Юрий Медведев
Накъде бързаш, мравке? (5)

5. Те подпират небето

Вървяхме по десния бряг на Тас Аксу. Стените на пролома на около тридесет метра нагоре бяха оголени, издрани, сякаш прекопани с мотики на исполини. Ни дървета, ни храсти, само тук-таме кръпки от зелена набола трева и въргалящи се обезобразени стволове на ели със съдрана изцяло кора. Налагаше ни се да заобикаляме камъни колкото купа сено — и те довлечени от села. Жителят от равнината никога не би повярвал, че бъбривата безобидна река може да направи подобно нещо. Но аз още като момче бях виждал в историческия ни музей пожълтели снимки от началото на века, когато градът за няколко минути е бил пометен от лицето на земята от подобна развилняла се рекичка. Не пострадал само дървеният многокуполен храм, издигнат без нито един гвоздей от гениалния строител Зенков. В същия този храм, приличащ по многообразието на багрите си на „Василий Блажени“, се помещаваше музеят по време на детството ми.

Цяла седмица след пристигането си размишлявах над Леркината червена тетрадка. Безпокоеше ме нещо в тези тук-таме старателно зачеркнати редове, набързо надраскани с игривия й почерк. Така и не можах докрай да определя отношението си към абсурдната й изповед. Твърде добре познавах Лерка, за да си задавам въпроса: да й вярвам ли, или да не й вярвам. Дори и да бе предложила игра, то тя беше една от онези игри, които са по-реални и от самия живот. Тревожеше ме нещо друго…

„Да допуснем, че пътешествениците в Пространството или във Времето са сгрешили пътя — разсъждавах аз. — Те могат да се окажат където и да е, върху това е разсъждавал още учителят на Циолковски — руският философ Фьодоров. Действително при пространствено-времевия преход винаги съществува риск да попаднеш даже и в кратера на изригващ вулкан. А те са се озовали в скала. Да допуснем, че земята и въздухът за тях са в еднаква степен чужди, при това не съществува граница дори при прехода от газообразно в твърдо вещество, тъй като собствената им жизнена среда е съвсем друга. Затова са в скафандри. По-нататък. Въпреки парадоксалността на Леркината идея, че градината в кристаловидния кораб-вихър е един жив организъм-двигател, бях готов да се съглася и с нея, макар и смътно да си представях механиката на подобно движение. Но както и да се придвижваха, в каквато и среда да живееха, защо тези без съмнение високоорганизирани създания не са пожелали да се разберат с нас?“

Да, точно това ме безпокоеше: защо те не са пожелали да осъществят контакт? Нима за тях сме чак толкова примитивни твари?

„А лунните ратници — припомних си аз. — Нима не ги смятат за примитивни? За туземци, диваци, затънали в суеверия — това са думи на самия кмет, който произхожда от същото племе. А при това не някой друг, а самият кмет ни разказа, че в старинния дворец на вожда върху голяма каменна стена е издълбан календар, на който са нанесени всички слънчеви и лунни затъмнения през изминалите няколко хилядолетия и за хиляда години напред. Че по този календар се изчислява движението на всички планети от Слънчевата система, включително и на Нептун, открит от човечеството едва през миналия век. Че жрецът в навечерието, когато ще долети Лунната дева, търкаля върху дървено блюдо медно кълбо с изображенията на лунните морета, в това число и на онези, от обратната страна на Луната. Че от незапомнени времена гробището им се охранява от каменни идоли с очи и пъпове от магнитно желязо — възможно е тайната на магнита да е била разгадана тук много преди китайците. Кому са интересни техните предания за трудните полети между звездите в крилати съдове, изпълнени с живак и с неизвестен «течен магнит»? Кой ще се заинтересува от това, че те изобщо не боледуват от рак? Кой най-после ще осъществи контакт с тях? С тях, с нашите земни братя, които не са отнесени от галактическите вихри в забравата на вечните звездни снегове? Защо не са ни интересни те?“

В клисурата се промъкваше сумрак.

— Да натиснем педалите, възсядащи колесниците — каза Лерка. — Гледам те, Тимчик, съвсем си капнал. Това не ти е да фабрикуваш по калъп статийки. Но нищо, ей зад онзи завой трябва да преминем реката, после още едно изкачване — и сме до целта. Сутрин оттам да се любуваш на клисурата — нищо по-сладостно не можеш да си представиш.

— Всички сладости в света вече други са ги изблизали вместо нас — изръмжа Тимчик.

Стръмнината изкачихме към девет. Вече беше тъмно. Начупихме сухи съчки и запалихме огън. Докато Лерка приготвяше вечерята, ние с Тимчик опънахме тяхната палатка под огромната ела, а своята аз разположих на тридесетина метра по-нататък сред лещака.

Преди да се върна край огъня, все пак си сложих пуловера — в теснината подухвате доста студен вятър. Звездите бяха съвсем близко. Невидима, реката долу търкаляше камъни.

— Е, какво, братя по разум, да полеем с конячец завършека на нашето поклонение на светите места — забръщолеви както винаги с дрезгав глас Андрогин и вече отвинтваше капачката. — До дупката на извънземните ей колко остана — ръка да протегнеш, нали, съкровище? Ако ръката, разбира се, е около триста метра, че и отгоре, хи-хи.

— Напряко оттук разстоянието е три пъти по-малко. Ние сме на десния бряг, а козирката беше отляво. Щом съмне, ще те събудя, сънливецо, и сам ще видиш всичко — отвърна Лерка. Завидях на спокойствието й.

— Докато слънцето изгрее, росата ще ни разяде очите. Чувала ли си такова нещо, богиньо-филологиньо? Аз също не съм бос в пословиците, обожавам народната мъдрост. И ще постъпя мъдро, като си налея двойна доза от петте звездички. Имате ли възражения? Приема се единодушно. Зверски се уморих днес. Отвикнал съм да се движа със собствените си крака. Друго нещо си е колата!

Той обърна почти цяла чаша, почна припряно да дъвче месото, но и докато преживяше, не спря да бърбори. Думите излизаха изпод чудовищните му мустаци като пяна след бързоходен катер.

— Следващият път, дълбокоуважаеми мосю Таланов, заповядайте при нас със „Сребърния си песец“. Ще караме из планините и ще ловуваме витороги овни. По планини, по долини ходят шуба и кафтан^[1]. Мъжът и жената, колкото и да се карат, накрая все под една черга лягат. Утре ще издялкам тази мъдрост върху скалата. С латински букви.

След около половин час, след третия тост (той пи за прекрасните дами), Тимчик бе направил главата. Макар и да не ни се вярваше, че е чак толкова пиян, та да пълзи до палатката и да нарежда: „Който сутрин е на четири, през деня на два, вечер на три…“

Преди да се вмъкне в палатката, той си обърна главата към нас и каза достатъчно ясно:

— Аз ще заспя, а вие тук се позабавлявайте… хм… с приказки. С полемики, тъй да се каже. Но внимавайте да не пропаднете в пропастта, че ще трябва и двамата да ви спасявам, съученичета…

Само след минута тишината се огласи от Тимчиковото блажено хъркане.

Дълго мълчахме. В огъня изгаряха и се разсипваха на пепел фантастични строежи. Добавих наръч съчки.

— Моля те, не му обръщай внимание. И не му се сърди — най-после проговори Лерка. — Той обича да приказва, да е център на вниманието.

Много неща обича той — потвърдих с леко ехидство.

— Преди всичко ме обича мене. До безумие. Както никой друг не ме е обичал. Никой и никога — натърти на последните думи тя.

— Никой и никога — съгласих се. — Освен това той е човек, който държи на думата си. Той ще изпълни обещанието си, каквото и да му струва това. Благоговея пред онези, които не нарушават обещанията си.

— Аз пък съжалявам тези, които, след като са приели обещанието, без причина изоставят дома си, института, приятелите от детинство и заслепени от ревност, изчезват за цели две години. Така че ни вест, ни кост от тях. А после изведнъж се връщат при любимото си дърво с надеждата, че не е отчупена ни една вейчица — каза Лерка и затвори очи.

— Такива мерзавци няма какво да ги жалиш. Срещнеш ли подобен субект, дори и да не е сам, а в компания на приятели, трябва да му зашлевиш шамар, да се вкопчиш в косите му, да го наругаеш по-соленичко и тозчас да избягаш с попътен камион. Някои епитети е полезно да се извикат вече от кабината на шофьора. Така че да ги чуят в целия окръг.

— Добре, Таланов, да не ровим миналото. Малко ми се е замаяла главата. Хайде да изпием още по тонинко. — Тя показа нокътчето на малкия си пръст. — Нали знаеш, че пия само един-два пъти в годината.

— И аз не съм изменил на този си навик — казах, като натъртих на глагола. Тихо допряхме чашите си. Лерка заговори по-спокойно:

— Във всичко има съкровен смисъл, дори и в мъката. Ето днес вървях и си мислех. В приказката за двама ни с добър край ти не би видял лунните ратници, а аз — вълшебната летяща градина. Жалко, че си изхвърлил съда с отварата… от онова цвете, за което разказваше…

— Гравейрос.

— Да, с отварата от гравейрос. Въпросът не е във веществените доказателства, Тимчик се подвежда от своята рационалност, да, той е краен рационалист, това му е недостатъкът. Бих искала да пийна от твоето биле, за да видя насън Лунната дева.

Отидох до палатката си, донесох съдинката от печена глина и я поставих на протегнатите й длани.

— Подарявам ти го завинаги, Лунна дева. Макар че и без гравейрос ти вече мина над пропаст.

Тя приближи дланите си до огъня и дълго разглежда подаръка. Извади тапата, близна я, замижа и поклати глава.

И пак замлъкнахме задълго.

— Пропаст… пропаст… — замислена повтори Лерка. — Спомняш ли си онова място в записките, където те ми изглеждат като пратеници от невъобразимо красив свят, но мисълта за съприкосновение е загадъчно страшна и непостижима? Онази нощ в съзнанието ми изплува една, не си спомням къде прочетена, фраза: „Между нас и вас е установена велика пропаст, така че тези, които искат да преминат от тук при вас, не могат, също така и от там не може да се дойде при нас…“ Как възприе червената ми тетрадка? Смяташ ли, че съм си измислила всичко от начало до край? И поради неопитност да не мога да вържа двата края?

Доколкото можах, обясних становището си по въпроса. Струва ми се, че й допадна мисълта, че за тях не съществуват нашите пространствени ограничения.

— По-добре беше, Таланов, ти да си на козирката, а аз — при лунните ратници — неочаквано реши Лерка.

Тя отново измъкна запушалката на съдинката и помириса отварата. В светлината на огъня русите й коси бяха станали медни. Погледна ме втренчено.

— Мирише ми на вечни снегове. Както тогава, на ледника Туюксу…

В осми клас, когато за първи път се бяхме изкачили на Туюксу, помня, че дълго разглеждахме ледения керн — тънък леден стълб, дълъг около четиридесет метра — в подземната лаборатория. Както върху срязания дънер се виждат годишните кръгове, така и върху него пъстрееха годишните знаци — не, не десетки, не стотици, а хиляди белези. Тук-там имаше дървени табелки с налепени листчета, а върху тях на ръка бе написано: Договорът на Олег с гърците… Разгромът на хазарския каганат… Битката на Куликовското поле… Метежни времена… Преходът на Суворов през Алпите… Бородино… Смъртта на Пушкин… Отбраната на Севастопол… Пътешествията на Пржевалски^[2]… Цушимското сражение… Подвигът на Георгий Седов^[3]… Подвигът на Чакалов… Подвигът на Гагарин…

Табелките бяха поставени от куция старец глациолог, който приличаше на влъхва. Последните тридесет години той не бе напускал вечните снегове, рисуваше акварели — виолетово небе, звезди, ледове, ослепителни експлозии на лавини — и дори бе се изхитрил да кара ски.

В самия край на керна ние с Лерка открихме рождената си година. Преди това и през ум не ни минаваше, че времето си оставя нещо в запас: топят се ледовете, стичат се пролетните води, вятърът отнася листенцата на цъфналите липи, умират в земята окапалите листа. Всичко изчезва, за да се появи отново в безкрайния кръговрат. Оказва се, че не всичко. Иззад дървото аз хвърлям по тебе снежна топка, а тя пресича линията между светлината и тъмнината и става част от този керн заедно със замръзналите капки от недопитата чаша на Моцарт. А в твоя албум остава лист от островърхата топола, под която за първи път се целунахме. Заменям всички блага на света за почти забравената юлска дъга, под която те видях да тичаш към мен с букетче маргарити…

— И аз съм ти приготвила нещо — каза Лерка. — Сега ще го взема от раницата.

Това бе черен, усукан, разширяващ се в двата края предмет с размерите на гиричка. Учудваща бе лекотата, почти безтегловността му.

— Не ти ли напомня смерч? — попита Лерка. — Намерих го в раницата на сутринта след… след онзи сел. Нарекох го смерче. И веднага си помислих, че това е подарък от скафандърчетата. Нещо като сувенир. Никому не съм го показвала, до гуша ми дойде от подигравките на Тимчик. Приеми смерчето като ответен дар, възсядащий колесница.

— Значи цяла зима е лежал ответният дар в раницата? — учудих се аз. — Излиза все пак, че си се научила на дълго търпение. Това е похвално. Представям си колко ти е струвало.

Тя се усмихна:

— Не ми се подигравай, Таланов. Разбира се, че десетки пъти съм го премятала в ръцете си, както маймуната с очилата. И с чук го удрях, и с клещи го пробвах, и дори на газова горелка малко го подържах. На нищо не се поддава. Никакво белегче. Във вода не потъва, огън не го гори.

Въздъхнах престорено.

— Сещам се какво си искала да измъкнеш от него с клещи и чук…

— Как какво? Та нали трябва да има в тази тайна някакъв смисъл, някаква полза, защото тайната… — тук тя се запъна.

— Да има полза — а за какво ни е? — попитах. — Каква е ползата например за жителите на Хирошима от това, че е разгадана тайната на атома? Там и сенките даже се стопиха. А хилядите ослепели зверове и птици, побягнали по-надалеч от термоядрения смерч в пустинята Сахара. За това ми е разказвал очевидец, и то с всичките подробности.

— Млъкни, Таланов, моля те, млъкни — зашепна Лерка.

Но беше ме прихванало.

— Така и от тайната на любовта искат да измъкнат полза. Да я изтръгнат, да я изтръгнат с живо месо! С клещи и чук! На газова горелка! От любовта, на която са подвластни и слънцето, и другите светила, както е казано в „Божествената комедия“…

Тя рухна върху коленете ми и беззвучно зарида.

— Таланов, какво направи ти, Таланов — изстена тя. — Размени ме за колекция от някакви мъртви „Сребристи песци“. Препускаш си с тях по всички краища на света, толкова безсмислено препускаш! А покрай пътя ти пълзят гладни деца! А под колелата ти хрущят костите на живи лисици, на пиленца голишарчета, броните на костенурки! Заради теб ден и нощ заливат с асфалт милата ни Земя, скоро дърветата ще останат само зад стените на разрушените храмове или по непристъпните стръмнини. Вие помитате всичко живо на пътя си, вие, железни роботи, възседнали колесници! А навред — само запустели села! А в реките рибата изчезва! Изроди пък се раждат все повече и повече! Но вие прекалено бързо летите и нищо не виждате! Нищо! Нищо!

— Нищо, нищо, успокой се — погалих я по рамото.

— А ти нищо не разбираш. Дори нашият град, най-красивият в света, тъне в отровна мъгла, от планините се вижда само телевизионната кула, а преди ние с теб от нашата градина се любувахме на жълтите брегове на реката, отстоящи на седемдесет километра от града. Къде са лалетата? Оттеглиха се, изпълзяха нависоко към снеговете. Къде е нашата градина? Когато цъфтеше, се виждаше и от другите планети! Знаеш ли къде е тя сега, тази наша градина? Изсякоха я! А помниш ли какво правихме в нашата градина, когато ти — гордостта на училището, рецитиращ наизуст целия „Евгений Онегин“ — още не беше ни предал, ни мене, ни себе си?! Таланов, и какво все пак правиш ти сега, Таланов?

— Нищо, нищо — само това и повтарях.

 

… По онова време, когато буйните пролетни пламъци на нашата градина се виждаха от другите планети, понякога целият клас се готвеше за зрелостните изпити всред гъстата й трева. Училището бе наблизо, на четвърт час пеша. В края на април тревата стигаше вече до пояс. По пладне сенките на ябълките се криеха до дънерите им, пчелите увисваха в горещия въздух като в патока и когато момчетата започваха да се събличат по гащета, момичетата дружно се изчервяваха — всички бяха влюбени тайно един в друг. В светлите си обикновени роклички те ни изглеждаха върха на съвършенството.

Обикновено се заседявахме в градината до залез-слънце. Разотивахме се поединично, но всички знаехме, че ако е изчезнала Надя Шахворостова, значи ще забърза към къщи и Вовка Иванов. И наистина — изведнъж той се сещаше, че е обещал на баща си да напълни бъчвата с вода за поливане.

Веднъж така се случи, че ние с Лерка останахме последни да си ходим. Слънцето потъваше зад пламналите в червено речни пясъци. От казашката паланка в покрайнините на града, където в заможни къщи с изписани врати живееха потомците на семиреченските казаци, чак тук, в подножието на планината, се усещаше мирисът на горящ тор — стопанките приготвяха вечерята. Започнах да събирам тетрадките, когато внезапно чух някъде отгоре гласа на Лерка:

— Погледни какви планини само! Сякаш пълзят след слънцето.

Беше се изкатерила на самия връх на цъфналата кичеста ябълка. Доближих се до ствола и отдолу, стъпил сред тревата, за пръв път я видях цялата. Видях розовите й стъпала с дълги тънки пръстчета, както върху платната на художниците от Възраждането. И ръбчетата на мазолите върху петите, които прозираха в бледокехлибареножълто. И острите, едва започнали да се заоблят колене. И тази неправдоподобно тясна, ослепително бяла ивица на гащетата там. И ритмичното повдигане и спускане на коремната пазва.

— Слизай веднага, ще се пребиеш — извиках с пресекващ, не знам защо, глас.

Тя стисна роклята между коленете си и замлъкна. Тогава с бясно тупкащо сърце, чупейки клонки, се закатерих нагоре.

С лявата си ръка тя се държеше за ствола, дясната беше протегнала към планините, така че лакътят й бе там, където току-що беше се скрило слънцето, а пръстите й докосваха връх Абай с блесналите вечни снегове.

— Тези каменни великани в снежните си плащове винаги ще гледат към звездите — рече тя. — Дори и земяните да отлетят към други светове, планините все едно ще останат… Но знаеш ли с какво плащат за безсмъртието си?

— Лерка — промълвих отчаян и махнах една тревичка от русите й, чупливи около слепоочията коси.

— Те се разплащат със своята неподвижност, а няма нищо по-печално от неподвижността — въздъхна тя. — Ау, имаш кръв под ключицата! Дай да те излекувам.

Видях как влажно блеснаха зъбите й, как с крайчеца на розовия си език тя наплюнчи показалеца, чието докосване ме опари. Клончето под крака й изпращя, прекърши се и аз неволно я прегърнах със свободната си ръка през гърба и… внезапно я усетих цялата. Вълна на трепет се плъзна по нея от корема до притиснатите към мене гърди. Целунах раменете й, бенката под ухото, къдриците по слепоочията, потръпващите ноздри.

Нашата ябълка тихо се извиси над звънтящата градина и като току-що сътворена планета, тръпнеща, се понесе сред безсмъртните небеса.

И лунната река заливаше смаляващата се Земя като изпълваше със светлинни пръски пронизания от нея въздух.

И избухваха поривисти ветрове от завихрените вселенски течения.

И от нетърпимия блясък аз не можех да си отворя очите.

— Таланов, какво правиш, Таланов? — само това все питаше и питаше тя.

— Нищо, нищо — все повтарях и повтарях аз.

… Огънят изгасна.

 

В полунощ в затънтените Тяншански планини аз лежах на трийсетина крачки от тази, която ме бе целувала в ябълковата градина. Нейният мъж хъркаше, но това вече не я дразнеше толкова, колкото през първите години след сватбата. А тя самата бе се свила на кравайче до хъркащия си преуспяващ мъж и си мислеше за друг човек.

За човека, който бе предал и нея. И ябълковата градина. И полупресъхналата с дивна хубост река. И дома си, изоставен в паланката, където вече не мучат крави, не пеят петли и край павилиончето под стръмнината вече не си припомнят войната инвалидите — добри хора събориха павилиона, техниката изравни земята и инвалидите получиха дългоочаквания си покой.

Дори майка си предаде онзи, когото тя бе целувала. Дори майка си, за която той мислеше, че ще живее вечно. Но сгреши, макар и рядко да му се случва да греши, и в юлската черна жега на гробището, далеч извън града, когато спускаха майка му в земята, той виеше като зверче и се молеше пред мрачните вечни снегове да стане чудо. И не измоли, и пак предаде — сега вече паметта на майка си, предаде я за сребърниците в австралийското състезание, за пластмасовите криле на славата, за колекционирането на необикновени страни, за бурния живот, в който губиш представа за времето, така че предалият всичко и всички дори пред гроба на майка си не коленичеше всяка година.

И ни веднъж, ни един-единствен път не го споходи спасителната мисъл: а закъде бързаш? от какво бягаш? от родните места и могили? от най-светлите гори край лъкатушещите сибирски реки? от древните свещени градове? Ами ако реките пресъхват и изчезват зверовете, и оредяват горите, и не се чува в селата момински смях единствено само заради тебе? Ти и само ти си отговорен за всичко това. И земята, и небето са мъртви без теб. Ако беше останал тук, до тази, която бе те целувала в ябълковата градина — не би висял над града сивият смог и лалетата щяха да цъфтят до крайните къщи на паланката, и фазаните както по-рано щяха да кацат по покрива на училището, и буйните пролетни пламъци на нашата градина щяха да се виждат от другите планети. Затова, Човече, не позволявай да залиняват ни племето на Лунните, ни племето на Земните ратници!

 

В полунощ в затънтените Тяншански планини започнаха едва-едва да просветляват силуетите на върховете, подпиращи небето. Беше поело пътя си шествието на луната. След шестдесет и осмия камък от сливането на потока с Тас Аксу нагоре по клисурата един рис се събуди в дупката си. И веднага усети миризмата на заека, притаил се в коренищата на сребристата ела. И заекът почувствува върху себе си погледа на риса, осветил като лъч и скалата, и коренищата на сребристата ела, скочи и се втурна нагоре по склона, по-близо към хората, които спяха в двете палатки, по-точно спеше само един от тях и така страшно ръмжеше, че дори уплаши риса.

Старата сребриста ела се събуди от мрачния си унес. От корените нагоре към вейките тържествено потегли влагата, привличана от луната. Елата си спомни как преди петстотин седемдесет и седем луни под нея в палатката живя половин луна мъж с бяла брада. Денем той спеше, а нощем я осветяваше с лъчи, които приятно гъделичкаха дънера и клонките й, и оттогава всеки път, когато над планините се показва Братът на Луната, също като нея кръгъл, но по-малък и червеникав, от Брата идват същите приятни лъчи. Излъчват ги откъм студените пазви на небето сребристите ели, които живеят в планините на Брата на Луната.

А в старата двуетажна къща, дело на гениалния строител Зенков, на четиристотин и осемнадесет метра от многокуполния, приличащ на „Василий Блажени“ храм, също съграден от великия строител Зенков, изгряващата зад планините луна събуди правнучката на Андрей Павлович Зенков, същевременно и племенница на известния академик, който бе прекарал целия си живот в сравняване на спектрограмите на сребристите ели и на лъчите от други планети. Правнучката на гения бе станала вече и самата тя прабаба, но нямаше намерение да умира, докато не завърши „Историята на семиреченското казачество в песни, легенди и поверия“^[4], която събираше троха по троха в продължение на осемдесет години. Тя беше много горда със своята „История“, а още повече с един от учениците си, онзи, който знаеше наизуст целия „Евгений Онегин“. Та той се бе издигнал и станал световна знаменитост, но въпреки това не беше забравил учителката си по история и досега й бе изпратил картички, сувенири и книги от сто и една страни. Този неин любим ученик беше единственият човек, комуто тя без колебание би предала собственоръчно и осемте тома на „Историята на семиреченското казачество в песни, легенди и поверия“, и тридесет и три хиляди четиридесет и едно картончета с бележки, за да може после спокойно да предаде богу дух. Ала ученикът й вече много години не бе се появявал при нея. Като гледаше през старинния сводест прозорец към приближаващата се от другата страна на връх Абай луна, готова след миг да засияе в цялата си красота над града, племенницата на академика, без сама да знае защо, почувствува увереност, че следващия четвъртък нейният известен в цял свят ученик непременно ще се яви при нея с любимата й орехова торта и с две морски свинчета в клетка от секвоя. И тя реши още същата вечер да боядиса косата си в негова чест, за да не се набиват в очи побелелите кичури над интелигентното й чело.

А известният ученик на внучката, племенницата и прабабата лежеше в палатката, гледаше просветляващите очертания на върховете, подпиращи небето, и мисли, една от друга по-причудливи, прелитаха и гаснеха пред него, както прелитат и гаснат августовските падащи звезди. Макар че това, което се появи в ума му, за риса, за заека, за сребристата ела и за Зоя Ивановна да не беше точно мисъл. Това бяха догадки, които граничеха с увереност, при това облечени в релефни картини. Едно време ги наричаха видения, а сега — необясними явления.

„Необяснимите явления съвсем не са чудо — помислих спокойно, по-точно видях. — Тъй като цялата Вселена е едно чудо. Смисълът на нейната безграничност е в това, че няма граница между възможното и невъзможното, границата е прекарана съвсем условно от слабия ни разум и от незапомнени времена ние все я отместваме, като планомерно повишаваме нивото на възможното. И сега вече е ясно, макар и за малцина, че крайното и условното не могат да се противопоставят на безкрайното и безусловното.“

Сърпът на луната се показа над назъбения връх.

И отново си помислих, видях, че те, антрацитовите пришълци от кристаловидния вихър, дори не са никакви пришълци. А са обикновени звездни странници, състезатели, надбягващи се със светлината. Напразно им се е обидила Лерка, че пренебрегват контакта. Той изобщо не им е нужен. Не са им нужни нито нашите знания, нито нашата история, нито болките, мъките и радостите ни, нито толкова изстрадания ни опит в съзиждането на доброто. Те са заети с друго — да печелят вселенски състезания, да се борят за жълти или други някакви скафандри на победители. Ю-на-ци! Ю-на-ци!…

 

В маранята по пладне край разлялата се планинска река на един голям камък бе седнал стар прегърбен креол. Щом ни видя, той замаха към отсрещния бряг — трябва, значи, да се прехвърля отсреща. „Хайде да прекараме стареца — казах на Голосеев. — Все едно ще ни се наложи да пълзим по дъното не по-бързо от раците.“ Взехме стареца. Забоксувахме. Напъваме ли, напъваме напреки на руслото, камъните удрят по стените на „Перун“, зад стъклата — жълта вода. Старецът зарида, започна да прави странни движения с ръцете, а после занарежда с гърлен глас. Не разбирахме нито дума, ала се досетихме, че прави заклинания. Измъкнахме се на брега. Отворихме му вратичката. На белите богове се моли, затънало в суеверия старче. Благодариш ни? Няма защо, чао, ауфвидерзеен, гуд бай, покедова! Какво ни пъхаш в ръцете? Книжка с папирусови листа? За спомен? Благодарим, благодарим за вниманието! „Таланов, време е, времето ни гони, изгубихме нашата минута и половина преднина!“ — намръщи се Голосеев. Добре де, за книжлето благодаря! А за теб вземи модела на нашия суперзнаменит „Перун“. Не, не електронен, те са за по-важни птици. Обикновен, във всеки магазин за играчки лесно може да се намери, там, долу, в тъмнината. Защо ни се кланяш в краката, дядо, дръж още един, да се радват правнуците. Витя, давай газ! Тепърва ще им покажем на разните там „Пеперуди“ и „Везувии“ какво можем! Дай газ! Да не изскочим на завоя! Дръж се! Ох, размина ни се! Ура! На етапа сме втори! Значи още имаме шансове! Стига си ме мачкал! Какво ме дереш с тая четина? По-добре потърси книжлето на стареца. Как така не можеш да го намериш? Пъхнало ли се е някъде? Изпаднало ли? Чакай, чакай, вчера го прелиствах по пътя. Там имаше спирали, драскулки, някакви щуротии, подобни на лунните фази и още нещо неразбираемо… Какво ли? Да не би да е тайната на гравитацията? И то у кого? У тези, които ходят с гащи от кожи на лама? Извинявай, братле, ама на тая муха няма да се хвана!

— И все пак помисли как ли са качили онзи дялан камък горе в планината, нали си спомняш? Ти дори сам пресмяташе с логаритмичната линийка — излезе около хиляда и петстотин тона…

Няколко дена се сърдим един на друг. Глупаци. Недоносчета. Добре де, какво ли не още ни чака занапред. И вече ще бъдем по-умни. Ура! Спечелихме! Ю-на-ци! Ю-на-ци! Сега ще си починем. Ех, славно профучахме през планините!

Да, славно профучахме… покрай тайната на гравитацията.

Така и скафандърчетата — оправили са си двигателя и дим да ги няма тези с гръм и мълния заслепяващи взора светове.

И блесна в цялото си величие луната. В полунощ в затънтените Тяншански планини аз се събудих, защото твърдият край на смерчето ми се бе забил в сърцето. В тънкия лунен лъч, който случайно беше пробил през пролуката на палатката, смерчето заблестя със сребриста светлина. Взех го с два пръста и бях поразен — и без това необикновено леко, то сякаш бе станало съвсем безтегловно. Разтворих палатката и се измъкнах навън в лунния поток.

Под лунните лъчи около смерчето се появи сияние, осеяно с разклонени мъглявини, с бавно въртящи се спирали, с двойни и тройни звезди, с роящи се планети. Озовах се сякаш под купола на чужди небеса, смалени до размерите на короната на ябълково дърво. Над мен в замъглената сфера светеха телата на същите като моя смерчета. Те си проправяха път към някаква неизвестна цел. Осени ме идеята да прикрия смерчето с длан. Чуждият купол изгасна. После хванах смерчето с два пръста като корабче, което ще пускам в ручей, протегнах ръка и отворих пръстите си.

То увисна във въздуха. Без да се движи.

Някакви недоловими изменения започнаха да стават в осветените от луната околности. Отначало земята под близките храсти, после хълмовете над клисурата, след това и далечните върхове на планините започнаха да се избистрят, да просветляват, да стават все по-прозрачни чак до кристална чистота. Заслепен, неволно зажумях, а когато отново отворих очи — цялото земно кълбо бе абсолютно прозирно. През него проблясваха звездите от другата страна на планетата, охраняващи покоя на брата на Полярната звезда — на Южния кръст. Тук, върху нощната страна, като фосфоресциращи медузи трептяха градовете. Между тях като живачни капки се търкаляха светлините на самолетите, на влаковете и на параходите в завоите на реките. Нажеженият до бяло пламък на магмата разпъваше вулканите.

Осветената от Слънцето земна чаша излъчваше небесносиньо водно сияние. Както някога, в позабравените детски видения, аз отново увиснах като чучулига над цъфналата детелина на полето и ясно, с най-малките подробности различавах отвисоко:

И китовете в океаните,

и змиите сред дюните в пустините,

стрелата, разделила мрак и светлина по хребета на Карабайо,

почитаните древни градове, заспали в сумрака

на волнораждащи води, мостовете над пропастите страшни,

житата по полята, отблъснали във вечността сраженията ужасни,

и космодрумите — седефни венчелистия,

и бентовете с силует на арфа,

лалета цъфнали под степни суховеи,

и влюбените в тъмните алеи,

децата с облаците разговор повели,

и с китовете, с космодрумите, със суховеите и с пумите,

със лебедите и с драконите, с девойките и с фараоните.

Обхванах с поглед всичко, Човек което се нарича.

 

И в миг възпях аз, чучулигата звънлива,

пъстроцветието, многогласието и безкрайността на битието.

Но навсякъде, навред и повсеместно,

в бездните океански и в клисурите тесни, в пустините и в снеговете,

дълбоко под секвоите, палмите, брезите, мъховете и елите,

зад стоманените черупки на подводните лодки,

под бронята на полярния лед,

притаени, очакваха уречения час

отровни уплътнения

с неправдоподобен

мъртвешкосин цвят.

Такава светлина излъчват само звездните ядра.

И видението угасна — кълбест облак налетя върху лицето на луната, затисна, погълна нощното светило, лиши го от студеното му очарование.

Внезапно и смерчето загуби сиянието си, почерня и плавно се спусна на земята. Отнесох го в палатката и го прибрах на дъното в раницата. „Тепърва ще летим ние с теб по лунните вълни, вихрено корабче, дар, може би и случаен, от съзерцателите на звездните градини“ — помислих и едва-що бях помислил, като изпитах непреодолимо желание веднага, в същата минута да погледна скалата, където те бяха спрели тогава за миг — дали защото, както смята Лерка, са имали повреда във вечно живия пъстроцветен мотор на вихъра, или просто бяха сбъркали пътя.

Облакът отмина. От лунното вретено пак се посипа прежда върху вечните снегове. След петдесетина крачки най-после заглъхнаха победните тръби на Тимчиковото хъркане.

И наистина — от другата страна на пролома в скалата зееше голяма дупка.

Внезапно над пролома — от единия склон към другия — едва забележимо затрептя сноп бледорозови лъчи, сякаш бяха включили луминесцентна лампа с невероятна дължина. Веднага си припомних разказа на Лерка за пътеводното трепкащо сияние, което се е опирало като в клема в оголената скала. Възможно ли е така да се уплътни пространството, че… А защо пък не. Та нали още в началото на века на Световното изложение в Париж публиката е била поразена от голямата куха сфера, която висяла във въздуха. Държана от мощен магнит.

Над края на пропастта се появи нощна птица и бавно се плъзна по трептящия светлинен сноп. По трептящия сноп, чието мъждукане от време на време дори изчезваше.

Вгледах се — и спрях поразен.

Това беше Лерка. Разперила ръце, тя се отдалечаваше от мен по едва забележимия мост. Тя гледаше към Луната и Луната си играеше с разпилените й коси.

… Но не Луната гледаше тя, не, не Луната. Взорът й бе прикован в Млечния път. Там, където от угасващата Кула на старата Вселена към разцъфтяващата Кула на новородената Вселена се приближаваше сянката на Лерка — Звездната дева. И ръцете й бяха разперени над всички пространства и времена.

Над разклоненията на мъглявините, над бавно завъртащите се спирали, двойни и тройни звезди, над роящите се планети.

Над гърчещата се в конвулсии, в мъки раждаща се и загиваща материя.

Над шумоленето на короните в живата плодна градина на вечността.

Над несметните ята от звездни колесници, най-добрите от които — да се надяваме, че те са повече — странствуват и

времената за тях са без край и предели,

устремен към Всемира е техният полет.

Ниви звездни засяват сеячи умели

с цветовете уханни на вечната пролет.

Най-лошите са роби на страстта си към самоцелни надбягвания, затрупани са с планини от непотребни награди.

И лети, разперила ръце,

девата лунна в Тяншанските високи планини.

Над пристана последен на Архимед във Сиракуза до портите Ахейски.

Над Дон с Непрядва, където се сливат.

Над кучето, забравено във нощната тайга,

само поело път далечен към своя дом и топлина.

Над елата сребриста, протегнала вейки

към своята небесна сестра лъчиста.

Над сибирската древна Елцовка, където

сред мъки на бял свят дойдох, за да допиша

„Историята на семиреченското казачество

в песни, легенди и поверия“.

Над пирамиди, небостъргачи и понтони,

над космодруми и термоядрени полигони,

над дворците на търгаши кръвопийци

и над копторите на бедняци.

Над селището в планините на Карабайо,

където пасе детето на „Перун“,

наглеждано от стареещия вожд на Лунните ратници,

на когото отне единствения внук

повелителката на Лунния огън.

И исках да повикам Тая, Която Бе Ме Целувала в Ябълковата Градина.

И се страхувах да не уплаша видението, което се отдалечаваше от мен.

И тръгнах тихо след нея.