Юрий Медведев
Накъде бързаш, мравке? (4)

4. Огледало в градината

Разказах тази история за лунните ратници, когато бяхме над пеещия ручей, съвсем сбито, като изпуснах много подробности. Разказах я всъщност само заради Лерка и само на нея. По очите й разбрах — беше ми повярвала във всичко.

— Подобни героически сказания имат един-единствен недостатък. Пълно отсъствие на веществени доказателства — каза Тимчик и се протегна като котарак. — Филмът е на дъното на океана, а стъкленицата с омайното биле… Не се и съмнявам, че и тя е била хвърлена в океана с отвращение, поради което е станала плячка на рибите. Те облизват запушалката и придобиват способността да се премятат във въздуха. Някои дори са се приспособили да си похапват прелетни птички. Но само при новолуние и пълнолуние.

Лерка се хвана за главата като при нетърпима болка, поиска да каже нещо на мъжа си, но аз я изпреварих:

— Той е прав. Наистина забравих стъкленицата на кораба. Още тогава, в Каляо.

— А ти все още не можеш да повярваш, Леруня, че мъжът ти е ясновидец — не спираше Андрогин.

— С Голосеев сдобрихте ли се? — попита Лерка, като се направи, че не го е чула.

— Та ние не сме се карали с него. Той се върна с „Перун“ след месец. Кълнеше се, че само ме е разигравал. Че филмът в кутията е бил за финала на купата „Златото на инките“ и за церемонията по награждаването. Но на мен вече ми беше все едно. Аз се подготвях за „Огърлицата на Пиренеите“ с друг съотборник — Ашот Мелконян. И с колата „Сребърният песец“^[1].

— Дрън-дрън-ярина, сребърни песци — изтананика подигравателно Тимчик. — Не ни ли е време вече? Напред към мрачната пещера на Леркините тайни! Нашите тайни, родни, руски, са мъничко по-завързани от техните перуански, задокеански. Но също са без веществени доказателства.

„Напразно се ядосвам на Тимчик — помислих си аз. — Навикът му всичко да осмива и пародира, с всичко да се заяжда изобщо не е някакъв каприз, а е просто жизнена необходимост. Това му е храната. Без него той не би могъл да съществува. Както не би могъл другояче да съчинява самонадеяните си статии в периодичния печат, без да слага в кавички чуждите цитати, без да разбере и преосмисли чуждите идеи. Той поглъща чуждото, а излиза като че ли е негово собствено. И в това, само в това е тайната на несъкрушимостта на кандидата на химическите науки.“

Тръгнахме по-нататък.

След около час и половина стигнахме до минералния извор със сероводородна вода. Топлите пенливи струи избликваха направо от скалата и биеха на височината на протегната ръка. С истинско наслаждение се пъхнахме под живителния им дъжд. Тимчик не пожела да се изкъпе — нещо си записваше в бележника. Тук и обядвахме. Предстоеше ни изкачване по пролома на Тас Аксу. Преведено означава река на белите камъни. Лерка го каза по-сполучливо — белокаменната река. Според нея ни оставаха още около два часа път. Трябваше да побързаме, за да стигнем поне по свечеряване до мястото за нощувка.

Крачех след Лерка по плоските хлъзгави камъни. Реката кънтеше в теснината. На няколко пъти в плитчините забелязах бързи сенки на риби. Жалко, че едва утре щях да хвърля въдицата. В многоъгълния процеп на небето над нас увисна пернат хищник със завит клюн — като синя стрела с двойно оперение, заредена в тетивата на светлосини криле.

Започнах мислено да прелиствам червената ученическа тетрадка, която Лерка ми даде да прочета още в първия ден на моето завръщане. Тя ми каза, че ме е повикала в Алма Ата само за да прочета тетрадката и да й помогна за останалото…

Защо чак сега, през пролетта, през април, се решавам да запиша върху хартия всичко онова, което е трябвало да съхраня като информация още тогава, миналия август. Ненапразно казват, че вече седмица след някакво събитие подробностите губят очертанията си почти наполовина. Впрочем не от това се страхувам. Онези подробности не ще се изтрият в паметта ми никога, макар че станалото не само на Тимчик, но и на мен ми изглежда като сън. По-точно като сън в друг сън. Както в стихотворението на Лермонтов „Сън“, където „в следобеден пек в Дагестан на поляна“ героят се вижда насън смъртно ранен, заспал мъртвешки сън, а в онзи, другия сън, той съзерцава заспалата млада девойка, която също бълнува насън.

„Сънува тя сред Дагестан поляна

и труп познат лежи забравен, сам,

в гърдите му — димяща черна рана

и кръв изстиваща струи оттам.“

Получава се троен сън, по-точно утроен…

След като Тимчик ми се надсмя (слава богу, този път се оказа по-умерен и не проглуши ушите на хората с това), аз реших въобще да премълча всичко, дори с баща си не споделих нищо, въпреки че непрестанно мислех само за това. През ноември не заминах с Тимчик за Унгария, цяла зима се мотах над дисертацията си по разни библиотеки и за ужас на Тимчик направих не повече от трийсет страници.

Разправят, че на Изток страдат от болест със странното название „измъчване до смърт от спомени“. Човек може дори и да умре пред невъзможността още веднъж да преживее наяве събитието, което се е врязало в паметта му. Например последната среща преди разлъката навеки…

Сега разбирам, че правя тези записки, за да оставя някакъв документ. Както е казано в „Майстора и Маргарита“ — ръкописите не горят.

Но да започна поред.

В средата на август бях на алпинистки лагер. Подготвяхме се за траверс на три върха, включително и на Авицена. Тренировките протичаха нормално. Джумагелдинов — нашият треньор — бе доволен от мен. Но точно в навечерието на щурма ни леко настинах (тайно се поплисках в ледения поток — такава адска горещина беше). На сутринта пресипнах и за мой ужас не ме взеха в групата. Сигурна съм, че Марат Инокентиевич би погледнал през пръсти на леката настинка, но Цецилия Аркадиевна, тази дебела змия с червен кръст, се заяде и за нищо на света не отстъпи. Все пак намери начин да ми отмъсти за това, че нейният Яков Борисович тайно ми изпрати двеста големи маргарити за рождения ден, а наивният Тимчик го разтръби на всички…

Сутринта седмината тръгнаха за траверса без мен. Поплаках си малко край потока, после пак се изкъпах и за отмъщение реших завинаги, до края на дните си, да се откажа от алпинизма. Във всеки случай нямах никакво намерение да дочакам триумфалното им завръщане след една седмица. В края на краищата до превала Трите пантери можех да се спусна за малко повече от денонощие. Пътят е удобен и безопасен. Имаше и подходящо място за нощуване — където се сливат потокът и Тас Аксу. Малко по-нагоре от минералния извор. А от Трите пантери лесно можеш да се придвижиш и с кола — веднъж дневно тя идва при овчарите.

След като сложих в раницата едноместна палатка, спален чувал и нещо за ядене (по-точно две месни консерви, хляб и кондензирано мляко), оставих на видно място бележка, в която обяснявах, че поради неотложна работа се връщам през Трите пантери. По този път съм минавала десетки пъти, най-често със студенти филолози, които покриват нормата за значката „Алпинист“.

Времето беше великолепно, раницата не ми тежеше. До залез-слънце с лекота стигнах мястото за нощуване. Обикновено вдигаме палатките на левия склон на пролома. Там има удобна площадка на скалата — около шестдесет квадрата, обрасла с трева и шипки. Сутрин, когато слънцето изгрява, от скалната козирка се вижда добре как лъчите пронизват мъглата по цялата теснина и как се сливат долу пенливият ручей с голямата река. Казвам условно „голямата река“, тъй като в тези места Тас Аксу не е чак толкова широка — през август може да се премине по камъните.

Вдигнах палатката плътно до скалата, хапнах набързо студена консерва и мигом заспах като пребита.

Посред нощ се събудих от страхотен грохот. Земята под мен се тресеше. Някъде наблизо се срутваха камъни. Но скоро всичко утихна. Който често ходи в планината и вижда (а още по-често чува) как се свличат лавини, който познава коварния нрав на скалните сипеи, той не се притеснява особено от такива шумове, дори и нощем. И аз отново се унесох.

Започна да ми се привижда Земята сякаш от безкрайните глъбини на космоса. В хорото тя светеше сред другите планети като пухче на глухарче. Дори пулсираше като жива и с приближаването си към нея… Не, първо трябва да опиша как именно се приближавах към Земята в онзи сън.

Бях седнала в нещо като дълбоко кресло-люлка, а наоколо цъфтеше необикновена градина. Клоните, листата, цветовете и пъпките на неизвестни за мене растения се бяха преплели толкова тясно, че представляваха единен цъфтящ организъм. Накъдето и да погледнеш, навред се кълбяха чак до близкия хоризонт вълните на многобагрените корони. Странното бе това, че с отдалечаването си те ставаха все по-високи и по-стръмни, като че ли бях се оказала на дъното на пъстро оцветена фуния, при това линията на хоризонта не бе изпъкнала като при нас, а вдлъбната.

По нея слабо фосфоресцираше усукано в дебел сноп сияние, което се разпростираше до замъглените звездни простори. Вълшебната градина се приближаваше към Земята като безтегловен бавно въртящ се циклон, но когато започнаха да се различават накъсаните брегове на материците и между тях разлелите се морета и океани, обхвана ме безпокойство.

Видях се като треперещо огнено езиче сред разгулните ветровъртежи на Вселената…

Безпокойството ми се засили, когато навред по лика на Земята, дори по белите шапки на полюсите, започнаха да се различават стотици, хиляди отровни сини пламъчета. Всички те изпускаха твърди лъчи, както ядрата на звездите.

И изплува спомен, че моята градина през време на хилядолетните си странствувания из океана на вечността понякога се е устремявала към подобни живи планети, но ако забелязвала такива страшни пламъчета, винаги отлитала надалеч от тях. Опитвах се да възстановя в паметта си онези думи, жестове и заклинания, с помощта на които градината да избегне опасността, но не можах да си ги спомня.

По цялата обвивка на смерча започнаха да се появяват кафяви петна, които веднага почерняваха, докато накрая градината потъна в блестящо черна тъма…

Събудих се. По покрива на палатката чукаха едри капки дъжд. Без да се измъквам от спалния чувал, повдигнах платнището.

Съмваше. Подпухналите облаци с измърсени хълбоци пълзяха надолу по пролома. Удари гръм. Както обикновено синоптиците бяха сгрешили. Няма що, ще се наложи да бия път под дъжда, да не би да ми е сефте. Аноракът е сигурна работа, а на краката си имам обувки с котки — няма опасност да се подхлъзна. Съжалявах само за едно, че още вчера бях решила да се изкъпя в минералната вода преди закуска. Казват, че направо отслабваш с два килограма. Е какво, ще минем и без къпане. Виж, за момчетата ми е мъчно — как ли са там горе, на високото! Сигурно ги е хванала бурята, най-малко три дена ще ги държи. През август времето рядко се разваля, но развали ли се…

Събрах набързо палатката, нарамих раницата и тръгнах към кичестия глог, откъдето започваше доста стръмно спускане в пролома. Изумих се, когато зад храста пред очите ми зейна празно пространство. От пътечката нямаше и помен. Земетресението бе откъртило огромен къс от скалата, който се бе изтъркалял надолу и бе задръстил Тас Аксу. През кълбестите облаци трудно можеше да се види доколко масивен бент се бе образувал над реката, но аз бях сигурна, че Белокаменната ще се пребори с всякаква преграда. Дори си рекох: тъй просто не ще те укротят, миличка, докато изведнъж ме преряза като с нож — ами аз откъде ще сляза? Оказа се, че на козирката съм в капан. Над мене — около сто и петдесет метрова скала, без котки и въже съм заникъде, а долу — седемдесетинаметрова пропаст, опитай се да слезеш…

Свалих раницата и седнах върху нея. Спокойствие, преди всичко спокойствие! Как постъпват при подобна злополука печените алпинисти, например същият този Марат Инокентиевич?

— Първо, трябва са се въоръжиш с търпение и да чакаш помощ. Тя непременно ще пристигне — казах с гласа на Джумагелдинов.

— В дадения случай помощта ще дойде не по-рано от седмица — отвърнах на Марат Инокентиевич. — След завръщането ви от покорените върхове като победители ще се обадите по радиопредавателя в града за информация и чак тогава ще се юрнете да ме търсите. През това време обаче аз ще си умра край глогината. С моите запаси от храна няма да изкарам дълго, а най-главното е — нито капка вода наоколо.

— Можеш да дъвчеш шипки и да облизваш водата по камъните. Дори и да не вали, сутрин по скалите се образува роса. А дойде ли дъждец, край на проблемите с водата. Затова грей се край огъня, който ще поддържаш с лански трънаци, и чакай помощ. Сто на сто все някакви щураци ще поемат от Трите пантери нагоре по клисурата — обнадежди ме Марат Инокентиевич.

— Напразно е да се надявам на някакви си щураци — въздъхнах тежко. — Щом се развали времето, те си скатават палатките и се прибират у дома.

— В краен случай можеш да разрежеш палатката, спалния чувал и дори раницата на ивици, да ги завържеш с морски възел и да се опиташ да слезеш…

— Марат Инокентиевич, имам само ножче за консерви. С него не ще да разрежеш палатка. Освен това никога не бих се решила да се спускам дори и на десет метра по навързани огризки, ако и да успеех да накъсам брезента със зъби.

— Тогава нищо друго не ти остава, освен да си седиш спокойно в непромокаемата палатка и все пак да чакаш помощ — каза след известно колебание Марат Инокентиевич. — Само без паника и всякакви плачове.

Да, положението ми не беше за завиждане. Хванах се за един по-дебел клон на глогината и внимателно се надвесих над пропастта — какво ли пък, изведнъж може да се окаже възможно измъкването ми оттук, да пропълзя като гущер през цепнатините. Без раницата, разбира се. В края на краищата мога и да я бутна направо долу, а после ще я търся сред камънаците.

Но ненапразно казват, че с благи намерения е покрит пътят само към ада. Под мен блестеше отвесна мокра стена.

Вдясно на скалата по диагонал към моята страна беше надвиснало масивно тяло с твърде странна форма. То наподобяваше усукан по дължина кристал, който на края се разширява като фуния на стар грамофон. Челната част на тази фуния, по-точно само краят й, тъй като тялото беше проникнало в скалата, се опираше в шипковите храсталаци на козирката. За разлика от сивата блестяща скала кристалът беше матовочер, същински антрацит. По време на детството ми нашето семейство живееше в Кузбас, в Осинники, и аз с моите акранчета все се катерехме по въглищните камари.

Спомням си, че ужасно се зарадвах. Нека да кукувам на тази козирка дори и седмица, но затова пък станах откривателка на масивен въглищен пласт.

А при това още е неизвестно колко надълбоко прониква в земните недра тази заоблена грамада. Може ли някой да гарантира, че това не е цяло въглищно находище? И откриването му да стане точно сега, когато енергиен глад застрашава планетата — неведнъж Тимчик ми го е напомнял, щом забравя лампата в банята. Сега се държи сметка за всеки тон въглища и торф, дори и старите изоставени мини отново влизат в действие.

Приближих се към тялото, за да погаля гладката му повърхност. И се учудих. Буквално на сантиметър от въглена пръстите ми се натъкнаха на невидима преграда. Нещо повече — матовочерната повърхност на тялото оставаше суха под дъжда. Необяснимо как, но дъждовните струи не се допираха до въглищния пласт. Те плавно се отклоняваха от нещо и се плъзгаха надолу.

От само себе си се разбира, че по-нататъшните ми записки ще се сторят неубедителни за когото и да било, но подчертавам, че пиша самата истина, колкото и фантастична да изглежда от последвалите събития.

Аз ги видях. По-точно, първо един от тях. В челната част на тялото се появи златисто кръгло прозорче и започна да се разширява като блендата на фотоапарат. Щом отворът взе да се уголемява, грабнах раницата и изтичах към скалата, макар че и да бягам, общо взето, нямаше накъде, и да се скрия нямаше в какво.

От отвора (а той се разшири до размерите на парашут) бавно излетя огромен скафандър като тези за дълбоководни изследвания със същия матовочерен цвят на кристала. Ръстът му бе около пет метра, не по-малко, а диаметърът на главата, пак се оплетох — става дума за скафандъра, разбира се, над метър. Едва сега мога да запиша спокойно всичко това — пет метра, един метър, — а тогава съвсем не ми беше до изчисления и сравнения с парашути. Свих се цялата от ужас и безсилие под закърпения си анорак и такава тежест ме налегна, сякаш бях започнала да се вкаменявам.

Той излетя от отверстието, което веднага се затвори и се заличи върху повърхността на тялото. След него се извиваше матовочерно въже, дори не въже, а усукан сноп от лъчи, сгъстени до чернота. Като се поклащаше тромаво във въздуха, той заплува успоредно на кристала в посока към скалата и… потъна в нея. Отначало в скалата се скри ръката му, после — главата, другата ръка, тялото и накрая — краката. Изобщо той целият изчезна, остана само плавно полюляващото се черно въже. Той се гмурна в скалата, както ние далдисваме в топлото море — без видими усилия.

След малко от отвърстието изскочиха още двамина — точни копия на първия. И те доста бързо потънаха в скалата на различни места, но единият веднага се върна и изчезна в помътнелия отвор.

Така те пътешествуваха насам-натам не по-малко от три часа и през цялото това време аз стоях като малоумна под дъжда до мократа раница, проклинах злочестата си съдба и отказвах да повярвам на очите си. Учудваха ме дори не толкова самите антрацитови чудаци, колкото пълното им безразличие към мен. Те не направиха ни най-малък опит да се запознаем, ни най-най-малък. Какво говоря за запознаване! Поне да ме бяха погледнали. Не някакъв си червей, нещастна буболечка или гадна рептилия, а мене — най-разумното същество в цялата Вселена, както пише в статиите си Тимчик. Подобно на камъка, на дъждовната струя, на шипковия бодил аз им бях без-раз-лич-на!

— И вие сте ми безразлични, въглищни скафандри — прошепнах. — Все ми е едно как сте попаднали със своя кристал в скалата. Все ми е едно дали живеете като къртици в земята, или сте пристигнали от преизподнята небесна. Вървете си там, откъдето сте дошли, аз не ви задържам.

Беше ме налегнал вълчи апетит. Опънах палатката, отворих месна консерва, честно я разделих наполовина и изгълтах месото с хляб почти без да го дъвча. А вода си пийнах от локвата до раницата.

Все така ръмеше дъжд, облаците пълзяха в клисурата, реката долу бучеше и заприщена от падналата скала, се надигаше, все така се премятаха край огромната си грамофонна фуния скафандърчетата — така реших да ги нарека. Понякога те се появяваха, като държаха в лапите си ту спирали, ту сребристи тризъбци с ръкохватки във формата на осмици, ту връзки с балони, във вътрешността на които плаваха други сфери, и те изпълнени със сфери, а в кълбетата имаше бог знае какво, но предимно с черен цвят.

Така дойде и вечерта. Смрачи се. Бях прогизнала до кости, но отвътре палатката бе суха, спалният чувал — също. Доядох задушеното от консервата, свалих си мокрите дрехи, но така и не можах да заспя. Бих искала да видя онзи, който в моето положение би заспал!

Да допуснем, че вие сте извънземни, разсъждавах аз. Да допуснем, че имате свръхважна работа, например катастрофирали сте и сега спешно ремонтирате кораба си, ако кристалът действително е вашият кораб. Но нали космически кораб могат да направят само високоразумни същества. Защо тогава вие, братя по разум, не помагате на изпадналия в беда представител на човешкия род? При това жена, и то млада? Какво ви струва да я пренесете до другия бряг на пролома? На вас, които не сте обвързани от земното притегляне? Плашите се от последствията на контакта? Или, както е в разказа на Рей Бредбъри (когото за съжаление Тимчик не твърде обича, защото уж бил мистик), ние с вас сме от несъвместими светове и ръцете ни ще преминат една през друга като две живи сенки? Но нали аз пипах вашия кристал и усетих неговата твърдост, ако не на самия кристал, то на преградата, която го охранява…

Събуди ме слънчева светлина, съпровождана от гръмотевичен тътен. Беше горещо като по пладне на плажа. Часовникът показваше два и половина. Не е възможно да съм проспала почти денонощие, помислих си, докато се измъквах от палатката.

Сгрешила бях. Навън бе дълбока нощ. Но над техния кристал и над моята козирка блестеше великански купол, като че изтъкан от слънчеви лъчи. Виждах дори как бисерите на дъжда се плъзгат по края на златното сияние, но под купола не проникваха. Над нощния Тяншан се плискаха потоци от дъжд, мълнии браздяха небето, громолеше гръм, а там, където се сливаха потокът и Белокаменната, бе изгряло мъничко слънце и бързо беше изсушило палатката, дрехите и дори обувките на тази, която случайно се бе озовала под неговите лъчи.

Кристалът бе променил цвета си. Беше станал фосфоресциращосребрисг, а плавно заоблената му челна част съвсем бе изсветляла до прозрачност и там, вътре, през прозирната преграда се различаваха клони, листа, цветчета и пъпки на непознати растения. Те се преплитаха толкова плътно, че изглеждаха като един цъфтящ организъм. Нямаше горе и долу, нямаше отделно под таван и стени — навред се кълбяха многоцветните корони на дърветата. Необикновеното бе това, че с навлизането по-навътре в кристала те ставаха все по-високи, по-стръмни и създаваха усещане за необятността и безкрайността на пространството…

Едва не извиках от почуда — това беше моята вълшебна градина, но с нещо все пак (или по нещо) неузнаваемо преобразена.

Трите мои скафандърчета — те също бяха станали сребристи — прелитаха над съцветията и работеха със своите кълба в кълба, тризъбци и спирали.

Криейки се като зверче, допълзях по-близо с цената на изподраните от шипките ръце, крака и лице. Те правеха нещо със своята сладостно дремеща градина, но какво точно не ми бе съдено да разбера.

Там, където в космическите глъбини на кристала завършваха пищните корони, блещукаше сумрачен овал. „Както съзвездията, които кръжат по земния небосвод, охраняват покоя на Полярната звезда, така и дървесните корони пазят това подобие на овално огледало“ — помислих и сама се учудих на необикновеното хрумване — колкото мое, толкова, струва ми се, и не мое. В огледалото се различаваха уплътненията на мъглявини, спиралите на странни светове, двойни, тройни звезди, роящи се планети, спирални ръкави. Сред тези песъчинки на вселенския хаос плавно се придвижваха сребърни вихри, които по нещо ми напомняха онези, дето се извиват в пустинята Бек Пакдала (там бях на практика) и предвещават смъртоносен смерч.

„Тази чудна градина е двигателят на кораба вихър — озари ме странното прозрение. — Кой знае защо, той се е повредил и сега го поправят. Жалко, че с нищо не мога да им помогна.“

И досега за мен е загадка как идваха в главата ми тези необичайни мисли, когато се криех в тревата, обляна от слънчевите лъчи, макар и да нямаше от кого да се крия.

Помня, че след като ми хрумна идеята за градината двигател, започнах да разсъждавам защо наесен земната биомаса се уплътнява, преди да бъде сменена от зимната пустош. Защо се наливат със сок ябълките, нивята стават тучни, а плодовете тежки? Да не би тази ежегодна пулсация на растителните вещества да е залог за движението на земното време?

И изведнъж си представих Земята като живо зърно в извора на вселенското битие.

Мислех си за височината на небето, за дълбочината на земята, за ширината и безкрайността на мирозданието.

И мирозданието се разкри изведнъж пред мен като цвете, полюшвано от слънчевите ветрове.

И както в човешкото тяло, и във Вселената всичко бе свързано едно с друго, всичко се отразяваше едно в друго и в това друго се отразяваха всички предмети, явления, вещества и времена…

И небесата бяха част от мен, и аз бях част от небесата.

Кристалът беше пратеник на един невъобразимо красив свят, ала не знам защо, но самата мисъл за съприкосновение на нашите два свята ми се стори тайнствено страшна и непостижима.

Не си спомням колко време пролежах в шипковите храсти, но знам, че това бяха най-хубавите мигове от моя живот.

Докато слънчевите струи не угаснаха и не ливна дъжд.

Събудих се късно. Болеше ме главата, особено в слепоочията. Дъждът чукаше по стените на палатката. Опипах раницата, екипа и обувките. Всичко беше сухо. Значи нощното слънчево видение не бе сън.

Отвърстието в черния кристал ту се отваряше, ту се затваряше — градинарите работеха.

Следобед, без да дочакам акредитивните им писма, вече твърдо бях решила — щом планината не отива при Мохамед, Мохамед отива при планината. В крайна сметка откъде могат да знаят скафандърчетата, че аз съм разумно същество. Трябва да им го докажа.

Уцелих момента, когато отворът започна да се разширява, и с разтуптяно сърце изтичах натам.

— Приветствувам ви, звездни братя! — закрещях на излетелия скафандър и му посочих с ръка към себе си: — Моля ви, спасете ме!

Нула внимание. Той дефилира край мен, поклащайки се във въздуха, и се разтвори в скалата като привидение.

„Е, не, толкова лесно няма да отстъпя, господа другари звездни градинари. Да не съм ви пиле с прекършени криле — ядосах се изведнъж. — Моите прадеди са създали «Слово за полка Игорев», «Тарас Булба», «Тихият дон», «Майстора и Маргарита». Като жива барикада са заставали те на пътя на чергарските разбойнически орди от Изток и на нечергарските чудовища от Запад. Прадедите ми не са изтребвали народите, когато са се придвижвали към Великата Вода, както са правели това Писаро и Кортесите в Южна Америка. Моите прадеди са знаели истинската цена на дружеските контакти, за което можем да съдим, макар и само по тяхната древна пословица: «С неправда цял свят ще преминеш, но назад не ще се върнеш!»

Отидох си в палатката, откъснах няколко листа от бележника и надрасках с молив: на единия — модел на Слънчевата система, жалко само, че не си спомних всичките планети; на другия — Питагоровата теорема, както сме я учили в училище, и модел на атома (нарисувах го по памет); на третия — ракета с мъничко човече в нея. След като поразмислих, същата ракета нарисувах и на първия лист — как лети от Земята към Луната. На четвъртия едва се побраха двете полукълба. Континентите нарисувах приблизително, само Африка и Австралия се получиха по-сносни. Но в замяна на това съвсем не се поскъпих и с дефицитния вносен молив за вежди нашарих цялата планета със сини светлинки. «Ето ви обратно вашия насилствен сън на тема атомни бомби! Мислете му, ако не разберете нещо както трябва — мърморех аз. — Ще разкъсам на парчета и превълшебната ви градина, пък и самите вас барабар с нея, безчувствени истукани такива!» На последния лист написах с латински букви (може да е и с грешки) руската пословица:

NEPRAVDOJ VES SVET PROJDEJOSH DA NASAD NE VERNJOSHSJA!

Ако поискат — ще разберат!

Ето така — с алпенщока и с пачката листа в ръка, мръсна и гладна, но изпълнена с решимост да установя проклетия контакт — аз застанах пред отвора в кристала. И още първия скафандър, тъй като той, разбира се, не ме удостои с вниманието си, боднах болезнено по крачището.

И наистина подействува! Той се преобърна с краката нагоре, снижи се до нивото на главата ми и замря във въздуха, като само леко се поклащаше. Страшничко ми беше, но аз допрях листовете направо до черното му главище, тъй като ръцете плаваха на около два метра над мен. Странно — листовете пропаднаха в шлема. Като че не ги е имало изобщо. Той веднага се скри в отверстието и около час скафандърчетата не се показваха.

Най-накрая излезе един, не знам кой от тях беше, доплува до палатката, където чаках резултата от смелия си експеримент. В своята лапа той стискаше лопатка като за торта, но ясно е, че с размери не по-малко от три метра. С тази лопатка той започна да ме побутва внимателно в посока към кристала.

— Няма защо да ме тикаш с тази железария, хубостнико скафандър — рекох. — Сама ще отида до мястото на преговорите. Ако ли пък умеех като ваша милост да се рея из въздуха, бих полетяла дори и на метла.

Но както стана ясно, той ме буташе не към кристала, а към края на пропастта.

— Мисли му какво правиш, звездно чудовище! — изкрещях. — Та аз не мога да пърхам като тебе! Ще се пребия! И ще ти отмъстят за мен!

Все пак успях да се измъкна, юрнах се направо през шипките и се скрих в палатката.

Но това не ме спаси. Изглежда, те единодушно бяха решили да ме погубят, не знам за какви ли грехове.

Палатката се озова във въздуха заедно с колчетата. Скафандърът пак ме погна като безмозъчно добиче към края на корниза. Опитах се с жестове да му обясня, че, общо взето, не съм против това да попадна на отвъдната страна, но пропастта е непреодолима за мен, че ми трябва въже, мост или нещо подобно, иначе ще намерят тялото ми върху острите скали, разкъсано от хищници.

Докато с пръсти се мъчех нещо да му обясня, той ловко ме поде с лопатата, вдигна ме над козирката, пренесе ме над глогината и на три метра извън края на пропастта — във въздуха! — започна да накланя лопатата. И аз се изсипах от лопатата…

— Проклети да сте, страшни пришълци! — успях да извикам преди смъртта си. — Трижди да сте проклети!

Ала не паднах в пропастта. Плъзнах се върху нещо еластично, невидимо, леко потрепващо под мен.

Спомням си странното усещане. Не, не на страх. Това бе съзнанието за собственото унижение, както, ако внезапно се окажех на научен съвет гола — под погледа на ласкаво усмихващите се старци и почервенелите от негодувание дами.

Нацелих се да се вкопча, ако ще и да е в същата тази гнусна лопата, но извергът отплува от мен и спокойно започна да се наслаждава на незаличимия ми позор.

Дори и пред самата себе си ме е срам да си призная, че в същия миг се смъкнах на колене и като кученце, да, като гонено псе запълзях на четири крака, залитайки, но не натам, към спасението, а обратно — та нали корнизът бе толкова близо. С едната ръка опипвах потрепващото нещо под мен, като се стараех да не гледам надолу, където се стелеше мъглата.

Но той ме върна. Лопатата като черна стена се изправи пред мен и ме отмести от козирката. Обърнах се, заплаках и запълзях.

— Пълзи, катери се, говорещо пале — мърморех аз. — Сега ще изключат това, за собствено развлечение, та да се позабавляват как ще се срутиш в пропастта, ей там, където бучи и се плиска над преградата Тас Аксу. Нека бучи и се плиска. Тя ще помете задръстващия насип и мигом надолу, в долината ще се понесе страшният сел — потоци от кал, камъни и дънери. И добре. Нека той погълне тялото ми. Дори и костите ми да не намерят.

Онова, по което пълзях като буболечка, бе малко по-грапаво от плексиглас. И отчасти огънато по края навътре, като че ли се намирах в невидима тръба. Струваше ми се, че то излъчва розово сияние.

До отсрещния бряг на пролома имаше още доста да пълзя.

Да пълзя ли? А защо впрочем аз, Валерия Марченко, заради нечие удоволствие трябва да пълзя? Кой ми е дал правото на мен, представителката на земната цивилизация, така да се унижавам неизвестно пред кого, от бог знай какви покрайнини вселенски? А може това да са избягали каторжници от съзвездието Ловджийски кучета? Как и защо са се оказали те със своята черна гальота вътре в скалата? От кого се крият там? Защо не си показват лицата, ако изобщо имат лица? Защо ме изгониха толкова безцеремонно, след като се сдобиха с известна информация от петте листчета на бележника ми?

Изправих се и с малки крачки, макар и неуверено, тръгнах по въздуха. Сърцето ми биеше толкова силно, че ми се струваше, сякаш невидимата пътечка, по която крачех, трепери от неговите удари. Да, аз крачех, а не пълзях! А вие, космически гадове, постъпвайте с мен както ви е угодно!

Последните метри бяха най-трудни. Всеки миг очаквах, че ето сега, точно сега специалистите по мъчения ще ме ликвидират.

Но не се случи нищо. Там, където едва доловимото розово сияние се допираше като клема в голата скала, аз скочих в трънаците и хукнах да бягам нагоре по склона, докато не се добрах до познатата туристическа пътека. Хвърлих се с лице в мократа трева и на воля се наплаках.

Когато дойдох на себе си и вдигнах глава, видях до мен черния ми спасител с лопатата. Върху нея се намираха палатката и всичко останало. Увиснал накриво във въздуха (половината му крак бе в земята), той наклони лопатата и нещата се изсипаха пред мен.

Изправих се и казах:

— От все сърце ви благодаря за спасението, звездни кавалери. Дори не знам как да ви се отплатя. На доброто с дваж по-добро трябва да се отговаря.

Лопатоносачът стоеше безмълвен.

Забелязах наблизо под лешника мокро красиво цвете. У нас го наричат паунови опашки. Откъснах стеблото му почти до корен и сложих цветето върху лопатата. Помня, че го притегли като магнит.

— Миришете го със здраве и ни поменувайте с добро, загадъчни градиностроители — рекох. — Разбирам, че при всичкото ви желание не бихте могли да ми поднесете от вашите цветя — нали са с размерите на тукашните дървета. За тях не ваза, а цистерна е необходима. Затова пък пауновата опашка ще се смести дори и в напръстниците ви. И се надявам, че ще украси градината ви. До следващата ни среща! Бих искала на изпроводяк да чуя една звездна мелодия от вашата грамофонна фуния. Окажете ми тази чест, изсвирете нещо!

Дъждът съвсем спря. Гледах към козирката, накъдето летеше над пропастта моят спасител, когото бях наградила с цвете. И изведнъж разбрах на какво ми прилича матовочерният разширяващ се в челната част кристал. На смерч. На вихър. На стълбовиден ветровъртеж — така са го наричали в далечни времена. Действително, по-голямата част на смерча — в това не знам защо бях уверена — се намирайте в скалата, но както по късчета от снимка (случвало ми се е да ги късам!) разпознаваш любимото лице, така и аз веднага открих лика на смерча.

Колко бях жадна! Започнах да облизвам капките по лъсналите след дъжда лешникови листа и усетих как животът се влива в мен.

Внезапно се разнесе грохот като при падането на лавина. «Бива си я тази звездна мелодийка!» — усмихнах се сама на себе си. Черният смерч изчезна, сякаш никога не го е имало. Заедно с козирката. Там сега се къртеха канари. В центъра на скалата зееше огромно отверстие.

Когато грохотът се понесе надолу по клисурата, разбрах — Белокаменната бе разкъсала веригите си.

След един ден вече си бях в града…“