Кристофър Прийст
Машината на пространството (35)

III

Точно пред вратата, от която току-що бяхме излезли, минаваше улица, а насреща ни се издигаха две сгради. В първия момент под влияние на пустотата на пустинята, в която бяхме доскоро, те ни се сториха високи и мрачни, но когато посвикнахме, си дадохме сметка, че не са по-големи от частните къщи при нас. Стените на разположената по-встрани сграда бяха украсени със сложни фризове. Вратите бяха големи и имаше само няколко прозореца. Ако това можеше да придаде на една сграда финес и елегантност, трябва да добавя, че и двете бяха порядъчно занемарени. Една от стените беше срутена до половината, увиснала на пантите си, вратата се поклащаше. Вътре се виждаха камари боклук и беше ясно, че и двете сгради са напуснати от много години. Онези стени, които все още не бяха се срутили, бяха попукани и изронени и по нищо не личеше, че някой от двата покрива е на мястото си.

Вдигнах поглед и забелязах, че градът е открит към небето — можех да различа звездите над нас. Но колкото и невероятно да звучи, въздухът беше сгъстен, както в коридорите, и не усещахме така силно студа.

Улицата, на която се бяхме озовали, беше осветена; на определени интервали по продължението й се издигаха познатите ни вече кули и чак сега разбрахме една от функциите им — на полирания покрив на всяка от тях беше инсталиран силен прожектор, който, докато платформата се въртеше бавно, шареше във всички посоки. В тези непрестанно пробягващи светлини имаше нещо зловещо, може би защото напълно се различаваха от топлата спокойна светлина на газовите фенери, с които ние бяхме свикнали в Англия, но самият факт, че марсианците осветяваха улиците си нощем, вдъхваше сигурност.

— Накъде ще тръгнем? — попита Амелия.

— Трябва да открием центъра на града — отвърнах аз. — Очевидно сме попаднали в отдавна изоставена част. Предлагам да тръгнем в посока, обратна на гарата, докато срещнем някакви хора.

— Хора? Искаш да кажеш… марсианци?

— Разбира се — поправих се аз и улових ръката й, за да й вдъхна малко кураж. — Вече попаднахме на няколко от тях, без да разберем какви са. Наглед приличат на нас, така че няма от какво да се страхуваме…

Без да чакам отговор, я побутнах напред и забързахме по улицата надясно. Зад първия ъгъл завихме и се озовахме на почти същата, но доста по-дълга улица. От двете й страни се издигаха сгради с декоративна мазилка като първата, но очевидно, за да се избегне еднообразието, личеше проявено старание да се използуват различни стилове. И тук сградите бяха изоставени и по нищо не личеше за какво са били използувани, преди да бъдат напуснати. Като оставим настрана занемареността, улицата беше достойна за всеки курортен град в Англия.

Вървяхме вече десет минути, без да срещнем други пешеходци, само на един кръстопът забелязахме, че някъде в далечината бързо премина някакво превозно средство. Появи се и изчезна толкова бързо, че не успяхме да различим никакви подробности и останахме с впечатлението за голяма бързина и силен шум.

На края стигнахме до няколко сгради, от които тук-там струеше светлина; неочаквано Амелия посочи вдясно към тясна странична уличка.

— Виж, Едуард — каза тя тихо. — Край онази сграда има хора.

По тази улица също имаше осветени сгради и от една от тях точно в този момент излизаха няколко души. Обърнах се инстинктивно натам, но Амелия ме спря.

— Да не отиваме там — настоя тя, — не знаем…

— Да не би да искаш да умреш от глад? — извиках аз, въпреки че смелостта ми беше само привидна. — Трябва да видим как живеят тези хора, ако искаме да ядем и да спим.

Амелия замълча, но тръгна много близо до мен, а ръката й висеше отпусната в моята. Разтревожих се да не припадне отново, защото видях, че се олюлява леко, но след малко тя вдигна лице към мен. Чак сега, благодарение на лъча светлина, който падна от едната от кулите върху нея, видях колко е уморена и колко зле изглежда.

— Разбира се, че си прав, Едуард — промълви тя. — Не мислех, че ще оцелеем в пустинята. Ще трябва да се запознаем с марсианците, защото не можем да се върнем в онази пустош.

Стиснах ръката й, за да я успокоя, след което се отправихме полека към сградата, от която бяхме видели да излизат хора. На входа срещнахме и други, които излизаха и тръгваха нагоре по улицата. Един от мъжете дори ни погледна в момента, в който един лъч от кулите ни освети ярко, така че можа да ни разгледа добре, но продължи по пътя си след останалите, без да покаже, че сме му направили особено впечатление.

Спряхме пред прага и за няколко секунди останах загледан в марсианците. Те всички крачеха със странна, отсечена походка, която се дължеше на слабите сили на гравитацията и която без съмнение ние с Амелия също щяхме да усвоим при съществуващите тук условия.

— Ще влезем ли вътре?

— Никакво друго решение не ми идва наум — отсякох аз и изкачих трите ниски стъпала пред вратата. Нова група марсианци се зададе срещу нас. И тя отмина без никой да ни обърне внимание. Не можех да различа лицата им в сумрака, но бяха достатъчно близо, за да видя колко са високи. Всичките бяха поне с шест инча по-високи от мен. От вътрешността на сградата навън струеше светлина. Прекосихме коридора и влязохме в огромно, ярко осветено помещение, което беше толкова обширно, че ми се стори, че заема цялата вътрешност на сградата.

Спряхме до самата врата, целите нащрек, чакахме очите ни да свикнат с ярката светлина.

Вътре цареше истински хаос, мебелите, направени от някакви грубо издялани овални греди, бяха разпръснати безразборно. Ниско над тях висяха широки ивици плат или гума, които много приличаха на хамаци. Няколко десетки марсианци лежаха в тях или стояха наоколо.

Като изключим селяните роби, най-ниската социална категория на планетата, доколкото схванах, това бяха първите марсианци, които виждахме по-отблизо. Всички тук бяха граждани — също като онези, които бяхме видели да размахват електрическите палки — хората, които ръководеха това общество, избираха неговите ръководители, правеха неговите закони. Предстоеше ни да живеем сред тях и въпреки умората и смущението си двамата с Амелия ги заразглеждахме с нескрит интерес.