Бъртрис Смол
Блез Уиндъм (7)

Шеста глава

На следващия ден сестрите на Блез си тръгнаха към дома радостни и готови за завръщането си в Ривърс Едж преди Коледа, когато щяха да дойдат с цялото семейство. Блис и Блайт светеха от щастие и въпреки студеното време яздеха гордо до бъдещите си съпрузи. В каретата Дилайт се беше сгушила мрачно. Никога през живота си не беше се чувствала по-унила. Блез беше блестяща и щастлива в брака си. Близначките, намерили любов от пръв поглед. Дилайт знаеше, че баща им с удоволствие ще одобри и лорд Кингсли, и граф Маруд. Още през пролетта и двете сватби щяха да бъдат отпразнувани в Ашби.

Дилайт въздъхна и вълна от самосъжаление я заля. През юни тя щеше да навърши четиринадесет години и всъщност си беше вече жена. И тя като сестрите си беше готова за женитба. Защо никой не искаше да го забележи? Защо Антъни Уиндам не го виждаше? Тя знаеше, че майка му я хареса, и освен това лейди Дороти искаше синът й да се ожени. Защо тази мила жена не съзна, че Дилайт Морган е точно най-добрият избор за Антъни Уиндам?

Сълзите течаха по хубавото лице на Дилайт и тя беше доволна, че Блис и Блайт не са в каретата. Колко ли щяха да й се подиграват. Само зет й Едмънд разбра колко дълбоки са чувствата й към Антъни. Снощи той я бе сложил на коленете си, когато разбра колко е обезверена, и й беше казал, че онзи мъж, който някога се ожени за нея, ще бъде най-щастливият. После й беше казал, че след Дванадесетата нощ Тони ще отиде в кралския двор, за да си търси съпруга. Когато тя се бе разплакала, скрила лице в кадифето на жакета му, той я бе успокоил с думите, че Тони не я заслужава… Но не беше така!

Тя заплака още по-силно при този спомен, но скоро усети, че плаче и от страх. Болеше я глава. Повдигаше й се, а коремът я болеше ужасно. Сви се на кълбо и се опита да заспи. Когато пристигнаха в Ашби, всички много се разтревожиха от състоянието й. Новината за предстоящите сватби на близначките остана в сянка и тя тайничко се зарадва. Майка й бързо я заведе при старата Ада, която, след като я съблече, откри причината за прилошаването на Дилайт.

— Гледай, гледай, милейди! Гледай! Нали ти казах, че Дилайт скоро ще стане жена? Ето го и първото й неразположение! Аз никога не греша! — извика доволна възрастната жена. Тя съблече окървавеното бельо на момичето и го подаде на слугинята. — Бързо занеси това в пералнята, Маб!

При този обрат на събитията Дилайт едва не заподскача от радост. Изведнъж се почувства добре. Сега вече не можеха да казват, че е малка за женитба и на Коледа щеше да използва случая да очарова Антъни Уиндам. Тя стоеше тихо, докато старата Ада я изкъпа, а майка й и обясни как трябва да се пази жената, когато е в такова състояние. Дадоха й да хапне и да пийне сладко топло вино и я сложиха да легне в леглото с топла тухла до краката. Дилайт се унесе, в сладка дрямка.

На единадесети декември цялото семейство Морган заедно с няколко от слугите се отправи към Ривърс Едж.

— Надявам се, че няма да ги притесним — заколеба се лейди Морган, която нямаше представа колко е голям домът на най-голямата й дъщеря. — Струва ми се, че ще има ужасно много народ, особено след като Блис и Блайт вече са сгодени и годениците им също ще бъдат там. Майката на лорд Кингсли също е поканена. Надявам се, че тя ще хареса Блайт.

— Сигурен съм — отговори лорд Роберт, — че Блез знае какво прави. Ако нямаше място, тя нямаше да ни покани всички. А пък що се отнася до старата лейди Кингсли, аз съм сигурна, че тя ще обикне Блайт така, както и ние всички я обичаме.

Но Розмари Морган продължи да се притеснява, докато най-после пред очите им се откри Ривърс Едж и тя зяпна изненадана.

— Ама това е дворец! — възкликна тя и макар че никога не беше виждала дворец, беше сигурна, че няма нищо по-величествено от тази къща.

— Не, това е просто голяма къща — отговори съпругът й със сигурност, каквато всъщност не чувстваше. Той бе виждал много повече неща в живота, отколкото жена си, но никога нямаше да си признае, че е изненадан от великолепната къща, която бе станала дом за дъщеря му.

Каретите, които возеха лорд Морган, семейството и прислугата се спуснаха по пътя към обширния парк пред Ривърс Едж. Щом излязоха от колите, те бяха топло посрещнати от Блез и Едмънд, които изтичаха навън, щом чуха шума от пристигането им. Бързо ги въведоха вътре, където всички камини бяха запалени, за да се затоплят помещенията.

— Поканили сме само най-близките — извини се Едмънд. — Надявам се, че няма да се отегчиш, майко.

— Не, милорд, аз обичам, когато семействата се събират за празниците — каза Розмари Морган, която бързо преброи повече от двадесет души гости без слугите.

Блез не беше украсила къщата, защото изчака сестрите си, за да го направят заедно. На другата сутрин, щом мъжете отидоха на първия коледен лов, те се втурнаха да нарежат зеленина за украсата. Когато вечерта мъжете се върнаха, неуспели в лова, те видяха, че жените бяха оползотворили деня добре. Ривърс Едж беше украсена със зеленина и гирлянди, с коледни свещи и звезди навсякъде, където можеха да се сложат.

Антъни Уиндам бе единодушно избран за церемониалмайстор на тържествата и той веднага разпореди игра на „сляпа баба“. Едмънд окуражи и Блез да участва. Тя с голямо удоволствие се включи в играта и скоро бе увлечена от нея, както и останалите гости. Дилайт нарочно се остави да бъде хваната от Антъни и когато той попита каква награда ще му даде, тя смело каза:

— Целувка!

Като позна жертвата си и по ръста, и по гласа, Тони съвсем навреме леко извърна глава и за свое разочарование Дилайт го докосна с устни по бузата, а не както й се искаше. Но преди да успее да протестира, самата тя вече беше със завързани очи.

На двадесет и първи декември, денят на свети Тома, те организираха тържество за децата от деветте села в голямата зала на Ривърс Едж.

Господарю, господарю от града,

ако имаш ябълки, дай ги на народа,

ако нямаш, може и пари.

Чашите са бели, бирата горчи,

а това е най-хубавият дом в околните гори?

Така пееха децата за своите господар, господарка и техните гости. На всяко дете беше дадена по една сребърна монета и лорд Роберт и жена му се възхитиха на великодушието на зет си.

На двадесет и трети декември ловните усилия на мъжете най-после бяха възнаградени и те се върнаха с огромен елен, завързан на пръти. Малкият Гавин Морган, вече почти на шест години, яздеше гордо най-отпред и надуваше ловния си рог. Той за пръв път участваше наравно с големите и не беше спал от възбуда предната нощ.

На двадесет и четвърти декември в голямата зала бе донесен огромен коледен пън и с усилията на всички го положиха в голямата камина.

Блез, като домакиня, трябваше да го запали. Според традицията това се извършваше с останал от предишната Коледа въглен, който цяла година се пазеше под леглото на господарката на дома. Но тъй като Едмънд не беше празнувал миналата Коледа поради смъртта на жена си, сега донесе на Блез последния въглен, запазен от Катерина Уиндам. Когато тя хвърли запаления вече въглен в камината, очите им се срещнаха и тя усети, че с извършването на това просто действие сега наистина вече е съпруга на Едмънд и графиня Лангфорд. Нека Бог благослови добрата душа на Катерина, която от днес вече е само един спомен.

Последваха много песни, смях и наздравици за щастлива Коледа. От галерията се чуваше музика. Сервираха коледните кейкове заедно с подсладена пшеница, варена в мляко и посипана с много захар.

Малко преди полунощ всички се отправиха към църквата „Свети Михаил“ и пристигнаха точно когато всички камбани в Англия весело отзвъняваха Коледа. Камбаните отбелязваха не само Рождеството Христово, но и твърдата вяра на целия християнски свят за победа над злото. Графът, семейството и гостите влязоха в църквата да присъстват на тържествената литургия.

Нощта беше тъмна и тиха. Звездите светеха така ярко, както през онази първа нощ, когато се е родил Христос. Църковният хор пееше и чистите гласове се издигаха към звездите.

Ела, обични Господи ела, ела сред нас!

и

Слава, слава на Всемогъщия!

В църквата беше препълнено. Всички, от най-големите до най-малките от селата и именията, бяха дошли да споделят коледната литургия с графа и красивата графиня. Блез не беше вярвала, че може да бъде толкова щастлива както сега, хванала съпруга си за ръка и обградена с любимото си семейство. Още само едно нещо не й достигаше за пълно щастие. Дете. „Следващата година — помоли се тя. — Нека догодина бъда тук с детето си, господи!“

Когато се върнаха вкъщи, след като се увери, че всичките гости са удобно настанени, тя се оттегли в стаите си.

— Изпратих Херта да си легне — каза тя на Едмънд. — Сега ти трябва да ми бъдеш камериерка, милорд.

— Много ще ми бъде приятно, сладка моя — каза той и започна да разкопчава роклята й. Отстрани богато избродирания корсаж и плъзна ръце по закръглените й гърди. Леко погали зърната и усети как те настръхнаха веднага от допира. Това го възбуди неимоверно и той я зацелува по врата и раменете.

— Хмм — промърмори Блез и изви гръб към него. Притисна се към бедрата му и усети силната му възбуда. Това я накара да се засмее.

— Вълшебница! — изпъшка той, а тя продължи да го изкушава с движенията си.

Блез се засмя хрипкаво и се извърна към него, като остави фустите си да паднат надолу. Измъкна се от тях и съблече през глава дългата си долна риза. Остана само по чорапи и обувки.

— Хайде сър, нощницата! — закачи го тя. Тъмните очи на Едмънд Уиндам пламнаха с откровено желание при вида на красивата му съпруга. С бързи движения той хвърли облеклото си, хвана Блез за ръката и я дръпна към леглото.

— Обувките! — запротестира шеговито тя. Той свали обувките й, плъзна чорапите по краката й и ги хвърли настрани.

— Няма да чакам нито миг — каза той. — Ти си така възбуждаща, че никой смъртен не може да ти устои.

— Готова съм за теб, страстен господарю — прошепна тя и привлече лицето му към себе си да го целуне.

Той отвърна на целувката с въздишка на отчаяние и облекчение и веднага проникна в любвеобилното й лоно, готова да го приеме и приласкае.

Блез почувства трепета на желанието му, изпълнена с удоволствието, което винаги изпитваше от този акт. Дали не беше грях, че винаги толкова го желаеше? Така ли беше и при другите мъже и жени? Тя се срамуваше да попита майка си, пък и мислеше, че не би трябвало да й задава такъв въпрос. Щеше да се радва, когато Блис и Блайт се омъжат, и се надяваше, че с тях ще може да сподели на глас своите усещания.

— О! — извика тя тихо, когато достигна първия си оргазъм. — О-о! — обгръщаха я вълните му. Тя се прилепи към мъжа си. — О, Едмънд — въздишаше тя и вълните на щастието я издигаха към небесата. Как беше възможно всеки път да е така приятно!

Графът също достигна върха на своята страст и с въздишка се освободи в нея, преди да падне изтощен.

— Велики небеса, колко те обичам! — прошепна той в ухото й.

„От такава любов не може да не бъде заченато дете“ — помисли тя в полусън, когато графът я прегърна в унеса си. — Следващата Коледа! До следващата Коледа ние ще имаме син, сигурна съм!

Коледният обяд бе сервиран по-късно следобед на следващия ден и лейди Морган за пореден път бе очарована от великолепието на кухнята на дъщеря си. Разнообразните рибни ястия бяха рядко удоволствие, на което тя се отдаде без задръжки. Мъжете се наслаждаваха на стридите и се шегуваха с дамите относно тяхното положително въздействие върху потентността.

Бяха поднесени огромни блюда с тънко нарязана пушена сьомга, залята със сос, морски раци, риби, сварени с вино и подправки. Имаше и пъстърви от реките на имението, изпечени и гарнирани с лимонови резени. Сестрите на Блез пък бяха очаровани от екзотичните плодове, каквито не бяха вкусвали досега.

Между първите ястия беше сервирано и тънко нарязано говеждо печено със сушени сини сливи — традиционно коледно ястие.

Като второ ястие донесоха прясно изпеченото еленово месо — от дивеча, който бяха донесли мъжете след коледния лов. То бе богато украсено със салати и тънко нарязани парчета шунка, залети с чеснов сос с розмарин. Имаше и лебед, и фазан, и паун, изпечени и украсени със собствените им пера. Купи с лимонов сос блестяха навсякъде по масата. Поднасяха се и зайци, и гъски, и гълъби, и пилета, изпечени до златисто.

Най-важният момент на коледния обяд беше поднасянето на свинската глава, изпечена и украсена празнично. Обикновено това блюдо се поднасяше от най-младия син на господаря, но тъй като Едмънд още нямаше наследник, честта се падна на Гавин Морган. За малкия Гавин беше доста трудно да носи огромното златно блюдо, затова то бе поставено върху специална количка, която той буташе, докато всички гости изправени запяха специалния поздрав.

Нося ти главата на нереза,

украсена с дафинов лист и розмарин,

моля всички щастливо да запеят,

за много, много години!

— Това е най-прекрасната Коледа в живота ми — тихо каза Блез на съпруга си.

— Така е и за мен, защото си моя съпруга — отговори й той с поглед, изпълнен с любов.

Слугите прибраха от масата блюдата и поднесоха сладкиши и плодове. Поднесоха и сладко вино. Най-младите членове на семейството оцениха особено високо марципана, излят в различни форми на цветя, животни и звезди и украсен с оцветена захар.

Пристигна група мимове. Това бяха хора от селата на графството. Най-напред те се извиниха, че не са дошли в навечерието на Коледа, но се оказало, че си пийнали повечко и се забавили, след което трябвало да идат на литургията.

Преди още Едмънд Уиндам да ги увери, че не се сърди, съпругата му заговори:

— Няма нужда да съжалявате, добри хора. Вашето идване на този ден ни радва и придава още по-голяма празничност. Покажете представлението си и нека Бог ви благослови!

Маскираните лица веднага светнаха в усмивки.

— Бог да благослови вас, уважаема лейди, и да ви дари с прекрасен син за следващата Коледа! — извикаха те в хор.

Лицата им бяха маскирани, защото такава беше традицията и макар някой да ги познаеше се правеше, че не е така.

После мимовете изиграха традиционната пиеса за свети Георги — патронът на Англия, за турския рицар и дракона, когото той е победил.

Всички бяха очаровани от добрата им игра, даже по-малките деца запищяха от страх, когато видяха битката на свети Георги с дракона.

Когато приключиха, в залата гръмнаха ръкопляскания и поздравления. Артистите бяха наградени с цяла торбичка сребърни монети и поканени в кухнята да се нахранят.

Празненствата продължиха през всичките дванадесет дни на Коледа. В навечерието на Нова година имаше фойерверки по всички околни хълмове, докато камбаните възвестяваха настъпването на новата 1522 година. На сутринта всички си разменяха новогодишните подаръци.

Едмънд изненада Блез с красива пелерина от кафяво кадифе, подплатена със заешки кожи и с огромен топаз, обграден със злато, за закопчаване. Блез пък изненада съпруга си с един великолепен сив жребец, отгледан от един от съседите им за разплод.

— Как, за бога… — започна той, а тя се засмя.

— Доро ми помогна да го уредя — отговори на незададения въпрос.

Останалите подаръци, които бяха приготвили заедно за семейството, бяха също прекрасни, но новогодишният подарък на Блайт Морган за бъдещата й свекърва беше най-голямото събитие на деня. Лейди Мери Кингсли беше благочестива и набожна вдовица, отдала се на Бога. С разрешението на църквата тя бе основала малък манастир, където заедно с дванадесет монахини се грижеха за благочестиви дела. Блайт бе използвала двете седмици, за да изработи великолепна покривка за олтара на манастира.

— Скъпо дете! — Приятното и мило лице на лейди Мери светна. — Не би могла да си представиш колко ме трогна с твоя подарък. Бог сигурно е чул молитвите ми, като позволи на моя син да те намери. Бъди благословена, скъпа Блайт!

— Нали ти казах? — прошепна лорд Роберт на жена си. — Може ли някой да не обикне Блайт?

Розмари Морган кимна радостно, но веднага отвърна.

— Добре, че лорд Фицхю няма никакъв близък роднина, който да одобрява или не Блис. Защото с нейния остър език нищо не може да се знае предварително. Надявам се да не отблъсне годеника си още преди сватбата.

Роберт Морган се засмя. Жена му беше абсолютно права в оценките си, но като наблюдаваше дъщеря си и лорд Маруд, можеше да прецени, че той е така омаян от нея, че биха могли да го отделят само ако го убият. Лорд Морган беше доволен от онова, което виждаше. Блис сигурно щеше да се чувства като в свои води в кралския двор, защото, за разлика от Блайт, тя не беше чак толкова привързана към тихия живот на село.

После погледна Блез. Никога не беше я виждал толкова очевидно доволна. Явно беше, че е влюбена в мъжа си, но той също не сваляше очи от нея. Беше се опасявал, че чувствата към първата му жена биха направили от Блез само инструмент за раждане на наследник. Явно не беше така и той се успокои от угризенията, че е омъжил дъщеря си за човек, когото тя никога не е виждала. Всичко се нареждаше дори по-добре, отколкото бе мечтал. Блез беше щастлива, а следващите му две дъщери вече си бяха намерили съпрузи от изключително добри семейства. В такъв момент Роберт Морган не можеше да не се чувства безкрайно доволен. Той пое ръката на жена си и й се усмихна.

Дванадесетте дни на Коледа завършиха с дванадесетата нощ на пети януари. Тази вечер бе и последното празненство, след което не биваше да се яде блажно до Сретение господне. Всички бяха обхванати от неудържима веселост. В последните часове на управлението си като церемониалмайстор Антъни Уиндам обяви игра на „бъз“. Пръв „лежеше“ лорд Кингсли. Блайт завърза внимателно очите му и го накара да се закълне, че няма да поглежда. Той се наведе и подложи ръце. Много викаха и се въртяха около него, докато получи първия удар.

— Познай! Познай! — завикаха всички и затанцуваха наоколо.

— Оуен, ти беше! — каза лорд Кингсли.

— Проклятие! Как позна? — изръмжа Оуен Фицхю и даде да му завържат очите.

— По пръстена ти. Усетих, като ме удари — отговори Ник.

Оуен остана със завързани очи и подложи ръце. Почти веднага някой го удари.

— Блис! — извика той, защото ръката бе малка и явно женска.

— Не, милорд, не бях аз — засмя се Блис. — Ако те бях ударила аз, ти никога нямаше да се усъмниш в това, кой те е шамаросал!

— Тогава Блез!

— Не, милорд — дойде отговорът. — Не бях аз!

— Три грешни отговора и повтаряме играта — чу се гласът на Тони.

Ръцете бяха определено женски. Той отново премисли кои бяха участвали в играта. Всъщност — всички сестри. Не можеше да познае. Сигурно не беше Блайт — щеше да му е лесно да я познае.

— Дилайт! — каза той. — Трябва да е била Дилайт.

— Не! — отвърна му хор от гласове. Той свали кърпата от очите си.

— Добре де, кой беше? — попита.

— Ние, милорд Оуен — в един глас извикаха Ларки и Линет с хитри усмивки. — И двете те ударихме заедно.

— Наказание, наказание! — завикаха всички. — Той трябва да получи наказание!

Антъни Уиндам кимна в съгласие и се замисли какво наказание да измисли. Скоро дяволита усмивка замести замисленото му изражение.

— Наказанието му е, че аз ще целуна госпожица Блис!

— Не! — извика яростно граф Маруд и лицето му стана яркочервено. — Не е честно!

— Наказанието, наказанието! — завикаха отново другите.

— Аз нямам ли думата за мнение? — попита Блис, която тази вечер изглеждаше особено красива в ябълковозелената си рокля.

— И какво е твоето мнение, госпожице Блис? — отвърна церемониалмайсторът.

— Аз мисля, че трябва да изпълня наказанието на моя годеник, който много често ми казва, че неговите целувки били най-прекрасни на света. Как мога да разбера дали казва истината, ако няма как да направя сравнение? — Сините й очи блеснаха дяволито.

Преди Оуен Фицхю да успее да протестира, Антъни Уиндам хвана Блис Морган и я целуна с голямо усърдие. Когато я пусна, тя се изчерви.

— Сега — засмя се Тони — вече можеш да сравняваш, но аз съм твърде учтив, за да те накарам да кажеш кой от нас ти харесва повече.

— Защо, естествено, че милорд Оуен — отговори веднага Блис. — От твоята целувка не ми изтръпнаха пръстите на краката, както когато той ме целува.

С доволна усмивка граф Маруд обгърна кръста на годеницата си.

— Ако си добро момче, Тони, някой ден ще ти разкрия тайната на моята целувка — пошегува се той весело.

Играта продължи сред общо веселие. Последваха танци, а после игра на стражари и апаши. Празненството бе започнало рано след обяд и към залез-слънце граф и графиня Лангфорд придружиха гостите си в градината, където сервираха горещ грог и имаше фойерверки. После поляха дърветата с вино за плодородие, а присъстващите запяха:

Ето на теб, ябълко моя,

влага да растеш, влага да цъфнеш!

дай ми много, много плод

да напълня шапката си,

да напълня коша си,

да напълня джоба си!

Ура! Ура! Ура!

Когато празникът приключи, слънцето бе залязло и първите звезди блеснаха ярко върху зимното небе.

Сервираха лека вечеря, а след това имаше отново музика и танци. Младите гости играха на още много игри, но сега бяха по-малко. Кой знае защо, няколко двойки от гостите се бяха скрили някъде.

За свое огромно удоволствие Дилайт успя да танцува на два пъти с Антъни, но той явно не я приемаше твърде насериозно и тя разочарована се чудеше какво да прави. Как да му каже, че вече е жена, без това да прозвучи глупаво? Защото тя беше сигурна, че той не обича глупави жени. Не виждаше ли той промяната у нея? Дори и Блис беше признала, че Дилайт вече има бюст…

Най-после се появи старата Ада и прибра децата да спят. Скоро след това и другите гости се заоттегляха към спалните си, тъй като утре рано щяха да напуснат Ривърс Едж.

Скрити в една ниша, Блис Морган и Оуен Фицхю разговаряха.

— Не виждам защо трябва да се връщаш в кралския двор сега, Оуен — настояваше мило тя.

— Защото за да постигне успех там, на Антъни му трябва протекция. За да постигне някой успех, трябва кралят да му обърне внимание, както на мен, но за да стане това, трябва някой да помогне. — Той се засмя. — Е, не е чак толкова сложно, колкото ти се струва.

— Разбирам обяснението ти, но не съм съгласна — отговори намусена Блис. — Защо трябва да отидеш сега? Не може ли Антъни да почака? Нали и досега си е живял не толкова зле и без да ходи в кралския двор?

— Блис, бъди търпелива. Щом започнат великите пости, всички празненства в кралския двор замират чак до Великден. Да не искаш Тони да загуби следващите няколко месеца, докато аз се увъртам около теб тук? Ние ще се оженим скоро след Великден, през април. Не е ли достатъчно близко нашето единение, любов моя? Естествено, ако ти се съгласиш да се оженим сега, без кой знае какви големи церемонии, ние бихме могли да заминем заедно с теб за кралския двор. Блис тропна с малкото си краче.

— Не, сър! Няма да ми отнемеш сватбата, както направи Едмънд с Блез!

— Но липсата на голяма сватба май изобщо не е попречила на щастието на сестра ти! — отбеляза Оуен Фицхю.

— О, отивай си в скъпоценния кралски двор! — ядоса се Блис. — Но гледай бързичко да приключиш с флиртовете си там, защото, щом се оженим, аз ще издера очите на всяка, която те погледне, да знаеш!

Оуен Фицхю се задави от смях.

— Олеле, ама ти си била ревнива, миличката ми!

— Върви по дяволите!

— Само ако обещаеш, че ще дойдеш с мен — продължи да се смее той, докато целуваше върха на чипото й носле.

Блис му се изплези, но после също се засмя.

— Ама сме си лика — прилика, нали милорд — отбеляза тя топло.

Той кимна.

— Права си, красавице моя. Ние сме един за друг. В това съм напълно сигурен. А сега, избухлива моя годеничке, тичай в леглото си. Няма цяла нощ да се целуваме тук я!

— Охо! — изненада се искрено Блис. — Май една малка караница бързо ти изстуди желанията, а?

Оуен Фицхю прегърна силно момичето и го погледна в лицето.

— Не, сладката ми. Ти ще има много да се учиш и аз с удоволствие ще те уча, както предполагам, че ще бъде и с теб. Когато споря с теб, аз не ти се ядосвам, напротив, страстта ми към теб се усилва, както не ми се е случвало с никоя друга. И точно сега аз много те желая, но ще откажа на самия себе си удоволствието от страстта, докато не се оженя официално за теб.

— Но нашият годеж е не по-малко обвързващ — прошепна му тя и устните й го изкушиха безмерно.

— Не, моя пламенна Блис, няма да ме прелъстиш с очарователните си действия. В нашата спалня, сладка моя, господарят ще бъда аз!

— Само докато аз се науча да се любя! — отвърна му настойчиво тя. — А после, милорд, ще сме равни. Иначе няма да го бъде!

— Не си играй с мен, Блис — загледа я той с опасен поглед, а тя заплашително го допря с гърдите си, като че ли да го убеди в намеренията си.

След това с бързо движение Блис се освободи от прегръдката му.

— Лека нощ, милорд — каза тя мило. — Спи спокойно!

После го остави сам: възбуден и ядосан.

С тиха ругатня той се измъкна от нишата, за да тръгне подире й. Щеше да я хване и да я нацелува здраво. Какви глупости му наговори за спалнята, моля ви се! Всеки мъж си е господар в къщата. Тя със сигурност го знае! Като се огледа наоколо, установи, че Блис не се вижда никъде. Изведнъж се ухили. Ах, тази малка магьосница! Говори му глупости, за да го възбуди до изнемога! Дявол го взел! Играе си с него като котка с мишка. Разбира се! Държи го постоянно нащрек, малката дяволица! Сигурно и след сватбата ще е интересно да се живее с нея. Като се успокои по този начин, той забърза да си легне, тъй като утре му предстоеше да измине дълъг път.

Сутринта премина в изпращане на многобройните гости. Лейди Мери Кингсли се противопоставяше на удобната карета, която й бяха предоставили.

— Аз съм само на пет мили надолу по реката. Денят е прекрасен, бих могла да се поразходя.

— Не, скъпа майко, денят наистина е чудесен, но е януари. Може да излезе някоя виелица. Вземете каретата за мое успокоение — настояваше Блез.

Лейди Мери не спори повече и скоро тръгна. След това пристигна карета от Ривърсайд да вземе господарите. Лорд Ричард не се чувстваше добре и повечето време бе прекарал в стаята си. Сега камериерът му помогна да се качи в каретата и те с лейди Дороти отпътуваха.

— Дали не е по-добре Тони да не тръгва сега? — попита Блез съпруга си.

— Ако остане, няма да помогне на баща си. Повече ще го зарадва, ако отиде с Оуен в кралския двор. Ако господ е решил да прибере баща му, то ще се случи независимо дали Тони е тук, или го няма — отговори Едмънд.

Дилайт Морган гледаше тъжно как Антъни Уиндам тръгва с Оуен Фицхю. Щяха да придружат родителите на Тони и веднага след това да тръгнат за кралския двор. Красивият граф Маруд целуна силно Блис и си взе довиждане с нея, но за малката Дилайт нямаше специално прощаване. Тя бе положила толкова усилия да привлече вниманието на Антъни, но сега той дори не се заинтересува тук ли е, или я няма.

Лорд Кингсли реши да отиде в Ашби на гости на семейство Морган. Освен майка си той нямаше други близки, а имението му беше добре управлявано и без него. Блайт сияеше от щастие, тъй като се беше влюбила силно в милия млад човек, който щеше да й стане съпруг. За нея той вече представляваше целият свят, както и тя за него. Той просто не можеше да повярва, че е имал късмет да намери такава красавица за жена.

Блез не се натъжи много, когато гостите си тръгнаха. Беше доволна, че всички се бяха събрали, но вече очакваше с нетърпение да остане сама с Едмънд. Имаше чувството, че цял месец не са били насаме. Сега чакаше дългата зима щастлива, че ще я прекара с него.

Той като че ли разбра мислите й.

— Доволна ли си и ти като мен, че отново сме сами, мила?

Тя се засмя.

— Да! Знаеш ли, макар че много ги обичам, съм доволна, че си тръгнаха. Шумът беше започнал да ми досажда.

— Така е, мила. Искаш ли да пояздим?

След час, преоблечени в дрехи за езда, те се разхождаха по зимния път. Денят беше топъл, нямаше вятър. Слънцето топлеше с лъчите си гърбовете им. Наоколо притичваха зайци, малки животинчета се радваха на слънчевия ден. Едмънд и Блез яздеха мълчаливо и се наслаждаваха на красотата на природата.

За няколкото месеца, откакто бе дошла в Ривърс Едж, тя бе заобичала това място. Чувстваше странна гордост при мисълта, че някога нейният син ще наследи тази красива земя — графството на Едмънд — с всички традиции на семейство Уиндам. Още се чудеше как така се случи, че Едмънд избра точно нея за своя жена, без дори да знае и името й. Тя беше просто най-голямата дъщеря на дребен благородник, без зестра и без надежда за някакво бъдеще. Колко се бяха променили нещата през последните месеци!

— Защо се усмихваш? — попита я той.

— Мислех за това, какъв късмет имам — отговори му откровено. — Мислех си за миналогодишния януари и колко несигурно беше тогава моето бъдеще. А сега е друго, защото съм твоя жена. Ще бъда майка на нашите деца и двамата с теб ще живеем заедно до дълбока старост.

— Ах, мила моя! Ти си твърде млада и не знаеш, че нищо не може да е сигурно. Времената се менят, хората също.

— Не — възрази Блез. — Ние никога няма да се променим.

— Ние ще остареем. Възрастта също е промяна — каза той.

— Но любовта ни няма да се промени, Едмънд! А щом любовта ни не се променя, и ние няма да се променим, независимо че годините ще отминават.

Той намери логиката й за много интересна.

— Дано Бог те чуе, сладка моя! — каза той и с жест я покани да се връщат към къщи.

Останалите дни на януари бяха студени, но приятни. Обаче през февруари зимата им напомни за себе си. Заваляха снегове и скоро големи преспи покриха имението. Стана толкова студено, че дори реката замръзна и старият Румфорд и синовете му си стояха на топло вкъщи. За голямо удоволствие на Блез един ден двамата с Едмънд яздиха върху леда на реката. Не беше си представяла, че е възможно, и за радост на Едмънд бе толкова въодушевена, че той също се зарази от нейния ентусиазъм. За пореден път си помисли, че нейната младост го подмладява и той се чувства като двадесетгодишен младеж. Когато тя се насочи към средата на реката, той се изплаши ужасно. Помисли си, че сигурно не би могъл да понесе да я загуби…

Ричард Уиндам почина тихо в съня си в последния ден на февруари. Макар и подготвена отдавна за загубата, лейди Дороти преживя тежко смъртта му, но не сподели дълбоката си мъка със сина си, когато му писа, за да не го принуди да напусне кралския двор. Не се чувстваше чак толкова безпомощна, че да рискува да попречи на щастието му. Тони я послуша и наистина не се върна.

През месец март започна да вали, задухаха силни ветрове, появиха се мъгли. Всички очакваха с нетърпение Великден и края на постите. Блез не можеше да понася вече миризмата на готвената риба, чувстваше се отслабнала и единствено мисълта за предстоящите сватби на сестрите й я радваше.

Блис и Блайт бяха решили да се омъжат в един и същи ден, като по този начин щяха и да спестят разноски на баща си. Отец Джон не откри някаква забрана в църковните канони по този въпрос и се съгласи с решението им. Едмънд предложи на Блез да направят сватбите в Ривърс Едж, но тя не се съгласи.

— Много си мил, милорд, че го предлагаш — каза тя. — Но трябва да разбереш, че след като баща ми потъпка гордостта си и ме даде за твоя жена без зестра, след като прие и ти да осигуриш зестри на сестрите ми, сега и ти трябва да направиш жест към него. Нека не отнемаме на хората от Ашби удоволствието от сватбите. Даже и амбициозната Блис би се съгласила по този въпрос с мен, Едмънд.

Уиндам осъзна, че Блез е права. Не преставаше да се учудва как може една толкова млада жена без никакъв опит да е толкова умна.

Дъждовете продължиха и през април. Пътищата бяха кални, макар че околните ливади и ниви вече ярко зеленееха. Блез беше разочарована. Сватбите на сестрите й бяха определени, за края на месеца. Нямаше ли да спрат тези дъждове?

В деня, когато тръгнаха от Ривърс Едж за Ашби, беше облачно. Реката никак не беше спокойна и Румфорд и големият му син едва удържаха сала, за да могат да пресекат реката.

Когато той се заклащаше от вълните, Блез с бледно лице се притискаше към мъжа си. Дори и след това, докато яздеха, тя продължи да бледнее и той се изплаши за здравето й. Но тя го уверяваше, че е добре, и му се усмихваше слабо.

— Клатенето при реката малко ми разбърка стомаха. За съжаление, и конят друса при язденето, но щом стигнем в Ашби, ще се оправя — убеждаваше го тя.

Ашби! Блез видя родното място, откъдето се бе отделила преди седем месеца, и сълзи изпълниха очите й. Никога не беше й се виждало толкова красиво, макар че силно бе обикнала и Ривърс Едж. Но за Ашби винаги си имаше едно топло кътче в сърцето. Най-после за нейна радост слънцето се появи иззад облаците. Това беше добро предзнаменование за предстоящите на утрешния ден сватби. Толкова се радваше, че ще бъде отново заедно с цялото семейство!

— Най-после цветът на лицето ти се възвърна — забеляза графът е облекчение.

— От радост, че съм тук — отвърна тя. — Толкова съм доволна за Блис и Блайт. Искам и те да са щастливи като нас, мили! Ако не беше ти, те никога нямаше да срещнат съпрузите си. Ти си най-прекрасният човек на света, Едмънд Уиндам!

— Мадам, ти отново ще ме накараш да се главозамая — пошегува се той, докато се насочваха към къщата.

Цялото семейство Морган се изсипа да посрещне Блез и съпруга й. Ескортът им бързо беше настанен удобно, а на графа и графинята поднесоха освежителни напитки и храна. Блез, макар че отказа да хапне, с удоволствие изпи чаша сладко червено вино.

С острото си майчино око Розмари Морган веднага забеляза липсата на апетит и дръпна дъщеря си настрани.

— Бременна ли си? — попита тя направо. — Кога беше последното ти неразположение. Имаш ли някакви странни усещания? Стомахът ти наред ли е?

— В края на февруари, мамо — призна Блез, чувствайки се виновна като малко момиченце пред майка си.

— Значи си бременна — каза убедено лейди Розмари. — Други неразположения чувстваш ли?

— Само стомахът ми е малко разбъркан напоследък — отбеляза Блез. — И към края на постите вече не ми се ядеше тази риба… Но не чувствам нищо странно, мамо.

— Рано е още, но ти си бременна — повтори майка й. После се усмихна на дъщеря си. — Нали знаеш, че съм експерт в тези неща. Някой ден и ти ще ги знаеш добре. Каза ли вече на мъжа си?

Блез поклати глава.

— Не бях сигурна, пък и ако бях споменала, той нямаше да ми разреши да дойда. Щеше да си спомни за всичките нещастия на лейди Катерина и… Пък аз не съм като нея, мамо. Аз съм здрава и силна и ще родя здрави синове за мъжа си. За нищо на света не бих пропуснала сватбата на близначките!

Лейди Розмари потръпна.

— Блез — каза тя, — ти си Уиндам и твоят най-важен дълг е към семейство Уиндам, а не към семейство Морган. Сега ние сме на второ място. На първо място за теб е семейството, чието име носиш и чиито синове ще раждаш. Ако застрашиш детето си с твоите неразумни действия, никога няма да можеш да си го простиш. — Тя загледа притесненото лице на дъщеря си. — Все пак не вярвам да се случи нещо лошо, защото мисля, че си като мен. Ти ще износваш здрави децата си.

— Мамо, а кога мислиш, че ще се роди детето?

— Зависи кога точно си заченала, но по всяка вероятност преди края на годината. Към края на декември. Понякога аз знаех точно кога съм заченала. Но не и първия път. Този опит се придобива с времето.

— Дете! — прошепна тихо Блез и виолетово-сините й очи се изпълниха със сълзи. — О, мамо! Чувствам се като благословена!

Розмари Морган прегърна дъщеря си.

— Така си е Блез, защото най-голямата благословия за една жена е да създава живот. Помни винаги това, когато решиш да удовлетворяваш собствените си капризи. А сега, хайде да отидем при другите, иначе мъжете могат да помислят, че се е случило нещо лошо — каза тя с усмивка. — А пък сватбите на сестрите ти не бива да бъдат помрачени от нищо.