Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Изгубените принцеси (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Prince Kidnaps a Bride, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 113 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2010)
Корекция
maskara (2010)
Сканиране
?

Издание:

Кристина Дод. Принцът се жени

ИК „Ирис“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от sem.ilievi)

12

Вихър и дъжд.

На третия ден от пътуването към Единбург Сорша не помнеше да е спряло да вали. А сега към студа и влагата се прибавяше и стържещият глад. Днес провизиите им бяха свършили и голата пустош на шотландските планини не им предлагаше дивеч или подслон. Никакво село, никаква светлинка… само вихър и дъжд.

Вихър и дъжд.

Тя не падаше духом и Бог й беше свидетел, че Арну бе непоколебим във вярата си, че ще стигнат безпрепятствено до Единбург. Но каква утеха можеше да й предложи увереността на Арну, когато той многократно бе доказал, че е глупак?

Тази вечер за пръв път не намериха хижа или обор, в които да се подслонят. Когато се сгушиха под една издадена скала — убежището им не можеше да се нарече пещера — тя се помъчи да измисли тема за разговор. Нещо, което да ги откъсне от мислите за едва пращящия огън, студената земя и влажните одеяла.

Тя претегли тежката си плитка в ръка и се намръщи.

— Като стигнем в следващото село, ще си отрежа косата.

Арну се извъртя рязко и я погледна сърдито.

— Какво рече?

— Ще си отрежа косата. Само проблеми ми създава по време на пътуването, а според Ивлийн плитката ме е издавала като жена.

— Никой не те е разпознал, откакто те преоблякоха. — С тъмната брада, набола по брадичката му, и мърлявата превръзка над окото той изглеждаше по-страшен и от най-отчаяния наемен убиец. Тъмните му очи гледаха сурово, а устните му изстрелваха безмилостно думите. Сигурно наистина му беше студено.

— Вярно е — съгласи се тя. — Но със сигурност ще е от полза за маскировката ми, ако…

— Забранявам.

Този категоричен, заповеден тон изобщо не подхождаше на простия рибар, който Сорша познаваше.

— Как така ще ми забраняваш? — Тя се засмя, но когато той я погледна със здравото си око, смехът й заглъхна. Арну беше… направо страшен.

После това впечатление се разсея. Той сведе поглед, отдаде й смирено чест и въздъхна тежко.

— Ами… косата ти е толкова хубава, като зората, която отмята воала на нощта.

— Колко поетично. — Не знаеше нито какво да каже, нито какво да мисли. В разстояние на една минута беше видяла две различни лица на Арну, които не познаваше. — Но ти не ми ли беше казал, че косата ми имала цвят на моркови?

Той се ухили.

— Морковите са полезни за здравето, тъй ме учеше мама. Не си режи косата. Повярвай ми, ще се грижа за теб. По-скоро бих дал живота си, отколкото да допусна някой да те нарани.

— Знам. — Тя несигурно пусна плитката си. Студеният въздух ощипа ушите й и тя потрепери. — Просто с къса коса ще ми е по-лесно.

— Трябва да нагледам конете. — Той излезе от подслона им, после се върна. Затъкна косата й под яката, оправи й палтото и нахлупи шапката над ушите й.

— Остави ми нещо, за което да мечтая, Сорша.

Същата нощ, докато лежеше загърната в одеялото, а Арну я притискаше към себе си, за да се топлят, тя не можеше да избие от главата си мисълта за странното му поведение. Не разбираше какво е имал предвид — „остави ми нещо, за което да мечтая“.

Той дали мечтаеше за нея?

Никога не бе събуждала у друг мъж подобни копнежи. Никой не харесваше нейната външност, да не говорим за рижата коса. Рейнджър й го беше заявил в прав текст.

Обаче Арну изглеждаше запленен от хубостта й и от косата й, даже се беше заклел да умре за нея, което тайничко я развълнува.

Не че Арну беше подходящ за нея. Но изкъпан и чист, без да се прегърбва и да се хили като идиот, ако забравим за ужасната превръзка и празната очна кухина под нея… той беше доста привлекателен по един първичен начин.

И толкова харесваше косата й, че даже почна да се държи господарски с нея. На Сорша това определено й харесваше.

Харесваше Арну.

И по-важно: доверяваше му се.

Арну беше честен и неподкупен, без следа от притворство в себе си. От уроците на баба знаеше колко редки са тези качества.

Но Арну беше прост човек. Сорша беше открила рядък брилянт — рицар, посветил се да й служи. Той никога нямаше да я предаде.

И още: тя се разтапяше при мисълта за силните му, грубовати ръце, за широките му плещи, за дългите му крака. Не знаеше как да разбира това, но реакцията на тялото й я караше да се чувства жива.

Тя се усмихна и потъна в дълбок сън.

На следващото утро Сорша откри, че Арну вече е станал и говори нежно на конете. Тя надзърна изпод одеялата и видя, че в процепите на скалите е навял сняг.

Изстена. Зимата.

Зимата ги беше застигнала по пътя.

Арну дойде и погледна под скалистия навес.

— Нужно ли е да ставам? — пошегува се тя.

— Не. — Той й подаде ръка и изрече с убийствена ирония. — Можеш да останеш тук и да умреш от глад.

— Ако трябва да избирам между двете… — Тя пое ръката му и се удиви на топлината й. Как можеше той да е топъл, докато тя беше премръзнала?

Лека-полека Сорша се изправи на крака. Докато приглаждаше с ръка намачканите си дрехи, Арну я прихвана.

— Гледай по-весело на живота! Облаците са се разпръснали и небето е чисто. Виж, слънцето изгрява!

— Същинско чудо. — Такова чудо можеше да бъде оценено единствено от мокри и гладни пътници. Небето се окъпа в позлата, после се изчерви от удоволствие при вида на Слънчо, който беше останал скрит толкова дни. Лилавите планински хребети засияха рубиненочервени в предчувствие на топлината и Сорша откри, че гледа богатите оттенъци на небето и се чуди с кой ли цвят Арну сравнява косата й.

Но когато се обърна, откри, че той наблюдава не изгрева, а нея.

— Всички цветове — отвърна той.

Сякаш беше прочел мислите й!

Приливът на неочаквано удоволствие, което Арну бе събудил у нея вчера, отново се надигна. Тя се изчерви и се престори, че е свикнала с подобни ласкателства.

— Придворните… искам да кажа някои хора ми казваха, че имам очите на баба.

— Тъй ли? — На тази светлина единственото му око изглеждаше доста интелигентно.

— Не. — Тя вдигна влажните одеяла от земята и ги сгъна. — Очите на баба са толкова студени, че пронизват като ледения вятър.

Той се засмя.

— Баба ти май е някоя страховита вещица.

— Кученцата и малките деца бягат от нея. — Сорша не се шегуваше.

— Нямаш ли си друго семейство, освен нея? — Арну беше подсушил конете, бе ги извел от храстите и сега те чакаха на зелената трева.

— Имам две сестри, Кларис и Ейми. Като се прибера у дома, ще ги видя.

— Сигурна ли си?

— Така се надявам. — Сорша си пое дълбоко дъх. — Ейми беше само на дванайсет години, когато я видях за последно. Кларис беше красива и знам, че сега ще я заваря още по-красива. Липсват ми… — Сорша осъзна, че се е размекнала от глада, защото неочакваният прилив на самота я накара да се просълзи. Когато се овладя, тя каза:

— Аз… ъ-ъ, имах техните писма и те ми правеха компания. Но онзи пожар в манастира изгори писмата и сякаш нещо в мен умря.

Арну унило сведе поглед и намести парцаливата си превръзка.

Сорша подсмръкна.

— На мястото на сърцето ми сякаш има горещо въгленче. Докато не видя сестрите си и не се уверя, че са добре, няма да се почувствам истински жива. Глупаво, нали?

— Никак даже. Обичта ти е изключителна и говори, че имаш добро сърце. — Думите му бяха мили и изненадващо разумни. — Малко сестри са толкова привързани една към друга.

— Не можем да се караме, когато сме разделени. — Тя избърса очите си.

Арну смени темата, сякаш му беше неудобно. Но какво друго да очаква от този мъж — такт ли?

— Снощи, като си легна, отидох да разузная. Напред има село. Ще го заобиколим, после ще се върна да купя провизии.

При тази мисъл празният й стомах изкъркори.

— Ами храна?

— Най-вече храна. — Топлата му усмивка сега нямаше нищо общо с глупашкото му хилене. — Ти си войник, Сорша. Не се оплакваш, все едно колко си гладна или колко ти е студено.

— Какъв смисъл има да се жаля? — изненада се Сорша. — Да не би ти да не страдаш от студа и липсата на храна?

Арну продължи да й се усмихва, сякаш тя беше казала нещо забележително, докато онова томително усещане отново не се разля по тялото й. Сорша сведе поглед, обзета от пристъп на внезапна скромност.

Той не продума, и когато тя го погледна крадешком, несигурна бръчка прорязваше челото му. Старият Арну се беше завърнал — но не съвсем. Този Арну приличаше по-малко на глупак и повече на… сериозно объркан мъж?

— Хайде да тръгваме, докато времето е хубаво. — Той й помогна да се качи на седлото.

Те оставиха пътеката, за да заобиколят селото. После спряха.

— Ще отида да взема храна. Отвъд тоя хълм има една дълга долина, която върви успоредно на пътя. Иди там, не можеш да се изгубиш, и аз ще те настигна след два часа — гласът му стана строг. — Бъди нащрек. Ако видиш някого — мъж, жена, дете — не спирай, за да си побъбрите. Видиш ли ездач, не бързай да го възприемаш като приятел. Нищо чудно това да е някой друг убиец.

— Добре — докачи се Сорша. — Не е нужно да си толкова гаден!

— Гаден? — Той се отдръпна на коня, сякаш тя го беше обидила. — Жено, ти обядва в дом на греха, и когато приключи с хапването, знаеше имената на всичките му труженички!

— И какво лошо има в това?

Той се опита да намери отговор, но Сорша доволно си отбеляза, че езикът му май се е вързал. И как иначе, когато разумът беше на нейна страна? Най-накрая Арну я посочи с пръст.

— Ако обичаш, трай си и се прикривай.

— Знам, че ме преследват и ще бъда благоразумна — увери го тя.

— С тебе май имаме различни представи за благоразумието. — Той се отдалечи и на Сорша и се стори, че го чува как промърмори „И слава богу“.

Но тъй като в думите му нямаше и капка смисъл, тя пое по хълма, борейки се с пристъпите на силния вятър, и се спусна в дългата долина. Тук есенното слънце я сгря, вятърът се укроти и прекрасният ден извика усмивка на лицето й. Земята се бореше с нашествието на зимата и в сивите каменисти дерета още се мяркаха туфи зелена трева. Въздухът беше чист и толкова свеж, че прочисти дробовете й. Тя не бързаше и се наслаждаваше на тези безметежни часове. Малки птичета бяха накацали по скалите — кипреха се и чуруликаха. Бяха толкова сладки и смешни, че Сорша се засмя високо.

— Кое е толкова забавно? — Изведнъж Арну изскочи иззад един голям валчест камък недалеч от нея и тя подскочи.

— Хей, изплаши ме!

— Пътят е равен и по него се пътува бързо.

Тя погледна издутите му дисаги.

— Взе ли нещо за ядене?

— Ще си устроим истинско пиршество. — Той я погледна изпитателно. — Сега пък защо се смееш?

— Не ти ли се иска да пееш и да танцуваш от радост, че последните няколко дни вече са минали и заминали?

Той отново се начумери и се вторачи в нея. После усмивката разцъфна на устните му.

— Хубавото време ми отвори страхотен апетит. — Посочи й малкото възвишение, оградено от кръг грубо издялани камъни. — Ще седнем там. Така ще можем да видим кой влиза в долината дълго преди…

— Да! Мястото ми се струва прекрасно. — Тя се плъзна от седлото, хвана коня за юздите и го поведе към каменния кръг.

Камъните бяха огромни — надвишаваха я по височина поне два пъти и повечето от тях стояха побити, изправяйки се към небето като безмълвни свидетели на отминали епохи. Тя се взря в небето, докато минаваше между две каменни колони, мъчейки се да пресметне колко човека са били нужни, за да ги побият, когато Завоевание се уплаши. Конят започна да рие земята, отказвайки да влезе в кръга, и Сорша за малко не се катурна през глава.

— Какво има, момчето ми? — Тя го поведе назад, галейки го по муцуната, шепнейки му нежни думи. Но въпреки че прие утешенията й, конят отказа да пристъпи в каменното ограждение. Сорша намръщи чело и погледна Арну.

— Налага се да завържем конете отвън.

— Но защо?

— И преди съм виждал подобно нещо. — Той плъзна поглед по камъните: високи, сиви, покрити с оранжеви лишеи и зелен мъх. — Местните хора винаги твърдят, че това е построено от феи, таласъми или жреци на някаква изчезнала религия. Предполагам, че конете надушват магия.

Сорша удивено се огледа наоколо.

— Единствената магия е тази на прекрасния ден.

Той се взря в нея отдолу.

— Кажи го на конете.

Арну, да не би да вярваше във феи? Подобно нещо беше безумно, обаче нейният защитник рибар весело завързваше конете на зелената ливада отвъд кръга. Колко странно.

Тя отново пристъпи сред камъните, този път по-предпазливо.

Не усети нищо. Не я зашемети някакво свръхестествено чудо и това я устройваше. Когато Арну се присъедини към нея с торба в ръка, тя каза:

— Баба непрекъснато ми набиваше в главата, че магия не съществува.

— Баба ти не е компетентна по всички въпроси. — Арну нацупи устни, сякаш беше захапал особено кисел лимон.

— Наистина ли вярваш, че това място е построено от феи? — Глупав Арну!

— Според легендите времето спира в страната на феите и там е вечна пролет. — Той махна с ръка към многото жълтурчета, които никнеха в сенките на камъните. — Аз лично се чувствам в безопасност тук. А ти?

Да, и тя.

— Разбира се, но защото сме предпазливи и това място ни служи за наблюдателница.

— Разбира се — повтори той с неприкрита насмешка.

За пръв път от няколко дни насам й стана достатъчно топло, за да свали наметалото си, шапката си и горните си три ризи. Може би, весело си помисли Сорша, феите наистина бяха причина за това великолепно време.

Тя се изкатери до най-високата точка в каменния кръг и погледна надолу. За нейна изненада възвишението бе по-високо, отколкото изглеждаше. Оттук докъдето поглед стига се виждаше шотландската пустош. Слънцето хвърляше дълги сенки по земята. Лилавите планини и сините реки изчезваха в стесняващата се линия на хоризонта. Тя почти почувства как ако се напрегне, може да се взре на югоизток и да види Бомонтен. Ветрецът шепнеше нежни слова в ухото й, подтиквайки я да опита и тя се напрегна; повдигна ръце, сякаш можеше да литне. Толкова много й се искаше да види баба си, да чуе гласа й, да узнае истината за баща си, сестрите си, мъжете, които я преследваха…

Мощният глас на Арну наруши концентрацията й.

— Ето го обяда ни. Наредих го върху одеялото и ти давам да си вземеш каквото поискаш. Какво ще кажеш за пай с говеждо? Или предпочиташ едно голямо парче от печеното зайче? Има пресен хляб и сирене… — Той замлъкна. — Застанала си на пръсти и гледаш особено.

Сорша се смути и тупна на земята, после нехайно се запъти към него.

— Стори ми се, че дочух нещо.

— Сериозно? — Той разтревожено огледа пейзажа. — А аз не чух нищо. Да не е била някоя фея?

— Стига си се правил на интересен, Арну. — Миризмата на говежди пай подразни сладко ноздрите и. Тя клекна на одеялото и погледна пиршеството пред себе си. — Мили боже. Какво ли няма тук! Никога няма да го изядем всичкото!

— Първо хапни, пък после ще говорим. — Той откъсна едно краче от зайчето и й го подаде. — Освен това не знаем какво ни чака по пътя. Ще прибера остатъците и до Единбург ще сме ги омели. А сега яж, Сорша.

Тя заби зъби в сочното месо и притвори очи, когато богатият вкус изпълни устата й. Лакомо се нахвърли на крачето, за секунди оглозга всичкото месо по кокалчето и отвори очи, за да види как Арну се хили насреща й.

— Какво?

— Един мъж би дал мило и драго да види такъв екстаз по лицето на жена си…

— Ти само трябва да ме нахраниш — весело извика тя и протегна ръка за още.

Той продължи да се усмихва, сякаш знаеше нещо, което не й беше известно. Отряза й края на погачата, издълба средата и напълни импровизираната купичка с говежди пай за Сорша. Докато тя се хранеше сладко-сладко, той бавно приготви същата купичка за себе си. На Сорша й се видя странно, че той предпочита да я гледа как яде, вместо да напълни стомаха си, но бе толкова гладна, че не й пукаше.

— Тази вкуснотия е била измислена от някоя добра фея.

— Твоята добра фея беше жената на хлебаря, а тя е грозна, талантлива и флиртува до спукване. Сега ядем вечерята на хлебаря.

На Сорша й приседна залъкът.

— Флиртувал си с жената на хлебаря?

— Жертвах се, за да утоля апетита ти — увери я Арну.

На устните му трептеше усмивка, слънцето го огряваше и изведнъж на Сорша й хрумна, че той изглежда почти млад. Дълбоките линии около устата му се бяха отпуснали. В очите му дремеше смях. В каменния кръг, където не ги заплашваше опасност отникъде, той изглеждаше съвсем различен — не идиота Арну, а мъж, който със своя неустоим чар може да си изпроси вечеря, от която и да е жена.

— На колко си години? — Въпросът й прозвуча не на място и тя изпелтечи: — Ъ-ъ… искам да кажа, помислих, че си по-млад от мен.

— И защо си го помисли?

Спомни си несвързаното му бръщолевене в манастира, удивлението му от начина, по който се бе справила с похитителя си; физиономията му, докато се притискаше към стената в дома на греха, а проститутките му се смееха.

— Ами… като че ли не си кой знае колко опитен в житейско отношение.

— Имам скрити таланти. — Той си отчупи коричка от погачата, сдъвка я и я преглътна.

— На колко си години, значи?

— На двайсет и седем. — Той я фиксира с тъмния си поглед.

Виж ти. Не би предположила, че е по-голям от нея.

— Имаш ли семейство?

— Погребано.

Тя съжали, че е попитала. Единствената му, неочаквана дума смути покоя, който цареше на това място. Обаче нещо я караше да научи повече за спътника си, който се бе превърнал в неин смел покровител.

— Извинявай. Имаш ли си някой, който ти е скъп на този свят?

— Има цяла страна, която ми е скъпа на сърцето. — Той дояде пая си, дояде погачата и се разрови в дисагите, за да измъкна тумбесто кафяво шише. Издърпа тапата със зъби. — И уиски нося. Искаш ли? — Арну й предложи шишето със старата си глупашка усмивка.

— Да. Благодаря ти. — Сорша не разполагаше с чаша, но очевидно той не намираше за нужно да й даде. Ето защо вдигна шишето и отпи. Уискито опари гърлото й, прочисти синусите й, насълзи очите, замая главата й.

Когато остави бутилката, откри, че Арну я зяпа с отворена уста.

— Какво има? — попита тя.

— Няма ли да се закашляш?

— След толкова много дни, през които го карах на мръсна вода и пълно със семки вино, уискито ми подейства божествено. — Тя отново отпи и му върна шишето.

Той предпазливо подуши съдържанието му, после отпи и се закашля.

Сорша се засмя, изправи се и се завъртя в кръг, обзета от радост — заради храната, заради това специално място, заради слънчевата светлина и прекрасния ветрец. Чу как Арну я вика, но бе преизпълнена от усещането, че е жива. Повдигна се на пръсти и затанцува на музиката на вятъра. И вятърът й отговори, улови я за ръцете и я поведе в ритъма на валса. Той я завъртя, научи я да се накланя и люлее заради чистото удоволствие от движението. Жълтите цветя, зелената трева, древните сиви камъни се завъртяха пред очите й. През цялото време тя знаеше, че Арну я наблюдава, сякаш не може да откъсне поглед от нея, и седи като втрещен на грубото кафяво одеяло.

Тя не спря, докато вятърът не отшумя, оставяйки след себе си лек повей. Застана до одеялото — задъхана, развълнувана, ободрена.

— Сорша. — Дълбокият глас на Арну извика името й решително и с авторитет. Когато отвори очи — кога ли ги беше затворила? — видя, че той й подава една прекрасна розова ябълка.

— О! — Тя се отпусна на колене до него. Пое ябълката, и вдъхна уханието на лятна жега и есенна жътва. Зъбите й се забиха в сочния плод. Вкусът се плъзна по езика й, идеална смес от сладко и кисело. Никога не беше вкусвала нещо толкова божествено като тази ябълка, докато Арну не дръпна кръглия плод от ръката й и не впи устни в нейните.