Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 22 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
harbinger (2010)
Корекция и форматиране
Диан Жон (2010)

Издание:

Петър Бобев. Жрицата на змията

Редактор: Лиляна Илиева

Художник: Александър Поплилов

Худ. редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Олга Стоянова

Коректори: Мария Ждракова, Величка Герова

Дадена за печат на 7. IV. 1965 г. Печатни коли 197/8.

Народна култура, София

История

  1. — Добавяне
  2. — Картинка без разширение

23

Атлиан се извърна рязко и впи зъби в ръката на изненадания бразилец. После се втурна към реката.

Фернандо прецени бързо. Тя нямаше накъде да избяга. Долу гъмжеше от крокодили. А към сушата й препречваше пътя той самият. По-опасен беше Утита, който дебнеше удобния момент да се изплъзне. Непроницаемото му индианско лице не можеше да го излъже. Фернандо виждаше пламъчетата, които проблясваха под присвитите му клепачи.

— Спрете! — извика той.

Камюс и Утита извърнаха глави.

Фернандо изтича да ги превари. Сега вече държеше под прицела на пистолета си всички. Вече можеше да се заеме и с Атлиан.

— Ей, девойче! — провикна се той от високия бряг. — Връщай се! Нищо няма да ти сторя. Не разбираш ли, че правя всичко за твое добро?

Атлиан сякаш не го чу. Сложи длани на тръба около устата си и се провикна към Боян, който продължаваше да изплисква с ръце водата от потъващата лодка сред глутницата на нападащите крокодили:

— Дръж се! Още малко! Не се отчайвай!

zhricata-krokodili.png

После грабна два камъка, нагази в реката и почна да ги чука един след друг под водата. Един удар! Три последователни! Пак единичен удар — после три един след друг…

Няколко крокодила свиха назад, забързаха към брега, вперили в девойката настървени погледи. А тя продължаваше да сигнализира — бавно, ритмично, уверено.

Без да може да проумее какво върши тя, Фернандо се провикна:

— Излизай! По-скоро! Не виждаш ли крокодилите?

Оставили товара си на земята, Камюс и Утита я гледаха със затаен дъх.

— Глупачка! — изруга полугласно бразилецът. — Ще се самоубиваш ли? Излизай вън! Не ни бави повече!

Чак когато влечугите наближиха съвсем, Атлиан отстъпи на брега. Но не се обърна назад, а продължи да ободрява любимия си:

— Още малко! Още съвсем малко!

Фернандо изгуби търпение.

— Качвай се горе! Или ни бавиш нарочно, за да ни пипнат сестрите ти. Идвай! Иначе ще стрелям!

— Стреляй! — изправи се насреща му Атлиан. — Да чуят!

Фернандо се спусна надолу по калния бряг. Трябваше да подкара насила тая твърдоглава дивачка. Всеки миг флотилията на освирепелите амазонки можеше да се зададе и… Зърнеха ли ги веднъж, вече нямаше да им се изплъзнат. Без лодка… С тежкия кръст…

Дали не сгреши, дето пожертвува лодката? Би могъл да се отърве от археолога по друг начин. А лодката трябваше да запази, да затули пробойната, да я използува…

Тогава побягна и Утита.

Фернандо се извърна бързо.

— Стой! Ще стрелям!

В този миг притича Атлиан и скочи отгоре му. С неочакван удар тя изби пистолета от ръката му. Хвърли се на земята, грабна го и докато бразилецът се опомни от изненадата, тя го запокити в реката. Знаеше, че тази металическа тръба даваше силата на врага й, но тя не умееше да я използува.

Без да разбере какво е станало, очакващ всеки миг изстрел в гърба, Утита притича наведен, на зигзаг, и се шмугна в гъсталака. Селвата го погълна. И само крясъците на изплашените папагали издаваха посоката, в която продължаваше да бяга.

Фернандо се спусна върху девойката.

— Проклета дивачка! Ще те укротя!

Хвана ръката й в железните си пръсти и опита да я повлече след себе си. Едва сега той разбра какво значи амазонка. Убедила се вече какво може да очаква от него, подготвена за нападението му, тя го удари с крак в корема.

Фернандо отстъпи назад, премалял от болка.

Но бързо се съвзе, налетя отново.

— Тъй, значи! Показваш нокти!

Незапозната с правилата на джиу-джицу, неучаствувала никога в такава ръкопашна схватка, Атлиан се спусна да пресрещне нападението му със свити юмруци. Но в следния миг усети как яката му десница вкопчи ръцете й, ставите й изпукаха и изведнъж тя се озова по гръб на земята. Фернандо се стовари отгоре й.

— Жак, дай нещо да вържем тая пума! — извика той. — Колана си или…

Но не довърши. Пусна я и търти нагоре по калния склон на брега. След него побягна, изгубил ума и дума от уплаха, и Камюс. Спряха едва горе, където им прегради пътя плътната завеса на леса. Заоглеждаха се тревожно, затърсиха изход, пролука в сплетената мрежа на избуялата растителност.

От водата се подаде исполинската анаконда, проточи дебелата си шия като оживяла колона от базалт и завъртя глава от височината на триетажна сграда.

Атлиан плесна с ръце — веднъж, после още три пъти.

Чудовището забеляза малката си господарка. Наведе се и се изпъна послушно в краката й.

Фернандо и Жак, рамо до рамо, опрели гърбове в един вековен дънер, не можеха да откъснат поглед от невижданото зрелище. Мълчаха изумени, с пресъхнало гърло.

Наистина невероятно — тази чудна дружба между крехката девойка и допотопното страшилище. Приличаше повече на сън, на неправдоподобен, измислен филм.

Атлиан се метна на врата му, до чудовищната озъбена глава, потупа го с длан. И ето анакондата се извърна, потопи се във водата и заплува бързо надолу по течението, понесла на гръб малката си русокоса повелителка. При нейното приближаване крокодилите отстъпиха недоволно. Множеството се раздели, пръсна се безредно. Дори при близостта на сигурната си плячка не посмяха да й се противопоставят. Не посмяха да й я оспорят.

От лодката стърчаха над повърхността само носът и кърмата. Но и те потъваха бавно, милиметър по милиметър. Боян вече стоеше до колене във вода. Стоеше и гледаше, вцепенен от учудване, от страх и надежда.

Атлиан се провикна отдалеч:

— Не бой се!

Наистина не трябваше да се бои. Идеше тя, неговата любима, като древна богиня, възседнала морския змей. Прекрасна и желана, идваше да го спаси. И все пак при вида на повдигнатата над вълните чудовищна уста, на наредените закривени зъби и неспокойния, опипващ водната повърхност, раздвоен език, той усети, че губи самообладание. Краката му се разтрепераха, затрепераха плещите, цялото му тяло.

Не можеше да издържи на змийския блясък, с който го приковаваха двата немигащи ириса, пресечени с отвесните цепнатинки на зловещите зеници. Идеше му да скочи назад, да размята в ужас ръце и крака, да опита да избяга.

Да избяга! Пред тоя ненадминат плувец!

Атлиан беше вече до него. Подаде му ръка. Боян нямаше друг изход. Лодката потъна под краката му. Той се хвърли върху плаващата грамада и я възседна.

— Атлиан, мила!

Повече не можа да изрече.

Всичко беше тъй странно, тъй изключително, като легенда, като приказка от детството, което вярва всичко. Тя, с прилепнала към тялото й туника, с навити около главата коси като златен шлем. И той, едва спасен от ужасната смърт, от разкривените жълти зъби на настървените крокодили. А под тях — чудовищният змей, изплувал от мрака на преданията, укротен, подчинен на красотата и волята.

Тялото на гигантската змия се гънеше в плавни извивки до самата водна повърхност, облечено в броня от бронзови люспи, тъй гладки и тъй блестящи, като огледалцата от полиран бронз на амазонките. И върху тая непробиваема ризница — огромни тъмни петна като безредно налепени черни тепсии.

Двамата влюбени не се обърнаха назад, не видяха как Фернандо и Камюс, едва опомнили се от смайването, поеха скъпоценния кръст и хлътнаха в гората. Не видяха Утита, който бе измъкнал от тинестия бряг един балсоз ствол и легнал върху него, едва удържащ се да не се катурне, го избутваше с бамбуков кол, забързал на помощ.

Изведнъж Утита ги видя. От изумление той изпусна кола си. Неговият ум не можа да побере и това чудо. Останал без кормило, балсовият труп го понесе безпомощен по течението, като го отдалечаваше все повече от брега.

Боян виждаше само девойката, която му се усмихваше ласкаво, сложила ръка върху треперещата му ръка. Виждаше мощната жива машина под него, която разсичаше вълните с неудържимия си устрем, несломима машина от челичени мускули.

— Сега накъде? — запита Атлиан.

Боян се поколеба. Далечината надолу, по течението, го примамваше с видението на свободата. Върху тая грамада те можеха да достигнат невредими Амазонка, да спрат в някое селище, да се срещнат с цивилизовали хора, да се спасят. Никой нямаше да ги спре, ни човек, ни звяр. Не би посмял. Далечината мамеше, зовеше. Там го чакаше щастието.

Той стисна челюсти. Чу как изскърцаха зъбите му.

Щастие!

Щеше ли да бъде щастлив така, измъкнал се от опасността като най-жалък страхливец, изоставил другарите си? Щеше ли да бъде щастлив, когато знаеше, че за тяхната гибел е виновен той — той, който ги измами и довлече тук? Съвестта заговори, закрещя. Тя обвиняваше, заклеймяваше, жигосваше душата му с жарта на справедливостта.

Защо изостави Доналд Джексън? Защото видя насреща си пистолета на оня негодник, защото видя амазонките. Така. И не посмя да изложи живота си. Не посмя да рискува. Защо? Защото му се живееше. Тъкмо сега, когато я намери… И все пак…

— Назад! — процеди той през стиснати устни.

Той знаеше. Това беше страшно решение, най-тежкото решение, което бе вземал през живота си… Защото там, където щеше да се върне, дебнеше смъртта… И жертвата му може би щеше да се окаже безполезна. Може би нямаше да го намерят. Иначе защо не ги настигна още там, пред подземието… Въпреки това трябваше… Ами ако беше жив, ако ги очакваше…

Той хвана ръката на Атлиан.

— Имам една молба. Остави ме на брега до Мъртвата гора. Аз ще вляза да го диря в Тайния проход. А ти се върни назад! Чакай ме по-далеч от твоя народ! Чакай ме със своята змия! Когато знам, че е с тебе, ще бъда по-спокоен. Аз ще опитам да спася стария човек… Ако е още жив… После двама ще намерим Утита и ще дойдем при тебе. И тогава… Тогава ще отидем в моята страна… И ще бъдем истински щастливи…

Девойката се наведе напред и потупа с ръка огромната глава. Анакондата изви послушно шия и се хлъзна срещу течението. Подплашени от нейното минаване, във въздуха се вдигаха в кряскащи облаци неизброимите множества на водните птици. Кайманите, които се грееха на слънце върху крайбрежната тиня, се гмурваха във водата. Сподиряха ги анакондите и водните змии. Сухоземните животни — коати, елени, тапири, ягуари, — дошли да уталожат жаждата си, отстъпваха заднишком в гъсталаците, щом чуеха плисъка на надигнатата от нея вълна. А най-голяма врява, то се знае, дигаха маймуните със своята вродена омраза към всяка змия. Те крещяха, заловени с четири ръце и опашка за клоните, друсаха се, после се прехвърляха на съседните дървета, като ги следваха неотлъчно по двата бряга.

Боян мислеше трескаво. Възможно ли беше това? Не продължаваше ли кошмарът му? В ред ли беше разсъдъкът му?

Питомна змия! Питомно чудовище! Кой би допуснал?

Ако някой му кажеше това по-рано, би се изсмял.

Изглежда, хората познават твърде слабо тези пълзящи твари. Кой знае защо. Може би поради вродения им страх от тях, поради отвращението, което изпитват към студеното им тяло, към пълзенето, към убийството из засада.

И все пак — той почна да си спомня, да подрежда в паметта си отделни случаи, за които бе слушал или чел… Все пак понякога… Древните гърци и римляните, най-трезвите реалисти в изкуството, изобразяват Ескулап със змия в ръка… Римският император Тиберий хранил от ръка любимата си змия… Индийските факири разиграват укротени кобри пред зрителите… В Бразилия на много места държат боа вместо котка и понякога хората спят в една стая с нея… В Африка, в Уганда, питонът се смята домашно животно. И още… И още…

Змията е низша твар. В стълбицата на еволюцията тя се е свила твърде ниско, много далече от човека. Учебниците по зоология не й признават никакви умствени способности. А пред очите му ставаше друго — змията се подчиняваше, изпълняваше волята на своята жрица, постъпваше не тъй, както се очаква от слепия инстинкт. Наистина тази змия беше много стара, набрала богат опит в живота, инстинктите й може би бяха изгубили остротата си, особено сега, когато получаваше храната си наготово от Атлиан. Всички животни се дресират най-лесно чрез храната…

Древните народи може да са се лъгали, но може и да са налучкали нещо в животните, с които са се срещали по-често от нас. В Индия, змията е олицетворение на мъдростта, в древна Елада — на знанието.

Случайно ли е това?

Атлиан прекъсна мислите му:

— Доволна съм.

Той я изгледа смаян.

— От какво?

— От тебе. Че реши да се върнеш.

Боян се засмя.

— Това е тъй естествено! Всеки на мое място ще се върне да потърси другарите си.

— Не всеки. Не и ония двамата, които бутнаха лодката.

Погледът на Боян потъмня.

— Атлиан, как да ти обясня? И сред вас има всякакви хора — добри и лоши. Сред нас също. Случаят ме събра с тях. Не са ми другари. Случайни спътници. Трябваше да те намеря. А не можех сам… Затова…

— Аз те изпитах — рече тя, — като ти зададох въпроса накъде да вървим. Исках да се убедя дали и ти не си като ония двамата — да мислиш само за себе си… Сега разбрах, че не си… Такъв си, какъвто те искам…

Най-сетне пътуването наближи своя край. Змията сви към брега пред Мъртвата гора и положи глава върху сушата. Заловени за ръце, Боян и девойката притичаха по шията й. Атлиан удари с крак в земята. Чудовището раззина челюсти, изфуча, после се наведе, а раздвоеният му език затрептя във въздуха пред лицето на Боян.

Той отстъпи боязливо назад.

— Опознава те — рече тя.

Боян махна с ръка.

— По-добре друг път. Сега бягай! Качи се на гърба му и отплувай надолу! Чакай ме при устието на Скритата река, на същия бряг! Ще те диря там.

Атлиан се усмихна загадъчно, без да отговори. Само удари змията по шията. Невероятно послушно, чудовището се дръпна назад и се скри под водата.

Боян извика:

— Спри я! Как ще тръгнеш без нея?

— Никъде няма да ходя! — отвърна тя. — Оставам с тебе. Ще търсим стария човек. Ако го намерим, ще бягаме заедно. А ако ще загиваме, да загинем пак заедно.

Той я прегърна.

— Това е чудесно! Героично! Но глупаво. Атлиан, послушай ме! Бягай! Чакай ме там, където ти казах! Да бъда спокоен!

— Аз ще ти помогна — каза тя. — Тук аз ще бъда по-полезна от тебе, който не познаваш нито околността, нито града, нито езика. Без мене няма да се справиш с всички опасности. Как ще те чакам там, някъде си, безполезна, без да знам жив ли си, или вече жрецът изтръгва сърцето ти? Не, само това не мога. Не мога да чакам в бездействие.

И той разбра. Пред него стоеше девойка от неговата раса, с тяло и черти като всички други бели девойки, които познаваше — от аудиториите, от кабинетите, от заводите. И въпреки това — различна. Амазонка. Ласкаво нежна като жена, стоманено твърда като истински войн.

Разбра, че тя е права и затова няма да отстъпи. Уважаваше решението й, а не смееше да го приеме. Сърцето му не даваше. Боеше се.

Тя промълви:

— Ако ти не беше избрал този път, аз щях да те отведа надолу, при хората от твоето племе. После щях да се върна, за да спася стария човек… И да умра… Но ти, с твоето решение, запази живота ми… Доказа ми, че Върховния жрец не е прав. Не всички бели са подлеци.

Боян гледаше изумен. Нима всичко е тъй сложно?

Атлиан добави:

— Не знам защо, но чувствувам — трябва да го спася. Трябва да спася тоя стар човек, който цял ден обикаляше града и се вглеждаше във всеки срещнат. Сякаш търсеше някого. Виждах, че е нещастен. Много нещастен.

— Наистина е нещастен — въздъхна Боян. — Загубил всичките си близки. Сам…

Боян изведнъж реши:

— Добре! Да вървим! Може би затова те обичам, защото си такава.

Промъкнаха се до изхода, от който бяха излезли. Вътре остана Доналд Джексън, вътре трябваше да го дирят. Боян посегна да отмести лианите, които закриваха входа, когато Атлиан внезапно го дръпна назад.

Във въздуха проехтяха свистящите звуци на амазонския език.

— Бягай! — извика тя. — Обграждат ни.

И като го хвана за ръка, се спусна към брега.

В същия миг от храстите, от дърветата, от подземието изскочиха цяла тълпа амазонки. Втурнаха се да им отрежат пътя за отстъпление. Във въздуха бръмнаха стрели.

Двамата бегълци стигнаха брега. Нямаха време да викат змията. Преследвачите ги настигаха.

— След мен! — викна Атлиан и се затича обратно.

Вмъкнаха се в най-гъстите храсти. Бодливите клони зашибаха лицата им, но не ги спряха. Затова пък амазонките изостанаха. Лъковете им се заплетоха в гъстата мрежа, забавиха ги.

Археологът и девойката видяха, че вземат преднина. Ето гъсталакът свърши. Напреде им се показа неширока пътека, скрит тунел, прорязан в зелената снага на джунглата. Двамата се втурнаха по него. Изведнъж пътя им пресече пълноводен поток, широк десетина метра. Между двата бряга висеше опънат въжен мост. А във водата, вперил алчни святкащи зеници, дебнеше огромен кайман. От нетърпение той отваряше челюсти, сякаш се прозяваше, и ги затваряше с трясък като чудовищен капан.

Щом се озоваха на другия бряг, Атлиан посегна да отвърже въжето на моста. Възелът взе да се поддава. Боян се наведе да й помогне. Още малко, още няколко усилия!

Внезапно Атлиан падна. Петметрова анаконда се бе уплела около краката й. Наоколо пълзяха няколко току-що излюпени малки анаконди. Майка им бе помислила, че ги нападат, затова бързаше да им помогне.

Девойката не изгуби присъствие на духа. Не за пръв път се срещаше с такъв противник. С пъргаво движение тя хвана змията за гърлото, до основата на главата, и натисна с всичка сила. Знаеше как да натисне. Задушена, анакондата се размота неохотно, почна да се блъска по земята. Боян грабна един клон и заудря ожесточено мятащото се туловище.

— Не там! — извика задъхана от борбата Атлиан. — А тук, по главата!

Притисна змийската муцуна до земята, а Боян с един удар я смаза. Анакондата продължи да се гъне, но това вече бяха следсмъртните гърчове на жизненото тяло, което продължаваше безцелно да живее, след като главата беше умряла.

Докато траеше тая кратка схватка, преследвачките преминаха по моста, запъхтени, без никакъв вик, без никаква закана, безчувствени врагове, по, чиито лица се четеше само дива решителност и сляпо подчинение на чужда воля.

Боян се обърна да ги посрещне, завъртя кола, с който току-що беше убил змията, но внезапно брегът под краката му се срина и той полетя във водата върху гърба на зиналия крокодил.

Атлиан не свари да извика. Няколко чифта ръце я притиснаха до земята и я обвързаха с въжета.

Уплашен от неочакваното нападение, крокодилът заплува по потока и навлезе в реката, а Боян продължаваше да се държи върху широкия му гръб, подобен на засъхнала напукана тиня. Най-сетне той се надигна, готов да заплува към брега на помощ на любимата, но се дръпна назад. Едновременно с него се опомни и чудовището. То опита да се гмурне, за да свали от гърба си странния ездач, и в същи миг изплува обратно. Из водата се запремятаха орляк плоски риби с червени кореми.

Боян прехапа устни.

Пиранхи!