Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Египетски загадки (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Slayers of Seth, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 22 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Xesiona (17.07.2010)
Корекция
dave (2010 г.)

Издание:

Пол Дохърти. Убийците на Сет

Английска, първо издание

Редактор: Милена Трандева

Художник: Виктор Паунов

ИК „Труд“, 2002 г.

ISBN: 954-528-317-3

История

  1. — Добавяне

Първа глава

Животното Сет: чудновата твар с тяло на хрътка. Има извита муцуна, щръкнали уши и очи като бадеми

— Ваше благородие, тя заслужава смърт!

Валу, Очите и ушите на фараона и главен обвинител в Тива, намести леко коленете си върху възглавницата, докато опипваше внимателно с поглед съдията, който бе седнал на своя стол, подобен на трон. Пред него бе украсената с резба маса от сандалово дърво, поела тежестта на книгите и свитъците със законите и декретите на фараона. Изразът на неотстъпчивост не слизаше от лицето на дребния и набит Валу; устните му бяха стиснати и той не спираше да отрива ноктите на пръстите си във фината тъкан на мантията си, докато свитите му длани почиваха върху подвитите му колене. На врата му висеше златна верига, украсена с драгоценни камъни като символ на високия му пост; меката долна част на едното му ухо бе украсена със сребърно копче, а по китките и пръстите му просветваха скъпи гривни и пръстени.

Той бе подготвен добре за днешното дело. Трябваше да се отсъди с дължимата справедливост в името на фараона. Валу долови раздвижване и тих звук в корема си, но запази спокойствие. До вратата над него стояха в готовност прислужниците: личният му лекар с лекарство за облекчаване на спазмите и носителят на столчето с походно гърне, които винаги придружаваше обвинителя. Стомахът и червата на Валу бяха постоянна грижа за него и за семейството му и понякога притеснителна, но винаги чудесна тема за разговор. Въпреки всичко грижите за незначителните му здравословни проблеми не притъпяваха нито наблюдателността му, нито язвителността на езика му, горчив и опасен като кобра. Валу, в началото на трийсетте си години, презираше защитника на обвиняемата, коленичил вдясно зад нея. Меретел беше даровит книжовник; добре познаваше законите и бе хвален като голям учен хуманитарист в Дома на живота, но сега се намираше в съда, тоест на бойното поле, и трябваше на практика да покаже качествата си.

Валу се вгледа в истинския си опонент — Амеротке, върховния съдия в Залата на двете истини, застинал сега със замислен поглед в проницателните си очи. Беше облечен в снежнобяла ленена роба, окичена околовръст със златисти пискюли. Главата му беше обръсната, с изключение на един черен кичур коса, спуснат покрай дясното ухо. На раменете му бе наметната къса полуофициална златиста дреха, а върху гърдите му блестеше медальон с изображение на Маат — богинята на справедливостта, държаща перото на истината в едната си ръка, докато коленичи пред баща си Ра. На златната гривна над лявата китка на Амеротке имаше същия знак, а пръстените на двете му ръце носеха изображенията на Тот, Маат и Анубис — култовите божества на писарите, истината и възмездието. Валу разглеждаше тези бижута с едва прикривана завист. Един ден той щеше да бъде съдия и може би също като несговорчивия Амеротке щеше да спечели благоволението на фараона. Но засега трябваше да изчака преценката на магистрата за скандалния случай на отравяне, станал повод за сочни клюки из храмовете и пазарищата на Тива.

— Валу — бавно изрече Амеротке. — Смъртта няма да избегне никого. Но тук трябва да бъде въздадено правосъдие в името на фараона.

— Ваше благородие — придърпа назад ръкавите на мантията си Очите и ушите на фараона, — случаят не е особено сложен. Аргументите на обвинението са ясни, а доказателствата са повече от убедителни. На третия ден от четвъртия месец на настоящият сезон писарят Ипумер, чиновник на служба в Дома на войната, е излязъл от жилището си и се е прибрал в ранните часове на следващия ден с оплакване от остри болки в стомаха. По-късно Ипумер умира в страшна агония въпреки вниманието и грижите на неговата хазайка и услугите на един лекар… — Валу направи малка пауза, за да подсили ефекта от думите си. — Тялото му е взето и отнесено в Дома на смъртта, намиращ се под храма на Сет, където лекари от Дома на живота са направили необходимия преглед на трупа в съответствие с предписанията на закона и са стигнали до заключението, че Ипумер е умрял от рядко срещана в този град отровна настойка, извлечена от особена порода усойница… — Валу прекъсна изказването си и погледна вдясно, където седяха писарите, измежду които и родственикът на върховния съдия Пренхое. Те съсредоточено и старателно записваха всичко казано и сторено в залата. — В състояние сме и да покажем — продължи Валу, като извиси глас и се обърна към Нешрата, която бе коленичила на възглавницата до адвоката си Меретел, — че обвиняемата е купувала няколко пъти същата отрова от един ловец на скорпиони, който търгува на пазара за билки недалеч от голямата стоянка за кораби на Нил — тук Валу се върна в изходната си позиция, протегна напред ръцете си и занарежда: — Благородни Амеротке, в случая причината и следствието определят съвсем ясно развитието на събитията. Ипумер е загинал от отровата. Той е имал навика да излиза късно през нощта. Всички знаем за връзката му с тази млада жена. Знаем, че същата е била отегчена от неговите настоятелни молби. Както и че е купила от същата отрова, от която е загинал Ипумер. Казусът, пред който сме изправени, е ясен като бял ден. Обвиняемата Нешрата е виновна за убийство чрез отравяне. Тя го е подготвила и извършила със зъл умисъл, затова законът трябва да я накаже с максималната си строгост! Тя трябва да бъде заровена жива в Червените земи!

Драматично произнесените думи на Валу предизвикаха викове и стонове не само от страна на пазачите и прислужниците, стълпени около входа зад него, но и от публиката, която седеше в напречния неф вляво на Амеротке зад колоните в Залата на двете истини. Валу се вгледа в загриженото лице на Пешеду — бащата на Нешрата, и почувства, че го обзема заслужена гордост. Син на земеделец, той се бе издигнал единствено благодарение на боговете, дарили го с такива умения в правните спорове, че бе забелязан от везира Сененмут, който го обсипа с покровителството си. Като главен обвинител Валу можеше да повдигне съдебно преследване срещу всеки жител на Тива. Той бе жезълът на съдебната справедливост в името на фараона, но като обикновен човек тихомълком се наслаждаваше на удоволствието да нанася удари на високопоставените, богатите и силните на деня.

Главният обвинител се върна сепнато към действителността. Амеротке се бе наклонил леко напред с ръце, поставени върху коленете, когато изрече:

— Събрали сме се тук, за да възстановим справедливостта в името на фараона, поради което са ни нужни конкретни доказателства, уважаеми Валу. Нали така, Меретел? — обърна се съдията към младия адвокат, който кимна утвърдително.

— Господарю Амеротке — пристъпи към отговора си адвокатът на Нешрата, — не оспорвам, че обвиняемата е имала, хм, флирт или някакво си там отношение с мъртвия писар. Нито че Ипумер е починал след поглъщане на отрова. Не отричам и че Нешрата е купувала отрова от ловец на скорпиони. Но няма нито едно пряко или косвено доказателство, че клиентката ми е дала тази отрова на писаря Ипумер.

Амеротке се загледа в Нешрата, която, облечена в красива бяла рокля, бе коленичила върху възглавницата; на врата й имаше огърлица от корналин, а по пръстите и китките й се виждаха скъпи бижута. Носеше плътна черна перука, чиито богато омаслени плитчици ограждаха хубавото й лице, стигайки почти до раменете й. Тя никак не приличаше на отровителка — имаше привлекателни фини черти, изразителни тъмни очи и уста, която всеки мъж би искал да нацелува. Съдията й се усмихна. Почувства съжаление към нея, защото тя излъчваше същата сдържана елегантност, която той познаваше от съпругата си Норфрет: онова спокойствие и увереност, които по всяка вероятност криеха силен характер и упоритост. Амеротке се бе запознал внимателно с обстоятелствата по делото преди процеса. Беше обсъдил въпроса и с Норфрет, тъй като цяла Тива бе развълнувана от станалото. Той наистина съжаляваше обвиняемата: независимо дали щеше да бъде оправдана или призната за виновна, след процеса доброто й име щеше да стане на пух и прах, а честта на благородното й семейство да бъде опетнена завинаги.

— Нешрата — обърна се съдията към нея, — Ипумер посети ли те в нощта на смъртта си? Срещна ли се с него тогава?

— Не, ваше благородие.

— Ти положи клетва — напомни й Амеротке. — Закле се над свещените свитъци под взора на богинята Маат. Възмездието за клетвопрестъпничество е жестоко!

— Не съм се срещала с Ипумер — зазвуча по-високо гласът на Нешрата. — Не бях го виждала най-малко пет седмици преди смъртта му.

— А знаеш ли защо е излизал онази нощ, а също и друг път през нощта?

— Не, ваше благородие.

— Получаваше ли писма от него?

— Постоянно, ваше благородие — остана спокоен гласът й. — В тях той молеше за среща и ме уверяваше в любовта си. Понякога отговарях, друг път — не.

— А отровата? — попита Амеротке. — Защо такава пагубна смес с била потребна на млада, богата и красива жена като теб?

— Тази отрова се използва за много неща, господарю, може да питате всеки ловец на скорпиони. Прибавя се в средства за разкрасяване, а служи и за почистване на петна от дрехи и скъпи платове.

Думите на Нешрата бяха посрещнати със смях, но съдията вдигна ръка:

— Искам тишина в залата! — и огледа строго публиката. После хвърли взор към дъното на залата, където слугата му, джуджето Шуфой, стиснал слънчобрана на господаря си в ръка, се стараеше да привлече вниманието му със светнали от нетърпение очи. Той буквално подскачаше, така че Асурал, началникът на храмовата стража и далечен роднина на Амеротке, бе принуден да сложи едната си ръка върху рамото на дребния мъж, призовавайки го към спокойствие. Шуфой улови погледа на господаря си и закима отривисто. Съдията му бе заръчал да обиколи продавачите на церове, отрови и билки из Тива, за да разбере за какво би могла да се ползва въпросната субстанция. Очевидно Нешрата казваше истината.

— Не го оспорваме — обади се Валу. — Много от отровите се ползват и за друго, освен за убийство. И все пак не е ли странно, че почитаемата Нешрата, която не е криела, че иска да се отърве от писаря Ипумер, на няколко пъти е купувала от същото вещество, а после той се е връщал от нощните си похождения със спазми и пристъпи за повръщане?

Да, но къде е доказателството, че във въпросните нощи Ипумер се е срещал с Нешрата, помисли си Амеротке и отново направи жест, приканвайки към ред и спокойствие в залата. После се заредиха свидетелите: лекарите от Дома на смъртта, извършили аутопсията; ловецът на скорпиони, продал отровата на Нешрата; хазайката Ламна; съседката Фелима; прислужници от дома на обвиняемата… Всички те твърдяха, че между девойката и писаря е имало продължителна връзка, но нищо не можеше да свърже момичето пряко с убийството. Съдията погледна в ляво през колоните на портика към тучната зеленина на храмовите градини, напоявани по канали с води от Нил. Спря за миг поглед на бълбукащ фонтан; недалеч от него зърна сърна, която пасеше под клоните на смокиново дърво. Тамошната хладина му подейства успокоително.

— Уважаеми Амеротке? — усмивката по лицето на главния обвинител не се понрави на съдията. — Имам и друг свидетел.

— Призовете го — отговори му сухо съдията.

Разсилните в храма изведоха напред някакъв доста нечист и раздърпан мъж. Горната му дреха бе покрита с петна и стегната в кръста с най-обикновено въже, но сандалите на краката му бяха от добро качество. Външният му вид и играещият в ръката му ясенов бастун говореха, че по всяка вероятност обикаля пътищата като амбулантен търговец из селата около Тива. Беше висок, с изпито лице, обгоряло от слънцето, но с буден и настойчив поглед. Асурал го подкани да произнесе клетвата, след което амбулантният търговец коленичи на поставените за целта възглавници. Валу пристъпи към изслушването му с необходимото предисловие.

— А сега — заключи главният обвинител — ни кажи къде и какво си видял през нощта, когато е умрял Ипумер.

— Работих до късно — отекна гласът на мъжа в смълчаната зала. — И тъй като не успях да вляза в града, преди да затворят портите, наложи се да остана отвън… — Амеротке кимна. Градските порти се затваряха след подаване на стражевия сигнал с рог от раковина. — Върнах се обратно по пътя — продължи човекът. — Нощта беше много хубава: имаше пълнолуние. Тръгнах да търся за подслон някоя малка горичка, където да поспя. Намерих си уютно местенце до дувара на имението на генерал Пешеду.

— Как разбра, че е неговото? — попита съдията.

— Много лесно. Че кой не знае Къщата на Златната газела, както я наричат хората от народа заради изрисуваните емблеми върху главната порта… Та тръгнах аз покрай обиколната стена, откъм която минава каналът за отвеждане на вода от реката до къщата. Там има заслонени финикови палми, много удобни за през нощта… Тревата е мека и не опалена от слънцето. Таман свалих багажа и се настаних удобно, и чух стъпки по пътя, та се надигнах да погледна кой минава.

— Кога стана това?

— Ваше благородие, портите бяха току-що затворени, така че трябва да е било малко след полунощ.

— И кого видя?

— Млад мъж. По-късно, като ми показаха трупа му, разбрах, че е бил Ипумер. Крачеше много бързо. На едната ръка държеше тояга, а в другата носеше винен мех; през рамото му бе метната кожена чанта. Аха, рекох си, минава нечий любовник. Видях лицето му на лунната светлина. Имаше щастливо изражение и нищо не говореше за здравословни проблеми, защото човекът тихо си припяваше някаква песен. Любопитството ми се разпали и го проследих с поглед по пътя надолу. Там в стената има мъничка странична врата. Толкова е тясна, че слугите я наричат иглено ухо. Та именно тази врата се отвори и от там излезе някаква фигура.

— Видя ли кой беше?

— Не, господарю, но видях, че Ипумер и фигурата си рекоха нещо.

— Другият глас мъжки ли беше или женски?

— Съвсем не знам, ваше благородие, но двамата се целунаха.

— Може да е бил и мъж, нали? — настоя съдията.

— Че защо не, господарю.

— Погледни обвиняемата — разпореди се Амеротке. — Можеш ли да заявиш без колебание, че е била тя? Но не забравяй, че си под клетва! Животът на младата жена може да зависи от думите ти.

— Не мога да го кажа, ваше благородие — амбулантният търговец се поклони на Амеротке, — просто не мога. Приличаше на жена, а и двамата се отдалечиха хванати за ръка. Върнах се при багажа си, но не можах да заспя… Защото, такова… от много време… не бях лягал с жена. Коремът ми бе празен, а гърлото — сухо. С две думи, завидях на късмета, дето бе споходил писаря.

— И остана да лежиш буден, така ли?

— Да, ваше благородие.

— Върнаха ли се влюбените?

— Около час по-късно. Чух тих говор. Портичката се отвори, а Ипумер тръгна по пътя.

— Как изглеждаше тогава?

— Беше весел и много доволен.

Амеротке облегна главата си на високия гръб на стола. Слугите на Нешрата и вратарят на имението се бяха заклели, че господарката им не е напускала стаята си, камо ли къщата. Съдията кимна на амбулантния търговец и човекът продължи:

— После Ипумер мина покрай мен. След малко страничната портичка се отвори отново. Излезе някаква фигура и пое по стъпките на предните двама, но след малко се върна.

Амеротке облегна лакти на страничните поставки на стола, подобен на трон, и се почеса по бузата.

— Видя ли кой беше?

— Не, господарю, но съм сигурен, че беше жена. В нощния въздух се разнесе силен аромат на парфюм. Освен това зърнах и обилно напоена с масло перука.

— Забелязал си го тогава, така ли? Но не и при първата фигура?

— Точно така, господарю, защото мракът бе почнал да отънява, а се появи и утринният бриз.

Амеротке се приведе леко напред:

— Кажи ми сега, след като знаеш, че Ипумер е умрял от отравяне: смяташ ли, че някой му е дал нещо за ядене или пиене? Мислиш ли, че е носел храна със себе си?

— Видях винен мях.

— А първата фигура? — продължи да настоява Амеротке: — Носеше ли чаши, храна или поднос?

— Сигурен съм, че не. Те веднага се прегърнаха и започнаха да се целуват.

— Получава се нещо странно обаче — отзова се Амеротке със същата настойчивост. — Ипумер е дошъл до Къщата на Златната газела и се е срещнал с някого. Допускам, че загадъчната личност може и да го е отровила, но за целта е трябвало да донесе храна, чаши или някакъв поднос, нали така? — пълно мълчание бе отговорът на въпроса му. — Същинска загадка — продължи съдията. — Две фигури излизат от Къщата на Златната газела: едната посреща Ипумер, а другата се появява след заминаването му… — Амеротке отново погледна към Нешрата: — Не забравяй, че си под клетва. Кажи ми какво прави през онази нощ.

— Останах в спалнята си на втория етаж. Прислужницата ми спи отвън на сламеник. Вече чухте нейните показания, както и на вратаря… А прозорците са с решетки.

— Следователно — рече съдията, — за да излезеш от спалнята си, ще трябва да минеш покрай прислужницата, така ли?

— А тя спи много леко.

— И ако съм разбрал правилно, не може да се слезе по стълбите, без да те види вратарят? — Амеротке събра пред гърдите си пръстите на двете си ръце и ги изправи нагоре. Както прислужницата, така и портиерът бяха надлежно призовани и положиха клетва под страх от смъртно наказание, ако лъжесвидетелстват. Съдията бе сигурен, че са казали самата истина. — Е, тогава кои са били двете мистериозни фигури, срещнали се с Ипумер? — Амеротке погледна вдясно. Пешеду бе седнал на невисок стол непосредствено зад колоните; до него бяха съпругата му с пълно като месечина лице, както и по-малката сестра на Нешрата — високо миловидно момиче на не повече от четиринайсет лета. — Царски обвинителю, искам да ви попитам нещо — продължи съдията към Валу. — Знаете ли дали Ипумер е бил познат в къщата на генерал Пешеду? Бил ли е в приятелски отношения с някой от обитателите й?

Валу поклати глава и обясни:

— Познаваха го, но направо го мразеха.

Откъм генерал Пешеду и събраните около него се чу тихо одобрително шушнене.

— Ето защо е съмнително — продължи Амеротке, — че някой е излизал от къщата, за да го поздрави с нескрит изблик на чувства, така ли е?

— Да, но искам да отбележа, че обвиняемата скри нещо. При огледа в Къщата на Златната газела забелязах, че спалнята й гледа на север, прозорците наистина са с решетки, но едната от тях е изплетена от папур и може да се извади и да се постави отново. Освен това в стаята й има въжена стълба в случай на пожар.

Адвокатът Меретел се опита да протестира, че прислужницата със сигурност е щяла да се събуди от свалянето на дървената решетка и спускането на въжената стълба, а и почвата в градината била мека и краката на обвиняемата щели да бъдат окаляни. Валу презрително изсумтя, а публиката се раздвижи. Писарите напрегнаха вратове да чуват по-добре. В кратката суматоха Амеротке се сети, че сутринта, докато се изкачваше по Пътя на сфинксовете към храма на Маат, го бе догонил пратеник от везира Сененмут с вестта за грозното убийство в храма на Сет: един от големите герои на Тива — генерал Бейлет, е бил намерен убит жестоко; главата му е била размазана с подобната на боздуган къса бойна тояга, а очите му са били извадени. Освен това е било открито и тялото на някаква хесетка, полуизядена от крокодили.

— Господарю? Ако се чувствате уморен… — гласът на Валу извади Амеротке от унеса му. — Имам и други свидетели… — добави обвинителят.

— Тогава да чуем показанията им.

Амбулантният търговец се изправи, поклони се и отиде в дъното на залата. Мястото му зае млад писар. Той произнесе неспокойно клетвата, след като очисти устните си с разтвора от природна сода.

— Казвам се Хепел — започна той. — Писар съм в Дома на войната. С Ипумер бяхме приятели, по-точно колеги…

Нещо тревожеше силно младия писар. Амеротке даде знак. На Хепел поднесоха чаша вода и той я изпи на един дъх.

— Кажи ми сега — започна Амеротке, — що за човек беше приятелят ти Ипумер? И защо тук не виждам нито хора от семейството му, нито други роднини или близки.

— Той дойде от Аварис, ваше благородие. Учил е в тамошните школи и донесе препоръчителни писма. Запазени са в архива. Беше самотник и живееше уединено — отмерваше внимателно думите си писарят. — Никога не е споменавал нещо за семейство, нито го е посещавал някой от Аварис. В работата си беше безупречен. Изпълняваше усърдно задълженията си. Имаше подчертана слабост към дамска компания. Редовно посещаваше домовете на удоволствията при кея.

— А говорил ли е за Нешрата?

— Отначало не знаех нищо, но после той си призна, че бил влюбен много силно в нея и се надявал да се сгодят. Ипумер наистина хранеше големи надежди. Според него сродяването с богато и влиятелно семейство като това на генерал Пешеду би помогнало твърде много за по-нататъшното му развитие и израстване. Понякога го заварвах да й пише писма. От време на време ходеше на пазара да й избере подарък.

— Къде ставаха тайните им срещи?

— Близо до Къщата на Златната газела и само през нощта.

Амеротке направи знак, за да стихне шепотът на изненаданите присъстващи в залата.

— А къде по-точно?

— На някакъв малък път, обикалящ едната страна на къщата, който върви успоредно на напоителния канал. Имало малка странична портичка и Ипумер се хвалеше с подробности за очакваната среща с възлюбената. Как щял да вземе мях с вино, а тя да донесе чаши, как щели да хапнат, да пийнат и да… — облиза нервно устните си Хепел. — Освен това ми обясни, че на единия от прозорците на нейната спалня била поставена подвижна решетка в дървена рамка. Нешрата била внимателно смазала плъзгащите се плоскости в краищата й, така че да може да се вдига и да се сваля лесно и безшумно. Въжената стълба в стаята й също била омаслена, така че спускането й да е безшумно. Освен това в един храст долу била скрила чифт сандали и наметало… Ама то… Ипумер обичаше много да се хвали — изчерви се Хепел, поглеждайки неспокойно през залата към генерал Пешеду.

— А случвало ли се е приятелят ти да твърди, че той и Нешрата са лягали заедно? — настоя Амеротке.

— Да, ваше благородие, казвал го е.

Нешрата сведе глава, леко потръпвайки, но когато я изправи отново, Амеротке видя ясно в погледа й очевидна готовност да се противопостави на всякакво предизвикателство. Съдията призова с вик за тишина в съдебната зала и Асурал излезе заплашително от сенките в дъното. Нешрата пошепна нещо на Меретел, който заръкомаха, настоявайки да му се даде думата.

— Ваше благородие, в състояние сме да оборим твърденията на този свидетел. Нещо повече: от него чуваме само думи. Това е клюка, която обикаля пазарите. Тя не доказва нищо.

— Ще дойде и твоят ред — отговори му Амеротке. — Хепел, слушай ме внимателно — не криеше съдията решимостта си да извади на бял свят всичко необходимо от предложения свидетел: — Бил си приятел на Ипумер, нали? Значи можеш да потвърдиш, че той се е оплаквал от болки в стомаха?

— Да, ваше благородие.

— И кога по-точно?

— След срещите му с Нешрата.

Цялата зала притаи дъх.

— Сигурен ли си? А защо не е ходил на лекар?

— Напротив, ходил е при същия лекар, който се е грижил за него преди смъртта му… — Амеротке раздразнено присви устни: Интеф не бе споменал подобно нещо при разпита. Писарят продължи: — Но лекарят му казал само, че коликите били предизвикани от нещо, което е ял по-рано.

— Ипумер е бил интелигентен мъж — подготви въпроса си Амеротке: — Нима е възможно да не е съзирал връзката между причина и следствие? Нима не е заподозрял, че Нешрата се е опитвала да го отрови? Защо тогава е продължавал да се среща с нея?

Хепел се озърна към Валу и продължи:

— Ипумер знаеше, че любимата му купува отрова. Тя всичко споделяше с него. Той даже… — и прехапа устни.

— Какво той?

— Той също е купувал малко от отровата… — усмивката изчезна от лицето на Валу. Амеротке стана от стола. Хепел запелтечи: — Каза ми, че Нешрата ползвала отровата като част от смесите в някои от средствата й за разкрасяване, а той я закачал, че иска да го отрови. И двамата много се смеели.

— А защо и Ипумер си е купил отрова?

— По едно време той стана много раздразнителен. Сподели с мен, че ако Нешрата не се омъжи за него, сам ще сложи край на живота си.

Амеротке кимна към Меретел, който само чакаше знак, за да разкъса с въпроси свидетеля.

— Мислиш ли, че Ипумер би могъл сам да отнеме живота си? — запита адвокатът.

— Напълно е възможно — съгласи се Хепел. — Иначе бе спокоен и уравновесен, но усложненията около връзката му с дъщерята на Пешеду понякога го хвърляха в крайно раздразнение…

Амеротке хвърли поглед към съдебната зала. Шуфой се бе заслушал с такова внимание в разказваната приказка за любов и смърт, че неволно бе отворил леко уста, а обезобразеното му лице бе обърнато леко встрани, за да чува по-добре.

— Искам да ти задам следния въпрос — продължи Меретел с явното желание да се възползва докрай от предоставената му възможност: — Според теб възможно ли е Ипумер да се е самоотровил, но така, да е нагласил предварително нещата, че завинаги да очерни името на недостижимата си любима, тъй че тя да се лиши от всякакъв шанс за брак с друг човек? А?

Хепел се втренчи право пред себе си.

— Възможно е и… — Амеротке го подкани с жест да продължи. — Стомахът на Ипумер действително бе слабото му място. Той се оплакваше често от спазми…

— Меретел — намеси се съдията, — възможно ли е Нешрата да е успявала да се измъкне незабелязано от спалнята си?

— В никакъв случай! — отвърна адвокатът. — Още повече че малко преди полунощ сестрата на обвиняемата се е събудила от кошмар и е потърсила утеха в спалнята на Нешрата…

— Защо го чуваме едва сега? — погледна го смръщено Амеротке.

— Простете, господарю. Реших, че това показание е редно да остане в резерва… — по-малката сестра се поклони и седна близо до баща си, който положи ръка върху раменете й. Амеротке забеляза как тя потръпна от докосването. — Тя ще се закълне — добави Меретел, — а и прислужницата може да бъде повикана обратно, за да го потвърди…

Амеротке прие предложението. Отношението към по-малката сестра беше достатъчно внимателно. Тя заговори полушепнейки, но казаното от нея напълно се покриваше с показанията на прислужницата. Тя разказа как дошла в стаята на сестра си, защото била уплашена от някакъв сън за голям червенокрил прилеп, който кръжал над къщата на Златната газела. Прислужницата бе разпитана по-грубо, но историята напълно съвпадна с тази на момичето.

Валу оспори истинността на казаното, а Амеротке се обърна отново към Хепел:

— Явно си бил голям приятел на Ипумер, щом ти е доверил, че е толкова влюбен в Нешрата, че ако не успее да я спечели за себе си, би избрал смъртта. Но имало ли е друга голяма любов в живота му?

— Не мога да кажа нищо, ваше благородие. Когато не беше на среща при къщата на Златната газела, той се виждаше със свои познати.

— Познати ли? — усъмни се Амеротке.

— Живееше при вдовицата Ламна. Поддържаше приятелски връзки и с друга вдовица на име Фелима. Въпросната вечер аз се срещнах с Ипумер на Пътя на овните. Отбихме се в една гостилница. Беше около седмия час след половината на деня.

— Ипумер беше ли се прибирал в квартирата си?

— Да, ваше благородие, дойде направо от там. Каза ми го самичък.

— Сподели ли още нещо с теб?

— Да. Имаше намерение да посети Къщата на Златната газела. Попитах го дали ще се види с Нешрата, и той ми отвърна: „И още как! — И добави: — За нея ще е много по-добре да го стори!“ Ипумер беше силно възбуден и разтревожен. Хапна съвсем малко и почти нищо не пи.

— Беше ли ял преди това?

— Да, ваше благородие. Хазайката му била приготвила храна, част от която той носеше в ленена покривка, но мисля, че по-късно я е хвърлил.

— Дълго ли бяхте заедно?

— Не, господарю, той си тръгна скоро.

Амеротке вдигна едната си ръка и попита:

— И така, какво се е случило през четирите часа време между тръгването на Ипумер и мига, когато амбулантният търговец го е видял да се приближава към къщата на генерал Пешеду? — в отговор Хепел само сви рамене. Амеротке се разпореди да донесат допълнителни възглавници: двете вдовици се бяха върнали. Пролича, че са неспокойни, докато заемаха местата си. Ламна направо си беше дебеланка и от оня тип жени, които обичат да се превземат. Фелима се оказа доста по-различна: почти дребна и с удължено лице, тя бе запазила част от хубостта си, макар и чувствително повехнала, а леката маниерност й придаваше известна елегантност. Съдията им заговори:

— И така… Когато млад мъж тръгне на любовна среща с жената на своя живот, редно е да се умие и обръсне, да се премени и да втрие в кожата си благовония и масла. Но той не го стори у дома, нали? — Ламна поклати глава. — У вас ли дойде? — продължи съдията и погледна към другата вдовица. Фелима само отклони поглед. — Дойде, нали? — настоя Амеротке. — Посетил те е в нощта, когато умря. Как се приготви той за срещата със своята любима? Не забравяй, че все още се намираш под клетва — припомни й Амеротке. — Преди не са ти задавали тези въпроси. Сега си длъжна да отговориш. Той се окъпа у вас, нали? А после си му дала храна, питие и чисти дрехи.

Вдовицата бе неспокойна, но този път не отклони погледа си.

— Да, да — изненадващо силно прозвуча гласът й. — Знаех, че истината ще излезе наяве. Сама го окъпах. Помогнах му да се обръсне и му дадох масло, за да намаже кожата си…

— Беше ли ти любовник? — запита я Амеротке.

— Не му бях любовница в този смисъл. Бях му нещо като помощница…

Амеротке огледа недоволно съдебната зала, в която избухна кикот.

— Значи си го окъпала, облекчила и утешила, след което си го нахранила, така ли? — Фелима кимна, хапейки нервно устни. Амеротке погледна вляво. Слънцето сигурно бе в зенита си и той си представи каква жега тегне над кръстовището пред храма и пазара по-нататък. Забеляза също, че един от чиновниците започна да клима сънливо. Помисли си с разочарование, че днешният казус не се оказа толкова лесен и прост за разрешаване, както го бе представил главният обвинител. Амеротке вдигна и двете си ръце по подобие на фараона, с което даваше знак, че слага край на днешното заседание. После изправи церемониалното млатило и жезъла, поставени върху книгите на масата пред него. Съдебната зала притихна. — Заседанието се закрива и ще продължи по-късно! — обяви той. Валу се приготви да протестира, но съдията го възпря с поглед. — Такава е волята на фараона! Аз съм думата, която идва от неговата уста.

Залу замълча. Амеротке стана и се поклони на статуята на Маат зад него.