Бъртрис Смол
Блез Уиндъм (13)

Дванадесета глава

Започна Новата 1526 година. Януарските дни отминаваха и нямаше никакви признаци, че тежките снегове, които бяха започнали още през декември, ще спрат. В последния ден на декември Ниса стана на три години. Макар че не бе станала по-сговорчива, тя изцяло бе приела Блез като своя майка. С иглата и конеца се справяше все по-добре и майка й бе изключително горда.

— Мисля, че тя ще шие така хубаво, както Блис и Блайт — сподели шеговито с Тони Блез една вечер, когато бяха седнали пред камината в дневната.

— Хубаво е, когато детето ти започне да те превъзхожда още от малко.

Той й се усмихна и взе ръката й в своята.

— Знаеш, ли, че тя се опитва да ти подражава? — каза той. — Наблюдава те много внимателно, а после се опитва да се държи като теб. Например, когато даваш нареждания на прислужничките. Онзи ден видях Ниса, застанала точно като теб, да се разпорежда с Пол.

— Ах, тази малка немирница! — възкликна Блез и не знаеше дали да се ядосва, или да се радва.

— Тя направо те обожава — продължи Тони. — Струва ми се още от мига, в който ти се върна у дома и се наложи да я натупаш по задника. Тогава помислих, че грешиш, но ти се оказа права, Блез.

— Децата трябва да разберат, че всяко нещо си има граници, Тони. Не е добре да им се позволява всичко. Когато знаят какво се очаква от тях, те по-лесно се възпитават. Майка ми ме отгледа така. Когато си взел Ниса от Ашби и си я довел у дома ти си я оставил да прави каквото си иска. Затова характерът й е такъв и ще трябва да положа доста усилия, за да го променя. Но ти не би могъл да знаеш това. Ти си мъж.

— Мъж, който брои дните до пети февруари — тихо каза той. После повдигна ръката й до устните си и я целуна.

Блез изненадано го погледна.

— Антъни… — Гласът й прекъсна.

— Ти вече не ме мразиш, Блез. Знам.

— Но аз и не те обичам, милорд.

— А обичаше ли Хенри Тюдор? — попита я той.

— Аз бях кралска блудница — каза тя тихо. — Но съм твоя съпруга. Разбираш разликата, нали?

— И все пак ти ми отказваш онова, което така свободно си давала на краля — отвърна той.

Блез въздъхна дълбоко. Тя вече не мразеше Антъни, но и не знаеше какво точно чувства към него. Не беше глупачка, за да не забелязва терзанията му. Ако искаше да бъде щастлива с него, трябваше да му каже истината.

— Ти грешиш, Тони. Аз нищо не съм дала „свободно“ на краля. Хенри Тюдор винаги получава онова, което иска. Било то жена или имение. Моето скромно държание беше онова, което привлече вниманието му, и той ме беляза така, както ловецът бележи жертвата си. Той даде ясно да се разбере, че на първи май аз ще стана негова любовница. Накара да ме преместят от стаята, където живеех при Маруд, в голям апартамент над неговата спалня. Там имаше вътрешна стълба, скрита от погледите на околните, която му даваше възможност да идва тайно при мене. Аз не желаех нищо от онова, което той ми предлагаше. Нито любовта му, нито обширния му апартамент, нито „честта“ да бъда кралска любовница.

— Тогава защо просто не си тръгна и не си дойде у дома? — попита я Тони.

Блез се засмя.

— За мъжете е толкова просто, нали? — нежно каза тя. — Исках да направя това, но как бих могла да откажа на краля си? Не бях девственица, която да пази честта си. Освен това той ме заплаши, че ще вземе Ниса и ще й определи за настойник Томас Сеймур, който беше се опитал да ме прелъсти, но не успя. Не обичам семейство Сеймур. Те са много амбициозни и аз се уплаших и за Ниса, и за наследството й. Нямах могъщи закрилници. Ако се подчинях на кралското желание, Ниса щеше да е на сигурно място.

Антъни беше объркан, защото всъщност обожаваше краля. Но като се замисли, разбра, че това, което се бе случило на Блез, съвсем не беше изненадващо. Хенри Тюдор понякога можеше да бъде най-безжалостният човек.

— Блез — каза той. — Извинявай! Ти си била сама и беззащитна. Като наследник на Едмънд аз е трябвало да бъда там и да ти помогна.

— Аз сама избягах от твоята доброта и помощ — призна си тя честно. — Но нека завърша. Дори и след тази заплаха аз се съпротивлявах на краля, доколкото бе възможно. Отлагах неизбежното с надеждата, че на него ще му омръзне да ме ухажва. На първи май обаче кралят загуби търпение още следобед, измъкна ме пред очите на всички и ме заведе в стаята си. После ме накара да се облегна на масата и като ми вдигна полите, ме облада веднага. След това вече не можех да му отказвам. Пък и какъв смисъл щеше да има? Докато му бях любима и нежна партньорка, кралят бе доволен, а детето ми — далеч от Сеймур. Странно, но през месеците, докато му служех за удоволствие, аз започнах да харесвам Хал. Постъпи жестоко с мен, като ме насили да му стана любовница, но дълбоко в себе си крие нежност. Той е духовит и образован. С изключение на първия път, той беше внимателен с мен. Но аз никога, никога не съм се стремила към положението, в което се оказах. — Тя леко се засмя. — Разбираш какво искам да ти кажа, Тони. Аз не се стремях да стана любовница на краля и ако имах избор, щях да намеря начин да отклоня тази „чест“.

— Едва сега разбирам какъв глупак съм бил — каза той. — Аз вярвах, че след като си отишла в кралския двор й си привлякла вниманието на краля, ти си била доволна от мястото, което си намерила в живота. Как съм могъл да бъда толкова сляп? Ти никога не би направила подобно нещо, а аз побързах да помисля най-лошото.

— Това не ме изненадва — отговори тя. — Моралът на онези, които живеят в кралския двор, е много различен от онзи, на който сме свикнали в нашия прост провинциален живот. Ти си бил в кралския двор, познавал си онзи морал и си ме осъдил. Блис все ми натякваше, че не се радвам на „поста“ си, защото тя бе убедена, че аз трябва да съм щастлива от това, че се намирам на върха на пирамидата на властта. Тя всъщност никога не можа да разбере защо се чувствам нещастна. И все пак аз никога не използвах мястото си в кралския живот, за да облагодетелствам себе си или някой друг от моето семейство. Имаше много, които ме наричаха глупачка заради това. Нарекоха ме Тихата любовница. — Тя се усмихна.

— Защо не използва мястото си в живота на Хенри за благоденствието на твоето семейство, Блез? — Той беше любопитен, защото разбираше, че поведението й наистина е било необичайно.

— Аз не се бях стремила да стана кралска любовница, Антъни, но ако веднъж дори бях използвала тялото си като оръжие, за да получа нещо от краля, щях да се чувствам нечестна, дори и при онези обстоятелства — каза му Блез.

— Аз трябва да съм бил глупак — отново повтори той, осъзнал колко погрешно е съдил за нея.

— Може би и двамата сме били — каза тя.

— Мислиш ли, че ще можеш да ми простиш, Блез, задето съм вярвал, че по свое желание си избрала да живееш така, както се е наложило?

— Няма какво да ти прощавам, Тони. Както вече казах, ти си ме съдил, защото си помислил, че съм приела морала на кралския двор. Ти не ме познаваше достатъчно.

— Но ти беше жена на Едмънд — възрази той, признал напълно грешката си.

— Аз бях жена на Едмънд. Не съм била Едмънд. Той ти беше като брат и ти го познаваше, както познаваш себе си. А мен всъщност не ме познаваше. Няма какво да ти прощавам. Нека загърбим миналото, Антъни. То не е важно. Важното е това, което ще се случи сега и тук.

— Да започнем отначало ли, Блез? Това ли искаш? — Той я гледаше сериозно.

— Да, Тони. Да започнем отначало. Мислиш ли, че ще можем? — Гласът й бе изпълнен с копнеж.

Сърцето му заблъска диво в гърдите. Да започнат отново! Тя така силно се опитваше да го приеме, да изостави омразата и неразбирателството помежду им. Сега я обичаше повече откогато и да било и искаше да й го каже, но не смееше. Беше само наполовина права, когато казваше, че той не я познава. Бе се влюбил в нея в мига, когато я видя за първи път. Бе я наблюдавал скришом, докато беше съпруга на Едмънд, и вярваше, че тя е идеална. Колко бе завиждал тогава на чичо си!

Когато Едмънд умря, Антъни разбра, че няма да допусне Блез да се омъжи за друг, освен за него. Представяше си как ще я ухажва и ще я спечели за себе си. Бягството й в кралския двор далеч от всичко, което бе познавала и обичала, го бе объркало. Когато научи пък за мястото, което бе заела в живота на краля, всичко, в което бе вярвал по отношение на нея, рухна и той се ядоса на собствената си глупост.

Едва сега научаваше истината от Блез. Тя не беше идеалната жена, за каквато я беше мислил. Идеалната жена беше като от мрамор — без топлина и чувства. Такова нещо не съществуваше, както не съществува и идеален мъж. Блез беше реална! Тя беше жива, топла и щедра. Сърцето й бе толкова добро, че тя бе успяла да прости на краля за начина, по който я бе спечелил и бе намерила доброто дори в душата на Хенри. Господи, колко грешно я бе осъдил! А сега тя беше тази, която го молеше да започнат отново!

— Да — каза той. — Можем да започнем на чисто, ангел мой!

Тогава изведнъж, за негова огромна изненада, Блез обхвана лицето му с малките си ръце и го целуна. Зави му се свят от горещото докосване на устните й и му се поиска да я прегърне здраво. Но не трябваше. Още не. Не искаше тя да си помисли, че се интересува от нея само физически, защото наистина не беше така.

— Това беше, за да подпечатам решението, което взехме — каза Блез и се отдръпна със засмени очи.

— Само ми позволи малко да те обичам — помоли я той, като забрави за решението, което току-що бе взел.

Тя бе изкушена. Велики небеса, наистина бе изкушена! Антъни бе наистина мил и нежен мъж като Едмънд. И все пак беше различен. Тя искаше да бъде обичана от човек, който наистина я желаеше, но не мислеше, че е такъв. Той беше обикновен мъж, а мъжете се нуждаеха от тялото на една жена, за да са щастливи. Тя вече два месеца му отказваше това удоволствие и щеше да спази първоначалното си изискване. Тя поклати глава.

— Ние сме достатъчно възрастни и опитни в изкуството на любовта, милорд, за да си позволяваме детски игри. Нека се опознаем малко по-добре, преди да се отдадем на чувствеността.

— Какво искаш да знаеш за мен, мадам? — попита той. — Искам да го научиш бързо, защото не бих желал после да ми отказваш — предизвика я той. Блез избухна в смях.

— Вече научих нещо за теб, милорд. Имаш много остър ум.

— А пък ти си известна с острия си език, мадам — отвърна й веднага той.

— Мисля, че кралският двор е загубил ценен придворен в твое лице, Антъни Уиндам — каза тя.

— Аз не съм придворен, ангел мой. Аз съм най-щастлив, когато си живея тук, в провинцията, с теб, Ниса и майка ми. Мечтая за деня, когато ще имаме пълна къща с деца, които ще отглеждаме с обич, така както твоите родители. Не търся слава и чест Блез Уиндам! Искам сърцето ти и щастието, което с божията воля ще съградим помежду си. Сега ме целуни пак, мадам, а аз ти обещавам, че ще се въздържам. Само ме целуни!

Тя се наведе към него и го целуна, но този път той я прегърна нежно и я привлече към себе си. Езикът му нежно погали устните й и те сами се разтвориха. Тя потрепери от нежността му. Езиците им се докоснаха като два пламъка.

„Трябва да спра това — помисли тя. — Трябва!“ Но не й достигна воля да пожелае той да престане да я целува нежно и горещо, което караше кръвта във вените й да се раздвижи.

Пръстите му намериха шнуровете на корсажа и той бързо и умело ги развърза, без да обръща внимание на протестния й вик.

— Не, скъпа, не се страхувай — прошепна той. — Нека, моля те, нека!

Ръката му докосна гръдта й и Блез почувства, че е готова да заплаче. Толкова отдавна не беше докосвана с такава нежност. Той продължи да я гали, като чувстваше, че цялото му въздържание се изпарява. Тогава видя бистрите сълзи в очите й.

— О, ангел мой — каза той. — Не плачи. Не бива да плачеш!

С върховно усилие той подреди роклята й и я взе в прегръдката си.

— О, Блез, моя обожавана съпруго, недей да плачеш. Ето, аз престанах и няма да те докосна повече, докато не бъдеш готова за това.

Тихите й сълзи спряха скоро и Блез го погледна.

— О, Тони, не бъди такъв глупак! Аз плача, защото ти ми достави прекрасно удоволствие, а не защото си насилил чувствата ми!

— Какво? Значи ти казваш, че съм те направил щастлива, ангел мой?

— Да, милорд, точно така. Но започвам да се боя от себе си. Каква жена съм аз, че да изпитвам удоволствие от докосването на чужд човек.

— Проклятия, Блез, аз не съм ти чужд! Аз съм твой мъж! Познаваш ме, откакто беше на петнадесет години, а сега си на двадесет! Ако искаш да знаеш каква жена си, ангел мой, аз ще ти кажа. Ти си една добра и любяща жена! Да не мислиш, че Едмънд не е споделил с мен колко любяща жена си ти? Той не можеше да повярва, че е имал такъв късмет. Защото първата му жена беше мила и го обичаше, но в брачното легло беше студена. А ти не си била такава… Затова той не можа да се въздържи да не го сподели с мен.

— Не знаех, че мъжете си говорят за тези неща, освен ако не коментират чужди жени! — възкликна тя.

— А жените не говорят ли за мъжете, с които се любят, ангел мой? — засмя се той, а тя се изчерви.

Скоро помежду им разцъфна приятелство, което стана явно за всички наоколо. Но понеже Блез се боеше, че се стреми все повече към плътската страна на отношенията им, тя се опитваше да не мисли за това, тъй като, благодарение на новите отношения, разкриваше все повече хубави черти от характера на този мъж, който й беше съпруг.

Дороти Уиндам продължи да пали свещи пред Светата майка в параклиса с молба да помогне на Блез и Антъни да преодолеят различията си, Блез да заобича сина й, а Тони най-после да се реши да й каже, че винаги я е обичал и че разказът за последното желание на Едмънд е бил измислен. Като че ли част от молитвите й се сбъдваха… А може би след време всички щяха да се сбъднат.

Виждайки, че сестра й и Антъни изглеждат щастливи, Дилайт се изяждаше от мъка. Тя трябваше да остане в Ривърс Едж, защото снегът бе затворил пътищата. Когато майката на Антъни предложи тя само да пресече реката и да отиде на гости при Блайт, Хенриета се беше разплакала и бе помолила нейната най-скъпа и единствена приятелка да не бъде изпращана на друго място. Блез се беше съгласила, защото двете момичета прекарваха времето си заедно и всъщност не й създаваха неприятности. Освен това не искаше да изпраща на Блайт, точно сега в последния месец на третата й бременност, тъжната и огорчена Дилайт.

Един януарски ден, когато най-после слънцето се показа и времето се позатопли, двете момичета излязоха, хванати ръка за ръка, в отрупаната със сняг градина. Хенриета бе научила, че Дилайт е все още девствена, но доста любопитна. Дилайт бе споделила с нея разказите на малката си сестра Ванора за наблюденията й в оборите. Начинът, по който разказваше, накара Хенриета да разбере, че девствеността притесняваше Дилайт. Французойката предположи, че ще може да използва слабостта на Дилайт в своя полза.

— Ти гледала ли си как се чукат слугите? — попита невинно Хенриета.

— О, не! — Дилайт се изчерви силно.

— А искаш ли да видиш как правят това мъж и жена? — изкуши приятелката си госпожица Хенриета. — Да видиш как правят онова, което толкова ти се иска да извършваш с Тони?

— О, не — прошепна Дилайт. — Страх ме е. Ами ако ме хванат, че гледам?

— Ти никога няма да знаеш какво да си представяш — какво хубаво нещо е любенето, ако не го видиш или ако сама не го направиш. — Отново я съблазни Хенриета. Но ако наблюдаваш своя приятелка, никога няма да те хванат, Дилайт. Ако гледаш мен! — малкото й френско лице светна дяволито.

— Ти? — Дилайт не разбираше дали Хенриета говори сериозно, или й се подиграва.

— О, скъпа, да, аз! Уви, аз израснах във френския кралски двор, а там за едно момиче е трудно да се запази девствено след дванадесетгодишната си възраст, пък и аз установих, скъпа, че ми харесва да се любя.

— Но ако не си девствена — зяпна шокираната, Дилайт, — няма ли да се разсърди съпругът ти?

— Той никога няма и да разбере — засмя се Хенриета. — Мъжете не са чак толкова наблюдателни, едно момиче трябва просто малко да се дърпа и да плаче по време на първата брачна нощ. После, когато мъжът заспи, да напръска чаршафите и бедрата си с няколко капки пилешка кръв, за да задоволи гордостта на мъжа си, когато той се събуди сутринта. Толкова е просто това, малка моя Дилайт. Сега ми кажи, искаш ли да погледаш как аз го правя?

Дилайт разтвори широко очи.

— И с кого? — прошепна тя.

Хенриета се изсмя.

— Хайде ела — каза тя. — А когато гледаш, просто си представи, че това си ти с твоя любим Тони. — Тя хвана приятелката си за ръка и я поведе към конюшните.

За момент Дилайт се поколеба, но Хенриета отново се изсмя и я завлече в тъмнината на конюшнята. Когато очите й свикнаха с мрака, Дилайт се огледа, но не видя никого. Все пак тръгна след Хенриета, която явно добре познаваше мястото. Те отидоха до края на сградата, където видяха един висок млад коняр.

— Здрасти, Джони — поздрави го Хенриета. — Чувстваш ли се във форма като жребеца на графа? Надявам се да е така, скъпи, защото аз съм като разгонена кобила.

— Тогава няма да те разочаровам, госпожице — отговори конярят. — Коя е твоята приятелка?

— Това е сестрата на графинята, която иска да погледа как го правим ние, Джони. Нали това няма да ти пречи?

Конярят се усмихна широко и показа изненадващо равни зъби.

— Не, госпожице, няма да ми пречи. Може би и тя ще поиска да опита с мен, а?

— Не, скъпи — предупреди Хенриета. — Приятелката ми още не е готова да се отдаде. Тя само ще ни гледа, за да види как става.

Бяха стигнали дъното на конюшните, където имаше една голяма купа слама.

— Ти можеш да стоиш тук, на вратата, и да гледаш, Дилайт — каза Хенриета. — И ако някой се доближи, ни предупреди! Не искаме никой да знае нашата малка тайна, нали? Защото, ако ни хванат, бъди сигурна, че мадам Блез ще те изпрати веднага вкъщи, далеч от твоя Тони. Тогава той никога няма да може да направи с теб това, което след малко Джони ще извърши с мен.

Дилайт кимна, но по гърба й полазиха тръпки от страх. Някъде, в едно ъгълче на ума й, се прокрадна мисълта, че всъщност Хенриета е много лошо момиче и че те двете не биваше да са тук сега. После мисълта за Антъни Уиндам замъгли всичко и тя се взря в двойката в сламата. Конярят вече бе развързал и свалил елека на Хенриета и бе съблякъл ризата й до кръста, така че големите й гърди бяха голи. Той коленичи и започна да целува и смуче големия й бюст. Хенриета гледаше пренебрежително към него, а после вдигна глава и се усмихна заговорнически на Дилайт. Скоро ръцете на коняря се плъзнаха под полата на момичето и той я бутна да легне върху сламата, като вдигна полите й до кръста. Мъжът коленичи между краката й, разтвори брича си и Дилайт видя органа му — нещо голямо и дълго, червено в края.

Тя зяпна шокирана, защото никога не беше предполагала, че мъжествеността е така голяма. Конярят чу възклицанието й и се извърна да й се ухили доволно. Дилайт се изчерви, но Хенриета шепнеше:

— Хайде, глупако, сложи го! Искам го! Джони се обърна с явно неудоволствие към партньорката си и навлезе в тялото й. Той яростно се замята, а под него Хенриета започна да се извива й да стене. Дилайт не можеше да откъсне очи от това представление. Очите й се замъглиха и тя вече не виждаше Хенриета и коняря, а себе си и Антъни, омаяни в страстната прегръдка.

Краката на Дилайт се разтрепериха и натежаха. Тя се хвана за гредата, за да не падне. Дишането й стана тежко и тя тихо застена:

— Антъни! О, да, скъпи мой! Да! Да! Люби ме! Люби ме!

Тихата и доволна въздишка на Хенриета я върна в действителността.

Французойката се усмихна, избута любовника си и преди да оправи дрехите си, се протегна бавно. После прескочи все още лежащия младеж и като хвана Дилайт за ръка, я поведе към изхода на конюшнята.

— Ето, мила, нали беше много възбуждащо? — каза тя спокойно. — Представи ли си, че ти и твоят чудесен Тони сте в същото състояние?

Дилайт пламна.

— Да — призна си тя. — Представих си.

Французойката се засмя гърлено.

— А действителният акт е много по-приятен от въображаемия, Дилайт, но има време, ще го разбереш.

— Кога, Хенриета? — попита замаяното момиче.

— Кога?

— Не бива да бързаш, скъпа — отвърна Хенриета.

— През пролетта ние ще измислим план, аз ти обещавам, мила Дилайт. Дотогава можеш да гледаш, когато аз се забавлявам с Джони. Някога докосвал ли те е мъж, Дилайт? Мога да се закълна, че не, защото ти си едно безкрайно невинно същество.

— Никога — дойде очакваният отговор. — Аз се пазя за Антъни.

— Следващия път, когато дойдеш да ме гледаш с Джони, трябва да му позволиш да си поиграе малко с хубавите ти гърди, Дилайт. Пак ще си девствена, но това ще ти достави голямо удоволствие. Можеш да си затвориш очите и да мислиш, че той е твоят Антъни — каза Хенриета.

— Не знам дали бих се решила — промърмори Дилайт.

— Ще поговорим пак, като му дойде времето — продължи изкусително Хенриета. — Аз съм ти най-добрата приятелка и искам да си щастлива, скъпа.

Дойде февруари и Блез знаеше, че повече не може да отказва на мъжа си да сподели леглото й. С всеки изминат ден тя все повече харесваше Тони, но не чувстваше към него онова, което бе изпитвала към Едмънд. Пък и как ли би могла? И все пак неин дълг като графиня Лангфорд беше да роди наследник на семейство Уиндам. Дори само заради паметта на Едмънд тя трябваше да се съедини с Тони. Той толкова отчаяно се бе стремил да има наследник. Ако те с Тони имат син, ще го нарекат на първия й съпруг. Знаеше, че Антъни няма да има нищо против.

Сутринта на пети февруари Херта изми косата й и я парфюмира с любимия й парфюм с аромат на виолетки. Дори и да си беше спомнил за датата, целия ден той дискретно мълча. След вечеря Блез се изправи.

— Ще те оставя сега, милорд — каза тя. — Искам да се изкъпя, преди да се оттегля.

— Ще дойда при теб след час — отговори той, без да я погледне.

Значи помнеше! Тя се беше надявала, че ще е забравил, но не беше така. През последните няколко седмици я бе ухажвал нежно и тя трябваше да си признае почти с вина, че харесваше целувките му. Щом пристигна в апартамента си, Блез беше изненадана да открие, че ваната е вече пълна с топла ароматизирана вода.

— Ти си страхотна — зарадва се тя на Херта.

— Хммм — дойде строгият отговор. Нали е пети февруари, а? — Тя развърза корсажа на Блез и й помогна да се съблече.

— Да — каза бавно Блез, докато сваляше дрехите си. — И какво общо има това с моята вана?

— Нали тази нощ най-после ще допуснеш съпруга си при теб? — попита Херта.

Блез се засмя. Пред Херта нямаше нужда да се крие. Херта знаеше всичките й тайни.

— Трябваше да съм сигурна, че не нося дете от краля — обясни тя на камериерката си. — Не искам незаконородени в семейство Лангфорд.

— Разбирам — отговори Херта. — Хайде, влизай във ваната, милейди, преди да си умряла от студ!

Блез се гмурна във ваната и въздъхна от удоволствие. Водата отне умората от деня.

— Остави ме за малко — каза тя.

— Не сега — бързо й възрази Херта. — Не можеш да го държиш да чака и минута повече от необходимото. Лангфорд се нуждае от наследник!

Блез поклати глава. Беше ясно, че нито семейството, нито прислугата ще се успокоят, докато не роди син за Уиндам. Тя остана мълчалива, докато Херта я изкъпа и я накара после да излезе от голямата дъбова вана. След като я изсуши и напудри, Херта й подаде лилавата копринена нощница, която бе избрала за първата брачна нощ на господарката си.

— Без нощна шапка — заповяда тя с толкова твърд тон, че Блез не посмя да задава повече въпроси. — Хайде сега в леглото, милейди! Не, почакай!

— Защо, Херта? — Блез бе започнала да се ядосва.

— Съблечи си нощницата, милейди. — Преди Блез да може да възрази, камериерката я съблече отново. — Няма защо да се похабява красивата дреха, милейди — каза тя на зачудената си господарка. — Любящият мъж само ще я скъса, а лорд Тони те обича много. Хайде в леглото!

Блез се вмъкна в леглото и поклати зачудено глава. Не знаеше дали да бъде доволна от камериерката си, или да й се скара. Но като наметна на раменете й красив дантелен шал, Херта я благослови и излезе, още преди Блез да реши какво да направи.

Чу как слугите отнесоха ваната и всичко затихна. От двете страни на леглото горяха запалени свещи. В стаята бе приятно топло от яркия огън в камината. Чувстваше се малко нервна. Все пак не беше момиче, но не можеше да не мисли за това, което щеше да се случи. Дали щяха да си допаднат?

„Лорд Тони те обича много“ — скъпата Херта, която все още вярва в приказките, които е разправяла на децата си, а сега и на внуците си. Тони обичаше Ривърс Едж и графство Лангфорд така, както ги обичаше и тя. Заради това те трябваше да родят деца. Тони се ожени за нея, защото бе обещал на Едмънд. „Но откъде би могла да знае за това скъпата Херта?“ — помисли тя. Колко объркан бе животът й. И все пак това не беше нещастен живот.

Тя леко задряма, но се събуди, когато чу вратата, която свързваше двете спални, да се отваря. Дявол да го вземе! От кога не беше чувала този звук! Тя отвори очи и видя Антъни да се приближава към леглото. Беше съвсем гол, тялото му беше великолепно.

— Остани за момент в светлината на огъня, милорд — помоли тя тихо, а когато той спря, тя възкликна: — Ти си красив, Тони! Никога не съм виждала мъж с толкова красиво тяло.

Дори и в тъмнината на стаята, тя можа да забележи как бузите му се изчервиха. Блез прехапа устни, за да не се засмее.

— Мадам, ти ме засрами — каза той нежно.

— Защо? Защото харесвам тялото ти ли? — Тя отметна завивката и стана от леглото. — Ти също можеш да огледаш тялото ми.

Стояха така, загледани един в друг. Тя леко се усмихваше. „Той е много строен — мислеше тя. — Широките му гърди и рамене много приличат на тези на Едмънд“. Първоначално той не можеше да откъсне поглед от красивите й закръглени гърди. Колко пъти ги бе галил през последните няколко седмици, но сега, когато видя идеалната им форма на фона на прекрасната й голота, дъхът му почти спря. Почувства как нещо в и без това стегнатия му стомах се стяга още повече. Тя също усети, че нещо в нея трепна. Почувства леко напрежение около венериния си хълм, покрит с тъмни къдрици. Неговата възбуда също нарасна при вида на главозамайващата й красота.

— Ти си най-красивата жена на света — каза той просто.

— Да попитам ли колко жени си виждал, милорд? — пошегува се тя.

— Не, Блез Уиндам. Отговорът сигурно само ще усили естествената ти женска суетност.

Тя се засмя. Звукът беше гърлен и чувствен и накара сърцето му да затупти още по-бързо. Той протегна ръка и обхвана тънкия й кръст. Привлече я към себе си. Блез погледна лицето му и се изплаши от любовта, която видя там. „Не! Не! — помисли тя. — Това не може да бъде! Той не може да ме обича! Не може! Аз не го обичам! Не!“ — Тя паникьосана постави ръце на гърдите му и искаше да го отблъсне.

Антъни веднага забеляза промяната в нея.

— Какво има, ангел мой? — попита я нежно.

— Обичаш ли ме? — с пресекнал глас зададе тя въпроса си.

— Аз винаги съм те обичал, Блез — отговори честно той.

— Не, не, ти не можеш да ме обичаш — изхлипа тя. — О, Тони, не е честно, че ти ме обичаш. Аз не те обичам и не знам дали ще мога да те обикна някога. Когато Едмънд умря, аз погребах сърцето си с него! — заплака тя, облегната на силното му рамо.

— Може и да е така — съгласи се той. — А може би ти просто вярваш, че е така, Блез. Независимо от това аз не мога да не те обичам. Аз те обичам от първия миг, в който те видях, макар че знаех, че си, жена на чичо ми. Сърцето ми бе изпълнено с любов към теб. Защо мислиш, че не можах да си намеря подходяща съпруга дори и в кралския двор? Защо мислиш, че не можаха да ме накарат да се оженя за сестра ти Дилайт? Нямаше никаква надежда, че ти можеш да ми станеш жена. Но аз знаех, че не бих могъл да бъда щастлив с друга. Бях се заклел, че никога няма да се оженя. Щях да живея в Ривърсайд и да оставя всичко, което притежавам, на Ниса, като я направя своя наследница. Това щеше да бъде единственият начин да ти отдам любовта си, без да обидя чичо си… А после Едмънд загина…

— Той сигурно е знаел за чувствата ти към мен — каза тихо Блез. — Затова е поискал ти да се ожениш за мен и да се грижиш за мен и Ниса. Така той е осигурил и твоето щастие. В последния миг от живота си той е мислел за всички нас.

Сега трябваше да й каже цялата истина. Не биваше да има повече лъжи помежду им.

— Едмънд умря мигновено, Блез. Той нямаше време да ме помоли за нищо, камо ли да ме накара да му се закълна.

— Но ти каза на краля… — започна тя.

— И пред господа бих излъгал, за да те имам като съпруга — заяви Антъни.

Жестоката реалност я порази.

— О, негодник! О, жесток човек! Да ми направиш това! Да ме обичаш толкова много, а аз да не мога! Пък и да ми го кажеш! О, никога няма да ти простя, Тони! Никога! — И тя се затресе в отчаяни ридания.

— Не плачи, Блез — помоли той. — Не плачи, скъпа ми съпруго. Аз ще те науча да ме обичаш! Кълна ти се! — Той я притисна здраво към себе си и я остави да излее мъката, която я задушаваше. Би дал живота си, за да не позволи тя да изпита мъка, но сега, в началото на съвместния им живот като мъж и жена, не искаше да остане някаква лъжа помежду им.

Блез плачеше. Мислеше, че няма да може да понесе тази ужасна мъка. Той я обичаше! Обича я! Беше излъгал краля в сляпото си желание да я има за себе си. Ако Хенри не беше се изморил от нея или пък интересите му бяха продиктували друго, Антъни можеше да бъде преследван от отмъщението му. Това би могло да заплаши и живота му! И беше го направил заради нея! Само заради нея! А пък тя не го обича и не е сигурна, че някога ще чувства нещо повече към него, отколкото онова, което чувстваше сега. Но какво всъщност чувства сега? Не можеше вече да е сигурна. Тя беше абсолютно объркана. Трябваше всъщност да е доволна, че той я обича, но се чувстваше виновна за това, че не изпитва същото чувство към него.

— Проклет да си, Тони! — изхлипа тя. — Проклет да си! Проклет! Проклет! — и започна лудешки да го удря по гърдите.

Той не можеше да разбере нейния яд.

Нали току-що й се беше обяснил в любов! Нали й беше признал всичките си чувства? Беше сигурен, че като й каже истината, ще промени отношението й към себе си. Мислеше, че тя дори може би също ще признае, че го обича… Какъв глупак е бил! Цялото й приятелско държание е било само маска. Беше се излъгал. Тя може би плачеше, защото той я е откъснал от кралския двор и живота, който всъщност й е харесвал. Лъжи! Лъжи! Всичките й мили думи са били просто лъжи!

Хвана я за раменете и я погледна в лицето, но не забеляза болката в очите й.

— Ако това, мадам, е някакъв опит да избегнеш задълженията си на съпруга към това семейство, искам да ти кажа, че не успя! Ти ще започнеш да поемаш отговорността си към графство Лангфорд още от тази нощ! — Гласът му бе леден и лишен от нежност.

Ръката й се насочи към устата й, но после тя я свали надолу.

— Ще ме изнасилиш като краля ли? — тихо попита с празен поглед.

— Съпругът не изнасилва съпругата си — отвърна той. — Жената принадлежи на своя мъж. Тя е негова и той може да прави с нея каквото пожелае, Блез. Чичо ми не те ли научи на това?

— Как смееш да споменаваш Едмънд в момента, в който заявяваш, че ще ме изнасилиш!

— Да те изнасиля ли? — Гласът му бе нехаен. — Съпругът не изнасилва съпругата си, пак ти го казвам! Тя е негова собственост с душата и тялото си!

Блез не му отговори, но се обърна, отиде до леглото и като легна, разкрачи крака.

— Ако се борим, аз не мога да те победя — каза тя равнодушно. — Вземи желаното от мен, милорд. Но няма да изпиташ никакво удоволствие.

Цялото горещо желание, което бе изпълнило тялото и душата му, бе изчезнало. Той погледна към нея, студена и с поглед, който го отблъсква. Първата му мисъл бе да я нарече „кучка“, каквато си мислеше, че е и да я остави. После здравият разум надделя. Може би в объркването си тя бе избухнала така силно, след като й бе признал любовта, си, а той сигурно отново не я е разбрал.

Тя не беше го лъгала. Беше му казала истината. Той бе уверен в това. Ако я остави сега, ако не се опита да предотврати разрива, можеше да я загуби завинаги. Не, ще бъде търпелив дори и в яда си, и в огромното си разочарование. Един тих глас му казваше, че наистина трябва да бъде такъв.

Той отиде до леглото.

— Завий се, ангел мой — каза, а когато тя се подчини, седна до нея. — Блез, моля те да ме изслушаш. Когато се омъжи за Едмънд, ти не го познаваше, нито пък той теб. И все пак вие се обикнахте. Нали не си забравила? Такава любов е велика благословия. В много от браковете не съществува любов. Няма нито приятелство, нито уважение. Но аз винаги съм смятал, че съпрузите трябва да се обичат. Признах любовта си към теб, както и ти ми призна истината за живота си в кралския двор. Решихме да не поставяме бариери помежду си и макар че свалихме всички, ти искаш да поставиш сега нова. Недей да правиш това, ангел мой. Аз те обичам. Ти казваш, че не изпитваш обич към мен. Но поне вече не ме мразиш. Започнах да си мисля дори, че започваш да ме харесваш. Върху тази малка, но здрава основа трябва да стъпим ние с теб. Аз мога. А ти?

По бледата й буза се търколи една сълза.

— Ти ми предлагаш толкова много, Антъни. Аз познавам огромната цена на любовта. Срамувам се, че в замяна на твоята обич мога да ти предложа толкова малко. Ако ти все още ме искаш, аз съм твоя — гласът й беше толкова тъжен, че почти го накара да се разплаче.

Но той се въздържа, отметна завивките и легна.

— Започнах да замръзвам — обясни тихо и посегна да я вземе в прегръдките си. — Ела и ме стопли, ангел мой.

Тя лежеше мълчаливо в прегръдката му и си мислеше, че тялото й сега е по-студено и от неговото. Държеше я толкова нежно, че тя усещаше не толкова докосването му, колкото чувство на обожание и защита. Не направи опит да я погали, но докато топлината се връщаше в телата им, съпругът и съпругата се успокоиха и заспаха. Някъде посред нощ един от пъновете в камината се разпадна, със силен шум и искри и ги събуди.

Антъни бързо скочи от леглото и отиде да хвърли дърва в огъня. На връщане се спъна в нещо.

— Дявол да го вземе! — ядосано изруга той.

— Какво стана, милорд?

— Ударих си пръстите — измърмори той.

— Искаш ли да ги целуна, за да ти мине? — пошегува се нежно тя. Сънят явно бе подобрил настроението й.

— А ти би ли го направила? — попита той. — Или може би ще проявиш интерес към някоя друга част на тялото ми, която ще изпита по-голямо удоволствие от целувката.

Блез тихо се засмя.

— Милорд! — извика тя, като се правеше на засрамена. Сънят й беше върнал и здравия разум. Това беше нейният съпруг и независимо дали го обича, или не, те и двамата имаха задължения към графство Лангфорд. Добре поне, че той я обича. Сигурно ще е добър любовник, тъй като ще иска да й достави и удоволствие.

Антъни се пъхна в леглото и я привлече към себе си. Започна да гали гърдите й.

— Господи — прошепна в ухото й. — Това са най-прекрасните плодове, ангел мой. — Целуна я силно.

Тя оцени удоволствието и приятната възбуда, която почувства от докосването му. Щеше отново да се почувства виновна, ако не беше си спомнила думите на краля, който сравняваше женското тяло с нежен инструмент. Тя вярваше, че Антъни е не по-малко умел майстор от Хенри Тюдор. Той като че ли бързаше да я има… Тя въздъхна и се протегна от удоволствие под милувката му.

Меката й плът тръпнеше. Топлите му длани галеха гърдите й и докосваха настръхналите им зърна. Той явно се забавляваше с тази игра. После тъмната му глава се наведе и горещите му устни я докоснаха. Той зацелува страстно гърдите й, а Блез въздъхна леко от наслада и усети как сърцето й затуптя по-бързо.

Тя не се сдържа и също го погали. Ръцете й прегърнаха красивата му глава и тя се наслади от допира с меката коприна на косата му. После пръстите й се плъзнаха по шията и широките му мускулести рамене.

Докосването на пръстите й го възбуди силно и той изпъшка. Под него жена му въздишаше явно удовлетворена от неговата нежност. Той продължи да я гали и целува, без да бърза, сам зачуден на търпението си. Защото толкова отдавна я желаеше… И все пак искаше да я накара да запомни завинаги този първи път… Той бавно премести устните си от гърдите към корема. Усещаше пулса й.

Дълбоко в себе си Блез почувства трепет, но не знаеше дали и той го е усетил. Дали ще посмее? Дали ще посмее да я люби по този начин още първия път? Тя помисли, че човек, който е посмял да излъже могъщ края, сигурно би посмял да направи всичко. Главата му се спусна още по-надолу и той зацелува бедрата й със същите кратки, нежни целувки, които бе положил върху корема й. Нежно я разтвори като фина мида и езикът му докосна перлата на чувствеността й. Блез затаи дъх от възбудата, която в миг премина през цялото й тяло. Когато той се отдръпна, почувства празнота и самотност.

Но не беше сама. Тялото му я покри изцяло за пръв път и тя пое тежестта му, докато той бавно и нежно проникна, с което предизвика гърленото й възклицание. Блез се изви и притисна силно гърди към него. Той обхвана лицето й с длани и я зацелува, докато и двамата останаха без дъх, с горещи и треперещи от болка устни. Движенията му се ускориха и я изпълниха със страстно желание. Отвръщаше му с осъзната чувственост.

Блез изстена пак. Изстена от удоволствие и изплака след това, усещайки, че върхът на страстта е близо. Но когато той дойде, тя бе готова. Издигна се към горещите сини небеса подобно на ловен ястреб. Мислеше, че е достигнала докрай, когато разбра, че е още по-нагоре, попаднала в разтопеното злато на най-висшата чувственост. Стремеше се към нея, усещаше да се разтваря и изчезва в блясъка й. Беше толкова прекрасно! В същия миг съзна, че чува неговия стон, изпълнен с удовлетворение и страст.

Лежаха влажни и задъхани сред измачканите завивки. Антъни я прегърна и нежно я целуна. Не бяха необходими думи помежду им… След малко той задиша по-спокойно и заспа. Блез се усмихна на себе си, но след миг усмивката й изчезна. Той й бе дал толкова много от себе си. Той я обичаше. Как можеше тя да не му отвръща с обич? И все пак беше така. Бе тъжно и с времето той сигурно ще я намрази заради това. Каква жена е тя? Мислеше се за щедра, а всъщност винаги тя получаваше повече, отколкото даваше. Това я разтревожи.

Дръпна завивките нагоре и покри себе си и Антъни, Той наистина бе красив мъж и двамата щяха да имат прекрасни деца. Не, изведнъж помисли тя. Децата се раждат от любов. Без нея няма деца… „О, Едмънд! Помогни ми! Мога ли да престана да обичам теб, за да обикна Тони! Не мога! Просто не мога! А трябва. Трябва да те оставя да си идеш, но не зная как.“ Тя въздъхна дълбоко. За нейна изненада Антъни се обърна към нея и я прегърна.

— Мислиш твърде много — каза й тихо с шеговит глас. — Спи, Блез. Спи спокойно и знай, че те обичам. Не знам дали ще повярваш, или не, но аз съм сигурен, че един ден и ти ще ме обикнеш.

„Дали ще го обикна? — помисли тя, докато с благодарност се сгушваше в него. — Дали?“ За момент почувства да я изпълва надеждата…