдигната и носачите закрачиха бавно и внимателно, спускайки се по трапа към кея. Царицата запази безстрастен израз на лицето си, но, както веднъж бе признала на Сененмут, когато двамата лежаха с вплетени тела на голямото си легло с балдахин, тя винаги се бе страхувала именно от този церемониален момент.

„Можеш ли да си представиш — се бе заляла в смях Хатусу — как божествената полита в Нил?“

Хатусу имаше чувството, че пак ще се разсмее, но прехапа устни и се огледа. Подразделения от полка на Сет стояха в готовност с дългите си копия, червени шапки и големи продълговати щитове. Тя зърна и Пантерите от Юга, но не се обърна, за да ги погледне. Трябваше да почакат още. Тържественото шествие тръгна, предвождано от множество жреци, които размахваха кадилници, изхвърлящи нагоре огромни кълба тамянов дим, докато девици от храмовете пръскаха пред царския трон розови цветчета, напоени с благоухания. От двете й страни крачеха с маршова стъпка телохранителите, а отзад следваха хоровете от различни храмове, които пееха тържествен химн за прослава.

Паланкинът следваше бавно Пътя на сфинксовете. При преминаването му тълпата стихваше и всички лягаха ничком. От време на време Хатусу се обръщаше встрани, за да се усмихне. Най-после се появи храмът на Маат. Шествието мина през извисилите се нагоре пилони, пресече обляната в слънце и покрита с цветя главна алея и спря в подножието на стъпалата. Най-горе я чакаше Амеротке, коленичил върху възглавница. Той носеше всички служебни символи и атрибути — гръдния знак, пръстените и гривните за глезените. Съдията вдигна глава, когато тръбачите изсвириха острите призивни звуци — знак, че божествената е пристигнала.

„Изглеждаш уморен“ — помисли си Хатусу. Тя се усмихна на съдията и му намигна. Свалиха паланкина. Придворни и слуги й помогнаха да излезе от покритата носилка. Появиха се малки момченца, които пръснаха розови цветчета по камъните, където щеше да стъпи кракът на фараона. Хатусу чувстваше силната горещина, но си наложи да се изкачи бавно. Когато стигна горе, застана пред Амеротке, който бързо целуна обутото в сандал стъпало на крака й. Хатусу му подаде ръка — знак на голямо приятелство.

— Стани, Амеротке.

Съдията се изправи. Понеже знаеше, че никой не може да види какво прави в момента, тя му изпрати бърза въздушна целувка, а после му даде правото да я поведе през входа с колонадата, за да влязат в нейния съд — Залата на двете истини. Не бе допуснат нито един зрител. Единствено Асурал, Пренхое и Шуфой седнаха върху възглавниците, където обикновено коленичеха писарите и оформяха протоколите от заседанията на съда. И тримата паднаха по очи, когато Хатусу седна на официалния стол на съдията. Амеротке сложи под краката й посребреното ниско столче.

— С удоволствие ще пийна малко вино — каза Хатусу, поемайки си дъх, — но само след като свърши това тук.

— Не бива да приказваш — прошепна Сененмут, който застана прав зад стола.

— Аз съм фараон! — сряза го Хатусу. — И ще правя, каквото искам!

Амеротке клекна с гръб към фараона върху възглавницата пред малкото столче за височайшите нозе. Погледна бързо вляво. Шуфой и Пренхое изглеждаха почти заспали. В малкия напречен неф с портик вдясно се бяха събрали Карнак, Туро, Хети и Небамум, а на известно разстояние от тях бе застанала Нешрата, която държеше сестра си за ръка.

Вратите на залата бяха затворени от Асурал, който остана да пази със скръстени ръце. Други присъстващи нямаше да бъдат допуснати.

— Фараонът каза думата си! — обяви Сененмут. — Ще бъде оповестена произнесената от нея присъда! Заседанието на съда е открито!

Амеротке вдигна двете си ръце и произнесе с напевен тон кратката ритуална молитва към Маат. Когато свърши, погледна вдясно:

— Всички призовани да чуят думата на фараона могат да приближат!

Пренхое и Шуфой скочиха и донесоха шест възглавници, които подредиха в полукръг пред Хатусу.

Карнак дойде с другарите си по оръжие и всички застанаха на колене; Нешрата и Кией също заеха посочените им места. Шестимата изпълниха ритуалния обред за изразяване на покорство, като опряха чело о студения блестящ под. Хатусу съзнателно ги остави да почакат, докато Сененмут реши да обяви, че могат да погледнат божествената в лицето.

— Господарке — протестира Карнак, — божествена, защо сме извикани тук?

Хатусу не му отговори. Мълчанието се проточи. Сененмут се изкашля тихо.

— Призовани сте тук — обяви Амеротке, влизайки в ролята си, — защото божествената иска да чуе истината, и не след дълго тази истина ще бъде чута. Претърсени сте за оръжие — погледна той към Пантерите от Юга, а после и към двете млади жени. — Нямате право да се обръщате нито вляво, нито вдясно, преди божествената да заговори. Нешрата, вие ли убихте писаря Ипумер?

— Не съм аз! — младата жена не се сдържа и се разплака, но той успя да забележи бързите погледи между нея и тайния й любовник.

— Отговорът е: да, убих го, и не, не съм го убила — припомни Амеротке, докато въртеше пръстена на пръста си. — В нощта, когато Ипумер е посетил Къщата на Златната газела, ти не си излизала от стаята си, но сестра ти го е сторила.

— Не, не! — размаха ръце Кией с изпълнени със страх широко отворени очи и понечи да скочи, но сестра й я стисна за китките.

— Ипумер беше сладкодумен измамник — продължи Амеротке. — Ухажвал е Нешрата, но покрай уговаряните срещи с нея е флиртувал и с теб, Кией. На сестра ти й дотягат непрестанните му натрапвания и той започва да я заплашва. Заявява, че ще се самоубие. Нешрата му се изсмива. Той казва, че ще изнесе любовната им връзка на показ пред целия град, а тя му се подиграва. Заплашва я, че ще разкрие и други тайни, и Нешрата го пита какво има предвид…

— А какво е имал предвид? — запита Карнак.

Амеротке не му обърна внимание.

— Кией, ти си била поласкана от вниманието на младия писар. Баща ти е мъртъв и аз ти съчувствам от сърце, но подозирам, че между генерал Пешеду и двете му дъщери едва ли е имало истинска обич. Нешрата е поддържала случайна връзка с Ипумер, но е било и за отмъщение. Същото се отнася и за теб… — двете млади жени стояха на колене близо една до друга, положили ръце на бедрата си и без да отместват погледите си от Амеротке. — Нешрата е съучастница. На нея й е било почти безразлично, докато Ипумер не е започнал да засяга други неща.

— Какви неща? — запита Нешрата с наведена глава.

— След малко ще стигна и дотам. Все пак ти решаваш, уважаема Нешрата, че Ипумер трябва да умре. Купуваш отрова и в следобеда преди идването на Ипумер двете със сестра ти започвате да обмисляте предстоящите си действия. Знаете, че баща ви няма да бъде у дома през нощта, и правите необходимите приготовления. Встрани от Къщата на Златната газела има водно пространство, което е заблатено, както и неголяма поляна, прикътана между дървета и гъсталаци. Малко преди полунощ ти или Кией оставяте там напитки и храна, които са приготвени за посещението на Ипумер. Все пак трябва да бъдете предпазливи. Кией се преструва, че е сънувала кошмари, и идва в спалнята ти, пазена добре от твоята прислужница Сато. Тя ляга при теб в леглото. Когато прислужницата наднича от вратата, тя те вижда през тънките предпазни завеси и, съвсем естествено, мисли, че сестра ти е от другата страна. Наистина е било така през по-голямата част от нощта, но в уречения час Кией става тихо и бързо продължава по-нататък: дървената решетка е свалена и тя слиза по въжената стълба в градината. Ти, Нешрата, веднага връщаш решетката с рамка на обичайното й място и си лягаш. Ако прислужницата все пак е дочула нещо и е отворила вратата, тя е видяла, че спиш. Междувременно Кией прекосява градината и излиза през страничната портичка. Тя посреща Ипумер на определеното място. Носи със себе си храна и плодове. Младият писар наистина е поласкан от оказаното му внимание. Не мога да кажа какво точно се е случило, но в дадената му чаша за вино е имало смъртоносна отрова. Имало е шепоти, целувки и каквото се полага, след което доволният Ипумер решава да се прибере в квартирата, където живее. Той е горд от постигнатото от него и се хвали на един войник. Но когато приближава до дома на Ламна, отровата, която е погълнал, започва да действа. Имал е подобни симптоми неведнъж. Подозирам, че е бил натравян и при други срещи, но или дадените му количества са били твърде малки, или той е повръщал отровата заедно с виното, тъй като е имал деликатен стомах.

Амеротке спря, тъй като на вратата се задумка.

— Отворете вратата! — разпореди се Сененмут.

Асурал изпълни заповедта. В залата влетя главният обвинител Валу. Съдията веднага забеляза колко разтревожен е дебелият мъж. По челото му бе избила едра пот. Защо бе закъснял? Трябваше да е тук още от самото начало. Главният обвинител доближи и се простря по лице на пода с разперени ръце.

— Божествена, моля да приемете най-смирените ми извинения.

— Беше призован — заяви Сененмут, — за да се порадваш на благоволението на божествената да зърнеш лика й.

— Случи ми се нещо непредвидено — почти се разплака Валу. — О, божествена, какво ужасно светотатство: намерих тленните останки на Мерецегер!