Петър Бобев
Жрицата на змията (10)

10

Фернандо Бендейра едва устоя срещу сладките пристъпи на съня. Съзнаваше, че сега няма право да заспи. Отдаваше му се благоприятен случай, неповторим. А той не бе свикнал да изпуска птичката на щастието. Сега тя му се бе вестила в образа на тоя начумерен дивак, който искаше да подражава на белите, без да знае, че и при тях действуват същите закони на джунглата. Утита беше чул, че белите не сушат главите на враговете си и това го бе замаяло. Не можеше да допусне, че без да правят тсантси, те убиваха без никакво замисляне, с един замах, хиляди, стотици хиляди хора.

Този Утита струваше злато, камари злато. Не биваше да го изпусне. Криеше нещо снощи. Не издаде всичко на археолога. Фернандо не се мамеше тъй лесно. Ако му се отдадеше случай да го отвлече насаме и да си поговори с него тъй, както умееше, този меднокож красавец щеше да се поразприказва. Фернандо знаеше много начини. И най-сигурен — телът, притегнат около челото. Когато почне да пука черепът, всеки отстъпва. Даже и индианците! Червеният Мануел от бандата на Джо Ягуара се славеше с мълчаливостта си. Но и той проговори, стана сладкодумен като пастор…

Налагаше му се да отвлече индианеца. Да научи от него пътя, да го подкара пред себе си като водач, а Жак и Боян да изостави. Вече не му трябваха. Щеше да продължи с Машингаши и хората му. После лесно щеше да се отърве и от Машингаши, и от Утита.

Път имаше. Безсъмнено. Удобен път, по който амазонките са откарали и върнали обратно Утита, Боян, то се знае, нямаше да се откаже. Щеше да упорствува, да се блъска из селвата, да дири възлюбената си. Нека! По пътя, който си бе избрал, през гората под Синия бряг, можеше да стигне след две-три години. Дотогава Фернандо ще си е свършил цялата работа. А може да се измисли нещо, та да не стигне въобще?

Колкото по-малко хора знаят, толкова по-добре!

Сега първата задача беше тази — да измъкне навън индианеца, да опре пистолета в гърба му и да го закара при Машингаши.

Навярно всички спяха. Жак и Боян дишаха равномерно. Притихна в другата стая и мисионерът.

Вече можеше!

Фернандо се спусна от хамака, облече се, затъкна пистолета в кобура и пристъпи на пръсти в столовата. Приближи до спящия. Планът му беше готов. Щеше да го разбуди и да го извика навън, за да си поговорят спокойно, без да им пречат другите. За сина му, за Тукупи. Уж има по-добри лекарства от Джексън, защото е по-голям шаман от него.

Важното беше да го измъкне безшумно. Другото щеше да се нареди само.

Но когато докосваше с ръка спящия, вратата се отвори и на прага се изправи мисионерът.

— Какво има?

Фернандо съобрази бързо.

— Рекох да се поразтъпча. Задушно ми е.

И излезе.

А сега? Да се върне ли повторно?

Но не! Джексън запали лампата. Взе да рови из етажерката с книгите си. През прозореца Фернандо зърна, че извади, някаква снимка. Жена с дете — красива руса жена с малко момиченце. Мисионерът ги загледа мълчаливо.

Фернандо прецени бързо. Това не успя — тогава друго! Щеше да го отвлече утре на пътеката през джунглата. И за тоя план му беше нужен Машингаши. Трябваше още сега да го намери и да направи засада. Ще пътуват само Утита и мисионерът. Лесно ще ги обезвредят. Фернандо няма да се покаже. Ще остане скрит. Да помислят, че са снощните нападатели. Мисионера ще пуснат — защо им е?

Фернандо си подсвирна с уста.

После с бързи стъпки се отправи към реката, отвърза една пирога и скочи вътре. Грабна веслото, загреба срещу течението.

Луната се скриваше зад високите върхари. Черни сенки полазваха по водната повърхност. И ставаше чудо. Потичаха две реки, две реки в едно русло: река от течно сребро и до нея река от смола. Отгоре, към кръгозора, сред звездните рояци блестеше Южният кръст.

Сенките пъплеха бързо, удължаваха се. Катранът изтласкваше среброто, превземаше цялото легло. Остана само едно тясно сребърно ручейче, но и то се изтъни, пресъхна.

Настана мрак — плътен, грозен, заплашителен.

Но Фернандо Бендейра не се боеше.

Когато имаше защо, той умееше да бъде смел. Рядко смел. А сега имаше защо. Не беше като снощи, когато им хрумна да спасяват някакъв мръсен дивак. И каква полза от това? Защо трябваше да рискува живота си, да намушкат корема му с бамбуковите си шишове или да го нанижат на отровните си стрели? Каква полза? За него, та и за дивака. Нали утре вечер ония пак ще го издебнат? Все ще му вземат главата. Колцина са индианците, които са дочакали естествена смърт?

Край лодката танцуваха бледи светлинни. Отражения на звездите ли бяха? Но не! Звездите стоят неподвижни, а тези шареха по всички посоки. Ясно, водни светулки, чудноватите светещи рибки на Амазонка. Като рой истински светулки, те се виеха из водата, догонваха се, преварваха се, създаваха странна илюзия — сякаш не вода, а огнена мрежа, по която се хлъзгаше пирогата.

Фернандо съзнаваше, че се впуска в опасно приключение. Но съзнаваше и друго — че то заслужава риска. Той нямаше да се уплаши. Дори ако срещнеше шайката на Канирса, непознатия отмъстител.

И в по-големи беди е изпадал. През войната и след това. Нали във войната провери себе си? Нали тогава откри, че е смел. Орден до орден. Откри още нещо — щом си смел, използувай тая смелост за себе си. Не за някакви си идеали. Убивай, рискувай и своята кожа, но за пари, не за тенекиени дрънкулки.

В мирно време има място за художници, за музиканти… Само за храбреци няма. Войната ги създава, а после — на улицата. Не убивай! Че защо? Защо преди това си бил длъжен да убиваш, а сега нямаш право?

Дълго се лута той в живота. Къде да приложи безстрашието си? Да стане дубльор за опасните сцени на киноартисти, звероукротител, ловец на жакаре? Не, не си струва, слабо плащат.

Слиса се Рио от смелостта на Фернандо Великолепния. Веднъж цяла нощ улисва полицията с престрелки сам, докато момчетата му обраха дома на кафеения крал, който нямаше вяра в банките. Друг път скочи с парашут върху покрива на банката и през оберлихта проникна вътре. Навсякъде имаше сигнални апаратури, на всяка врата, на всеки прозорец. Само за тавана не бяха помисляли инженерите… Ами Винченце и Феличе? Сдружиха се да го премахнат. Търсеха го под дърво и камък, смятаха вече, че е напуснал страната, а той се вмъкна по водосточната тръба в апартамента на Винченце, когато се наговаряха с Феличе, и ги застреля.

Наистина тук, в джунглата, нямаше къде да разгърне дарбите си на организатор и стратег в целия им блясък, но все пак можеше да покаже туй-онуй.

Изведнъж нещо изпръхтя зад него. Той измъкна пистолета. Стреля мигновено. Това в него беше повече рефлекс, а не съзнателно действие. Който по-рано натисне спусъка — печели.

Сега зад него нямаше никой.

Чу се шум отдясно, отляво, отпред. Той се озърна. Взря се в черната вода, където лудуваха някакви едри животни.

Крокодили?

Не! Крокодилите не скачат така. Фернандо прибра с виновна усмивка оръжието си. Беше го обградило стадо речни делфини-инии, пъргави и шумни, но безвредни.

Играеше им се, нищо друго.

Ненадейно той видя няколко плъзгащи се по водната повърхност сенки, които бързаха да пресекат пътя му. Отпред и отзад. Обграждаха го. Гърмежът му го бе издал.

Фернандо насочи напред пистолета.

— Кой е? — запита той.

От една лодка отвърна непознат глас:

— Синът на Ватупи!

Бразилецът натисна лудо веслото.

— Умри, куче! — извика след него гласът и цял рой стрели избръмчаха като освирепели оси.

Миналата нощ Канирса бе подминал лагера на пътешествениците, след като носачите им ги бяха напуснали. Той диреше огън. Не можеше да допусне, че ще го оставят да изгасне. Цял ден ги бе търсил нагоре, отвъд Синия бряг, а когато разбра, че жертвата му се е изплъзнала, върна се назад, да я дири отново.

Сега нямаше да му избяга. Там, край къщата на омразния бял, Канирса трябваше да се крие. Сега беше друго, наоколо джунгла. Вече щеше да вземе тсантсата му.

Фернандо видя как две пироги препречват пътя му. Вдигна револвера и гръмна. Гръмна още веднъж. Двамата индианци се катурнаха без вик във водата. Другите, изправени в едноместните си лодки с опънати лъкове, се поколебаха. Смаяха се от умението му да борави с пистолета. Отде можеха да допуснат, че в Рио нямаше по-добър стрелец от него? Той опита да се измъкне. Но гневният вик на Канирса подгони напред преследвачите му.

Фернандо се обърна още веднъж и свали доближилия индианец, преди да е пуснал стрелата си.

Тогава забеляза с ужас, че враговете почват да го настигат. Не можеше да се мери в гребането с тези родени гребци. Напрегна последни сили. Поиска му се да скочи във водата, да се гмурне, да се укрие от свистящите край ушите му отровни стрели. Но там го дебнеха крокодилите, поделили набързо тримата убити индианци.

Когато помисли, че вече е загубен, Фернандо видя огън на брега. Извика като птицата-звънар. Някой отговори, после затрещяха изстрели, чести и безредни, не тъй точни като изстрелите на Фернандо, но достатъчни да спрат нападателите.

Бразилецът достигна брега, залегна зад един дънер и грабна пушката от Машингаши.

Но Канирса, оценил набързо обрата в борбата, свърна назад и изчезна в сенките на отсрещния бряг.