Юрий Медведев
Накъде бързаш, мравке? (1)

1. Над пеещия ручей

— В древността лалетата са цъфтели не през май, а пред юли. Няма смисъл да спорите, момчета — каза Лерка, като се опитваше да улови с език капката роса от наведената човчица на цветето. — Вижте, на гости ни е дошъл един ручей…

И наистина от пукнатината в надвисналата над нас скала се виеше лента от живо сияние. Изглежда, обедното слънце бе стопило снега в пукнатината и към нас пълзеше, като потръпваше и заобикаляше снопчетата миналогодишна трева, едно плахо същество — ручей. В трапчинката около луковицата на лалето той поспря в нерешителност, сякаш да набере сили, а после уверено се шмугна покрай нас, като ни раздели — мене и Лерка от Андрогин. При този си порив той пресече тънката, едва забележима нишка на мравешката пътека.

— А защо през юли, хайде де, познайте — предложи Лерка. — Кой първи ще каже?

Аз мълчах. Няколко мравки, откъснати от родната стряха край пъна, се скупчиха пред сияйната преграда. След кратко умуване като по команда се пръснаха по протежението на ручея, изглежда, за да търсят място за прехвърляне през него.

Андрогин каза:

— По времето на цар Грах^[1] твоите лалета са разцъфвали пред декември. При това с мъхести цветове. И мамонтите са се захласвали да ги пасат. — Той се подпираше с лакът върху раницата и дъвчеше стръкче див чесън. — След това нахлули братчетата ни по разум от друга планета. Подобни на онези, за които ти ми прогърми ушите, съкровище мое. От, тъй да се каже, паралелните светове. С пипала покрай гръбнака. А всяко пипало — малко по-дребно от Южна Америка. — И той ми метна поглед като наваха^[2] с черните си изпъкнали очи, увенчани с тежки клепачи. — Цялата им тълпа се хванала за земната ни ос и леко наклонила кълбото. Веднага се променил и климатът, ха-ха… Тогава лалетата решили да разцъфтяват през юли, в чест на твоя рожден ден, съкровище. А мамонтите от огорчение измрели. Между другото и досега намират в стомасите им букети от лалета.

Андрогин говореше и без следа от усмивка, дори се опитваше да изглежда опечален.

— Тимчик, Тимчик, не те бива за шут, макар че цял живот се натягаш да остроумничиш. Не винаги излиза сполучливо — въздъхна Лерка. — Вслушай се само в музикалността на съзвучията: „Тюль-пан! И-юль Тюль-юль! Тюль-юль!“^[3] Сякаш славей пее. Не, не, моята филология тук няма нищо общо. Всеки трябва да се опиянява от аромата на родния език. Дори и кандидатът на химическите науки, ощастливил колегите си с дисертация за самозапалимостта на торфа.

Тя откъсна лалето и няколко пъти чукна с него кандидата по внушителния му нос. Той се изхитри да отхапе цветето и метна листенцата му в мравуняка.

— Но ти не прояви твърде голямо желание да се опияняваш от аромата на фамилията Андрогин. Запази моминското си презиме. Земната наука не ще ти прости това.

С напрежение чаках отговора й. Аз, както никой друг, знаех защо Лерка не смени фамилията си. Но тя предпочете да отвърне с шега:

— За да не посегна на твоето наследствено величие, Тимчик. А ведно с него и на фамилните скъпоценности на роднините ти. Това е, Андрогин… А фамилията ти черпи корените си от старославянската дума „андо“, което значи „между другото“.

Между другото, аз имах основания да се усъмня в подобна догадка относно родословието на Андрогин — шишкав майтапчия, на когото гърбът не се различава от гърдите.

Мравките отново се скупчиха върху шепичката земя пред набъбващия като сребристо въже ручей. Те се опипваха взаимно с мустачки и сигурно изпращаха тревожни сигнали към събратята си в онзи неизвестен за мене живот, от който ги деляха три-четири човешки крачки, не повече. Чувал съм, че те, както и пчелите, ако не намерят пътя към дома си, загиват.

— Между другото, всички тези твои етимологически забавления намирисват на езически суеверия — каза Андрогин. — Май ти ми разказваше, пиленце, че в древния свят са предсказвали по карантиите на животни и птици?

— И по кометите. И по мълниите. И по ромоленето на ручеите — въздъхна Лерка.

— А ти се занимаваш с гледане по вътрешностите на думите. Я предскажи нещо на своя приятел от ученическите години, езичнице.

Лерка топна връхчетата на пръстите си в ручея и разтърка с тях своите слепоочия.

— От лесно по-лесно. Таланов произлиза от старинната дума „талан“, тоест „талант“, „късмет“ и „щастие“.

— Ти си един щастливец, Таланов — засмя се мъжът на Лерка. — Щастливец по рождение. Тъй да се каже, генетично обречен на късмет.

Откъснах стрък метлица. Макар че бе прекарала зимата под дебелия сняг, тревата беше като жива. Може би само в Антарктида не съм срещал розово-пепелявите и висулки да се стелят по посока на вятъра. Впрочем в Антарктида все още не съм ходил. Там, където не са прекарани пътища за коли, няма какво да правя.

— Прав си, Тимчик. Той — Лерка ме посочи с пръст — прелива от щастие. Ще се пръсне от много късмет. Готов е да раздава таланта си на мълнии, ручеи, проломи, комети и мравки. По целия свят. В това число и в града на своето юношество, където твърде често — веднъж на три-четири години — прескача, макар и за кратко. — Лерка въздъхна уж със съжаление.

— И ти говориш за щастие? — попита я Андрогин, гледайки обаче мене. — Да си поканен от бивш колега и бивша съученичка на поход в планината, да се друсаш с автобус до Чилик, после в каросерията на камион до превала и накрая пеш с петдесеткилограмова раница на гръб — нима това е щастие? Това е много повече. Това е неописуемо блаженство.

Премълчах. Великолепно бяха обиграни в словесните престрелки.

— Защо ли да говори? Който мълчи, той не греши — мълчанието е злато — каза Андрогин, като имитираше интонацията на Лерка.

— Не се заяждай с шампиона на континента, непогрешими Тимчик — рече Лерка и погали с пръсти четчицата на метлицата. — Шампионът вече се е затъжил за своята железария, натъпкана с електроника и с бензин. През зимата го гледах с какво се занимава. Даваха филм за някакви автомобилни състезания. Струва ми се, че бяха в Мексико или в Колумбия, все ги бъркам тези страни. Та представи си — колата му, която прилича на делфин, на завоя се преобърна три пъти и после де бухна в пропастта, а след нея само облак от прах и камъни — бум-тряс-бум! От ужас си затворих очите. А той — като че ли нищо не е било, — измъква се от колата с някакво си оръжие в ръка, прилично на харпун — бам! — и стрелата със стоманеното въже вече стърчи забито в базалтовата скала. „Делфинът“ за миг се изкатери по това въже — и край на инцидента! Съжалявам само, че не успях да разгледам добре лицето му. Там всички те са със скафандри като космонавти.

— Ще уточня някои подробности — намесих се аз, — преобърнахме се само два пъти. И не се бухнахме в пропаст, а се изтъркаляхме по склона в един овраг. И не беше в Мексико или Колумбия, а в Перу. Там по време на инките също са се занимавали с гледане, но не на кафе, а по вътрешностите на още живи хора.

Стръка метлица, който бях откъснал, закрепих над пеещия тихо ручей и внимателно насочих края му към обречените мравки. Тъй като бях чувал много за значителните им умствени способности, не се и съмнявах, че те ще се възползуват от падналия им направо от небето мост. Но нищо не излезе от това. Мравките не се насочиха към моста.

— Късметлия си ти — не се успокояваше Андрогин. — Обиколил си десетки страни, бил си в Ню Йорк, в Рио де Жанейро, в Сингапур, в Багдад, в Калкута, даже в самия Ерусалим. Със собствените си очи си гледал най-красивите жени на земята, а с някои от тях и може би… — той съзаклятнически ми се закани с пръст и после засука увисналите си величествени мустаци — си пил коктейли. Надонесъл си, не се и съмнявам в това, сума модерни нещица. Пък и за черни дни, сигурен съм, има какво да подрънква в кесията ти. Подрънква, нали Таланов, мене няма да ме излъжеш!

Не сметнах за нужно да му обяснявам, че все по-често ми дрънчи не в кесията, а в главата, особено когато не спя няколко нощи поред, че при лошо време, при продължителни дъждове започва да ме прищраква гръбнакът, че само през тази година на автомобилното рали в Хималаите загинаха четирима: Дьо Браян, Омежно. Ту Хара и Виктор Голосеев. Нищо не се и опитах да обясня на това същество с кисела физиономия, на чието лице се бе отпечатало вековечно досадно недоволство.

— Пак си прав, Тимофей, все нещичко съм донесъл оттам — казах аз, като за пръв път от много години насам го нарекох с цялото му име. — По-точно навиците да спасявам мравки.

Мравките не се насочваха към моста.

С кибритена клечка се опитах да подкарам една от тях към спасителното стебло на метлицата. Напразно.

Тя се изхитри да се шмугне под едно потъмняло миналогодишно листо.

— Мравката мъкне товар, по-тежък от самата нея, но никой не ще й благодари за това — загадъчно промълви Лерка.

Наложи се да прибегна към принуда. Разцепих кибритената клечка на две и с едната половинка повдигнах мравката и я пренесох към моста над пеещата бездна на ручея, а с другата половинка я прехвърлих, по-точно я изтиках върху моста. Насекомото се хвана здраво с крачета за стеблото и не помръдна ни напред, ни назад. Започнах леко да го побутвам, при което усетих необикновената сила на съпротивление на упоритото същество.

И все пак накрая мравката тръгна! Отначало бавно и неуверено, после придоби смелост, премести се надолу с главата и в това положение заситни към брега на надеждата.

Лерка наблюдаваше моите манипулации с някаква вътрешна тревога. Чак сега, седнал близо до нея под безпощадните лъчи на планинското слънце, забелязах колко бе се изменила през четирите години от последната ни среща. Около очите и при слепоочията се бяха появили едва загатнати бръчици, веждите й бяха изскубани отдолу, от което очите изглеждаха, не знам защо, мъничко по-тесни, но сега в тях се появяваше от време на време непознато за мен сияние. Можеше ли това сияние да бъде породено от същия този Тимчик с неговото вече издадено напред шкембе, с неговите анекдотчета, с подпухналото му лице, на което нелепите, сякаш напомпани с въздух мустаци като рачешки щипки, придаваха сладникаво-учудено изражение. „Почакай, почакай — възпрях се сам, — ти, изглежда, започваш да злобееш по адрес на Тимчик Андрогин. А злобееш, защото му завиждаш. Толкова си прозрачен, шампионе на континента!“

Когато последната — деветата — мравка завърши благополучно прехвърлянето, хрумна ми нещо — какво ли ще стане, ако я върна на предишното й място, върху шепичката пръст, на която те допреди малко се бяха скупчили? Така и направих. За мое учудване опитният екземпляр смело се насочи към мостчето, поопипа с мустачки стеблото и бързо се прехвърли по вече проверения път. Мравката беше усвоила урока.

Още два пъти се наложи мравката да преодолее това разстояние. Тя тичаше толкова уверено, като че ли собственоръчно с побратимите си бяха направили този мост над ручея.

— Безпощаден си като гладиатор, Таланов — отсъди Лерка. — Дали са машини, мравки или хорица — за тебе е все едно. Всичко е, така да се каже, материя. Еднакво безответно трептене на атоми.

— Все още предпочитам хората. А измежду хората най-високо поставям онези, които ходят над пропаст — отвърнах и веднага разбрах, че съм допуснал грешка. Първо, това приличаше на самореклама. И второ, засягаше до болка Лерка.

— И ти наистина ли повярва в одисеята на тази пишман алпинистка? — Тимчик разглеждаше небето, изрязано от контурите на върховете, и поглаждаше мустаците си. — Истинско издевателство. Пресметливата хубавица ни завлича в лабиринта на Заилийския Алтай, за да ни изпрати и двамата под лавина. Така тя ще се отърве и от дошлия й до гуша мъж, и от бившия си поклонник, който й е изневерил с пламенните креолки.

Чудесно момче беше Тимчик, но не ставаше за автомобилен състезател.

Лицето на Лерка не помръкна.

— Единият от вас е достоен за лавина. Но този път ще се размине без трагедии. Повтарям — не ви моля да ми вярвате. Всичко, което искам от вас, е само да ви покажа онова място. А до него има предостатъчно път. Трябва да стигнем преди залез-слънце. След малко потегляме, момчета.

Тимчик не изпусна възможността да се възползува от моя фал. Бях забравил, че с този кандидат на науките трябва да бъдеш нащрек.

— Царице на моите мечти — заумилква се Андрогин. — Поведохме маестрото да се изповяда защо боготвори тези, които ходят над пропаст. А може би тези, които карат кола над пропаст?

Това беше забранен ход, макар и безупречно проведен. Все пак успя да ми извади червата този гадател по карантии.

— В Андите, малко над пояса на вечните снегове, се среща понякога едно цвете. Не съм го виждал, но разправят, че прилича на нашите полярни макове, само е малко по-голямо — започнах отривисто и глухо, както винаги, когато съм ядосан. — Местните племена го наричат гравестос. Може да е и гравейрос, не гарантирам за точността на названието. Казват, че който изпие отвара от него, става лунатик. Наистина не задълго. От незапомнени времена жреците използуват гравейроса, за да ходят нощем над пропастта и така да поддържат в страхопочитание паството си. Те ходят по силно опънато въже, което се изплита от влакната на агава. И досега в Перу се срещат висящи мостове върху въже от агава.