Кристофър Прийст
Машината на пространството (86)

VII

Колкото повече се приближавахме до Земята, толкова по-наложителни ставаха корекциите в курса. Два или три пъти на ден заставах пред екраните и натисках лостовете, докато двата пояса съвпаднат. Сега Земята беше голяма и се виждаше ясно, и ние с Амелия седяхме дълго пред светещия екран, мълчаливо загледани в нашия свят. Неизказано красива, планетата излъчваше бледосиньо и бяло сияние. Случваше се да видим край нея и луната, която се появяваше като тънък полумесец.

Подобна гледка би трябвало да извиква в мен огромна радост, но винаги, когато стоях до Амелия и се взирах в тази дивно красива прелест, огромна тъга притискаше сърцето ми. А когато манипулирах с лостовете, за да насоча снаряда във вярната посока, изпитвах силно чувство на вина и срам.

В началото не разбирах защо и нищо не казвах на Амелия. Но с всеки изминат ден нашият роден свят се приближаваше все по-близо и когато най на края се престраших да споделя с нея вълненията си, оказа се, че тя изпитвала същите чувства.

— След ден-два ще се приземим. Смятам да насочим снаряда към океанските дълбини и да свършим с всичко това.

— Ако го направиш, няма да те спра — каза тя.

— Нямаме право да натрапим тези същества на нашия свят. Не мога да посрещна такава отговорност. Ако дори само един мъж или жена стане тяхна жертва, нито един от нас няма да може да погледне другия в очите.

— Ами ако успеем да се измъкнем от кораба достатъчно бързо, за да алармираме властите…? — обади се Амелия.

— Не можем да рискуваме. Дори не знаем как ще излезем от кораба, а ако чудовищата успеят да се измъкнат преди нас, тогава няма да има никакъв смисъл. Скъпа моя, длъжни сме да погледнем истината в очите и да се приготвим да се принесем в жертва.

Докато говорехме, бях завъртял копчетата на поясите. Вторият, който показваше вероятната ни цел, опасваше Северна Европа. Не можехме да определим точното място, защото в този момент над него минаваше голям облак. В Англия вероятно беше мрачно: сигурно валеше.

— Има ли нещо, което можем и да не извършим? — попита Амелия.

Стоях загледан мрачно в екрана:

— Действията ни са предначертани. Тъй като заместваме хората, които трябваше да управляват този кораб, можем да извършим само онова, което и те щяха да направят. Това ще рече да приземим снаряда ръчно в центъра на мишената. Единствената ни възможност за избор е да се приземим или да не се приземим. Мога да отклоня кораба, така че да отмине Земята, или да се постарая да го приземя поне там, където няма жители, които да пострадат.

— Споменаваше нещо за кацане в океана. Сериозно ли говореше?

— Това също е изход — казах аз. — Макар че ние двамата положително ще загинем, поне няма да дадем възможност на чудовищата да избягат.

— Аз не искам да умирам — вкопчи се в мен Амелия.

— Аз също. Но имаме ли право да натрапим тези противни същества на света, от който произлизаме?

Никой от нас не можеше да даде отговор на въпросите, които изникваха пред нас, и това страшно ни измъчваше. Гледахме втренчено образа на Земята още известно време и отидохме да се храним. Сетне отново се върнахме пред екраните, объркани от отговорността, която трябваше да поемем.

Облаците се бяха придвижили на изток и ясно видяхме очертанията на Британските острови сред синьото море. Централната точка на пояса лежеше точно върху Англия.

— Ние имаме най-многообразната армия в света, Едуард — обади се Амелия със свито гърло. — Нима не можем да й се доверим, за да се справи със заплахата?

— Военните ще бъдат изненадани. Отговорността е наша и никой не може да ни разтовари от нея. Готов съм да умра, за да спася своя свят. Мога ли да искам същото и от теб?

Моментът беше наситен с емоции и усетих, че целият треперя.

Тогава Амелия погледна в екрана за задно виждане, който, макар и тъмен, непрестанно напомняше за деветте снаряда, които ни следваха.

— Ще успее ли нашата саможертва да спаси света и от онези там? — попита тя.