Юрий Медведев
Накъде бързаш, мравке? (2)

2. Победителката на Лунния Огън

Аз много-много не вярвах на легендата за гравейроса. В Южна Америка такива предания има в излишък. Пък и не само в Южна Америка.

Но ето че по-миналата година на състезанието за купата „Слънцето на инките“ се оказахме в планините Карабайо, на изток от древната столица на инките град Куско. Помня, че с партньора си здравата се бяхме изморили от надпреварата по каньони и остри серпантини, и се радвахме на дългоочакваната почивка. Полагаха ни се две нощи и един ден.

Целия предобед ние с Виктор проспахме, а после решихме да отидем на риболов. Реките там приличат на тяншанските — буйни, пенливи и пъстървата налапва кукичката е мъртва захапка.

Мъкнем се ние с въдиците из градчето Ла Пакуа, а насреща ни Дончо Стаматов от българския екипаж. „Здравей — казвам, — другарю Стаматич. Ти пак задмина Розети с половин радиатор. Така той от огорчение ще забрави целия си репертоар от неаполитански песни.“ „Нека се научи да пее наши, славянски — смее се Дончо. — А вие, души рибарски, връщайте се по светло. Довечера ще се извозим още по-нависоко в планините, ей там, до самия сняг. По тези места живее едно все още не съвсем цивилизовано племе индианци и днес в чест на новолунието ще има шумно празненство. Наред с другите чудеса обещават и полет на красавица над пропаст — дали в ноктите на дракон, или с прикрепени крила, не разбрах точно. Никога не си чувал за подобно чудо ли? Охо, неведнъж още ще чуете, другари. Но по-добре е да видиш всичко със собствените си очи. И отбележете — кани ни тукашният кмет. В знак на особено благоволение. Той има слабост към автомобилите. Както Розети към прекрасния пол. Единствената молба, дори не молба, а изискване на кмета е да няма никакви фотоапарати и кинокамери. Това се отнася най-вече до тебе — ще добавя аз, — другарю Голосеев.“

Потеглихме към осем часа.

В планините се стъмва рано. Последните километри петте ни коли, разтеглени в колона, преодоляваха буквално пипнешком. Двигателите ревяха и се задъхваха, както става винаги на голяма височина. Изцяло бяхме превзели пътеката, по която обикновено ходят с товар на гърба само ламите — те заместват за тукашните жители и кравите, и конете, и овцете. От едната й страна се извисяваха отвесни скали, а от другата тъмнееше бездънна пропаст. След един доста усукан завой кметът — той се намираше в Стаматовата „Пеперуда“ — изскочи от купето и даде знак да спрем. Със смешни ръкомахания той започна да ни обяснява, че по-нататък пътеката съвсем се стеснява и че той отговаря за нас пред прогресивната световна общественост, а до края пеша може да се стигне за не повече от час.

Розети, без да изслуша последните думи на кмета, запали двигателя на своя „Везувий“, извади пневмосмукачите и подкара по отвесната стена над главата на смаяния господар на Ла Пакуа. Кметът продължаваше да приказва нещо, като смутено поглеждаше нагоре, където на разстояние една ръка преминаваха, обрамчени от разноцветните светлини на приборите, къдриците на майтапчията Розети.

— В лунна нощ, глава привела,

с карамфил в косата,

най-прекрасна е Марчела

тук и в небесата

— тананикаше Розети с неподражаемото си белканто. А че това е именно белканто, и то неподражаемо, Розети ни беше убедил с Голосеев още в първите минути от запознанството ни, преди изобщо да запее.

„Везувий“ се смъкна от стената върху пътеката пред „Пеперудата“. Кметът се разсмя и се премести при Розети. Потеглихме по-нататък.

В индианското селище стигнахме към десет часа вечерта. Още отдалече се забелязваха няколко запалени клади. Учуди ни цветът на пламъка — виолетов с матовожълти оттенъци. Докато пресичахме селището с мрачните къщи с плоски покриви, успяхме да видим, че кладите горят надалече от него, в подножието на каменна кула с внушителни размери. Над три от огньовете висяха големи котли.

В съседство, върху другия хълм, се извисяваше същата кула, осветявана само от една клада. Между двете кули имаше пропаст.

Оставихме колите в подножието на хълма и тръгнахме в посока към кулата покрай безмълвните мъже с чудати шапки и разноцветни наметки. Между другото до този момент не бях забелязал нито една жена.

— На вожда трябва да се поклоните до земята — бързо ни прошепна кметът. — Това е ей онзи старец на подиума, с червената наметка. А вляво, с орловите пера, стои жрецът и до него са двамата магьосници. На чужденците изобщо им е забранено да разговарят с тях. И никакви песни, много ви моля, синьор Розети.

Кметът пръв театрално се поклони в краката на вожда, а след него и ние, при това не без известна доза смущение. Вождът се надигна от леопардовите кожи и ни отвърна със същия поклон до земята. После извика нещо гърлено и ни даде знак да се приближим.

— Върховният господар на лунните ратници ви приветствува, вас, възсядащите колесниците — превеждаше ни кметът. — Да ви пази лунният огън.

Вождът беше на не по-малко от осемдесет години.

Изпод рунтавите вежди очите му святкаха младежки и проницателно. Охраняваха го четирима воини със свиреп вид, въоръжени с пики и лъкове. Един от стражниците имаше в ръцете си уинчестър.

По заповед на стражника с уинчестъра върху подиума разстлаха леопардови кожи. Настанихме се върху тях и всеки от нас получи чаша, пълна с бяла течност, и златисто блюдо с вдигащо пара месо от куи — по неволя дойде време да опитаме и това лакомство на Андите, — морски свинчета.

Докато под погледите на телохранителите с недоверие разкъсвахме месото, гарнирано с листа и треви, кметът спокойно беседваше с вожда. Ако се съдеше по това, че той ту сочеше с пръст към нас, ту показваше към нашите коли, явно се извършваше церемонията по представянето ни.

Аз отпивах от кисело-сладкото питие в глинената чаша, гледах кулата, подпряла небето, виолетовото проблясване на огньовете, мълчаливите мъже край тях и ми се струваше, че времето като исполинска връщаща се вълна ме изтегля от този бряг на настоящето към смътно блещукащите глъбини на миналото, че бих могъл да стана и воин от дружината на княз Светослав, и отмъстителят на Евпатий^[1], и да стигна навреме до обгърнатата в мъгла предутринна дъбрава край Непрядва, за да видя как двамата богатири — единият с лисичи калпак и с хищната усмивка на насилник, а другият в развята от черен смерч рубашка и с меден кръст на гърдите — ще се сблъскат, ще се ударят взаимно с копия и ще паднат от конете си и двамата мъртви…

От миналото ме върна към действителността викът, който се разнесе от върха на кулата зад пропастта. Жрецът, който до този миг бе застинал като изваяние, стана, разпери ръцете си, окичени с пера, и тръгна по стръмните стъпала към кулата. Магьосниците го подкрепяха от двете страни. И тримата запяха.

Под акомпанимента на еднообразното им пеене огньовете изгасваха един след друг — покриваха ги с дебели рогозки и пламъкът мигом се укротяваше. Угасна и кладата оттатък пропастта. Настана пълен мрак, само огънчето на цигарата на Розети още тлееше, но ето че и то изчезни.

Ние с Виктор седяхме близо до кмета. Възползувах се от тъмнината, за да се преместя до него, и тихо го попитах:

— Извинявайте, за какво пеят?

— Това са заклинания за лунните духове. Докато не се изкачат до самия връх на кулата — дишайки в ухото ми, обясняваше кметът, — все ще пеят. Доколкото мога, ще ви превеждам, а после вие ще го преразкажете на останалите.

— Благодаря ви за доверието — стиснах ръката му и я разтърсих в знак на признателност.

— Кой се готви за път над бездната, в чии ръце е сияйната вест? — питаше в речитатив жрецът, изглежда, вече от върха на кулата.

— Повелителката на Лунния огън — отвръщаше млад глас отвъд пропастта.

— Кой носи върху крилата си знака за преображението на безсмъртната богиня?

— Пазителката на Лунната благодат.

— Чии коси са лъчи на светлината, кълнове на зелените филизи, струи на младите ручеи?

— На Повелителката на Лунния огън.

— Чии сълзи са благодатен и животворен дъжд?

— На Пазителката на Лунната благодат.

— Кой прокарва върху камъка на Вселената линията на живота и смъртта, на доброто и злото, на мрака и светлината?

— Повелителката на Лунния огън…

Невъзможно бе да запомня всички въпроси и отговори, при това на английски. Най-накрая след известно мълчание жрецът се провикна отгоре с някакъв сякаш задънен глас:

— Лети вече, лети при нас, твоите ратници, пророчице на светлината, Повелителко на Лунния огън!

… И тогава видях как над нас в тъмнината, там, където се намираше другата кула, изведнъж се появи светеща човеко-птица. Тя бавно размахваше фосфоресциращите си ръце-крила и също толкова бавно се приближаваше към нашата кула. Между крилата се развяваше нещо като светещ хитон, лицето й блещукаше с лунна белота, около очите се виждаха сини сенки, а над главата — тъничкият сърп на младата луна. Очарован, исках да разтърся Виктор — този суров реалист, невярващ в никакви чудеса, но се оказа, че го няма до мен, сигурно се бе преместил по-близо до Стаматич.

Беше съвсем тихо. Дочуваше се само глухият шум на реката от дъното на пропастта, над която се носеше Повелителката на Лунния огън. Наум преброих до сто и петдесет, докато загадъчната летяща богиня стигна до нашата кула и се скри в нея.

В същото време на небето над кулата изскочи сърпът на новата луна, съвсем като онзи, който беше над главата й. Цялото племе на лунните ратници занарежда и запя. След доста продължителното им пеене едновременно пламнаха всички огньове, с изключение на онзи отвъд пропастта.

Когато кладите се разгоряха, започнах да местя погледа си от едната кула към другата. Надявах се да различа въжето, по което опиянената от отварата от гравейрос току-що бе преминала, но нищо не видях.

Показа се жрецът, сам, без магьосниците. Той слизаше бавно по стъпалата. В едната си ръка държеше дълъг блестящ нож, а в другата — обезглавен петел. Жрецът направи дълбок поклон пред вожда, разряза петела отдолу, вкара ръката си вътре, измъкна сърцето и го изяде.

Лунните ратници възкликнаха радостно. Някои се впуснаха да танцуват. Забиха барабани. Започнаха да раздават гозби от котлите.

— Е, Викторе, как е? — попитах Голосеев, който действително се бе преместил до Стаматич.

— Превъзходно! — Той вдигна палеца си. — Тези куи са голямо лакомство, не е ли така? Моята порция я излапах мигом заедно с тревата. Ето ти тебе морско свинче! Сега чакам допълнително.

Нито дума за полета на призрачната птица! Това не е човек, а кремък!

В главата ми шумеше. Усещах цялото си тяло необикновено леко. Струваше ми се, че щом се кача на кулата и пристъпя над пропастта, ще полетя с лекота, като едва-едва размахвам ръцете си. Такова усещане имах понякога насън, особено през детството си, когато увисвах като чучулига ту над поляна с цъфнала детелина, ту над безлюдните разливи на Елцовка, ту над родното село. Помня, че ясно различавах до най-малките подробности не само лехите в градините и козите, които пасяха по стръмнините, но поради необяснимото свойство на зрението по време на сън виждах дори тиквите като току-що излюпени пиленца, рибките, играещи в плитчините, дори полските мишки край миналогодишните купи сено, дори започналите да чернеят зърна касис край плета. По-късно в Автоакадемията видях огромна снимка върху цяла стена. От височина неколкостотин километра спътникът беше увековечил старта на планетолета „Иван Ефремов“ към Сатурн. На снимката добре се открояваха различните дребни детайли от степния пейзаж: червените чашки на лалетата, змиите, припичащи се на около триста крачки извън стартовата площадка върху камъните, лалугерите край дупките им. Ето че сънищата от детството започват да се сбъдват, бях си помислил тогава…

— Елате през пролетта — прошепна ми кметът. — Пролетното празненство съвсем не е по-скучно. — При тези думи той замечтано погледна луната и въздъхна. — Дори обратното, много по-весело е. Даже и само поради това, че в него участвуват и лунните ратнички. Представяте ли си — между кулите разпъват мрежа, в която хващат първите лъчи на новороденото слънце.

Розети с най-изискани изрази благодари на вожда за свръхневероятния, както го нарече, подарък — зрелището на Летящата дева — и помоли в знак на особена милост да се запознае с нея. Ако владетелят на лунните ратници прояви за това добрата си воля, той, Розети, е готов да я повози със своята колесница, дори да я откара до Ла Пакуа на най-прекрасния дансинг.

— Аз те изслушах, възсядащий колесницата — отвърна вождът и хвърли поглед към телохранителя с уинчестъра. — Желанието ти е неизпълнимо. Повелителката на Лунния огън не показва лицето си на чужденци. Дори ако чуждоземец я види случайно и узнае небесната й тайна, не му се пише добро. Задължително ще намери смъртта си. На линията между мрака и светлината. В нощ на лунно затъмнение.

— На линията между мрака и светлината… В нощ на лунно затъмнение… — повтори уплашено Розети.

И тук за първи и последен път се чу гласът на жреца да участвува в разговора:

— Това е също така невъзможно, както ако един от вас, възсядащите колесниците, реши да подари на върховния владетел на лунните ратници — поклони се той в посока към вожда — своята колесница. Вашата колесница няма къде да бяга сред скалите ни, при нашата лунна светлина. Лунната дева ще умре във вашата тъмнина.

Жрецът се обърна величествено и скоро изчезна в кулата.

За да загладя неловкото положение, попитах вожда дали светозарната дева посещава често лунните ратници. Оказа се, че това се случва веднъж в годината. Да, само един път в годината тя пренася лунния огън от кулата на Смъртта на луната в Лунната люлка. През тази нощ хората по цялата земя са изложени на велики нещастия и беди, ако не направят жертвоприношение на Повелителката на Лунния огън. Малки злополуки заплашват смъртните и през всички останали новолуния и пълнолуния. От тях можем да се опазим, като разпалваме огньове, в които трябва да се добави лунник — суха лунна трева, с биене на барабани и да се изяде живото сърце на жертвеното животно. Така се прави от дълбока древност, от времето, когато лунните ратници са долетели на Земята. А това е станало точно преди 62 хиляди луни.

Позамислих се — 62 хиляди луни са около пет хилядолетия! Ето от какви невъобразими, преди Омирови времена води началото си този обред — появяването на Пазителката на Лунната благодат.

— Значи в деня на пристигането на лунната сеньорита трябва непременно да се изяде сърце на петел? — попита с усмивка Виктор.

— Трябва да се изяде живо сърце — тихо отвърна вождът, като прекара опакото на ръката си по устните. — Още по времето на моя дядо, дядото на моя жрец е изяждал живо сърце не на петел. Дядото на моя жрец!

Замълчахме. Аз погледнах часовника си. Беше около полунощ. Луната се издигаше все по-високо, като едва-едва осветяваше вечните снегове по върховете. Време бе да се връщаме в града. Вождът заедно с телохранителите си ни изпрати до колите. Тук кметът предаде на вожда няколко каси с вино и провизии, брадва и бичкия. Те бързо се договориха за нещо, а после се прегърнаха. Старият вожд заплака.

— Защо плаче? — попита Розети. — Нима аз, глупакът, му причиних такава мъка? Мътните да ме вземат с този мой змийски език, кой дявол ме караше да спомена за отиване на дансинг! Да ме порази гръм от Везувий!

Кметът обясни:

— Той плаче, защото Повелителката на Лунния огън му е отнела единствения внук. Преди три години той е паднал в пропастта. А година преди това е загинал и синът му. Лунните ратници са длъжни да избират вожда си само от рода на върховните владетели. Ето защо старецът ме вика при себе си, като ми предлага длъжността Държател на Лунното перо, за да може след отлитането на душата му аз да стана вожд. А какъв вожд ще излезе от мене с вроден порок на сърцето и с неудържимата ми страст към рулетката?

Стана ясно, че вождът му е чичо.

Аз извадих от багажника прозрачна кутия с точно копие на „Перун“, намален десет пъти, поставих я в краката на вожда, свалих капака и обясних, че това е нашият общ подарък за владетеля на лунните ратници.

Вождът се поусмихна и потърка чело, размишлявайки над нещо.

— Прозорлив и дълбокомъдър е моят велик жрец — изрече най-после вождът. — Голямата колесница няма къде да тича между нашите остри скали. А детето на колесницата няма нужда да бяга. Нека детето стои винаги до моя трон. Редом със свещения камък, паднал от върха на небето. По време на прадядото на моя дядо.

Като дете се радваше този дълголетен старец. Но голямата радост все още му предстоеше.

— О, владетелю, детето на колесницата също умее да тича. И дори да пълзи по скалите. Само трябва да се наглежда. Върху тази дъска има цвете с четири листенца — подадох на вожда пулта за дистанционно управление. — Когато натиснеш горното червено листенце, детето бяга напред, зеленото — назад, оранжевото — наляво, а синьото — надясно. В центъра на дъската има око, то винаги наблюдава накъде тича детето. Ако се изтъркаля към ручея — вижда се ручей. Изкатери ли се на хълма — гледаш го на хълма.

С помощта на кмета вождът тутакси изпробва някои маневри на нашия модел. Няма да крия, че отдавна не бях виждал толкова доволни вождове.

Колко далече може да избяга детето на колесницата? — попита вождът.

— То е в състояние да тича без почивка една луна. Но ако дъската се държи през деня на слънце, детето никога няма да се умори. Само трябва да се внимава дъската да не пада.

— Ще възложа охраната на дъската на двамата си магьосници — тържествено провъзгласи вождът. — Магьосниците ще я държат на слънце от изгрев до залез. И докато съм жив, няма да я изпуснат да падне. Благодаря ти, възсядащий колесницата. Никой от чуждоземните не е радвал сърцето на върховния владетел на лунните ратници, както ти. Каква награда искаш да получиш оттук, за да я отнесеш там? — С ръка той посочи към противоположната на сияйните върхове страна. — Там, в тъмнината.

Розети се наведе към мене и припряно зашепна:

— Грандиозен момент, синьор Таланов. Трябва да измрънкаме поне едно блюдо от онези, върху които ни сервираха техните печени животинки. Лично моята чиния беше от чисто злато, определих го и по теглото, и със зъби. Поне едничка, а? Най-чиста проба злато, кълна се в свети Януарий!

Тогава се сетих 33 гравейроса. Друг такъв случай животът не ще ми предложи, помислих си аз. Да става каквото ще…

С половин глас обясних на кмета молбата си, но вместо с отговор, бях удостоен с дълъг тежък поглед.

— Ако скромната ми молба е неизпълнима, да смятаме за награда вашия поглед — казах аз, като го гледах право в очите. — Именно него и ще отнеса там, в тъмнината.

Кметът направи опит да се усмихне.

— Някои награди може и да не успееш да получиш, докато си жив — тихо произнесе той. — Във всеки случай моят баща още помнеше времето, когато за подобна молба спокойно можеха да пречукат чужденеца на място.

— В онези забележителни времена не е имало такива колесници — посочих „Перун“, — нито техните деца, които умеят да тичат. Между другото, едно от децата им ви очаква в Ла Пакуа.

Отдавна не бях срещал толкова щастливи племенници на вождове.

Владетелят на лунните ратници се отдалечи заедно с кмета, за да се върне твърде скоро и да обяви, че наградата ще ми бъде връчена там, долу, в тъмнината.

А Розети получи наградата си веднага. Тъмночерен камък, пронизан от сълзата на Пазителката на Лунната благодат, и двойка живи морски свинчета в дървена клетка.