Кристофър Прийст
Машината на пространството (79)

VI

Оттук нататък подтичвахме — целта беше пред очите ни. Отминахме готовите за изстрелване снаряди и се насочихме към моста, водещ до оръдието. Амелия идваше тук за първи път и беше онемяла от удивление.

— Но те са страшно много! — каза тя, като се задъхваше нагоре по ронливия планински склон.

— Нападението се готви в огромен мащаб — обадих се аз. — Не можем да им позволим да атакуват Земята.

По време на посещението ми предишния ден усилията на чудовищата бяха насочени към сглобяването на бойните машини. Сега обаче цялото им внимание беше насочено към снарядите и край тях се движеха десетки ниски коли. Все още никой не ни обръщаше внимание.

Нямаше и следа от човешки същества. Бяха ми казали, че по време на нашето излитане в командния център за изстрелване ще бъдат наши приятели. Надявах се, че вече са съобщили за пристигането ни тук, защото никак не ми се искаше да стоим дълго в снаряда.

Тесният мост към цевта беше все още на мястото си и аз поведох Амелия нагоре към люка. Така бързахме, че когато чудовището, което се намираше в основата на оръдието, изпрати по наш адрес серия от нечленоразделните си реплики, не му обърнахме внимание. Толкова близо бяхме до целта, до средството, с което можехме да се върнем на Земята, че сякаш нищо вече не можеше да ни спре.

Отстъпих встрани, за да влезе първо Амелия, но тя ме увери, че много по-разумно би било аз да съм пръв, за да водя. Поведох я през леденостудения тъмен проход, далеч от мъждивата светлина на зараждащия се марсиански ден.

Люкът в снаряда беше отворен и сега вече накарах Амелия да влезе първа, а докато тя се озърташе, затворих вратата, така както ми бяха показали. Вече бяхме вътре, далеч от шумовете и загадките на цивилизацията на Марс, и изведнъж се усетих невероятно спокоен и изпълнен с решителност.

Просторната, съвършено тиха, едва осветена вътрешност беше друга част от света на странните жители отвън. Летателният апарат, в който се намирахме, продукт на една от най-жестоките цивилизации, беше единственото средство, с което можехме да се надяваме да се приберем у дома. Създаден, за да осъществи ужасното нападение срещу Земята, овладян от нас с Амелия, той можеше да стане средства за спасяване на нашия свят. То беше трофей от война, за която земните жители дори не подозираха.

Проверих още веднъж как съм затворил люка, след което прегърнах Амелия и нежно я целунах.

— Снарядът е ужасно голям, Едуард — промълви тя. — Знаеш ли как да го управляваш?

— Остави това на мен.

За първи път самоувереността, която показвах, не беше привидна. Веднъж вече бях извършил необмислената постъпка да обърна съдбата срещу себе си и сега отново чувствах, че от мен зависи развитието на събитията.

От умението и съобразителността ми зависеше всичко, а и отговорността за бъдещето на моя свят лежеше на плещите ми. Друг изход, освен успех, не съществуваше.

Поведох Амелия нагоре по наклонения под на кабината и й показах торбите, които щяха да ни предпазят от налягането при излитане.

Прецених, че е по-добре да заемем местата си в тях веднага, защото не можехме да предвидим кога за нашите приятели на пулта за изстрелване ще бъде удобно да осъществят излитането. В създалата се ситуация нищо не можеше да се предвиди.

Амелия се пъхна в едната от торбите и аз се уверих, че през отвора в тавана вътре постъпва въздух.

— Можеш ли да дишаш?

— Да. — Гласът й беше приглушен, но съвсем отчетлив. — Как ще се измъкна оттук? Имам чувството, че съм в затвор.

През прозрачната материя виждах как се усмихва, за да ме успокои, и аз се пъхнах в съседната торба. Проврях се покрай инсталираните вътре ръчки и уреди и усетих как меката материя ме обгръща изцяло. Почувствал, че торбата ме държи здраво, се отпуснах и зачаках старта.

Мина много време. Не можехме да правим нищо друго, освен да се гледаме през разстоянието, което ни делеше, и да се усмихваме един на друг. Ако искахме да си кажем нещо, можехме да се чуем, но усилието беше голямо.

Първата вибрация, която усетихме, беше толкова слаба, та дори помислих, че може би е плод на въображението ми, но тя беше последвана от още една. След това усетих внезапен тласък и меката материя на торбата се стегна около тялото ми.

— Потегляме, Амелия! — извиках с всички сили, но това беше съвсем излишно, защото нямаше място за съмнение.

Първият силен трус беше последван от още няколко, с все голяма мощност. Движението започна и с всяка измината секунда скоростта се увеличаваше. Торбата ме притискаше като огромна длан и въпреки това налягането беше значително по-голямо от онова, което бях изпитал в по-малкия снаряд. Шумът от движението беше станал почти непоносим. Съпроводен от оглушителен рев, с огромна скорост снарядът излетя от облицования с лед барабан.

Тъкмо мислех, че въпреки защитата на материята около мен, няма да мога вече да издържа налягането, и забелязах, че Амелия е затворила очи и като че е в безсъзнание. Извиках й, но всичко наоколо така силно трещеше, че нямаше надежда тя да ме е чула. Налягането и шумът бяха непоносими и започнах да усещам как мозъкът ми олеква и пред очите ми се пуща тъмна пелена. Имах чувството, че някаква сила ме откъсва от всичко наоколо и потъвам. Точно в този миг налягането рязко спадна.

Гънките на материята се отпуснаха и стъпих, освободен от плътната им прегръдка, на земята. Амелия тупна в безсъзнание на металния под до мен. Наведох се над нея и я плеснах леко по страните; не минаха и няколко минути и осъзнах, че вече се носим в пространството.