Петър Бобев
Жрицата на змията (31)

31

За щастие и Утита, и Боян не паднаха върху някоя амазонка. И двамата изплуваха оглушени, зашеметени, но достатъчно силни да достигнат укротената змия и да се покатерят на гърба и до Атлиан и Доналд Джексън.

А водата продължаваше да се надига заплашително. По-големите момиченца се отпуснаха да плуват редом с възрастните, а малките се вкопчиха в гърбовете на майките си. Нямаше вече къде да опрат крака. Само няколко по-слаби деца се бяха покатерили върху каменната змия.

Докога щяха да издържат? Дори ако престанеше прииждането на водата, умората щеше да дойде. След час, след два всички щяха да загинат.

Атлиан мълчеше. Не издаваше тревогата си. Но чувствуваше, че губи власт над прегладнялото чудовище. Тя непрекъснато го потупваше по врата, нашепваше му заучените заклинания, опитваше да укроти напиращите инстинкти. Ала змията все по-често преставаше да я слуша, раззиваше челюсти, посягаше към някой плувец. Все по-често обръщаше назад глава и съскаше насреща й. Другите не знаеха нейния език, ала Атлиан разбираше. Змията беше гладна. Стомахът й искаше да се напълни. Съскането издаваше гнева й. Защо не й дават да яде?

Изведнъж Джексън се досети.

— Жанет! Ако се изправи, анакондата ти ще достигне отвора. Накарай я да те издигне! А ти ще ни отвориш.

Атлиан измери с поглед височината.

— Много е. Но да опитам. А вие?

— Ще издържим някак си.

— Добре! — рече тя. — Отплувайте настрана! Всички!

Глъчката утихна. Надеждата пак засвети в стотиците уплашени очи.

Атлиан прегърна змията, прилепи се с цялото си тяло в нея. Потупа я с длан ободрително. Посочи нагоре.

— Хайде! — промълвиха устните й. — Хайде, Кезал-кохатли! Дигни се нагоре! Още! До светлината. Иначе всички ще загинем. И ти след нас. Още! Още!

Най-сетне анакондата се подчини. Източи дългата си шия от водата, извиси я към тавана.

Всички гледаха слисани, изпълнени с боязън и надежда, как допотопното страшилище се измъкваше към висините, понесло на глава нежната девойка.

Пет, седем, осем метра!

Но не успя. Водата не издържа тежестта на изскочилото над повърхността тяло. Подводната му част потъна, а вратът му с вкопчаната в него жрица плесна обратно.

Атлиан не се отчая. Отново погали чудовищната си приятелка и отново я подкани. Анакондата пак се изправи. Този път опашката й се опря в дъното. Даде й тласък. Главата й докосна отвора. Атлиан се хвана за каменния парапет и се прехвърли навън. Опита да стане, но политна. Изтощена от преживяното напрежение и от змийската отрова, тя загуби съзнание.

Когато пред очите й денят отново просветна, девойката се надигна. Целият свят се въртеше, люлееше се, но тя напрегна всички сили. Трябваше да стане! Трябваше! Нямаше право на слабост. Трябваше да бъде силна. От нея зависеше всичко — животът на любимите й хора, на другарките й, на Кезалкохатли. Длъжна беше да ги спаси! Дори ако трябваше да умре за това!

Надникна през отдушника, махна им с ръка.

Отдолу долетя, приглушен от кънтежа на голямата зала, тревожен, гласът на Боян:

— Пази се от Фернандо!

Тя кимна с глава. Да, ще се пази!

Ще се пази — тъй обезсилена!

После се запъти към светилището, вмъкна се в каменната змия, заслиза по стълбата залитайки, опряна на стената. Стъпало след стъпало. Сякаш без край. Опомни се, когато кракът й нагази във водата.

Вода! Дотук?

А как щеше да стигне лоста на савака, докъдето имаше най-малко още тридесет стъпала? Тя знаеше на пръсти пътя, всяка извивка, всяка неравност. Здрава, можеше да се гмурне за миг. Но сега? Тъй отпаднала, замаяна от победената отрова, едва изправена на крака! При това — да се гмурка!

Тя се поколеба. Но тръсна глава решително. Стисна устни. Трябваше! Беше амазонка, жрица на змията, бяла жена! И още — дъщеря на Белия шаман, магьосника на живота!

Наведе се и се хвърли във водата. Хладината обгърна тялото й, освежи я, вля нов приток на сили. Атлиан достигна дъното, опипа с ръце, намери лоста, опря крака в плочите и дръпна рязко. Във водата всяко движение е трудно. Тялото няма устойчивост, губи опора. А силите й се изчерпваха бързо. Лостът не се поддаде. Тя опита повторно, потрети. Усети, че въздухът й свършва. Искаше въздух. Въздух! Но знаеше, досещаше се смътно, че ако изплува веднаж, не би могла втори път. Щеше да се сгромоляса без сили върху стълбището. Затова — отново! Отново — докато отвори! Каквото и да стане!

И ето лостът изскърца. Отмести се. Звукът през водата удари тъпанчетата й. Някъде под краката й, под каменните плочи, освободената стихия се втурна по отприщения канал, заклокочи.

В следния миг тя изплува над повърхността. И първият й порив беше — да се гмурне тозчас обратно, да се върне, отдето бе дошла. По стълбата слизаха, понесли златния диск, Фернандо Бендейра и Жак Камюс. Улисани в товара си, отначало те не я забелязаха. Не очакваха такава среща.

Фернандо посегна към каменния ключ за подземието. И остана изумен.

— Я къде било златното птиченце! И самичко кацва на рамото ми!

Той остави съкровището и се отправи към нея с най-милата си усмивка.

— Ела, красавице! Ти ще бъдеш най-хубавото цвете на Рио. Ела де!

Атлиан изкрещя:

— Махни се! Ще се удавя! Вече мога да се удавя. Спасих ги!

Тогава видя, че водата се оттичаше бързо, че беше опразнила стълбището. Девойката се втурна надолу. Фернандо я настигна до самия вход. Посегна да я хване, но тя се извърна рязко и го ритна. Докато той се гърчеше, подпрян на стената, девойката отмести тежкото резе и отвори вратата. Оттам изведнъж бликна човешкото множество.

Фернандо разбра. Нямаше смисъл. Трябваше да бяга, да се отървава, да отърве и плячката си. Той притича, все още сгърчен от болка, грабна златния къс и заедно с Камюс се намъкна в отвора.

— Там! — сочеше девойката. — Откраднаха слънчевия диск.

Никой не се спусна подире им, никой не ги догони. Преуморени от борбата и преживения ужас, амазонките бързаха да се измъкнат навън, да спасят децата си. Те притичваха по стълбите, излизаха на открито и там, останали без сили, сядаха по стъпалата на капището, по уличната настилка, по каменните изваяния. От обичайното им самообладание не бе останала ни следа. След страшните преживявания те вече не бяха амазонки, а обикновени майки, разтревожени, смутени. Изчезнал беше вождът, който ги държеше в робско подчинение с деспотичната си власт.

Те приказваха възбудено, припомняха си станалото, безпокояха се за бъдещето. Защото техният върховен жрец ги бе проклел. Бе поискал да ги унищожи.

И ако не беше Атлиан…

Майките притискваха още по-плътно децата към гърдите си и се озъртаха боязливо. Какво ли им тъкмеше още? Защото знаеха — той нямаше да прости. Никога не бе прощавал.

От подземния храм излязоха Боян и Доналд Джексън, понесли на ръце Атлиан. Амазонките се струпаха край нея смутени.

— Добре съм — усмихна се тя. — Никога не съм била по-добре. Преродена. Само малко изморена.

В това време на площада дотича задъхана амазонката, която бе заместила убитата жрица на слънцето.

— Върховния жрец е мъртъв! — провикна се тя отдалече. — От целувката на кротала. Божествената смърт.

Джексън грабна санитарната чанта.

— Веднага! При него!

Жрицата го поведе към пирамидата, а някой пошепна зад гърба му:

— Дано бъде късно!

Завари го така, както бе паднал върху размотаната мумия. Опипа пулса му, дишането. Наистина късно. Трупът се бе вкочанил.

Джексън напусна потресен Залата на вечността и се върна на площада. Там му посочиха дома, в който бяха отнесли дъщеря му да се съвземе от преживяванията на страшния ден. Девойката лежеше върху постеля от ягуарова кожа. Лежеше усмихната. Руменина бе заляла отново страните й.

Още с влизането си Жрицата на слънцето й се поклони ниско.

— Привет на теб, Върховна жрицо! Върховния жрец е вече в страната на сенките.

Девойката отговори по същия начин — с малко надути, пресилени слова, както обикновено разговаряха помежду си в Свещения град тия отгоре:

— Не мога да приема тази чест. Плещите ми са много слаби за бремето, което полагате върху тях.

Без да вдигне лице, жрицата възрази тихо:

— Заслужаваш я по сан и доблест. Ако не беше ти, народът ни щеше да загине.

Атлиан отказа решително:

— Не настоявай! Не съм от вашето племе. И ще си ходя. Ще последвам баща си и своя любим. Затова ти ще се нагърбиш с тежката отговорност. Ти ще поемеш скиптъра на Върховния жрец…

Когато Жрицата на слънцето излезе да съобщи на народа волята й, Боян каза:

— Ще ми се да поостанем малко тук, докато довърша проучванията си…

Джексън го прекъсна:

— Има нещо по-значително и от науката — човешкият живот, животът на злочестите момчета. Ние обещахме да ги спасим. Затова сме длъжни час по-скоро да тръгнем, да организираме спасителна експедиция от лекари. Всеки загубен ден може да означава смъртта на едно дете.

Намеси се и Атлиан:

— Татко е прав. Да си призная, аз се боя да напусна своя град. Защото не познавам вашата страна…

— Нашата — поправи я Боян.

— Нашата — повтори тя. — Страхувам се. Но ще дойда. Трябва. Аз съм и тук, и там. И с вас, и с тях.

Боян наведе глава усмихнат.

— Да вървим! Още утре! А проучванията си ще довърша после, като се върнем.

Атлиан хвана ръката му.

— Ще се върнем ли?

— Разбира се. Аз открих тази тайна. Искам да я разбуля докрай. Да разбуля хилядолетната тайна.

Девойката тръгна към изхода.

— Да го кажем на народа!

Амазонките още стояха на площада. При появяването й всички коленичиха безмълвно.

Атлиан заговори:

— Сестри мои! Аз няма да стана Върховна жрица. Ще ви напусна. Този пост ще заеме Жрицата на слънцето. Тя ще ръководи достойно Свещения град.

— А не може ли друго? — обади се някакъв глас. — Да стане Върховен жрец баща ти, Магьосникът на живота?

Из множеството се понесе одобрителен шепот.

Джексън дигна ръка.

— Нямам право да приема — каза той. — Аз съм жрец на друг бог. И също така трябва да си ида… При това искам да ви дам един съвет, запомнете го! Не оставяйте чужденец да ви управлява, ако ще би и най-добрият!

Амазонките млъкнаха разочаровани. Знаеха, не може да се служи на различни богове.

Джексън добави:

— Не всички бели са добри, не всички са лоши. Затова, докато се върнем, не пускайте никого в града! Никого! Охранявайте го още по-зорко. Вие видяхте на какво са годни хора като Фернандо и Жак. Пазете се от тях, пазете се от други, подобни на тях. Те дирят само жълтия ви метал и лъскавите камъни. Заради тях са способни да ви унищожат. Ако някой опита да проникне в града, не го убивайте, но го задръжте, докато дойдем пак. Тогава ще преценим какво заслужава. А сега се гответе. Утре заран тръгваме.

Жрицата на слънцето запита:

— Ще се върнете ли наистина?

Отговори Атлиан:

— Аз ви обещавам! Ще се върнем! С други магьосници на живота.

Как можеше да не обещае пред стотиците очи, които я следяха с напрегнато очакване, с нетърпение и надежда?

Надеждата се бе пробудила в нейния народ — човешката надежда.