Кристина Дод
Принцът се жени (27)

26

След две седмици неколцина мъже, облечени в черно, се плъзнаха в сумрака на притихналата гора, търсейки мястото, където трябваше да се разиграе утрешната драма. Заедно с тях яздеше и един конник, който извика тихичко, без да слиза от седлото си:

— Ваше височество, намериха го. — Рейнджър разбра какво значи тонът на Марлон и сърцето му се сви. Той последва другаря си до едно място с изглед към ливада, обрасла в треви, които се полюшваха на вятъра.

В светлината на полумесеца Рейнджър видя капана, който му беше заложил граф Дюбел.

— Ад — рече той и това беше по-скоро описание, отколкото ругатня.

— Може би има друг начин. Да облечем някой, който прилича на теб…

— Не. — Рейнджър сам щеше да спечели тази битка.

— Можем да издебнем, когато довеждат тук Нейно височество, и да я спасим преди…

— Не. — Рейнджър прекрасно разбираше тревогата на Марлон. — Този път няма да те предам.

— Вярвам ти. — Гласът на Марлон бе пропит от искреност.

— И аз на теб. Ето какво ще направим. — Когато даде указанията и Марлон отиде да ги предаде на мъжете, Рейнджър отново погледна капана.

Разбира се. Така трябваше да бъде.

Единственото нещо, пред което не смееше да се изправи.

Но се налагаше. Заради неговия народ. Заради Сорша.

 

— Ваше височество. — Хюбърт държеше вратата отворена, но много внимаваше да не прекрачи прага на килията. — Дворът отива на лов и моли за вашето присъствие.

— Моли? Нима? — Сорша не се обърна с лице към Хюбърт. Вместо това погледът й не се откъсваше от панорамата, която се откриваше от кулата на замъка. Черните планински върхове пронизваха синьото небе. Злачните зелени гори покриваха възвишенията. Житото скоро щеше да поникне в далечните поля.

— Ришарт е хубава страна — ако не се заглеждаш много.

— Моля ви, Ваше височество, трябва да ви заведа в голямата зала.

— Обаче колкото повече се взирам, толкова повече забелязвам неудачите на граф Дюбел.

— Моля ви, не ме карайте да ви водя насила.

Сорша изобщо не се съмняваше, че Хюбърт не желае проблеми. Той служеше в стражата още при управлението на стария крал, бащата на Рейнджър. Въпреки това тя продължи:

— Зад крепостните стени в покривите на кухнята и обора зеят дупки. Билковата градина е потънала в буренаци. Пътеките не са почистени.

— Ваше височество, моля ви.

Сорша се обърна към Хюбърт:

— Някога хубавият замък сега е западнал. Слугите ходят с превити гърбове и сломен дух. Всички ненавиждат графа.

— Шшт! — Хюбърт се огледа разтревожено. Граф Дюбел все по него й изпращаше посланията си и Сорша чудесно знаеше защо. На Хюбърт можеше да се разчита, той спазваше педантично повелите на графа и беше планирал дръзкото похищение в сърцето на Бомонтен. Беше възрастен, посивял, обръгнал в битките и знаеше докъде се простират възможностите му.

— Защо не въстанете срещу него? — попита Сорша. — Ако всички в замъка обедините сили…

Хюбърт снижи глас.

— Не можем. Аз не мога. Знаете ли защо съм началник на стражата?

Тя поклати глава.

— Другите войници… някои от тях загинаха в бой за своя крал. — Хюбърт се огледа зад себе си и пристъпи в стаята. — Някои от тях загинаха, докато граф Дюбел си играеше на война. Година след година, война след война… Миналата година някои от нас решиха да се вдигнат на бунт. Поискаха да се присъединя към тях, но аз си имам майка, която е стара. И две дъщери, които са малки. Не мога да рискувам…

— Знам — нежно изрече Сорша. Наистина знаеше. Всяка нощ беше лежала будна, очаквайки някой мъж да нахлуе в стаичката и да я поведе в мрака. Всеки ден се ослушваше за стъпки в коридора и й прималяваше от страх, когато някой спреше пред вратата й. Но нищо не й се бе случило… засега. Ледено предчувствие стягаше гърдите й.

— Когато опитът за бунт пропадна, същите онези стражи изчезнаха… в тъмницата. — Хюбърт навлажни с език устните си. — Мрачен и дълбок е тукашният зандан. Граф Дюбел е прочут с мъченията, на които подлага пленниците си. С побоищата си. Понякога слиза долу, за да се увери лично в изпълнението на своите нареждания. Понякога графинята го придружава, а когато се завърне, очите й… лъщят като чисто нови монети. Всеки няколко месеца на кръстопътищата някоя нова глава е набита на кол. Мъча се да не гледам, но понякога не успявам да се стърпя, понякога разпознавам лицето, или поне изражението.

— Ужас.

— Не. Облекчение. Всеки от тях е искал да умре. — Хюбърт зашепна напрегнато: — Какво трябва да сториш на здрав, силен мъж, та да го накараш да приветства смъртта?

Сорша потрепери. И с Рейнджър ли се беше случило така?

— Моля ви, Ваше височество, умолявам ви, елате с мен. В противен случай ще се наложи да употребя сила.

— Разбира се, че ще дойда с теб. — Тя се усмихна на якия страж. — Не искаме да им доставим удоволствието да гледат как ме влачиш насила, нали?

— Не още — измърмори той.

— Какво?

Хюбърт се прокашля и безпомощно разпери ръце.

— Трябва да завържа китките ви.

— Нима великият граф Дюбел го е страх от една нищо и никаква принцеса? — Думите бяха изречени кротко, но вътре тя вреше и кипеше от гняв.

— Трябва да завържа китките ви — повтори Хюбърт. — Моля.

Стражът изглеждаше толкова жалък, че тя протегна ръце без нататъшни възражения.

Хюбърт извади въжето от пояса си и я завърза.

— Носят се слухове, че принц Рейнджър е избягал от тъмницата — сподавено прошепна той. — Вярно ли е?

— Разбира се, че е вярно. Знаеш, че граф Дюбел не би го освободил за нищо на света.

Хюбърт си пое дълбоко дъх и на устните му затрептя лека усмивка.

— Тогава има надежда.

— Винаги има надежда.

— Не. Не и за дълго. — Той се отдръпна. — Много ли е стегнато?

— Добре е. — Всъщност въжето беше толкова хлабаво, че едва се държеше на пръстите й. Без съмнение Хюбърт беше наясно с това.

Той я предвождаше по стръмното вито стълбище, казваше й къде да внимава за изкъртени дъски; подхващаше я, когато тя залиташе. Сорша вървеше към незнайна, мрачна съдба, но беше почти радостна, че дългото чакане най-сетне е приключило.

От високата арка наблизо се чуха високи гласове и пронизителен смях.

— Закусват — обясни й Хюбърт.

— Малко е късно за лов — беше коментарът й.

Стражът сви рамене, хвана я под мишница и я помъкна в голямата зала.

Помещението, в което граф и графиня Дюбел се хранеха, блестеше с пламъка на хиляди свещи. Златните отблясъци бяха навсякъде: по чиниите, гоблените, бижутата, дори по везмата върху униформите на прислужниците. Но под благоуханието на скъпите парфюми във въздуха тегнеше лоша, натрапчива миризма; лъх на развалени зъби, на гъмжащи от плъхове стени, на упадъчна амбиция.

Графът и графинята също блестяха — тънките пръсти на Жулиен се прегъваха под тежестта на разкошни пръстени. Графът носеше златна верижка с натруфен медальон и огромен сапфир, в който сякаш гореше жив огън. Двойката определено имаше произход и външност, достойни за кралски особи, но и от тях струеше скрита развала.

Аристокрацията на Ришарт не се бе присъединила към тях след преврата и те бяха принудени да се задоволят с хора от съмнителен произход, раздути амбиции и — според баба й последното бе абсолютно непростимо — лоши обноски. Графът и графинята бяха паднали до нивото на своите поддръжници.

Сорша влезе.

— Ето я и нея! — извика през смях графинята. — Нашето малко жертвоприношение. — Жулиен се кикотеше като ученичка, която се наслаждава на някое непозволено удоволствие.

Не толкова думите, колкото начинът на изричането им накара сърцето на Сорша да се вледени от ужас.

Това нямаше да бъде обикновен лов. Тук се кроеше нещо. Нещо страшно.

Граф Дюбел я зърна, махна й да се приближи и я повика:

— Принцесо, вярвам, че престоят тук ви е харесал.

— Не е както съм свикнала — тя вдигна красноречиво вързаните си ръце. По-добре да се прави на безразлична, отколкото да предизвика подозрението, че възлите не са здраво затегнати.

— Това е нужно. За вашата сигурност. — При последвалия смях граф Дюбел отправи многозначителна усмивка към пируващите гости. — Нали разбирате, ще ходим на лов… за принц.

О, боже. О, боже.

Сърцето й задумка в гърдите. Тя едва успя да си поеме дъх.

— И каква ще е моята роля?

— Не се ли досещате, Ваше височество? — Усмивката му я смрази. — Вие ще бъдете стръвта.

— Рейнджър ще се опита да ме спаси, а вие ще го заловите.

— Считам първия път, когато го плених, за най-върховия миг в живота си. Съдбата рядко дава шанс за… — граф Дюбел сладострастно облиза червените си устни… два върхови момента.

Сорша нямаше да му достави удоволствието да припадне. Нямаше. Но докато руменината се оттичаше от лицето й, тя се огледа наоколо с изострено внимание.

Там. На масата. Онзи мъж. Гледаше я с блеснали очи като невестулка, подушила кръв.

Онази жена. Докато се смееше, острите й зъби се оголваха хищно.

Друг мъж. Гледаше я както ловджийска хрътка — лисицата.

А графинята… тя се облягаше във високия си стол, играеше си със сребърните прибори и се усмихваше щастливо като дете, на което са предложили някакво лакомство. Русата й коса беше вдигната на моден кок. Костюмът за езда от разкошно синьо кадифе гальовно обгръщаше стройните й извивки. Единствено в коварните й сапфирени очи се таеше знанието какво предстои на Сорша. И на Рейнджър, бившия й любовник.

Сорша беше попаднала в бърлога на зверове и нищо от опасностите по пътя към дома — нито подлецът Макларън, нито хитрецът Макмъртри, нито предателят Джефри — нищо не можеше да се сравнява с развалата на тези хора.

— Обичаш ли го този твой принц? — Граф Дюбел се приведе напред и я загледа алчно. — Харесваш ли нашарения му гръб? Аз лично го украсих с белези. Знаеш ли, че съпругът ти се бои от мрака? Аз го превърнах в лигавия пъзльо, който е днес.

— Ако принц Рейнджър е пъзльо, тогава защо сте уверен, че ще налапа въдицата и ще тръгне да ме спасява? — високо и ясно попита Сорша.

Хюбърт я улови под мишницата и за малко не я повали на пода.

— Идвай! — грубо подвикна той.

— Къде я водите, капитане? — Гласът на граф Дюбел изплющя като камшик.

— В конюшните, Ваше превъзходителство. Дамата ще чака там до второ нареждане.

Голямото мнозинство от мъжете започнаха да щракат с пръсти и да подвикват:

— Хей, Едигио, дамата ще те чака там. Какво ще й наредиш, ха-ха-ха! Сочен залък е тя! Хубаво ще си подложиш!

— Удоволствието му от добрата храна ще бъде споделено. — Жулиен пламна цялата и ръката й се сключи яростно около чашата с вино. — Тогава ще видим каква хубостница е тая.

Сорша хвърли поглед на помещението. Красиви мъже. Зашеметяващи жени. Празни погледи. Похотливи усмивки.

Погледна граф Дюбел. Видя изваяните му черти, атлетичното му тяло, кървясалите му очи, изпълнени с отчаяната нужда да докаже властта си.

Улови погледа на графинята и видя смъртоносната отрова на жена, преминала разцвета на екзотичната си хубост, вехнеща ден след ден в немилостта на годините. В тази земя на беззаконието Жулиен бе готова на всичко, за да възвърне предишното си положение; в това число и да хвърли Сорша на вълците.

Хюбърт отново я блъсна.

— Мърдай! — изръмжа той.

Сорша се затътри, полагайки усилия да не хукне, за да не даде повод на множеството да се втурне в преследването й. Когато излезе от голямата зала, по гръбнака й пробягна тръпка. Хюбърт също си пое глътка въздух, за да се успокои.

— Тая е бясна кучка — измърмори той.

Сега Сорша търчеше, оставяйки омразния двор на граф Дюбел далеч зад гърба си.

— Какви ужасни хора. Тънат в разкош, но не могат да посочат разликата между кралски палат и свинска кочина.

— Съжалявам, Ваше височество. Бих ви помогнал, ако можех. — Хюбърт звучеше окаяно.

— Ти наистина ми помогна. — Сорша го докосна по ръката. — Изведе ме оттам цяла-целеничка. Благодарна съм ти.

— Не знаете какво щяха да ви сторят. — Хюбърт вървеше по-бързо от нея.

— Добих известна представа. Но не се притеснявай. Моят мъж ще дойде да ме спаси.

— Би трябвало. Графът ще го причака…

— Знам, но ти не ме разбра. Рейнджър не е същият човек, който е бил твой принц. Сега няма да допусне и косъм да падне от главата ми. — Сорша не се съмняваше в това. Нямаше значение дали Рейнджър я е измамил, или дали тя го презира, че използва тялото й, за да си осигури наследник. Противно на всякаква логика или надежда, тя знаеше, че Рейнджър ще я спаси. Това и каза на стража.

— Знам, ваше височество — отговори Хюбърт, но неговият безрадостен тон бе в противовес с думите му.

Конюшнята бе човешки кошер с конярите, които се лутаха насам-натам и оседлаваха конете. Във въздуха се носеха прашинки и проклятия. Сорша предполагаше, че ще й подберат такъв екипаж, че да осмеят ранга й.

Оказа се права. Грубо скованата каруца приличаше на талигите, които извозваха френските аристократи до гилотината. Конят, който я теглеше, имаше огромни копита, яки крака и неравна походка — с две думи, стара кранта.

Заобиколиха я деветима мечоносци в пищни костюми, на чиито ръкави беше избродиран гербът на фамилията Дюбел. Двама от мъжете бяха по-възрастни, по-опитни, но останалите седем бяха млади и горди; непрекъснато се пъчеха с мечовете и я гледаха с едва прикрито презрение.

— Господа — поздрави ги тя.

Те не й обърнаха внимание. Ловецът не разговаря с лисицата.

Сорша погали главата на крантата и се обърна към Хюбърт:

— Изненадана съм, че не са ми дали бивол.

— Биволите са твърде бавни, а вие трябва да стигнете навреме до…

— Хюбърт, самозабравяш се! — озъби се един от мечоносците. Той имаше аристократичен акцент, модна прическа и надменна усмивка.

Обаче Хюбърт беше с по-висок чин и на свой ред му се сопна:

— Ти какво си въобразяваш, че ще направи пленницата, господинчо? Че ще избяга и ще нанесе поражение на граф Дюбел? Тя е само една мършава женска. Струва ми се, че ние десетимата успешно можем да се справим с нея.

Двамата възрастни стражи се засмяха.

— Наистина си нагъл, господинчо.

Младежът положи ръка върху дръжката на меча си. Другарите му последваха примера му Хюбърт продължи:

— Докато аз съм командир на стражата…

— Как ти е името? — Сорша вложи в гласа си цялото високомерие на баба си.

Младежът подскочи. Сведе поглед към нея, сякаш я виждаше за пръв път, и очевидно загуби самоувереността си под пронизващия й взор.

— Батист. Батист Шапел, син на граф д’Обер.

— Ти никога няма да станеш командир на стражата. Когато принц Рейнджър чуе за неуважението, което си проявил към водача си, ще те изпрати на баща ти с порицание, че е отгледал такъв сополанко.

Пламнал от унижение, Батист се оправда:

— Принц Рейнджър няма думата.

— Ще я има.

— Ще бъде мъртвец — упорстваше Батист.

— Готов ли си да се обзаложиш? — попита Сорша. — Защото аз съм готова.

Младежите се спогледаха и за пръв път самоувереността им се пропука.

— Преди годината да е изтекла, принц Рейнджър ще бъде провъзгласен за крал на Ришарт в катедралата Белагранде. Аз ще бъда провъзгласена за кралица на Бомонтен в катедралата Бовал. Ние сме женени, така че… — Сорша се усмихна, — … направихте ужасна грешка, глупави млади момко.

Хюбърт сподави ахването си. Нейната арогантност го беше уплашила. Но Сорша добре познаваше типа мъже като Батист: нахакани, невежи, колебливи.

— Принц Рейнджър няма шансове. — Обаче гласът на Батист издаваше притеснение.

— Принц Рейнджър е умен, безпощаден и има бомонтенската войска на свое разположение.

— Ама е мекушав и няма да вдигне ръка срещу сънародниците си. — Батист потърси подкрепа от приятелите си.

Младежите кимнаха до един.

— Колцина от старите благородници в Ришарт ще застанат на страната на граф Дюбел? Колцина от селяните ще грабнат оръжието в защита на граф Дюбел? — Сорша се покатери на каруцата, потъна в сламата и опря гръб на ритлите. — На Рейнджър няма да му се наложи да се сражава с тях. Народът на Ришарт ще отвори широко портите за него.

Един от конете започна да рие с копита.

— И т-татко тъй рече, Батист! — изпелтечи един от младежите.

Аха. Братът на Батист. Сорша се обърна към него:

— Планът да ме използват като примка е последното дело на отчаян узурпатор.

— И татко го рече тъй, Батист! — Младежът очевидно започваше да нервничи. Неговият смут се предаде на другарите му и те неловко запристъпваха от крак на крак.

— Добре е да послушате баща си. — Хюбърт взе юздите на крантата. — Мъдър човек е той.

— О, я млъквай! — Батист го изгледа яростно.

— Какъв нрав! — сгълча го Сорша. Цялата страна беше обърната с краката нагоре. Тук имаше нужда от здрава ръка — ръката на Рейнджър, който можеше да премести планини със стоманения си поглед и непоколебимата си решителност.

Каруцата се олюля и затрополи по изровения път. Петима мъже яздеха отпред, петима — отзад. Очевидно бяха предупредени да внимават. Погледът на Сорша постоянно се отплесваше към горите с надеждата, че там някъде може би я чака спасението. Каруцата пое по пътека, която водеше към планината зад двореца. Боровете преплитаха клони, за да осигурят на ездачите хубава шарена сянка. Храсталаците се задираха в колелата на каруцата. Конят се мъчеше по нанагорнището.

Изведнъж й се стори, че вижда… нещо. Изправи се и се огледа зорко. Мъж. Стори й се, че някакъв мъж, облечен в черно, отговори на погледа й.

В далечината се чуха ловджийските рогове, звукът на галопиращи копита и дрезгав смях.

Илюзията се разсея. Там нямаше никого.

— Айде, момче — подкани Хюбърт крантата. — Граф Дюбел иска всичко да е готово, когато пристигне, което ще рече да свършим с изкачването. Той не си пести камшика, а май няма да издържиш на бой с камшик.

За бога, не. На горкото конче само камшик му липсваше. И бездруго си беше достатъчно окаяно.

Сорша обви коленете си с ръце и стисна юмруци. Щеше й се… щеше й се всичко това да свърши. Щеше и се да знае как да помогне на Рейнджър.

Щеше й се да не е била толкова непреклонна с него. Да, беше я измамил. По-точно казано, беше я направил, на глупачка. Той си имаше причини, но ако тя намираше тези причини за безсмислени — е, беше права.

Но когато бе решил да се дегизира, за да осъществи измамата, Рейнджър не я познаваше. Не знаеше, че тя е мека, покорна, с ясно изразено чувство за дълг.

Действително, някои аспекти на поведението й, докато пътуваха през Шотландия, може би го бяха оставили с впечатлението, че тя притежава известна воля.

Но това бе само защото се налагаше да действат находчиво и разумно, за да се измъкнат от клопката на убийците… Добре де, Рейнджър имаше основателни причини да се тревожи за намеренията й относно бъдещето. Пътуването й хареса страшно много. Студът, дъждът, калта, гладът бяха нищо в сравнение с удоволствието от преодолените предизвикателства. Никога не беше разполагала с такава невероятна свобода и никога отново нямаше да се чувства така волна.

Сега тя беше престолонаследницата и беше натоварена с куп отговорности и задължения. С уменията и триковете, които беше усвоила по пътищата на Шотландия, щеше да се покаже достойна кралица.

Отново хвърли бегъл поглед на крайпътния храсталак. Трябваше да бъде нащрек. Всеки миг трябваше да е готова да се притече на помощ на Рейнджър. Защото, Господ да й е на помощ, още го обичаше и ако го убиеха, докато я спасяваше, сърцето й щеше да умре с него.

— Пристигнахме, Ваше височество. — Хюбърт накара коня да спре. — Ако обичате, слезте от каруцата и идете при онова дърво. Батист, помогни на Нейно височество. — Докато свитата на Дюбел минаваше край тях, Хюбърт се разпореждаше бодро, без да проявява и капчица уважение към Сорша.

Батист изпълни нареждането му: подаде ръка на Сорша и я отведе до един здрав бор.

— Стойте тук, а аз ще донеса въжето.

Горичката, където бяха спрели, беше перфектна за засада. В края дърветата бяха скупчени нагъсто, а в дълбочина се разреждаха и разкриваха изглед към долната поляна и към Сорша. Дворът на графа ясно можеше да наблюдава капана, без да бъде забелязан. Стражите бяха опънали между клоните мрежа и одеяло. Когато Рейнджър се покажеше отдолу, те щяха да пуснат мрежата отгоре му и да го повалят на земята. После, докато той се съпротивляваше, щяха да го омотаят в одеялото и по нареждане на граф Дюбел да го хвърлят в тъмницата, откъдето беше избягал, за да гние там навеки.

Без съмнение Рейнджър имаше други планове.

Сорша отново обходи с поглед околността, търсейки помощ, но видя единствено свитата, която се скри на сечището зад дърветата. Чу единствено отровния смях на придворните и неспирното им дрънкане.

Батист се запъти към нея с въжето, ала Жулиен скокна недалеч от тях и го привика. Младежът очевидно се притесни, докато тя прокарваше пръсти по копчетата му. Паникьосаните му погледи към графа явно показваха, че се страхува от неговия гняв. Той вдигна с две ръце въжето, използвайки го като извинение да се оттегли, и тръгна към Сорша. Тогава Рейнджър се появи на поляната.