Кристина Дод
Принцът се жени (15)

14

Сорша се събуди сякаш след часове непробуден сън. Изправи се разтревожено и кожата й настръхна.

Дали бяха в безопасност? Ами ако убийците ги бяха намерили?

Вдигна поглед към слънцето и установи, че то още грее високо в небето. Очевидно беше дремнала само няколко минути.

Обаче Арну го нямаше.

Съзря го на билото на хълма, на мястото, където беше застанала, за да огледа пейзажа, и където си бе представила как вижда Бомонтен.

И той като нея бе съблякъл връхните си дрехи. Стоеше по тънката си вълнена риза и поглъщаше слънчевата светлина с протегнати ръце и вдигната глава.

Не я забеляза и тя се възползва от момента, за да го разгледа: той имаше широки рамене, тънък кръст, дълги и стройни крака. Очевидно беше рибар, а силата му бе резултат от годините, прекарани в повдигане на мрежите с тежкия улов и борбата с морските стихии. Беше смел, силен и юначен. Не точно умен, но принцовете, които познаваше, не бяха непременно смели, камо ли юначни. Беше извадила късмет с Арну.

Тя отиде при него и плъзна ръката си в неговата.

— Красиво, нали?

— Повече от красиво. Съдбоносно. — Пръстите на Арну бяха студени и неподвижни. Гласът му беше пресипнал от силна болка. — Човек трябва да вдигне поглед към хоризонта или целият свят се свива до размерите на ковчег и животът се превръща в жива смърт. Човек може да си разкървави юмруците в непрощаващите стени и да вика за помощ, докато не му остане глас, но без вятъра и светлината, без тревата и птиците никога не ще успее да се освободи.

Сорша не разбираше думите му. Не разбираше настроението му.

— Говориш така, сякаш си бил в затвор.

Той бавно се извърна и я изгледа. Единственото му око приличаше не на прозорец към душата му, а щора, зад която се криеше невероятна болка. Но докато я гледаше, Арну като че ли живна. Гласът му възвърна предишната си плътност.

— Има затвори от камък и затвори на душата. Човек може да разруши камъка, на само чудо може да събори затвора на душата. — Пръстите му кръжаха на сантиметри от брадичката й. Палецът му погали лицето й и бавното, равномерно движение я възбуди.

— Какво чудо?

В отговор той я целуна. Отново.

Говореше й с устните си, без слова. Говореше й за всички чудеса на плътта, които момичетата на Мадам й бяха обещали, и използваше езика си, за да изрази нюанси, за които Ивлийн и останалите не бяха отворили дума.

Езикът му… вмъкна се между устните й, отваряйки ги за своя дъх, за своя вкус. Този език я научи на много неща. Показа й как да се дуелира и как да успокоява с него. Тъкмо когато Сорша се почувстваше готова, радостна, че е усвоила нещо ново, той променяше ъгъла на целувката, използваше зъбите си, променяше натиска… и тя повтаряше, сякаш той беше учителят, а тя — ученичката.

След дълги мигове на напрегната неизвестност и възбуда, Арну се дръпна, очевидно доволен от непълноценния им контакт. Усмихна се, сякаш беше победил някаква много особена лудост. Щипна я по бузката, все едно тя бе любимия му кокер шпаньол.

Ама той не знаеше ли? Сорша не можеше да спре сега. Целувката на Арну беше самото изкушение, което я притегляше към него като магнит. Тя се притисна към тялото му, търсейки обещаната топлина.

Ръката му неохотно се плъзна по талията й.

— Не бива… — промърмори той.

— Само за малко — придума го тя. — Само ми го покажи още веднъж.

Той я повдигна и я гушна. Гърдите му се опряха в нейните, слабините им се отъркаха. Деляха ги няколко пласта дрехи, но това като че ли нямаше значение. След толкова години в хладното уединение на метоха допирът на друго човешко същество, истинският допир, беше хем наслада, хем мъчение. Ръцете му уловиха раменете й.

Тя стоеше на пръсти, за да отвърне на целувката му и това бе достатъчно. Постепенно ръката й се плъзна по бицепса му и го стисна, за да изпита силата му. Стори го не по силата на разума, а поради импулс; внезапен порив, който я караше да опознае тялото му.

Тя впи пръсти в раменете му, изви се като котка и изстена в сладката пещера на устата му.

Нещо в него се пречупи, навярно въздържанието, което си беше наложил, защото я притисна здраво към себе си. Задълбочи целувката и размърда хълбоци срещу нейните — бавно триещо движение, изключително животинско и първично, и страшно възбуждащо. Сорша прекъсна целувката.

— Арну, мисля, че трябва да спрем — прошепна тя.

— Мисля, че сега не е моментът да мислиш. — Той я зацелува отново и езикът му определи равномерен ритъм в глъбините на устата й, който някак си разпространи сладко напрежение в корема й.

Тя обви бедро около кръста му, мъчейки се да успокои палещото желание между краката си.

Той шумно си пое въздух и вдигна глава.

Погледът му я прониза. Лицето му се беше изопнало. Брадичката му беше вирната решително. Тъмното му око я гледаше съсредоточено. Безмилостно. С намерението да я убие.

Сорша затаи дъх в пристъп на страх.

Не, не да я убие. Да я обладае.

Обаче тялото й изглежда не успяваше да направи разликата. Яростта сякаш сияеше от порите му и Сорша я обхвана страх. Кръвта й забуча във вените, търсейки кислород от бездиханните й дробове.

Той искаше, възнамеряваше да я обладае. Да нахлуе в нея, да я прониже и да я притежава. Дамите й бяха обяснили процеса. Бяха й описали всичко в големи подробности. Които тя чак сега започваше да разбира. Интимност? Да. По-голяма, отколкото човек може да си представи. Сорша се отдръпна, стисна здраво колене и се опита да го отблъсне… да облекчи напрежението, което се трупаше в нея въпреки страха й.

Но не се получи. Този Арну властваше над нея, отвеждаше я на пътешествие, без да се интересува дали на нея й се пътува или не. Поглъщаше я с поглед както вълка — Червената шапчица.

В слабините й се зароди очакване. Още се боеше, но поне веднъж в живота си се изправяше очи в очи със страха си и с предизвикателството, което животът поставяше пред нея.

Желаеше ли да последва Арну неизвестно къде? Желаеше ли да приеме този мъж в тялото си и в равна мярка да открие и даде удоволствие?

Да, трябваше да се омъжи за принц. Трябваше да дари престолонаследник на страната си. Трябваше да пожертва остатъка от живота си в името на дълга. Ала обучението й като принцеса включваше и умението да познаваш възможностите и да се възползваш своевременно от тях.

Това беше уникална възможност. Слънцето грееше. Ветрецът подухваше. Намираше се насред пустошта с един добър, честен мъж, когото харесваше, и който, изглежда, я боготвореше.

Възможност ли? Щеше да се възползва от нея.

Или по-скоро той щеше да се възползва от нея. Арну я бутна на земята. В жеста му нямаше никакъв финес; резките му движения не изразяваха загриженост за деликатните й сетива. Когато тя се просна на тревата, той коленичи до нея и свали дрехите й. Две ризи, панталоните, долните гащи, обувките. Сорша беше гола в светлината на яркия ден и не знаеше какво да прави, накъде да гледа, къде да сложи ръцете си.

Дивото му, сурово изражение омекна. Той докосна сребърния кръст на гърдите й.

— Сестрите ми също насят такъв. — Тя повдигна несигурно верижката.

— Значи ти служи да не ги забравяш. — Той клекна на пети и погледна тялото й. Втренчи се в нея, сякаш преди тя живееше в мечтите му, а сега населяваше неговата действителност.

Стори й се, че в окото му блесна сълза. Надигна се на лакти се взря в него. Да, това бяха сълзи.

— Какво има? — нежно го попита тя. — Да не би да плачеш?

— Случвало ли ти се е да плачеш от чисто удоволствие? — Дрезгавият му глас издаваше бушуващите му емоции. — Никога не съм виждал красота като твоята.

Дали се чувстваше поласкана? Развълнувана? Да, да и да. Той беше толкова добър, толкова внимателен. Страхът й се стопи като лански сняг.

Той осъществи желанието й, преди тя изобщо да е разбрала за съществуването му.

Искаше това място и това време, скрити от реалния живот и защитени от побитите камъни. Искаше да е гола, да се препича на слънчевата светлина, да се радва на усещането за кожата си върху хладната трева. Искаше да се покаже на Арну и да види как този корав, прям мъж трие сълзите от лицето си.

Той беше красив. Измъчен. Отчаян от копнеж по… нея.

Протегна се и чувствено прокара пръст по зърното й.

Този бегъл контакт накара всяко косъмче по тялото й да настръхне. Зърното й щръкна. Сорша притвори очи и остро почувства всяка миризма, всеки звук, горещото слънце, хладната земя. Този мъж изостряше възприятията й. Благодарение на неговото докосване тя усещаше въртенето на земята, кръговрата на годишните времена, стареенето на камъните около тях — процес тъй бавен и неуловим.

Но не и за нея.

Заради него.

Изпод тялото й се разнесе миризмата на трева. Тя остави плитката си да падне назад и вдигна лице към слънцето. Чу как Арну си пое дълбоко дъх.

Сорша повдигна коляно, знаейки, че му предлага неустоима съблазън.

Той се засмя грубо и болезнено. Сякаш доловил мислите й, побърза да изрече:

— Не ти се смея на тебе. На мене си се смея. На деня се смея. Божичко, как стигнахме дотук? До този момент?

— С яздене. — Сорша размърда пръсти в тревата и го зачака. Панталоните му бяха изопнати до пръсване — неоспорим знак за възбуда, поне според Ивлийн. Да, обаче Арну се беше заковал на място, зяпаше в нищото и стискаше юмруци…

Опитваше се да се овладее! Този прекрасен, простодушен мъж не вярваше, че е в правото си да й посегне.

Сорша нежно опря длан в гърдите му и попита:

— Искаш ли да надуя гайдата ти?

— Да ми надуеш… искаш да… Мили боже! — Под дланта й сърцето му учести ритъма си. — Да!

Сорша плъзна ръка надолу и я притисна към издутината. Изследва дължината му през слоевете плат. Виж ти, колко голям бил Арну. Не бе предполагала, че един мъж може да е чак толкова… надарен. А над всичкото отгоре нещото се раздвижи при докосването й.

Арну изстена и се размърда в шепата й. Изглеждаше обладан от сладка лудост. Той се изправи на колене, сграбчи я за раменете, бутна я назад и тя изгуби равновесие. Ръката му се обви около гърлото й.

Арну спря. Пръстите му стиснаха верижката с кръста и по лицето му се изписа силна болка.

— Не! — Той разтърка окото си, сякаш се мъчеше да изтрие изкусителната гледка от своя взор. — Спри. Не ми предлагай нищо, без да знаеш какво правиш.

— Но аз знам какво правя. Момичетата на Мадам ми разказаха всичко и ако така ще те облекча…

Арну плъзна ръка по гърдите й и я изгледа толкова похотливо, че дъхът й секна.

— А момичетата обясниха ли ти, че и един мъж може да надуе гайдата на жената?

Тъкмо беше започнала да смята Арну за по-умен, а той да изръси такава глупост!

— Виж сега — търпеливо поде тя. — Не бива да се изказваш по въпроси, които не разбираш. Жените си нямат „гайда“.

— Ще останеш изненадана. — Той зарови пръст между гърдите й и нежно го прокара надолу, между гнездото червеникави косъмчета и по чувствителната плът, скрита по-долу. — Тук има една миниатюрна гайда. Ако мъжът засвири на нея, жената пее.

— Не мисля, че е редно да ме галиш там. — Устата й внезапно пресъхна.

— Стой, та гледай. — Той я предизвикваше. Той я подчиняваше.

Това, което беше започнало като обикновен порив, премина отвъд всички граници на досегашния й опит. Сорша се разтрепери силно. Удивително бе да открие след толкова години в метох, че тялото й още е в плен на плътската нужда. Че тялото й си има своя собствена логика, отделна от ума й. Обзета от неверие, тя видя как Арну раздели коленете й, как грубите му длани се плъзнаха преднамерено бавно по вътрешната част на бедрата й, как лицето му пламна, като че ли от жега.

Сорша го разбираше, защото допирът му я изгаряше. Кожата й стана невероятно чувствителна. Зърната й бяха щръкнали болезнено. А нейната… гайда тръпнеше от възбуда.

— Арну, недей. — Гласът й беше толкова тих, че вятърът отнесе думите.

— Какъв безшумен протест. — Той се плъзна между нозете й. Слънцето грееше ярко и той чудесно виждаше слабините й. — Когато беше сама, ти… правила ли си го някога?

— Да — припряно отвърна тя.

Разбира се, че беше. Понякога си мислеше, че това е единственото, което й помогна да запази здравия си разум сред монашеската изолация. Но това не значеше, че е готова да говори по този въпрос.

За нещастие той беше на противното мнение. Арну милваше бедрата й, дъхът му галеше влажните й къдрици, докосването му беше толкова възбуждащо… никога не беше изпитвала подобно нещо.

— Значи си се пипала в метоха… Така ли? — Палците му се отъркаха в гънките на влажната й женственост.

Тя подскочи.

— Наистина, Арну, трябва да престанеш… стига…

— С какво да престана? — Докато тя пелтечеше несвързано, той гледаше собствените си пръсти, които милваха, опъваха и разтягаха.

— Ами с… ъ-ъ, такова… — Дъхът й секна, когато той пъхна в нежния процеп връхчето на палеца си.

— Какво такова?

— Какво? А-а… Ами с нещата, които вършех в най-дълбоките и мрачни… — Чувстваше се толкова немощна, толкова прималяла от желание, че не й стигаше въздух.

— Най-дълбоките и мрачни…?

— Най-дълбоките и мрачни минути на нощта — довърши тя с огромно усилие. Сетне се съсредоточи върху дишането си. Вдишване издишване. Вдишване. Издишване.

Той сведе глава и я погали с език. Сорша изскимтя. Всички ласки, които си бе доставяла, бледнееха пред една-единствена милувка от устата му. Неговата топлина, нейната влага, грапавият му, опитен език…

— Кажи ми какво правеше в манастира — прошепна той срещу интимните й части.

Сорша вече нямаше сили да се подпира на лакти и морно се отпусна на тревата.

— Ах… аз… пипах се там, където е сега езикът ти.

— А натискаше ли тук? — Той демонстрира какво имаше предвид. — А подръпваше ли се на това местенце? — Чувствените му устни я засмукаха деликатно.

Кръвта незабавно започна да бумти в ушите й. Желанието замъгли погледа й. Тя се изви нагоре и подканващо размърда хълбоци. Той облекчи болката й с едно плавно движение на устата си.

— Кажи ми. — Дълбокият му дрезгав глас я предизвикваше към откровения, които тя не би помислила да прави пред другиго. — Всичко.

— Бях сама. Сестрите… те се молеха и служеха Богу, но аз… аз не бях една от тях. Дори не изповядвахме една и съща религия. Обаче… и мирянка не бях. — Тя едва сричаше думите, но изпитваше нужда да му обясни. Арну щеше да я разбере. — През зимата беше толкова тъмно. Никой не говореше и аз… ах, представях си мъж…

— Принц?

— Не. — Тя се позасмя, съсредоточена върху нарастващото напрежение между краката си и почти не съзнаваше какво признава. — Просто мъж… който ме докосваше и ми шептеше, че съм хубава…

— Ти си възхитителна. — Гласът му беше самата съблазън.

— Който си приказваше с мен, споделяше живота ми, целуваше ме и… ох, Арну, моля те! — Пръстите й сграбчиха тревните стръкчета и ги прекършиха. — Моля те. Трябва да… още мъничко и ще…

— А трепереше ли от наслада в най-дълбоките и мрачни минути на нощта? Изпитваше ли блаженство?

— Да!

— Как, по този начин ли? — Неговите устни и език сътвориха чудеса. Той знаеше колко натиск да приложи, какъв ритъм да поддържа, как да подходи към непорочната й пламенност.

Тялото й се разтресе. Сорша извика високо и се загърчи върху хладната трева. Целият свят се беше събрал в онзи център, който Арну бе открил тъй лесно, за да го похити с прелъстителна вещина. Той подхранваше оргазма й, дразнеше я с пръсти, докато тя не помисли, че ще умре от радост.

Най-сетне той я остави на мира.

Сорша лежеше на земята и дишаше тежко. Всичката натрупана мъка от дългите, самотни години в метоха се изпари в жегата на каменния пръстен.

Но Арну не отмести ръце. Вместо това той продължи неспирно да кръжи около входа на тялото й и лека-полека Сорша откри, че възбудата отново напира в нея.

— А пъхаше ли пръст вътре? — Гласът му бе опияняващ като уиски.

Той щеше да… щеше да… Тя не можеше да понесе подобно нещо. Беше й твърде много: сапфирено синьото небе, нефритената трева, свежият повей на вятъра, този насилник Арну… плашещата й голота, шокиращите й признания, неутолимата й плътска жажда.

— Арну, моля те, недей…

Той не я послуша. Сорша знаеше, че е глух за молитвите й.

Показалецът му прониза тялото й.

Тя беше влажна, набъбнала и готова. Отворът й се стегна около пръста му и едно току-що утихнало усещане отново се събуди за живот. Арну наложи ритъм, който тялото й инстинктивно разпозна — ритъмът на океанските вълни, на годишните времена, на изтляващите звезди. Тя се надигаше и отпускаше под натиска на показалеца, който ту се мушваше дълбоко в нея, ту по-плитко, ту дразнеше чувствителната й цепка. Обзе я едно чувство за пълнота. Тя потрепери… застина… закръжа на ръба между разочарованието и доволната нега…

Показалецът му я милваше отвътре, но тя се усети някак изопната, чак до прага на дискомфорта. Дори… до прага на болката.

Сорша се извъртя, стремейки се отново към насладата.

— Само два пръста, нищо повече. Любима, нека…

— Не! — Тя опита да се отскубне.

Той я задържа на място, повдигна с ръка задничето й и пак започна да я гали с уста.

В този миг Сорша осъзна: всичко, което Арну беше направил преди, бе само ордьовър. Той проникваше с пръсти и едновременно засмукваше влажните и гънки, създавайки в нея жега и отчаяние. Нараняваше я с ръката си, но езикът му й доставяше блаженство. Тя се бореше с него, бунтуваше се, искаше да се отскубне, искаше да му се подчини. Страстта — неприличната, възхитителната страст — беше победила сдържаната принцеса. Сорша едновременно се противеше на промяната и я приветстваше.

Но най-хубавото бе, че Арну не й предостави избор. Той определи момента на капитулацията й.

Когато се предаде, болката и насладата надвишиха всичко до този момент. Сорша достигна великолепния екстаз. Скимтеше и стенеше, гърчеше се и се бореше, разтърсваше се от спазми отново и отново, докато накрая изтощението не я усмири.

Когато се отпусна задъхано на земята, без да може да помръдне, обляна в пот и изцедена до капка, Арну се изправи и я покри с тялото си.

Тежестта му я прикова към тревния килим. Копчетата на дрехите му се забиха в кожата й. Той я притисна в обятията си, целуна я по челото, по клепачите, по страните и по устните.

— Шшшт. Любима, ти беше просто великолепна. Ти си прекрасна, неустоима. Само тебе искам.

Сорша оцени по достойнство похвалата, но копнееше за него, копнееше да стигнат до край. Не си беше загубила ума чак дотам, че да не съзнава: Арну не я беше взел наистина.

Обви крака около кръста му и се надигна към него.

Натискът на нажежените му слабини, скрити под панталона, единствено я накара да подивее. Арну обаче отговори доста сдържано на поканата й.

— Не ме ли искаш? — прошепна тя, стигнала до на ръба на унижението.

Ръката, пъхната под главата й, потрепери. Гърдите му шумно се вдигнаха и отпуснаха върху нейните.

— Дали не те искам? — Великолепният му глас звучеше измъчено от напиращата страст. — Умирам от желание по тебе.

— Тогава сваляй дрехите и…

— Не! — Той вдигна глава и я погледна заклинателно. — Не!

— Но аз искам…

— Някой от нас двамата трябва да запази известно чувство за отговорност и очевидно този някой трябва да съм аз. — Смехът на Арну отекна грубо. — Сигурно Всевишният ще ме порази с гръм, задето нарекох стореното от мен „отговорно“, обаче се налага да спрем, Сорша. Налага се.

— Усещам силата на този гръм. — Тя съблазнително разлюля тяло под неговото.

— Мило момиче, аз отнесох всичката му сила. Ти дори не се опари.

— Добре. Покажи ми.

Той се втренчи в нея, сякаш току-що се беше изправил пред много неприятно откритие.

На Сорша не й хареса да я гледат така, като че ли е първата мравка, която е полазила храната му за пикника.

— Ако те тревожи фактът, че аз съм принцеса, а ти — прост рибар, не бой се: има прецеденти. Руската императрица Екатерина Велика си е взимала какви ли не любовници…

Той затисна устата й с ръка и в погледа му тя прочете неподправен ужас.

— Няма да се справим с целия път без…

За какво говореше тоя мъж?

— Без?…

Устата му се раздвижи безмълвно, сякаш Арну не знаеше какво точно иска да каже. После от гърдите му се отрони дълбока въздишка. Той облиза с език пресъхналите си устни и каза:

— Ще ни се наложи да направим едно мъничко отклонение. Ти трябва да прекараш нощта в хан.

— Отклонение? — Тя лежеше гола на тревата, а този облечен мъж я затискаше с тялото си. Ехото на страстта им още не беше замлъкнало. А той говореше за маршрута им. Сорша отчаяно се опита да върне разговора към една по-близка до настоящето тема:

— Има и една английска кралица от френски произход, Изабо, която също си имала куп любовници.

— Всяко отклонение би изяло от скъпоценното ни време, но аз ще имам грижата да стигнем навреме.

Ако реакцията му беше на гняв, интерес или каквото и да е силно чувство, тя щеше да продължи спора. Но Арну говореше разсеяно, някак между другото.

Какво унижение.

Тя го избута и той се претърколи настрани. Облече си долната риза с прилежното усърдие на жена, която току-що е изживяла посвещението си в любовната лудост.

— А какво ще кажеш за мъжа, който ме нападна? Не каза ли, че най-вероятно не е сам? Уверена съм, че нещата стоят така. Отклоним ли се, убийците ще имат повече време да ни хванат.

— Не и ако ни изгубят дирите. — Арну й връчи останалите фусти, сякаш я караше да побърза с обличането, но същевременно я гледаше с такова мрачно внимание, че тя разбра: предпочиташе да я вижда гола. — Зная точния хан. Държи го един приятел, за когото мисля, че ще ти допадне.

— Щом казваш.

— Е, то има ли някой, дето да не харесваш? — Арну поклати глава, сякаш се дразнеше от факта, че след толкова години в усамотен метох тя обичаше да се запознава с нови хора. — Редно е да спреш да се доверяваш на куцо и сакато.

— И Мадам така ми рече. Но е толкова неудобно да гледаш на всеки като на възможен враг. — А Сорша знаеше от личен опит какво значи да се чувстваш неудобно. Стегнатите панталони се впиха в набъбналата й, влажна женственост и тя се обля в пот. Силното смущение я накара да добави злобно: — Освен това, ако не бива да се доверявам на никого, защо да ти вярвам на теб?

Той се изправи, наведе се и изтупа полепналите стръкчета трева по дрехите си.

Сорша се засрами. Беше сигурна, че го е засегнала.

— Арну? — прошепна тя.

— Разбира се, че на мен трябва да се доверяваш. — Той се изправи. — На кого друг, ако не на мен?

Заля я облекчение. Той не й се сърдеше.

— Знаеш, че ти вярвам повече, отколкото на всеки друг. — Сорша се изправи и яростно размаха ръце в прегръдка към целия свят. — Може да си прост моряк, обаче аз те имам за благороден рицар.

Той я придърпа в обятията си, сякаш подтикван от неудържимо влечение.

Сорша се разтопи в прегръдката му.

После Арну я бутна надалеч, сякаш се боеше от близостта й.

— Хубаво. Хванала си ми вяра. Щом е така, като съм казал, че ще идем в оня хан, ще идем.

— Добре, Арну — предаде се тя. — Ще идем.