Бъртрис Смол
Блез Уиндъм (15)

Четиринадесета глава

Лорд Морган пристигна в Ашби късно през нощта. Жена му го чакаше разтревожена.

— Къде е Дилайт? — попита я той.

— Ама какво става? — отговори Розмари Морган с въпрос. — Дилайт пристигна, едва ме поздрави и се заключи в стаята си. Не пожела да говори с мен нито да вечеря със семейството. Ванора се разстрои, защото толкова очакваше завръщането на Дилайт.

— Нека първо поговоря с Дилайт, скъпа моя, тогава ще ти обясня всичко, обещавам. Всичко е наред. Трябва да ми вярваш — каза той.

Лейди Морган кимна и го изпрати с поглед нагоре по стълбата към стаята на Дилайт.

— Дилайт, татко е. Всичко е наред. Пусни ме да вляза, за да поговорим. — Той зачака в тъмнината. За негово огромно облекчение ключът щракна и вратата се отвори.

— Блез? — с хрипкав глас попита Дилайт.

Лорд Морган нежно я бутна обратно в стаята и затвори вратата.

— Седни, Дилайт — каза меко той. — Блез е добре. Тя никога няма да узнае за случилото се, нито за твоята роля в него.

— Антъни знае ли?

— Да, и Ник Кингсли също.

— О, боже! Никога вече няма да мога да ги погледна! — изстена страдалчески Дилайт.

— Тони ти прощава, Дилайт. Той разбра, че си била почти полудяла заради голямата си любов към него. Никълъс също разбира. Те и двамата добре знаят докъде може да стигне човек, когато е влюбен. Не е било твоя грешка, Дилайт. Всъщност ти не си виновна, нямаш в себе си злината, която носеше мадмоазел Хенриета. Тя бе тази, която те е насочила към злото. Ти си била като восък в злите й ръце и тя те е използвала за своите егоистични цели.

— О, не, татко! Хенриета ми е приятелка. Тя нищо нямаше да спечели от смъртта на Блез. Аз бях тази, която се стремеше към това — запротестира Дилайт.

— Послушай ме, дете — каза лорд Морган. — Хенриета Уиндам те е водила за носа като агне на заколение. Тя е планирала ти да поемеш вината за убийството на сестра си, а после самата да съблазни Тони да се ожени за нея. Предполагам, че когато е дошла от Франция, тя не е знаела, че той е влюбен в Блез и ще се ожени за нея. Смятала е сама да се омъжи за него, а когато е открила, че той е вече женен и обича жена си, е решила да използва теб, за да постигне целта си. Но тя повече няма да те тревожи, защото е мъртва. Забрави всичко, детето ми, и се постарай да си уредиш спокоен живот оттук нататък.

— Хенриета е мъртва? — шокирано гледаше Дилайт. — Татко! Какво се е случило?

— Французойката беше зло същество, Дилайт.

Тя нямаше право да живее, защото пак щеше да се опита да покуши живота на Блез и нероденото й дете. Нали разбираш това? Дилайт кимна.

— Но как?

— Нощницата — тихо каза той. — Но това е тайна между мен, теб, Тони и Ник.

Дилайт пребледня.

— Значи… наистина всичко е свършено. Ще се помоля за Хенриета.

— Да, трябва — съгласи се той. — Тя беше лоша жена, макар че бе още съвсем млада. Може би твоите опрощаващи молитви ще й помогнат. А сега, Дилайт, лягай да спиш. Днешният ден беше ужасен и много дълъг за всички нас.

— Не още, татко. Кажи ми за ирландския лорд и неговия син. Трябва да имам върху какво да мисля, за да не си спомням за миналото.

„Да, така е“ — помисли той и остана при нея, но преди това я настани да легне в широкото легло, което преди тя бе споделяла със сестрите си.

— Не мога да ти кажа кой знае какво, скъпа. Семейството се казва О’Браян. Не са великите лордове от Томонд, а техни далечни братовчеди. Нашият отец Джон има племенник, който също е свещеник. Нали си спомняш, че майката на отец Джон е ирландка. Неговият племенник е син на брата на майка му. Казва се отец Кевин и е свещеник на О’Браян в Килалой. Той и чичо му си пишат и всъщност първото предложение за женитба със сина на О’Браян получихме чрез него. Момчето е на твоя възраст.

— Но защо избрахте мен, татко? Ларки и Линет вече са достатъчно големи за женитба.

— Но ти си най-голямата ми неомъжена дъщеря, Дилайт. Освен това знаеш, че ще гледам да омъжа Ларки и Линет за братя, които да са толкова близки, както сестрите ти. Те не могат да живеят една, без друга. Дилайт, аз няма да започна да те убеждавам отново. Няма вече време да се съобразяваме с капризите ти. След две седмици ще навършиш осемнадесет години. И ако младият ирландец и семейството му не сметнат, че си доста попреминала възрастта, аз съм решен да осъществя тази връзка. Ти сигурно добре разбираш, че Антъни Уиндам никога няма да бъде твой. И ако не си решила да ставаш монахиня, трябва да се омъжиш. Дилайт въздъхна дълбоко.

— Не съм подходяща за монахиня, татко, и никога не съм искала да бъда. Сега вече знам, че Тони наистина обича Блез. Дори и тя да беше умряла, той нямаше да се ожени за мен. Няма да ти се противопоставя, татко.

Роберт Морган потупа ръката на дъщеря си.

— Има и още нещо, Дилайт. Аз трябва да кажа на майка ти за случилото се.

Дилайт кимна.

— Знам, татко. Ти никога нищо не си крил от мама, нито пък тя от теб. Дали мама ще ме намрази?

— Не, Дилайт, тя няма да те намрази — отвърна той и като се изправяше, я целуна по бузата. — Спи сега, детето ми. Кошмарът ти свърши.

Лорд Морган напусна спалнята на дъщеря си. Когато влезе в своята, намери жена си да го чака. Колкото е възможно по-меко, той й разказа за дъщеря им. Нежното сърце на Розмари Морган се изпълни със съчувствие към болката на дъщеря им.

— Горкото ми дете — разплака се тя, подпряна на рамото на мъжа си. — Трябва да отида при нея.

— Да — съгласи се той. — Мисля, че това ще й помогне да се успокои, че не й се сърдиш.

Лейди Морган остави съпруга си и бързо се насочи към спалнята на дъщеря си.

— Будна ли си, детето ми? — попита тя, като влезе.

— Да, мамо.

Розмари Морган прегърна Дилайт, която избухна в силен плач.

— Благодаря на бога — каза добрата жена. — Ти трябва да плачеш, дъще моя, но бъди сигурна, че аз те обичам.

Когато най-после хлипанията на Дилайт затихнаха, майка й я настани върху възглавниците и като я погали нежно по челото, я остави и си отиде в стаята. Дилайт чувстваше как огромна тежест се смъкна от раменете й. С лека въздишка тя затвори очи и заспа.

На седми юни Дилайт навърши осемнадесет години. Беше станала високо и стройно момиче, с дълга тъмнокестенява коса и тъмносини очи, които грееха на бялото й лице. Доверието към нея в семейството се беше възвърнало. Тя бе станала зряла и сериозна, но понякога се държеше като онова щастливо дете, което бе била. Вече не беше момиченце, но още не бе станала и жена. Няколко дни след рождения си ден тя с Ларки, Линет, Ванора и Глена се бяха скрили зад големия хамбар близо до къщата. Наблюдаваха скришом един посетител, който се приближаваше. Това й напомни нещо отдавна минало, но много щастливо. Беше денят, когато Едмънд Уиндам бе дошъл в Ашби и бе променил щастливо и завинаги живота на всички.

— Кой е той? — попитаха едновременно близначките.

— Не може да е някой кой знае колко важен — отбеляза Ванора.

— Защо говориш така, сестричке? — попита Глена.

— Защото няма голям ескорт — отвърна Ванора.

— Може би е кандидатът на Дилайт — предположи Глена.

— Не мисля — каза Дилайт. — Той е сам. А лорд О’Браян ще дойде със сина си.

— Но конниците са двама — настоя Глена.

— Единият явно е слуга глупачке — подигра се Ванора на малката си сестра.

— Е, добре де, аз не знам, госпожице Умнице — избухна Глена. — А ти откъде пък толкова знаеш?

— Просто трябва да сравниш облеклото му с това на другия — отговори Ванора.

Дилайт се засмя в себе си. Май нищо не беше се променило…

— Аз мисля — каза тя, — че ако искаме да знаем кой е и за какво идва този господин, по-добре е да си идем вкъщи. Може да е някой със синове близнаци за Ларки и Линет — пошегува се тя, а двете й сестри се засмяха притеснено.

Изчакаха, докато господинът влезе в Ашби, и после затичаха към къщи. Другият мъж, вече слязъл от коня, държеше юздите на двете животни. Беше едър и жилав мъж, с топъл поглед. Усмихна се широко на момичетата и свали шапка.

— Добър ден, красиви дами — каза.

Дилайт учтиво кимна, както беше виждала често да прави Блез. Близначките се засмяха, а Глена се изчерви, защото бе наречена „красива дама“. Ванора пък попита насмешливо:

— Какъв е пък този акцент?

— Ванора, как се държиш! — направи й забележка Дилайт и я бутна бързо вкъщи.

— Добре де, как мога да знам всичко, ако не задавам въпроси — оправда се Ванора.

Розмари Морган се затича насреща им.

— Бързо, Дилайт! Горе! Трябва да си смениш роклята. Лорд О’Браян е тук!

— Права бях! Права бях! — затанцува наоколо Глена.

— О, тихо, мъниче такова! — прошепна Ванора. Глена й направи муцунка и с вик се втурна навън, а Ванора я подгони да я накаже.

— Ванора с всеки изминат ден заприличва все повече на Блис — пошегува се Дилайт.

— А Глена пък прилича на Ванора — засмя се майка й, докато се качваха нагоре.

— Къде е синът на лорд О’Браян, мамо? Аз мислех, че той ще дойде с баща си.

— Нищо не знам — отвърна майка й. — Мога само да ти кажа, че баща ти ни запозна и после ми каза да те намеря колкото се може по-бързо — лейди Морган помогна на дъщеря си да смени всекидневната рокля с по-официална. Тя внимателно пристегна бродирания с перли корсаж от розова коприна. Полата и фустата бяха в същия цвят, но фустата бе също избродирана с перли, маргаритки и пеперуди.

Дилайт прекара четката по косата си, но когато посегна да я събере, майка й я спря.

— Остави я пусната. Знам, че искаш да си по-елегантна, но е по-добре да не изглеждаш по-голяма от възрастта си.

Дилайт леко се намуси.

— Караш ме да мисля, че положението ми е безнадеждно, мамо.

— Трябва ли да ти припомням на колко си години, дъще? — получи строг отговор.

Дилайт не каза нищо. Само сложи малки перлени обици на ушите си и гердан. Бяха подарък от Блез и Тони, изпратен в Ашби за рождения й ден. Дилайт се чувстваше почти виновна пред лицето на тяхната щедрост, но тъй като нямаше други бижута, с които да впечатли лорд О’Браян, ги сложи. Лейди Розмари мълчаливо одобри вида на дъщеря си и я придружи до библиотеката на Роб. „Дилайт е станала красавица“ — помисли тя, макар че никога не би направила подобно признание пред която и да било от дъщерите си, за да не се възгордеят и да не загубят чувството си за скромност. Когато влязоха в библиотеката, двете жени се поклониха на мъжете.

Лорд Морган се приближи и взе ръката на Дилайт.

— Това е дъщеря ми Дилайт, милорд.

Той стана от стола. Беше висок и кокалест мъж с остър поглед на планинец. Косата му беше по-черна дори от тази на Тони. Очите му сякаш изпускаха зеленикави искри, докато я оглеждаше така сякаш избира чистокръвен кон.

Дилайт усети как се изчервява под този изучаващ я поглед. Чувстваше се като малко момиче. Тя се ядоса и го загледа също втренчено.

Лорд О’Браян се изсмя.

— Ама ти се ядоса — каза с прекрасен глас — Дълбок и мелодичен.

— Тя е възпитано и добро момиче, милорд — отвърна Розмари Морган.

— Съмнявам се, госпожо, ама по-добре! — възкликна той. — Аз не искам някоя префинена госпожичка да бъде майка на следващото поколение О’Браян.

Лейди Розмари зяпна от изненада, но Дилайт яростно тропна с крак.

— И какво ви говори, че аз ще искам да бъда майка, на което и да било поколение О’Браян? — попита тя.

Лорд О’Браян избухна в смях при думите й, но щом се успокои, погледна открито Дилайт.

— Защото си на осемнадесет, момиче, и това може да е последният ти шанс за сполучлива женитба!

— Върви по дяволите, ирландско говедо такова! По-скоро ще умра, отколкото да се омъжа за твоя син! — изкрещя Дилайт.

— Вземам я — ухилен се обърна към Роберт Морган лорд О’Браян.

— Взимаш ме? — Дилайт се изпъчи ядосана. — Да не си глух, човече, не ме ли чу? Няма да се оженя за твоя син!

Розмари Морган стоеше вцепенена. Какво прави Дилайт? Та тя отблъсква единствения си шанс да намери съпруг!

— Не — каза лорд О’Браян. — Няма да се ожениш за моя син. Проклетият глупак се уби миналия месец, защото падна от коня, докато яздеше. Ти ще се омъжиш за мен, мое „добричко“ момиче, защото той ми беше единственият наследник и сега аз трябва да имам други синове!

Най-после Дилайт замълча изплашена. Да се омъжа за този огромен и свиреп мъж? Това беше последното, което някога би си помислила. Тя очакваше за съпруг момче на нейните години.

— Синът на лорд О’Браян, както чухте, е загинал. Независимо от това той е дошъл да ни предложи сам да се ожени за Дилайт. Не виждам причина да не приемем неговото предложение, като помолим Дилайт да се въздържа да не го убива, преди да му роди поне няколко сина — каза лорд Морган с весело бляскащи очи.

Дилайт не можеше да проговори от изненада.

— Е, какво, момиче, новината да не те замая чак толкова, че загуби дар слово? — закачи я лорд О’Браян.

При тази подигравка Дилайт веднага се съвзе.

— Не, милорд — мило отвърна тя. — Просто се бях приготвила да бъда омъжена за млад човек, а не за старец.

Той се изсмя.

— Предполагам, че аз ще ти бъда по-полезен, момиче — веднага отговори той.

— И колко точно жени си надживял, милорд? — Дилайт не беше ни най-малко развълнувана.

— Ти ще си ми третата, момиче. И както и другите, скоро ще ми замъркаш като коте.

— За разлика от другите, аз ще те надживея с много години, милорд. И по-добре е да те предупредя, че точно това коте има здрави нокти.

Лорд О’Браян пак се засмя, а после се обърна към лорд Морган.

— Пиши брачните документи. Искам това момиче в леглото си преди края на лятото. В Ирландия на мъжа му трябва точно такава жена през студените зимни нощи.

Розмари Морган най-после успя да дойде на себе си.

— Ако нямате повече нужда от нас — каза тя на мъжа си, — аз и Дилайт ще се оттеглим.

Тя хвана дъщеря си за ръката и просто я издърпа от библиотеката.

— Няма да се омъжа за това грамадно говедо! — каза Дилайт, като се отскубна от майка си.

— Баща ти вече си даде съгласието — настоя лейди Розмари.

— Мразя го! — извика Дилайт.

— Но ти дори не го познаваш още — опита се да я усмири майка й.

— Знам всичко, което ми трябва — изръмжа Дилайт, хвана полите си и избяга от къщи.

Розмари Морган замаяна се загледа след нея. Никога не беше виждала някоя от дъщерите си да реагира толкова остро. Тя се обърна и хукна към, библиотеката. Наистина трябваше да поговори с мъжа си. Може би Дилайт все пак има право. Но когато влезе в стаята, където двамата мъже вече се черпеха, тя скоро беше очарована от едрия ирландец.

— Лорд О’Браян и аз се договорихме за датата, скъпа. Зестрата на Дилайт е приемлива за него, а аз, освен това ще му дам две от породистите си кобили, защото О’Браян също отглежда коне.

— Само не казвай това на Дилайт, милорд! — замоли се жена му.

Лорд О’Браян се засмя.

— Няма — каза той. — Мисля, че на момичето няма да му хареса, като разбере, че част от цената й са и два коня. Ако трябва да го научи, предпочитам аз да й го кажа някога — и той пак се изсмя. — Къде е тя впрочем? Бих искал да вдигна наздравица с нея.

Лейди Розмари въздъхна.

— Когато Дилайт е ядосана, милорд, тя хуква из градината. Излезте през главния вход и тръгнете надясно.

— Благодаря, мадам — поклони се елегантно той и излезе от стаята.

Розмари се обърна към съпруга си.

— Роб, дали не сгрешихме? Не искам Дилайт да е нещастна.

— Аз смятам — отговори съпругът, — че Дилайт има много по-голям късмет, отколкото си мисли, скъпа. Лорд О’Браян е на възрастта на Тони и макар че съм изненадан от новината за смъртта на сина му, съм уверен, че за Дилайт е по-добре да има по-възрастен съпруг. Момчето щеше да й омръзне. Може би смъртта му е била по божията воля. Дилайт ще се омъжи и ще живее в Ирландия, далеч от мястото, където сърцето й беше разбито. Мисля си, че ако беше близо до сестра си и Антъни, тя винаги щеше да изпитва мъка. Ако се беше омъжила за младеж, винаги щом го сравни с Антъни, той ще губи. А лорд О’Браян е мъж като Тони и мисля, че той няма да остави на Дилайт никакво време да се сеща за разбитото си сърце.

— Кога решихте, че ще бъде сватбата?

— След два дни ще направим официален годеж, тъй като ирландците обичат тези церемонии. Сватбата ще бъде в края на лятото, преди есенните бури да започнат и да направят невъзможно пресичането на морето между Англия и Ирландия. Лорд О’Браян ще си отиде след годежа и ще се върне в Англия за сватбата през август.

— Само се моли Дилайт да е щастлива, Роб.

— Тя сама трябва да създаде щастието си, скъпа — каза той. — Но лорд О’Браян е очарован от нея. Ако тя престане да се кара с него, има голяма вероятност да е поне доволна.

В този момент обаче Дилайт не беше нито щастлива, нито доволна. Тя бе видяла как лорд О’Браян излиза от къщата и се насочва към градината и сега се опитваше да се скрие от него. Той не я повика, но като че ли се насочваше право към нея. Изведнъж тя го загуби от поглед и, подтиквана от любопитство, се показа изпод голямото дърво, където се беше скрила. Нямаше и следа от него. Но изведнъж две големи ръце я обхванаха здраво. Обърнаха я и Дилайт трепна, но устните й веднага бяха притиснати от неговите. Никога не бяха я целували, но това, което се случи, не беше очаквала. Той я обзе изцяло и тя се замая, но не беше сигурна дали това й харесва. Същевременно откри, че никак не й е неприятно. Твърдите му устни почти изгаряха нейните и тя усети пулсът й да се учестява. Изведнъж се възбуди силно и без да мисли, обгърна с ръце шията му и отвърна на целувката. Когато най-после стана ясно, че ако не се разделят, просто няма да могат да си поемат дъх, той отдръпна главата си, но продължи да я държи до себе си.

— В името на всичко свято на този свят, момиче, ти си ми лика-прилика, сигурен съм — изръмжа той. — Като дойдох, очаквах да намеря някоя разглезена английска роза. Даже бях решил да кажа на баща ти, че след като Дезмънд е мъртъв, няма да можем да сродим семействата си. Но един глас в мен ме предупреди да не говоря, а първо да слушам, както винаги съм правил. И какво открих, а момиче? Една силна и пламенна кавгаджийка с непроизносимо име, която ще ми роди здрави келтски синове. Не мина и миг и аз знаех вече, че те желая! Докато говореше така страстно, лорд О’Браян беше поосвободил малко прегръдката си. Дилайт се дръпна от него изведнъж и му зашлеви такъв шамар, че ако той беше по-слаб, сигурно щеше да бъде съборен на земята.

— За какво е това, по дяволите, момиче? — попита ирландецът.

— Ти ме целуна!

— Ти също ме целуна — каза той.

— Не съм — отрече Дилайт.

— Ама си, момиче — подигра се той. — Целуна ме със страст, която си твърде невинна, за да осъзнаеш, пък и усетих как се разтуптя сърцето ти. — Той се засмя, като видя как тя се изчерви виновно. — Аз те целунах, момиче, и ще продължа да те целувам. А ще дойде време да ти покажа и други неща. Неща, които ще те накарат да се чувстваш слаба и изпълнена с удоволствие и които ще те карат да искаш още повече от мен, както и аз от теб. Искам да целувам красивото ти тяло и да галя хубавите ти гърди. Искам да те науча как да докосваш мъжа си и как да му доставяш удоволствие, както и той на теб. — Ръцете му се протегнаха и той пак я привлече към себе си. Дилайт се опита да се дръпне, но прегръдката му се стегна. Тя помисли, че ще припадне, и престана да се дърпа. — Искам да се чувстваш добре с мен, Дилайт Морган, и да ми родиш синовете и дъщерите, които ще заченеш от мен. — Устните му изкусително докоснаха нейните. — Искам да те любя, както и ти искаш да любиш мен.

— Аз не искам да те любя! — протестира Дилайт. — Даже не те познавам, милорд!

— Кормак, момиче! Казвам се Кормак. Да, познаваш ме! Познаваш ме добре. Аз съм онзи неизвестен мъж, който се е появявал в сънищата ти, откакто си станала достатъчно голяма, за да сънуваш подобни неща. Аз съм онзи, който те е карал да се събуждаш нощем, изпълнена с непознати чувства. Аз съм твой, момиче, а ти, Дилайт, удоволствието на О’Браян! Така е трябвало да бъде и така ще бъде!

Тя не можеше да се помръдне. Беше просто омагьосана от красивия глас, който й говореше така страстно, и от зелените очи, които блестяха така опасно, докато я убеждаваше. Не разбираше какво става с нея. До преди месец мислеше, че е влюбена в Антъни Уиндам. Беше влюбена в него от мига, в който го беше срещнала, когато беше само на тринадесет години. Тъкмо беше започнала да приема факта, че Тони е на Блез и никога няма да бъде неин. И изведнъж този див човек се вмъкна в живота й и заговори невероятни неща. Думите му я завладяха. Как можеше той да знае за неизвестния мъж от сънищата, за когото не смееше да признае и пред себе си?

— Няма да бъда твоя — прошепна тя.

— О, да, момиче, ще бъдеш — обеща той. — Никой, дори и малкото сърдито английско момиче, не може да отмине съдбата, която му е предначертана. — Той отпусна леко прегръдката си. — Сега тичай, момиче, и измисли онова, което ти казах.

Дилайт не чака повече. Тя избяга от него, а подигравателният му смях звънеше в ушите й. Да не са луди родителите й, че да я дадат на този ирландец? Сигурно няма да го направят! Особено като разберат що за човек е той. Но за огромно учудване на Дилайт те явно не бяха разбрали. Кормак О’Браян бе очаровал всички в Ашби от най-големия до най-малкия. Сестрите й бяха влюбени в него, включително Ларки и Линет, които дори се скараха коя да седне до него на масата. След като Дилайт бе сложена да седне отдясно до него, беше останало само едно свободно място. Лейди Морган разреши въпроса, като сложи там по-големия си син Гавин.

Той вече беше казал на Дилайт, че смята ирландеца за страхотен приятел. Дори и най-малките деца Хал и Том харесаха лорд О’Браян, който като че ли можеше да седи с часове пред огъня, сложил малчуганите в скута си, и да им разказва чудни и страшни ирландски приказки, които караха децата да го слушат и гледат с обожание.

В редките моменти, когато оставаше насаме с Кормак О’Браян, Дилайт все го питаше:

— Как така никой от тях не те вижда такъв, какъвто те виждам аз?

— Защото те не се боят от мен, момиче, а ти се боиш — отговаряше той.

— Но аз съм сигурна, че не се боя от теб! — настоя възбудено Дилайт. — Защо да се боя?

— Защото ти си независима. Защото си девствена, а девствениците винаги мислят, че да обичаш значи да те притежават. Ти не искаш никой да те притежава, но повярвай, момиче, когато един мъж и една жена се обичат, притежанието е взаимно. В любовта няма победа, има споделяне. Скоро ти ще го разбереш и тогава вече няма да се боиш от мен.

Думите му я накараха да се замисли, макар че не можа да го разбере съвсем. Луд! Този човек си беше просто един луд. И родителите й я даваха на този луд, а тя не можеше нищо да направи.

Двадесет и първи юни бе избран за церемонията на годежа. Блез и Тони изпратиха поздравления, но граф Лангфорд не позволи на жена си да пътува поради бременността. Дилайт тайничко беше доволна, защото все още не беше готова да се срещне с Блез и съпруга й. Но също така се усмихна при мисълта за яростта на Блез, която сигурно е изпитала, когато не й е било разрешено да присъства на семейното събитие. Блис също беше пред раждане и не можеше изобщо да се помисли да пътува. Тя и Оуен също изпратиха подаръци и поздравления. Блайт обаче дойде заедно с Никълъс и децата.

— Не бих могла да не присъствам на този щастлив за тебе ден, скъпа — заяви милата лейди Кингсли и прегърна сестра си. — Знам, че Блез и Блис са разстроени, задето не могат да бъдат с теб в радостта ти.

Очите на Кормак О’Браян се стоплиха при вида на красивата Блайт, за чиято пола се държаха двете й по-големи деца, а тя носеше бебето Едмънд на ръце.

— Две ли са като тази? — попита той лорд Морган.

Роберт Морган се засмя.

— Да, нейната близначка е графиня Маруд. Но тя е с по-опак характер. Блайт е моето агънце. Нямам друга като нея.

— Аз пък няма да протестирам, ако Дилайт ми роди няколко дъщери като тази — възхитен продължи лорд О’Браян.

Бъдещата булка бе облечена в рокля от бледожълта коприна, украсена с перли и златна бродерия. Под ръкавите и около деколтето се виждаше фина дантела, украсена с перли. Перлени бяха и обеците, и герданът. Свободно отпуснатата коса бе украсена с венец от маргаритки и бръшлян.

Кормак О’Браян бе облечен в тъмнозелено кадифе и коприна. И макар че дрехите му даваха вид на цивилизован мъж, той все пак излъчваше онази дива планинска хубост, която бе и любопитна, и възхитителна. На гърдите му висеше тежка златна верига с медальон, изобразяващ летящ ястреб.

Стояха един до друг във фамилния параклис, докато отец Джон повтаряше древните думи на годежната клетва, според която официално се задължаваха един пред друг да се венчаят. После Кормак О’Браян постави годежния пръстен на ръката на Дилайт. Това бе тежка златна халка с инкрустирани наоколо незабравки, изработени от малки сини сапфири.

Официалният годеж беше сериозна и обвързваща церемония, която на повечето места се считаше, дори по-важна от самата сватба. След нея вече нямаше връщане назад. Бащата на булката подписа брачния договор, а след него сложиха подписи и бъдещите съпруг и съпруга. Свещеникът нареди на лорд О’Браян да целуне годеницата си и той го направи с явно удоволствие. Церемонията приключи.

— Сега — каза лорд Морган, — нека отпразнуваме това щастливо събитие!

Той и съпругата му поведоха гостите към голямата зала на Ашби, където ги очакваше трапезата. Едва седнаха по местата си, когато дойде пратеник на граф Маруд. Лорд Морган му кимна с разрешение да говори.

— Младата графиня започна да ражда, милорд, и моли майка си и баща си веднага да дойдат. Негово графско величество също ви моли.

— Точно в стила на Блис е да иска цялото внимание за себе си — каза прямо Ванора.

— Ванора, имай малко милост към сестра си — скара й се лейди Розмари. — Ти още не знаеш какво е да раждаш.

— Нито Блез, нито Блайт са те викали, когато раждаха за пръв път, мамо — отбеляза Ванора.

— И въпреки това, аз бях и при двете. Когато ражда за пръв път, жената иска да има до себе си някой по-опитен от нея от семейството си. Ти също ще го изпиташ някой ден. Блайт е тук, с нас, а Блис не може да пътува. — Тя се изправи. — Трябва веднага да отида при Блис, въпреки че ще минат часове, докато роди. Тя има нужда от нас. Роб, кажи да приготвят коне. Ще яздим, защото с каретата ще бъде по-бавно.

— И аз идвам с теб, мамо — каза Блайт. — Не мога да бъда далеч от Блис в този момент. Милорд — обърна се тя към съпруга си. — След като заведеш децата вкъщи, ела и ти при нас.

— Отивай, скъпа — отговори той. — Кажи на Оуен, че аз скоро ще дойда да си пийнем заедно.

— О, Дилайт — каза лейди Морган. — Толкова съжалявам, че развалихме празника, но ти и Кормак можете да продължите. — Тя прегърна дъщеря си и бързо излезе да се приготви за път.

Блайт тръгна с нея, а лорд Морган набързо се извини на дъщеря си и лорд О’Браян и също излезе. В залата се възцари мълчание. После се обади Ванора.

— Кога ще срежеш годежната торта, Дилайт? Аз нямам търпение да я опитам!

— Аз също — намеси се лорд О’Браян. — Обаче мисля, че устните на Дилайт са далеч по-сладки.

— Милорд, дръж се прилично — скара му се Дилайт.

— Защо бе, момиче, ако се държа, както ти искаш, нямаше да съм и наполовина толкова приятен, както казва Гавин — пошегува се Кормак О’Браян и като взе чашата си, стана от стола. — Вдигам тост, дами и господа! Тост за най-красивата булка, която човек може да има! Тост за Дилайт! Удоволствието на О’Браян!

— Тост! — завикаха останалите гости и вдигнаха чаши към изчервилата се Дилайт. Тя беше полуядосана и полувъзхитена от думите му.

Докато в голямата зала на Ашби тържеството се разгаряше, малката група на лорд Морган напусна имението в посока към Маруд Хол. Щяха да стигнат след няколко часа и затова яздиха известно време по пътя, но после тръгнаха напряко през полето за по-бързо. Късно следобед най-после пристигнаха. Жените почти паднаха от конете, но се затичаха веднага към къщата, където ги посрещна изплашен и объркан Оуен Фицхю.

— Никога повече няма да правя подобно нещо — драматично заяви той. — Господи, колко страда тя!

— Кога започнаха болките, Оуен? — попита лейди Розмари.

— Малко преди обяд, мамичко — отговори той.

— Но твоят, пратеник пристигна в Ашби също още преди обяд — учуди се тя.

— Водите й изтекоха на зазоряване — обясни той. — Още тогава тя настоя да те повикаме.

— Аха — съгласи се лейди Морган. — Заведи ме при нея, Оуен.

Той ги заведе в апартамента на Блис, където завариха родилката седнала в леглото да яде захаросани плодове и да пие вино.

— Ох, Оуен! — извика драматично Блис, щом видя съпруга си. — Толкова зле се чувствам!

— Нищо чудно — скара се майка й, щом влезе в стаята. — Престани да ядеш сладко и остави чашата с виното, малка глупачка такава! Кога си ме видяла да ям и да пия, когато раждам? Разбира се, че ще ти е зле, Блис, и така ти се пада — продължи да се кара добрата жена, докато взе чашата от ръката на дъщеря си и вдигна чинията със захаросаните плодове.

— Но, мамо — изплака Блис. — Това ми помага да не мисля за болките!

— Сега трябва да мислиш за болките си. Как иначе ще родиш детето си, ако не обръщаш внимание на болките? Само че аз мисля, че болките ти не са чак толкова силни, щом можеш да ядеш и да пиеш, пък и седнала на всичкото отгоре! Кога за последен път имаше спазми?

— Преди малко — разсеяно отговори Блис, но изведнъж зяпна от изненада, когато я преряза силна болка. — Оох! — изпищя тя. — Ето пак, мамо, и то по-скоро отпреди!

— Поразена съм — отвърна сухо майка й. — Но нямаше да се учудя, ако беше родила внука ми между две чаши с вино! Къде ти е масата за раждане? Няма ли в тази къща някой, който да е подготвен за появата на наследника на Маруд?

Лейди Морган веднага пое работата в свои ръце. Изпъди от стаята зет си и засмения си съпруг, който й хвърли поглед, пълен с обич, докато отвеждаше Оуен Фицхю. Тя бързо се разпореди на слугите, които, свикнали на по-неорганизираната си господарка, се затичаха да изпълняват заповедите, усетили веднага твърдата ръка. Под ръководството на майка си Блис се зае сериозно с раждането на детето си. Нещата влязоха в ритъм и към десет вечерта тя роди своя син. Викът на бебето проехтя по цялата къща и Оуен Фицхю нахлу в стаята, където намери изтощената си, но щастлива съпруга с детето в ръце и такова изражение на лицето, каквото не бе виждал досега.

— Нали е прекрасен? — изчурулика тя на съпруга си. — Виж какво чудесно момченце, един малък Оуен!

Граф Маруд коленичи със сенки под очите пред леглото на жена си.

— Никога повече няма да ти причинявам такова нещо, миличка — обеща той.

Блис погледна към него, като че ли виждаше луд човек.

— Дявол да го вземе, Оуен, ние имаме дете! Това не ти е да се изправиш пред Светата Инквизиция! Малкият Оуен е само първият! Аз искам пълна къща с такива като него!

— Ами кралският двор? — попита той зачуден. — Не искаш ли да се върнеш там, скъпа?

— О, има време и за това — отговори тя весело. — Но първо ще си отгледам децата.

Дори и след като се върна в Ашби, щом се сетеше за тази сцена, Розмари се смееше.

— Видя ли му лицето? — питаше тя за стотен път мъжа си. — Когато тя му каза, че иска пълна къща с деца, ха-ха?

— Майчинството е мощно чувство — засмя се лорд Морган. — Но ти си блестящ пример за дъщерите ни, мила. В края на краищата, крушите не падат по-далеч от дървото!

— Дилайт толкова ще се зарадва, като узнае, че тя ще е кръстница на малкия Оуен. Доволна съм, че съобщихме на децата за раждането на Блис. Поне не им се наложи да чакат, докато се приберем, за да научат, че сестра им и синът й са добре. Сега трябва вече сериозно да се заема с работата по, сватбата на Дилайт. Ако Блез няма някакви неразположения с бременността, ти ще трябва да убедиш Антъни да я пусне да дойде. Не искам тя единствена да отсъства от такова особено щастливо събитие.

— Ще направя, каквото мога, скъпа — съгласи се той. — Наистина трябва да сме всички заедно в такива щастливи мигове.

Скоро след залез-слънце лорд и лейди Морган, заедно с малкия си ескорт, пристигнаха в Ашби. Беше прекрасен ден за езда. Те бяха доволни, че се прибират, защото лорд Морган се притесняваше за три от кобилите, които трябваше да раждат, а жена му — за малките си синове, които бяха хремави. Освен това щеше да им е приятно да си легнат в собственото легло…

Когато влязоха в Ашби, те бяха посрещнати от Ванора.

— Лорд О’Браян отвлече Дилайт — съобщи тя без всякакво предисловие.

За момент родителите се втренчиха с неразбиране във Ванора, но тя не повтори думите си. Знаеше, че не са глухи.

Най-после лорд Морган дойде малко на себе си.

— Какво значи това, Ванора? — попита той.

— Двамата излязоха сутринта на другия ден след годежа. Беше дори преди да пристигне пратеникът от Маруд Хол да ни каже за сина на Блис. Оттогава не са се връщали, а пък в библиотеката има писмо за теб.

— Това не значи, че той я е отвлякъл, Ванора — каза лейди Морган. — От къде на къде ти идват такива идеи в главата?

Ванора изглеждаше обидена, но не можеше да се скара на майка си така, както го правеше със сестрите си.

— Мамо — каза тя строго. — Какво трябва да помислят, когато лорд О’Браян излиза от къщи с нечие омотано и овързано, съпротивляващо се тяло на рамо, което поставя върху една от двете кобили, които си му обещал ти, татко? Какво друго да помисля, когато той, слугата му и увитото тяло, заедно с кобилите, тръгват нанякъде? И какво друго да помисля, след като Дилайт я няма оттогава?

— Ти наистина ли видя всичко това? — попита баща й.

— Да, татко, видях. В стаята беше задушно и понеже вече се зазоряваше, аз отворих прозореца, който, както знаеш, гледа към входа на къщата. Лорд О’Браян също ме видя. Той се ухили и ми помаха за довиждане.

— О, Роб — заплака лейди Морган. — Боях се, че правим грешка с тази женитба.

— Нека първо прочетем писмото, преди да правим прибързани заключения — отговори мъжът й и изтича в библиотеката. Там върху бюрото, точно както беше казала Ванора, лежеше писмото. Той бавно го взе, разчупи печата от червен восък и го разтвори.

— Роберт — прочете той. — Не мога да остана по-дълго далеч от земите си. В Ирландия, ако човек го няма дълго в имението, след като се върне, може да установи, че вече няма такова. Аз взех Дилайт със себе си, защото тя е моя бъдеща съпруга. Ще се оженя за нея на датата, за която се споразумяхме, но по-добре е това да стане в Ирландия. През август морето вече не е спокойно и аз се боя някоя буря да не ми попречи да дойда. Това ще значи, че ще трябва да чакам почти година, за да си взема момичето. Елате вие, ако може. Обещавам ви да я обичам много.

Твой завинаги благодарен зет, Кормак, лорд О’Браян от Килалой.

— О, Роб, какво пише? — проплака Розмари Морган.

Лорд Морган вдигна очи от писмото. Хубавите му сини очи блестяха от веселост.

— Ами, мила моя, предполагам, че лорд О’Браян наистина е отвлякъл нашата дъщеря, защото Дилайт е тръгнала някак доста прибързано. Взел я е в Ирландия, за да се оженят там, тъй като смята, че е опасно да остава далеч от земите си задълго. Особено, защото няма синове, които да му ги пазят, предполагам. Ирландците са непокорен народ. Ние сме поканени на сватбата, ако можем да отидем.

— Ох, горката ми Дилайт — изплака Розмари Морган. — И в нейното нестабилно състояние…

Лорд Морган се изсмя силно.

— Дилайт е толкова нестабилна, колкото една скала, скъпа. Кормак О’Браян е честен човек. Аз не се боя, че той няма да се ожени за нея. Отец Джон ще ни държи в течение чрез писмата, които си разменя с отец Кевин.

— Той нямаше право да ни открадне дъщерята! — упорито настоя лейди Морган.

— Нашата дъщеря е негова бъдеща жена — припомни й съпругът. — Може и да ме помислиш за луд, мила, но аз смятам, че това е най-хубавото, което можеше да се случи на Дилайт. Той я откъсва от всичко познато и я кара да отиде в съвсем друг свят. Дилайт е силно момиче. Сигурно е така, щом успя да се справи с чувствата си към Антъни и Блез. А сега тя трябва да бъде силна само заради себе си и ще бъде, скъпа моя. Сигурен съм!

— Аз пък мисля, че това е райска работа — прошепна Ванора, а очите й мечтателно блестяха. — Представяте ли си да има мъж, който да е толкова влюбен в теб, че да не може да дочака сватбата и да те открадне още след годежа!

— На колко години си, Ванора? — замислено попита баща й.

— Навърших дванадесет през февруари, милорд — отговори тя.

— Май е време да се замислим за съпруг и за теб, дъще — каза лорд Морган.

— Аз сама ще си избера съпруг — упорито заяви Ванора.

Той й се усмихна.

— Може би, малка моя. Може би. Тичай сега и кажи на останалите, че сме си дошли с майка ти. Ще ги видим всички след малко в параклиса.

Ванора се поклони на родителите си и изхвръкна от библиотеката.

— Е, добре — каза лорд Морган със задоволство. — Можем да се считаме за щастливи, скъпа, не мислиш ли? — Той широко се усмихна на жена си.

— Не те разбирам, Роб. Дилайт беше отвлечена от бъдещия си съпруг, а ти казваш, че сме щастливи.

— Трябва да гледаш на нещата от хубавата им страна, скъпа — каза й той, а тя го погледна учудено. — Четири от дъщерите ни са женени, остават още само четири — обясни той.