Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Изгубените принцеси (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Prince Kidnaps a Bride, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 113 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2010)
Корекция
maskara (2010)
Сканиране
?

Издание:

Кристина Дод. Принцът се жени

ИК „Ирис“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от sem.ilievi)

6

Макларън беше гнида. Червей. Плужек. Той беше гнусен, долен, мръсен пес, който се наслаждаваше на чуждото страдание и държеше Рейнджър в усойна килия на хляб и вода с едно тънко одеяло като защита срещу нощния мраз. Макларън тъпчеше другите и се опиваше от усещането си за власт.

Обаче си беше направил криво сметката. Не знаеше, че той и преди е бил в подобна ситуация. С настъпването на прилива от стените се процеждаше влага — това беше ново дразнение — но с изключение на него Рейнджър познаваше решетките, гаврите, мрака.

През първия ден той изследва клетката под жалкия замък на Макларън. Не откри изход, но затова пък умееше да чака. Мамка му, беше чакал осем години в по-дълбока, по-страшна тъмница.

Тук го навестяваше само едно неумолимо мъчение.

Неговата принцеса. Къде беше Сорша? Можеше да я открие отново — край дома на Макларън се виеше само един път. От намеците на шотландеца бе разбрал, че Сорша е била прекарана до брега и оттам нататък е поела с придружител. Дали това невинно същество щеше да оцелее, докато Рейнджър успее да я спаси?

Тя не го беше разпознала. Пътуването по море до Единбург, ездата през Шотландия, плаването с ладията — всичко това беше допринесло за излъчването му на отруден селянин. Брадата и дрипавата превръзка скриваха чертите му. Но най-вече той беше станал друг човек. Тъмницата, побоите, самотата, отчаянието го бяха променили неимоверно много.

От друга страна, Сорша не се беше променила и ей тонинко. Не очакваше тя да прилича дотолкова на принцесата, която познаваше — светлосини очи, бяла кожа, напръскана със златисти лунички, бакърено червена коса.

Красива. Тя беше красива като блян.

Когато беше принц — коронован, титулуван, почитан и най-вече чист, той изобщо не се интересуваше от нея. Влюбваше се в различни момичета, в жени, по-зрели жени, които го обучаваха в удоволствията на плътта… и в значението на измяната.

Обаче, след като първоначалният шок от затвора отшумя, Рейнджър се улови, че самотните му нощи са изпълнени със сънища за Сорша. Годеницата му. Беше мечтал за нея през осемте си години в тъмницата и трите години, през които я търсеше. А когато я зърна толкова внезапно на брега, когато тя завърза полите си на кръста и се гмурна в ледената вода към лодката, за да спаси може би нечий човешки живот… Светиите му бяха свидетели, че усещането беше по-божествено от бифтек, по-приятно от топла баня и по-хубаво от едно страстно любене.

Е, не по-хубаво от любенето, но все пак страшно хубаво.

И най-важното: тя не беше омъжена.

За разлика от сестрите си. И двете си бяха намерили съпрузи, англичани, които ги боготворяха. Кларис и Ейми го бяха научили на предпазливост. Докато неговата принцеса му бягаше все повече и повече, той претегли възможностите си и състави план.

Спеше добре. Пазеше си силите. И чакаше. На третия ден в затвора на Макларън той лежеше на нара със затворени очи, когато чу дрънченето на ключове.

Всяко косъмче по тялото му настръхна. Долови силната миризма на уиски — Макларън — и един друг мърморещ глас — прислужникът на Макларън.

Рейнджър вероятно можеше да се справи и с двамата, но продължи да се прави на сънлив. Сега не беше моментът да направи решителния си ход. Не и в рушащия се замък на Макларън с всичките му роднини и слуги наблизо.

Шотландецът заби един мускет в лицето му и го предупреди:

— А си шавнал, а съм те пречукал, и то с най-голям кеф. — В колана му беше затъкната здрава дъбова палка, на китката му висеше калъф с нож. Очевидно нямаше намерение евентуална атака от страна на Рейнджър да го свари неподготвен. — Брайън, вържи го.

Погледът на Рейнджър се плъзна по огромните уши, олисяло теме и загорялата кожа на Брайън, който цял сияеше от оказаната му привилегия. Прислужникът уви въже около китките му и се усмихна мазно, показвайки изгнилите си зъби. Когато Рейнджър почна да се съпротивлява неумело, за да не предизвика подозрения, Брайън метна отгоре му одеяло. Докато го вдигаха, Рейнджър се отпусна като дроб, а после уж припадна.

— Ама че страхливо псе! — изпъхтя Макларън, докато се олюляваше под тежестта на младия мъж.

Задникът на Рейнджър обърса мръсотията по цялото стълбище, но той бе доволен въпреки синините, които щяха да му излязат. Това значеше, че двамата мъже са поне двайсет сантиметра по-ниски от него. Само да се озове извън крепостта на Макларън, и ще се възползва от преимуществото на ръста си.

— Изобщо нямаше да те пусна да видиш бял ден — обясни шотландецът на окаменялото тяло. — Но майка Брижет казва, че е мой дълг, а проклетата папистка знае всичко, дето го правя. Ангелите ми изкарва тая жена.

Рейнджър горчиво си помисли, че игуменката беше усетила лъжата му, но не и причината да излъже. Ако го питаха, интуицията на майка Брижет си беше за окайване.

Но поне беше скрила Сорша, опазвайки я жива и здрава. Това беше нещо.

Усети първия свеж полъх от три дни насам през прашното вълнено одеяло. Първият лъч светлина проникна през кафявия плат, като поздрав за добре дошъл в света.

Двамата шотландци го стовариха по корем на коня.

Грешка, на магарето.

Не… Рейнджър не можеше да познае какво е това — толкова ниско, с такава провлачена походка. В тази забравена от бога страна нищо чудно да са метнали на някой шопар. Докато мъжете водеха съществото след себе си на повод, под копитата му се вдигна прах, който проникна под одеялото и накара Рейнджър да се разкиха. Шотландците ревнаха от смях като магарета, обаче на него не му пукаше. Слънцето стопли задника му под вълнената завивка. Краката му бяха свободни… а ръцете му — едва завързани. Той разхлаби възела на китките — развеселен от некадърно свършената работа на Брайън, бесен заради всяка миля, която го отдалечаваше от Сорша.

Един час измина бавно. Пътеката се виеше през хълмовете. Шотландците престанаха да се смеят на пленника и взеха да си говорят. Рейнджър чу мненията им за арендаторите, за англичаните, за бунта през 1746 година, за дъждовете, които трябваше да напоят реколтата. Когато най-накрая измъкна китките си, той доволно отбеляза, че мъжете съвсем са го забравили. Измъкна одеялото изпод себе си и се приготви за действие. Огледа се. Бяха го стоварили върху едно рунтаво пони. Шотландците яздеха коне на няколко метра пред него. Налагаше се бързо да повали Брайън, да се метне на коня му и да обезвреди Макларън.

— Вече сме достатъчно далече — каза Макларън. — Хвърли го тук. Вземи му ботушите. Я да го видим как ще стигне до Единбург бос и с вързани ръце!

Мръсник! Рейнджър стисна здраво въжето в юмруците си. Ще има да се каеш.

Брайън се изкикоти и дръпна юздите на понито. Рейнджър чу как мъжете спряха. Слугата тръгна към него и той се опита да прецени местоположението му. Брайън го улесни в значителна степен, като го плесна собственически по дупето.

Рейнджър се надигна от понито като езически бог на отмъщението, захвърли одеялото, нахвърли се върху ужасения Брайън и стегна въжето около охранения му врат. Прислужникът изхъхри, вдигна ръце и напразно опита да се освободи от хватката му.

Макларън почервеня от страх и ярост. Той неловко задрапа за мускета, който висеше от седлото му.

Рейнджър се засмя. От това разстояние Макларън нямаше как да уцели мишената си, без да убие и Брайън.

— Давай — присмя му се той. — Стреляй, какво чакаш!

— Ти, гаден, мръсен, надут шибаняк! — Макларън освободи краката си от стремената и скочи от коня. Насочи мускета си към Рейнджър и тръгна напред.

Рейнджър трябваше да признае, че шотландецът не се уплаши от силата и ръста му, но пък това говореше зле за пипето му. Макларън трябваше да се бои от него.

Обаче Рейнджър нямаше време за бой и затегна примката.

Брайън риташе в странно мълчание, защото писъците му заглъхваха поради натиска върху неговия гръклян, и изведнъж тялото му се отпусна. Рейнджър го метна върху настъпващия Макларън, който се олюля под мъртвата тежест.

Рейнджър скочи и изтръгна мускета от хватката му, после го фрасна в гърдите с приклада.

Макларън се строполи на прашния път като чувал с картофи. Рейнджър заби коляно в гръдния му кош и размаза физиономията му с юмрука си. Главата на Макларън тупна кухо върху камъните, очите му се подбелиха.

Рейнджър се засмя отново, доволен от отмъщението си. Свали кожения колан от кръста на поваления противник, взе неговата дъбова пръчка и изхлузи калъфа с ножа от ръката му.

Нечии пръсти сграбчиха косата му и го повалиха по гръб.

Рейнджър постъпи инстинктивно. Изчака Брайън да се наведе и хвърли един къч точно под брадичката му.

Челюстта на слугата изхрущя и той закрещя от болка.

Рейнджър не губи повече време. Яхна коня на Макларън с мускет в ръка, пое юздите на втория кон и се насочи обратно към пътя — заедно с техните дисаги и с техните провизии.

Имаше да спасява принцеса.

 

Сорша яздеше по главната улица на Хамелдон, извръщайки глава ту наляво, ту надясно, мъчейки се да обгърне с поглед всичко. От толкова отдавна не беше виждала къща, че не можеше да сдържи вълнението си. Тясната уличка, калния път, нагъчканите дюкянчета придаваха на мястото една почти средновековна атмосфера. На пазара шумотевицата и глъчката се усилваха до възбог от гласовете на търговците и купувачите, и Сорша усети тръпка на радостна възбуда.

Всеки звук я пренасяше в Бомонтен и по-точно в столицата му Бовал. Представяше си как свива зад ъгъла, вижда пъстроцветното пазарище, а зад него, на стръмната канара, е кацнал кралският дворец; вижда Кларис и Ейми, които държат венци и китки, и се усмихват, докато вървят към…

Обзета от непонятно вълнение, Сорша пришпори понито към ъгъла и едва не се блъсна в намръщения Санди.

— По-полека, млади момко.

След онзи първи ден той никога беше показал с нещо, че знае какъв е полът й. Всъщност въпреки жизнерадостните й опити да подхване разговор той почти не й беше продумал от два дни и половина. Толкова беше отнело на мършавите им понита да стигнат до Хамелдон.

Тя, която копнееше да напусне манастира, да види нови места и нови хора, беше прекарала първия ден от пътуването в мълчание. Ако Санди се опитваше да я подготви за предстоящата раздяла, справяше се много успешно.

Сега той се обърна на седлото и подкара понито към дебрите на пазарището.

Сорша надуши мириса на прясно изпечен хляб и еленско месо. Тук щеше да се нахрани, преди да поеме към Единбург. Щеше да хапне, да си купи червени ябълки, картофи, пастърма…

— Ама ти подире ми ли ще вървиш? — ядоса се Санди. — Ако е така, можем да се сбогуваме още сега.

Сорша се втренчи в спътника си, стресната от резкия му тон. В метоха си представяше, че ще й е трудно да се раздели с водача си, който и да е той. Всъщност щеше да се радва да види гърба на Санди.

— Можем да се разделим още сега — каза тя и добави със закъсняла любезност. — Ако така ви повеляват чувствата.

Санди присви очи. С известно закъснение Сорша осъзна, че той може би не е разбрал дворцовата й вежливост. — Искам да кажа, ако така те устройва. Ще си вървя по пътя.

— Знам какво искаш да кажеш. — Погледът му стрелна понито. — Значи смяташ да вземеш кончето?

— Светата ослица? Че как иначе? — Сорша не вярваше на ушите си. Горкото животно още изглеждаше изтормозено и отначало приемаше вяло ласките й. Сега понито я следваше навсякъде със страстна привързаност, като куче, и Сорша нямаше да я пусне с безчувствен тип като Санди ковача.

— Скъпо подаръче ще ти направи Макларън. Ама че наглец!

— Тя не ми е никакво подаръче. Майка Брижет брои на Макларън доста суха пара за нея!

Санди изръмжа и се запъти към една тумбеста постройка с конска подкова на входната врата. Сорша го последва.

— Тук ли ще ми препоръчаш да оставя Светата ослица?

— Да.

— А ще ми кажеш ли къде ще взема най-добра цена за билките си?

— При мисис Макдънкан.

— Пак от нея ли да си купя провизии за пътуването?

— Да.

— Можеш ли да ми кажеш някоя добра гостилница, където да пренощувам? Искам хубава и чиста стая с чаршафи, а не със сламеник и солидна закуска на следващата сутрин.

Санди спря и се извърна на седлото.

— Ако това ти е представата за сбогуване, сигурно ще ми вървиш по петите по целия път обратно.

Сорша се дръпна. Видя го как скочи на земята и отведе понито си в конюшнята. Изчака го да излезе и да се слее с тълпата. После заведе Светата ослица в обора, натимари я, нахрани я, плати на гостилничаря за сламата и овеса и тръгна към дюкяна на мисис Макдънкан.

Не забеляза широкоплещестия, добре облечен странник, който я гледаше от сенките. Не видя как Санди взе една малка кесия и в необичаен пристъп на словоохотливост му я посочи с ръка първо нея, после пътя към Единбург.