Кристофър Прийст
Машината на пространството (28)

I

Дълго време лежахме тихо един до друг. Макар че Амелия беше събрала само растения, които й се бяха сторили най-сухи, усетихме как от тежестта на телата ни от тях непрекъснато се процеждаше сок. На всичкото отгоре при най-леко помръдване отвън нахлуваше хладен въздух. Успях да подремна известно време, но не мога да кажа дали Амелия спеше.

Събуден от нахлулия между стъблата на навеса хлад, който пролази нагоре по краката ми, усетих, че и Амелия потръпна.

След малко тя се обади:

— Едуард, как мислите, дали ще умрем тук?

— Не мисля — отвърнах бързо, защото през изминалия ден подобна мисъл често ме бе спохождала и бях се опитал да подготвя предварително отговор, който да й вдъхне малко увереност. — Не вярвам да ни остава още много път.

— Но ние ще умрем от глад.

— Имаме шоколад, а и както сама казахте, сокът на тези треви е хранителен.

В това поне имаше доза истина; стомахът ми копнееше за твърда храна, но след като пих от сока, почувствах се значително по-свеж.

— Страхувам се, че ще умрем от студ. Не ще мога да издържа още дълго.

Знаех, че трепереше, и докато говореше, чувах как зъбите й тракат.

Бивакът не ни предпазваше от нощния хлад толкова, колкото се бяхме надявали.

— Ще ми разрешите нали? — обадих се аз и без да чакам отговор, се промъкнах до нея, плъзнах ръка под главата й и обгърнах раменете й. Споменът от снощното отблъсване още пареше съзнанието ми и когато тя с готовност сложи глава на рамото ми и отпусна ръка на гърдите ми, искрено се зарадвах. Повдигнах с няколко инча коленете си, та да може Амелия да пъхне крака под моите. Междувременно бяхме разместили част от стъблата над нас и ни трябваха една-две минути, докато ги върнем на място.

Сетне отново замряхме в очакване да наберем топлинката, която бяхме загубили. Още няколко минути изтекоха в пълно мълчание, но близостта на телата ни постепенно даде резултат и усетих как се стоплям.

— Спите ли, Едуард? — Гласът на Амелия ми се стори много ласкав.

— Не.

— Още не мога да се стопля. Какао ще кажете, дали да не накъсаме набързо още листа?

— Мисля, че най-добре е да лежим спокойно. Топлината ще дойде сама.

— Прегърнете ме по-здраво.

И в най-дръзките си мечти не можех да си представя онова, което се случи след тази проста забележка. Протегнах другата си ръка и притиснах момичето до себе си; Амелия също ме обгърна с двете си ръце и се озовахме толкова плътно прегърнати, че забравих всяка предпазливост.

Лицето й се притискаше до бузата ми и усетих как тя леко и чувствено го трие. Отвърнах на жеста й внимателно, усещайки, че любовта и желанието, които потисках, се надигаха в мен неудържимо. Някъде далеч в подсъзнанието си усетих внезапно отчаяние, защото подозирах, че по-късно ще съжалявам за тази си невъздържаност, но победен от бушуващите в мен страсти, бързо отхвърлих задръжките си. Вратът й беше толкова близо до устните ми, че, без да се опитвам дори да хитрувам, ги притиснах пламенно до кожата й. В отговор тя ме прегърна още по-силно, след което, без да ни е грижа, че ще срутим заслона, се отдадохме на чувствата си.

Когато се отдръпнах, Амелия извърна лицето си и притисна устни в моите. Лежах почти изцяло върху нея с цялата си тежест. След няколко минути се разделихме, но продължавах да държа лицето си на няколко инча от нейното.

Неспособен да сдържам повече чувствата си, промълвих.

— Обичам те, Амелия.

В отговор тя отново притиска лице до моето и се целунахме така, сякаш никога не бяхме спирали. За мен тя беше всичко на света и в този миг онова, което ни заобикаляше, престана да има някакво значение. Единственото, което исках в момента, бе да продължим да се целуваме безкрай. От начина, по който отговаряше на целувките ми, предполагах, че Амелия е на същото мнение. Пръстите й се ровеха в косите ми и докато се целувахме, ме притискаше до себе си.

Сетне изведнъж отдръпна ръката си, извърна лице и се разплака.

Напрежението спадна. Отпуснах се върху нея и зарих лице във вдлъбнатината на рамото й. Останахме да лежим така дълго. Почти задушен в дрехата й, дишах трудно и неравномерно. Амелия плачеше, чувствах как сълзите й се стичат надолу по бузите и мокрят лицето ми.