Петър Бобев
Жрицата на змията (21)

21

Бегълците достигнаха изхода. Подвижната плоча, която някога го бе закривала, се бе разместила и от тясната пролука, обрасла с пълзящи лиани, надничаше синьото небе.

Утита се измъкна пръв, огледа околността и даде знак на другарите си да го последват. Втори изпълзя Фернандо, за да поеме скъпоценния кръст, който му подаде отдолу Камюс. След тях излязоха Боян и Атлиан, хванати за ръка, сякаш забравили, че съществува друг свят извън тях, че ги дебнат опасности, смъртна заплаха.

Над изхода бе прострял клоните си едър храст фуксия, отрупан с прекрасни, нашарени във виненочервено и бяло обички, около които пърхаха малките живи скъпоценности — колибрите.

Те бяха вече извън града, но бяха ли свободни, бяха ли спасени? Какво ги чакаше още, докато се измъкнат от властта на прокълнатия народ, от неговата фанатична отмъстителност?

На брега лежеше тяхната пирога. Фернандо и Камюс нагласяваха на дъното й скъпата си плячка.

Боян надзърна вътре. Всичките им вещи изглеждаха непокътнати. Само оръжието липсваше. Може би победителите го бяха хвърлили във водата или пък го бяха отнесли като трофеи в града си. Той съгледа непромокаемата санитарна чанта на мисионера и я отвори. Всичко стоеше на мястото си — и ампулите със змийска противоотрова, и кръвоспиращите тампони, и противомаларийните препарати.

Внезапно Фернандо извика от радост. В ръцете му лъщеше един пистолет. Амазонките не бяха го забелязали сред другите вещи. Той го подхвърли във въздуха, улови го сръчно и подметна:

— Сега можем да поговорим на друг език.

Изведнъж Боян се озърна.

— А Джексън? Къде е Джексън?

Всички дигнаха рамене.

— Да го потърсим! — предложи Боян и тръгна назад.

Но Фернандо изкрещя подире му:

— Никой няма да се връща! Няма време за губене.

— Ще го изоставим ли? — слиса се археологът.

— Това си е негова работа! Да не се мотае. Всеки миг може да ни догонят. Може да са пипнали и него. Никакво връщане!

Боян извика възмутен:

— Това е подло!

Фернандо насочи пистолета.

— Веднага в лодката! Веднага! Всички! Едно, две…

Боян се метна да му отнеме пистолета. Но Камюс го превари и се хвърли на гърба му. Утита мигновено се втурна да помогне на белия си брат. Но с един сръчен удар на левия си юмрук Фернандо го свали в дъното на лодката.

В същия миг и Атлиан се спусна върху Камюс. Боян прецени бързо. Тя не познаваше силата на огнестрелното оръжие. При това вече беше късно. Мисионерът беше загубен! Трябваше да мислят за себе си! Поне себе си да спасят! От хралупата, до която извеждаше подземието от Храма на змията, изскочи тълпа амазонки, размахали войнствено копия, опънали лъковете.

— Атлиан! — викна той. — Идат!

При този вик Камюс го пусна и рипна в лодката, където се бе нагласил вече Фернандо. Пред общата опасност сякаш забравиха спречкването. Боян хвана девойката за ръка и двамата заедно се прехвърлиха в лодката в момента, когато се отделяше от брега.

Без да сваля пистолета, бразилецът заповяда:

— Бояне, хващай греблото! И ти, Утита! Гребете бързо!

После се усмихна на Атлиан с подкупващата си усмивка.

— Ти няма да гребеш, хубавице. Тези ръчички не са за такава работа. За лукс са родени те. За разкош.

Археологът го изгледа под вежди, но размаха веслото. Не беше време за кавги сега, когато амазонките бяха по петите им. Най-важното беше да избягат. После другото.

След като пуснаха подире им няколко безполезни стрели, преследвачките им изтичаха покрай брега да ги догонят.

Атлиан обясни бързо:

— Отиват за пирогите си. Скрити са в съседния залив.

Тези думи вляха нови сили в ръцете на гребците. Без да чака подкана, Камюс сам грабна третото весло.

Все още смаяна от станалото, Атлиан запита:

— Такива ли са другарите ти?

Боян не отговори. Същият въпрос се въртеше и в неговата мисъл. Дори ако успееха да избягат от амазонките, какво ги очакваше с тези безсъвестни грабители?

Какви бяха тия подмятания към Атлиан? И това ли?

Фернандо, все с пистолет в ръка, седнал на кърмата, продължаваше да се възхищава гласно:

— Такова сладко девойче! В най-големия пущинак. Чудех се аз за какво се е помъкнал насам нашият археолог, а то… Имал вкус…

Боян процеди през зъби:

— Гледай да не съжаляваш за любезностите си!

Бразилецът се засмя сърдечно, тъй, както само той можеше.

— Фернандо никога не съжалява. Каквото пожелае, получава го… Запомни… А сега към талвега! Да ни помогне и той.

— Ще говорим после! — закани се Боян, ала не свари да довърши. Над реката се понесоха остри пискащи звуци. Те идваха някъде зад тях, но точно откъде? Отблизо или отдалеч?

Преследвачите им още не се виждаха, но това свирене издаваше присъствието им. Сигнализираха, съобщаваха си нещо.

Атлиан пребледня.

— Лошо! — промълви тя. — Подканват пазачките надолу по реката да ни пресрещнат. Нашият език се чува надалече.

Ето същият писък долетя и отпред.

— Чули са — рече девойката. — Подреждат се. Препречват ни пътя.

Зад отсрещния остров се мярна пирога.

Атлиан се изправи.

— Вляво! Веднага! Иначе няма спасение.

Всички изпълниха послушно заповедта й. Неволно й се подчиниха, довериха й се напълно. Лодката навлезе в малко заливче, оградено е потънали във водата храсталаци. Закътано, почти невидимо от реката.

— Дано не са ни забелязали! — пошепна Атлиан.

Свирещият разговор се усили, приближи. Към другия бряг на реката се срещнаха двете малобройни флотилии. После се пръснаха, половината към левия бряг, останалите към десния.

Атлиан се изправи.

— Под водата има скривалище. Само няколко метра плуване.

Тя посочи с ръка накъде трябваше да поеме подводният плувец и добави:

— Никой не го знае. Само аз.

Гребците отведоха лодката в най-гъстия храсталак. Замаскираха я добре и се спуснаха във водата. Камюс мушна в джоба си електрическото фенерче. В прозрачната вода се виждаше израслият от дъното килим от елодея, водна чума. Килимът се поклащаше леко, като ливада, по която пробягват сребърни тръпки от допира на лек ветрец. Какви ли опасности криеха в своите тъмни пазви?

— А пиранхи? — запита Фернандо.

Атлиан отвърна бързо:

— Тук няма. Обикновено те се въдят на пясъчно дъно.

Бразилецът все не се решаваше да бяга, да изостави така, на произвола, съкровището си.

— Ако ни забележат, ще стрелям с пистолета.

Боян го пресече:

— Колко патрона имаш? А виж колко са те!

Една пирога сви към залива. Нямаше време за мислене. Всички се гмурнаха след Атлиан, която изчезна сред водната чума. От допира на гъстата растителност Боян усети досадна тръпка. Прииска му се да се върне назад, да се измъкне от уплетените нишки, които полепваха по тялото му подобно на зелена паяжина. И сякаш никога нямаше да се освободи от коварната им прегръдка, сякаш никога вече нямаше да излезе на повърхността, на въздух и на светлина. Но устоя. Продължи напред. Стори му се, че студено ръбесто тяло докосна рамото му. После водната чума оредя и той изскочи над водата. Стъпи върху камък. Пое дълбоко въздух.

Атлиан сложи ръка на рамото му.

— Направи място за другите!

Той я последва. Озърна се. Очите му постепенно привикнаха към тъмнината. Отгоре, през пролуката между две каменни плочи на ниския таван, се процеждаше бледа дрезгавина.

Тъмно и влажно. Три каменни стени, а над тях покрив от каменни плочи. „Та това е долмен — помисли си той. — По-добре изработен, от дялан камък, но все още долмен. Станало е срутване на почвата и входът му се е озовал под водата.“

Сега това капище на древните слънцепоклонници се оказа за тях единствено спасение. Без него трябваше да загинат.

Ето измъкна се и Утита. Малко след него изскочиха, като се отръскваха от водата и полепналите растения, Фернандо и Камюс.

— Проклятие! — изруга бразилецът. — Някакъв звяр разкъса рамото ми.

Камюс добави:

— Мен ухапа по крака. Да не е отровна змия?

Атлиан отговори:

— Тук няма водни отровни змии.

Камюс щракна фенерчето… Освети крака си. От неголяма разкъсана рана бликаше кръв. Подобна рана зееше и на Фернандовото рамо.

— Не е пиранха — промълви озадачена девойката. — Нейните зъби режат като нож, не раздърпват така. А змия в никакъв случай. Може би…

В същия миг фенерчето освети десетина змийски глави, които се подадоха над водата, сякаш пробиха някаква черна коприна. Озърнаха се, засъскаха, заплуваха към брега. Хората отстъпиха назад. А от водата никнеха нови и нови змийски глави, вперили злобните си очи в смаяните хора.

Какви бяха тия водни змии, тъй яростни, тъй нападателни?

— Та това са костенурки! — извика Утита. — Змиевидни костенурки!

И наистина първите редици изпълзяха на сухо, странни, невероятни гадини, уж костенурки с тъмни плоски коруби, а вратовете им дълги, гъвкави като змии. Все едно — змии, навити в костенурчени черупки.

С настървеността на отровни змии те нападаха като наводнение от тракащи черупки, връхлитаха, хапеха, каквото им попадне: бос крак, плат или обувка. Хората се заловиха в издатините на ниските стени, увиснаха над налитащото множество.

Атлиан подаде предпазливо глава през обраслата с лиани междина. Но тозчас се дръпна назад.

— Шт! — пошушна тя. — Оглеждат залива.

Всички притихнаха. Само злобните хищни костенурки под тях продължаваха да прииждат, да се катерят една връз друга, опитвайки да ги достигнат.

За щастие амазонките вече си бяха отишли. Свирещите им подвиквания долитаха отдалеч, нагоре по реката. Може би смятаха, че са ги задминали и сега се връщаха да ги пресрещнат.

Боян подаде ръка на девойката да излезе, а след нея се измъкнаха и останалите, нахапани кой повече, кой по-малко от яростните нападатели.

Атлиан наложи раните им с листа от една лиана, а Фернандо и Жак притичаха по тинестия бряг към лодката. Намериха я непокътната и я изтеглиха на брега. Всички се нагласиха пак вътре, гребните я насочиха сред реката. Течението, блеснало на отвесните слънчеви лъчи със златни искри, ги понесе бързо надолу, към спасението.

Седнал на кърмата, без да изпуска пистолета, Фернандо премисляше трескаво. Време ли беше да се освободи вече от съдружниците си? Ако не тая вечер, то утре ще достигнат устието на Скритата река. Дали ще го чака Машингаши? Дали ще свърши работата, както се бяха уговорили, или Фернандо трябваше отсега да се оправи сам? Доналд Джексън му помогна, сам намали броя на съдружниците. Оставаха още трима — Боян, Жак и Утита. А девойката — виж, за нея плановете му бяха съвсем други… Една такава красавица до Фернандо Великолепния би смаяла Рио… Бисер…

Това беше въпросът — дали да се отърве от Жак и Боян още сега, или да изчака? Още има нужда от гребци. А за другото винаги има време. Всеки миг може да намери повод за спречкване — и да ги прати на пиранхите.

Наоколо се събираха все повече и повече крокодили, ограждаха ги, следваха ги неотстъпно, подали над блестящата повърхност грозните подутини на ноздрите и на очите си. Понякога греблата докачаха гърбовете им и изтракваха зловещо, напомняха на бегълците, че е все още рано да се надяват на спасение.

Внезапно Атлиан извика:

— Тече!

Всички погледнаха към краката си. Наистина на дъното имаше вода, която се плискаше при всяко навеждане на пирогата. Откъде ли се процеждаше?

Без да напуска удобната си позиция да пресрещне всеки опит за съпротива с револвера в ръка, Фернандо подвикна на Камюс:

— Я виж къде тече!

Французинът се наведе, заоглежда се. Но легналият скъпоценен кръст му пречеше да огледа всичко. Той опита да го отмести и изведнъж водата шурна в плътна струя. Изглежда, пакостта бе станала отдавна, когато товареха плячката си. Изпуснат по-грубо, острият ръб на кръста бе хлътнал в загнилата дървесина.

Камюс веднага, го пусна на мястото му, но сега вече той не успя да прилепне към пробойната така плътно, плътно, както преди. Водата се надигна, заклокочи, заля глезените им.

— Изгребвай! — кресна Фернандо.

Нямаше нужда да крещи. Утита грабна кратунката си за вода. Камюс свали тропическия си шлем. А девойката започна да я изплисква навън с шепи. Водата се задържа на същото равнище. Но останала без гребци, лодката се завъртя и се понесе безволно по течението. Крокодилите, сякаш подушили какво става, разбъркаха реда си, заблъскаха се, зашибаха с опашки. Губеха търпение. Подаваха глави над водата, раззинваха отвратителните си зъбести челюсти.

Боян бутна с крак златния кръст.

— Да го изхвърлим! Ще ни потопи.

Ала Фернандо се озъби:

— Да не си посмял! По-напред тебе ще хвърля.

Археологът го измери с яростен поглед.

— Не виждаш ли, че загиваме? — извика той. — Само заради твоята алчност… Не виждаш ли, че и ти няма да се отървеш?

Побеснял пред надвисналата опасност, пред дебнещата смърт, която надничаше от всяка крокодилска челюст, пред угрозата да загуби съкровището си, бразилецът изкрещя:

— Няма да го хвърля! Няма! Последното нещо, което ще пожертвувам, е кръстът, последното, чувате ли? Затова гребете по-чевръсто, гребете към брега! Гребете!

В този миг съгледа девойката, която беше вперила в него гневен поглед.

— Поправям се — усмихна се Фернандо, както само той умееше. — Предпоследното! Тебе, хубавице, няма. Не се бой!

— Ти си гаден! — прекъсна го Атлиан и се наведе пак да изгребва водата с ръце.

Фернандо се разсмя:

— Пума! Малка пумичка! Такива са най-сладки!

Боян вдигна греблото. Но Фернандо насочи цевта насреща му.

— Глупак! — викна му той. — Не разбра ли, че се шегувам? Защо ме караш да хабя патроните! Греби, че ще ни оглозгат крокодилите!

Боян видя, че наистина водата се надигаше. Бордовете едва се подаваха. А страшните влечуги прииждаха, блъскаха се, мучаха алчно и диво. Той прецени. Добре — ще го убие. Но каква полза? Нали в туй време хищниците щяха да ги пометат — всички? И Атлиан. Трябваше да усмири гордостта си, ревността си, да гребе, за да спаси нея. А после щеше да се разправя с него… После… Сега имаше само една цел — брега…

Когато килът се отърка в плитчината, водата вече преливаше през бордовете. Спасиха се в последния миг. Ако това беше станало десет секунди по-рано, крокодилите щяха да ги свършат. Ето те и сега приближаваха, плискаха в плиткото, щракаха яростно челюсти. Бързаха да им отрежат пътя за отстъплението.

Фернандо скочи на земята.

— Утита! — провикна се той. — Поемай кръста! Жак, подай му го!

При вида на зиналата цев двамата нагазиха във водата и понесоха тежката скъпоценност, като затъваха до колене в рядката, клокочеща тиня.

— Сега и ти, хубавице! — рече Фернандо, като й подаде галантно ръка.

Пъргава, истинско дете на джунглата, Атлиан скочи на сушата без неговата помощ. Боян се приготви да й последва.

В този миг Фернандо блъсна лодката назад, към реката. Боян залитна, но свари да се хване в бордовете. Не падна. Само че когато се изправи, вече беше късно. Не можеше да скочи на брега. Течението подхвана пирогата. Понесе я по свой каприз.

Крокодилите се юрнаха подире му.

Боян претърси с ръка наводнената лодка. Нищо! Ни гребло, ни прът за управление. Ни шлем, ни кратунка за изгребване на водата.

Нищо! Съвсем безпомощен!

Опита да гребе с ръце. Безполезна глупост! Рискуваше само да му откъснат китките.

Опита да изплисква водата с шепи. Също напразно! Нахлуваше повече вода, отколкото той сварваше да изхвърли.

А на брега Фернандо стискаше с една ръка ръцете на Атлиан, извити на гърба й, докато с другата, въоръжена с пистолета, подкарваше пред себе си Утита и Камюс, които мъкнеха по стръмния, уплетен с коренаци бряг блесналото на слънцето съкровище.

Никой не беше в състояние да го спаси.

Лодката потъваше. Крокодилите губеха търпение. Почваха да се хапят един друг, да се прекатерват един връз друг.

Наоколо му се надигаше един чудовищен обръч от озъбени, скърцащи челюсти — грозен обръч на зиналата смърт.