Юрий Медведев
Чашата на търпението (3) (Фантастична повест-памфлет)

— ЕОНА, А ЕТО КАКВО Е КАЗАЛ АРИСТОТЕЛ: „ЦЕНАТА НА ВСЕКИ ПРЕДМЕТ ЗАВИСИ ОТ НЕГОВАТА КРАСОТА. ВСИЧКИ ОСТАНАЛИ ТРЯБВА ДА БЪДАТ РОБИ НА НАЙ-КРАСИВИТЕ.“ ТОЙ Е ПРАВ, НИМА Е ЛОШО ДА БЪДЕШ ПОД ПЪЛНАТА ВЛАСТ НА КРАСОТАТА?

— ВСЯКО РОБСТВО Е ОТВРАТИТЕЛНО. КРАСОТАТА Е ДОСТОЯНИЕ НА ВСИЧКИ. ТЯ ПРИЛИЧА НА ШИРОКОЛИСТНО ДЪРВО В ЗНОЙНАТА ПУСТИНЯ. ДЪРВОТО УТОЛЯВА ЖАЖДАТА С ПЛОДОВЕ, ДАРЯВА НИ С ЦВЕТОВЕ И ПРОХЛАДА. НИМА ЩЕ ПОЖЕЛАЕШ ЗАРАДИ ТАЗИ МУ ЩЕДРОСТ ДА ВЗЕМЕШ ДЪРВОТО СЪС СЕБЕ СИ?

— ВЪВ ВСИЧКИ ВРЕМЕНА Е ИМАЛО НЕМАЛКО ТАКИВА БЕЗУМЦИ. И НЕ СА САМО ТЕЗИ, КОИТО СА СЕ НАСЛАЖДАВАЛИ НА ХАРЕМИТЕ СИ. ИМАЛО Е СЛУЧАИ, КОГАТО ЕДИН НАРОД Е ОРГАНИЗИРАЛ ЛОВ СРЕЩУ ДРУГ НАРОД. РАЗРУШАВАЛИ СА ПРЕКРАСНИ ГРАДОВЕ, ИЗПЕПЕЛЯВАЛИ СА ДВОРЦИ И ХРАМОВЕ, ИЗТРЕБВАЛИ СА ВСИЧКО ЖИВО ОСВЕН КРАСИВИТЕ ЖЕНИ. ТЯХ СА ПРЕВРЪЩАЛИ В РОБИНИ И СА ГИ ПРОДАВАЛИ КАТО ДОБИТЪК.

— НО В ИСТОРИЯТА ВСЕКИ ПЪТ СА ВЪЗТЪРЖЕСТВУВАЛИ ДОБРОТО И СПРАВЕДЛИВОСТТА.

— ВЪЗТЪРЖЕСТВУВАЛИ ЛИ? В УЖАСЯВАЩИТЕ КЛАНЕТА, В КОИТО СА ЗАГИВАЛИ НАЙ-ДОБРИТЕ, НАЙ-ХРАБРИТЕ. ПЪТЯТ НА КРАСОТАТА Е БЕЛЯЗАН СЪС СТЕНАНИЯ, КРЪВ И ВРАЖДА. ЗА СЪЖАЛЕНИЕ ТАКА Е УСТРОЕНО МИРОЗДАНИЕТО.

— ТИ ГРЕШИШ, КАТО СМЯТАШ. ЧЕ РАЗУМНИТЕ СЪЩЕСТВА НАВСЯКЪДЕ В МИРОЗДАНИЕТО ВРАЖДУВАТ…

Сергей Антонович, който пристигна заедно с главния археолог на Казахстан, ме свари в трескаво състояние. Температурата се вдигаше до четиридесет градуса. Завиваха ме в студени мокри чаршафи — някой го беше прочел в записките на Пржевалски. Не си спомням как са ме карали с газката, как съм летял със самолета до Алма Ата. Едно и също видение се натрапваше във възпаления ми мозък. Местността на Джейраните. Тиха безлунна нощ. Внезапно всичко наоколо се разтърсва от страхотен гръм — изтръгват се от заточението си нефтът и газовете. Сондажната кула е смачкана като модел от алуминиева тел и е отхвърлена зад скалата. Неудържимият нефтен поток изпълва почти разкопаната обсерватория и клокочи под стените на двореца. „Спасете Белоснежната! Спасете я!“ — викам, като се боря с нефтените вълни. Огнената стрела на светкавицата подпалва черния поток, всичко наоколо пламва, аз се задушавам сред огнените езици и отново призовавам да спасят Белоснежната…

Върнах се в университета едва след ноемврийските празници. Тук, в Сибир, отдавна беше зима. Дечурлигата се пързаляха със саморъчно направени шейни и ски и смело гонеха шайбата по блестящия като огледало Об. Без да минавам покрай общежитието, направо тръгнах при Учителя. Свечеряваше се. В стаята с протритото кресло гореше зелена настолна лампа. Той вдигна главата си от книгите, стана и топло ме прегърна.

— Най-после, гълъбче, най-после си дойде! Е, какво, даврандиса ли се вече?

Аз изсипах две дузини ябълки от раницата си върху протритото кресло. Ябълките бяха от нашата градина — знаменитият сорт апорт, всяка колкото юмрук. Той грабна една, разчупи я с пращене и ми подаде половинката.

— Сергей Антонович, дойдох да се сбогуваме — плахо промълвих аз. — От мен няма да стане ни историк, ни археолог. Не съумях да опазя Белоснежната. Щом така ще започвам, по-добре да стана огняр или портиер.

— Огняр е хубава професия. Някога и аз хвърлях въглища. На параход — каза той невъзмутимо.

— Връщам се в къщи, в Алма Ата. Вече и работа си намерих. Трябва да помагам на дядо. Съвсем е грохнал, превил се е като саксаул. Градината съхне, трябва да се полива. Пък аз ще се опитам да се прехвърля във вечерния факултет по геофизика. Ще разгадавам тайните на земетресенията и на селите.

Учителя седна зад бюрото и подпря с ръка масивната си брадичка.

— Това е страхливост, Преображенски. А непроявената доблест е още по-срамна от проявената страхливост, са казвали в древността… Да, загубата на Белоснежната е невъзвратима. Но помислете си колко красота загива при строежа на язовири, при прокопаването на канали, при прокарването на пътища. А колко е унищожено под бомбите през войната… И аз нагълтах доста вода в блатата край Новгород и помня какво направиха тези изверги с града и с паметника „Хилядолетието на Русия“. А изгореният до основи град Минск! А Смоленск! А Петродворец! — Той заекваше повече от друг път. — Но дори и това не е най-страшното. Камъните и книгите са мъртви, макар че всъщност нещата стоят по другояче. Но нищо, друг път ще поговорим за това. Та на въпроса. Войната е страшна с погубваното на красотата. Със смъртта на бойните другари. С мъртвото момче, по-младо от вас, с набъбнал изплезен език. Фашистите го бяха приковали с гвоздеи към вратата на хамбара. С гвоздеи! Мерзавци!… Войната е страшна със заколените с щикове младенци. С руското момиченце с разпорен корем… Ех! Войната е мръсотия, жестокост и безумие! Само от нашата дивизия на миналия Ден на победата бяхме останали трима живи. Да бъде трижди проклета тази война!

И той отпусна юмрука си върху масата така, че лампата подскочи. Аз стоях мълчалив.

— Да, загина Белоснежната. Но все пак тя беше мъртва, вашата красавица. А когато безумният Сатурн смила милиони живи. И обезобразява оцелелите… Баща ви беше ли на фронта?

— В Италия като партизанин. В бригадата „Гарибалди“. След бягството си от плен. От него ми остана „Свидетелство на патриота“ — удостоверение на италиански език.

— Загина ли?

— Умря преди шест години. От разрив на сърцето. Моливът, който Учителя държеше в ръка, изрисува върху листа на ръкописа човешко сърце. Той гледаше в мен и същевременно не ме виждаше. Накрая отново заговори:

— Когато бях на фронта, дълго не можех да проумея защо ешелоните с новобранци се изпращат на предната линия нощем. Ще речете — заради маскировката. Но не е било само за това. Скачаш от вагона, заемаш мястото си в колоната и ходом марш напред, а на разсъмване си вече в окопите. Ала изгрее ли слънцето — пред очите ти неутралната ивица с трупове. И наши, и техни. Редуват се ту едните, ту другите. Обезобразени. Подули се. Изкълвани от враните. А пък ако задуха вятър към нас — такава смрад не се издържа и новобранците повръщаха… После се задават танковете, няма с какво да ги посрещнем, дори бутилки със запалителна течност липсват, и те необезпокоявани изравняват окопите. Земята стене от живо погребаните. При вида на този ад как да не полудееш и някои не издържаха — бягаха в тила. Но повечето устояха… Свикнаха. И с подутите трупове свикнаха. И с раздиплените черва по храсталаците. С какво ли не свиква човек.

— Простете ми, Сергей Антонович — казах, но той сякаш не ме чу.

— Имах приятел от ученическите години — Андрей Нечволодов. Заедно започнахме да изучаваме берендеите и на фронта отидохме заедно. Знаете ли за какво мечтаеше той? Да подготви и да издаде речник на славянската митология. Защото у нас гръцките богове и герои се изучават едва ли не от пелени и това, между другото, е хубаво. А своите езически богове, своите обреди, поверия, оплаквания на умряло, заклинания и легенди съвсем не знаем. Случвало се е, Андрей като започне да сипе чудни имена, бойците дори писмата си прекъсваха, за да го слушат. Стрибог, Полисун, Ветродуб, Белун, Ярило, Дива, Зюся, Жива, Недоля, Ховало, Овсен… Те са десетки, стотици и за всяко от тях има легенда или мит. А кой ги знае? Шепа специалисти. Така е.

— Дядо ми знае заклинание за Ярило — припомних си аз.

— А вие го запишете, няма да пропадне даром… Ех, Нечволодов… Другите мъкнеха в раниците си консерви, а той — тритомника на Афанасиев „Поетическите виждания на славяните за природата“. Между сраженията го подготвяше за преиздание. Книгата е излизала в средата на миналия век. С нея са израсли Мелников-Печорски, Лесков, Есенин, Бунин. Горки също я познаваше и ценеше. Вие чували ли сте за Афанасиев?

Само замижах към зелената лампа. Какво да отговоря на енциклопедиста?

— И никой не е чувал. А той през краткия си живот е събрал хиляди приказки, издал е „Народни легенди“. Изгонили са го от работа по донос на провокатор и е умрял в нищета. Андрей ми е разказвал как болният от туберкулоза Афанасиев е разпродавал на безценица своята библиотека, в която е имало книги от времето преди Петър I… Помня как край Кьонигсберг приятелят ми отиде за гранати — току-що бяха докарали боеприпаси. Аз нещо се бях позабавил в КП-то. Изведнъж чух силен гръм в брезовата гора. Случаен снаряд бе попаднал в сандъка с гранати, до който стоял Нечволодов. Нищо не намерихме — само една яма край река Прегола — това беше всичко. И досега не ми се вярва, че приятеля ми го няма. За спомен ми остана тритомникьт със славянските старини. А сега, Олег, отговорете: кой ще издаде речника на славянската митология? Кой ще напише книга за Афанасиев? Смелчаците с непроявена доблест ли? Тези, които при първия си неуспех се крият в храстите, стават метачи? — От последните му думи стъклата на прозорците издрънчаха и той заговори по-тихо: — Вие сте роден археолог, Преображенски. Имате изострения нюх на учен, на бъдещ учен! И забележете, в неотдавнашната трагедия в Бекбалък има и светла страна, макар това и да звучи кощунствено. Първо, остана портретът на Белоснежната. Към него проявяват интерес едновременно и Ермитажът, и Пушкиновият музей, и Музеят за източни култури. Ние засега протакаме преговорите с тях. На второ място, имаме манускрипта. Той се оказа трактат за небесните явления и принадлежи на перото — на кого мислите, на самия Талес Милетски, родоначалника на гръцката философия, на единия от седемте мъдреци на Древността. „За въртенето на Слънцето и за равноденствието“ — така се нарича тази поема. За нея споменава още Диоген Лаертски. А се смяташе за изгубена. Не е ли това успех! И на трето място, трябва да ви поздравя със стипендията на името на Карамзин — това ви е наградата от академията за Белоснежната и за Талес. Сто и десет рубли на месец — че аз по мое време не можех и да мечтая за такова богатство, със сухари и просена каша се задоволявах. И така, моля ви да се отправите към общежитието и да дълбаете гранита на науката. През лятото пак ви каня на разкопки.

Седях объркан. Срамувах се от Учителя за прибързаното си решение.

— Едно само е лошо, другарю поименен стипендиант — каза Сергей Антонович и отново захруска ябълка. — Жестоко сте обидили Мурат. Такива като него не бива да се обиждат. На такива генералите са сваляли собствените си ордени от мундирите и са им ги закачали на гърдите. А отгоре на всичко той спаси живота и на цялата ни експедиция. Представете си какво би станало, ако не беше вдигнал всички…

— Сергей Антонович, честна дума, аз не бях на себе си, когато се изпокарах с него — смотолевих, без да вдигам очи.

— Всеки е свободен да прави това, което смята за разумно, но не бива да забравя за последствията. Мисля, че така изглеждаше девизът на венецианците. Да се внимава за последствията. Да бъдем пределно предвидливи. Това не изключва, разбира се, смелостта в решаващия момент… Понякога от една неуместна дума са загивали цели империи. Животът е ходене по острието на бръснач, казват в Тибет. Там съществува и поговорката: „Докато джуджетата се скарат, повоюват и се сдобрят, великаните не успяват и да се здрависат.“ По-малко разправии, суетене и безцелни ръкомахания. Повече труд и духовно съсредоточаване… Хайде, Олег, да постъпим така. Следващият четвъртък заповядайте при мен надвечер. Ще ви разкажа историята на Мурат. А вие си помислете как да се извините на младежа.

— Че аз и сега, веднага съм готов да излетя за Чарин, да го помоля за прошка — едва не извиках.

— Защо в Чарин? Мурат вече е ваш земляк. Живее и се подвизава в Алма Ата. В уйгурското училище интернат. Между другото, знаете ли нещо повече за уйгурите?

За мой срам не можех да отговоря почти нищо на Учителя.

— Повечето уйгури живеят в Китай. Така е решила историята — започнах плахо. — Струва ми се, че религията им забранява да ловуват. Във всеки случай, докато живях в Чарин, не видях нито един ловец. Те обичат музиката и песните. Разглеждал съм китарата им — цели 25 струни има. Обичат още и приказките — и стари, и млади. Спомням си, че старецът Ануар разказваше за един падишах, който проверявал съобразителността на девойка от простолюдието. Заръчал й да дойде при него нито гола, нито облечена, ни пеш, ни яздейки, ни по пътя, ни без път, ни с подарък; ни без подарък.

— Интересно — каза Учителя не без лукавство. — Напомня ми руска приказка. И какво направила хубавицата?

— Тя отишла при падишаха по покривите на къщите. Завита с рибарска мрежа, между краката си водела козел, а в ръцете си държала врабче. Подала подаръка си на падишаха, а врабчето хвръкнало…

— Съвсем прилича на нашата приказка. И все пак е уйгурска. Знаете ли защо? Научете се да вниквате в текста. Девойката върви по покривите. В Русия това би било невъзможно — и покривите са под наклон, и къщите са отдалечени една от друга. А жилищата на уйгурите са почти долепени и покривите са плоски — направо колело да караш по тях.

— Вярно — учудих се аз. — И сега е така, значи и в миналото е било същото. Макар че, що се отнася до миналото им, то е тъмна работа.

— В какъв смисъл тъмна? — оживи се Учителя. — Та уш урите са известни още от трети век преди нашата ера. За тях са писали Птоломей, Вилхелм Рубрук, йезуитът Плано Карпини, Марко Поло, даоският монах Чан Чун, ал Бируни. Те са воювали със самия Искандер, тоест с Александър Македонски, от Тимур не са се уплашили. С Тимур да воюваш! А много преди Тимур — с жуан-жуаните, като са основали цяла държава на реките Орхон и Селенга. Чували ли сте за развалините на Каракорум? Той е бил създаден пет столетия преди монголския град със същото название и го е превъзхождал неколкократно по размери. Уйгурската азбука е в основата на манджурската и монголската, а уйгурският литературен език е бил най-разпространеният в Централна и Средна Азия. Ще попитате как уйгурите са се озовали в Притяншанието? Били са изтикани тук от каракитаите, но на това място са разгърнали цялото си могъщество. След като победили тибетците, образували държава на половин милион квадратни километра. Ходил съм на Турфанския оазис, на развалините на столицата Кочо. А будистките им манастири! А картините и скулптурите им! Преди хиляда години всеки трети уйгур е бил грамотен. Юсуф Баласагунски, Махмуд Кашгарски — те са равностойни на Хафъз, Навои, Хайям. Ето, чуйте:

Щом в раната ровя, плачът ме облива,

загивам без тебе — очите с покров,

и капе кръвта ми, сърцето се срива…

Спаси, изцели ме със свойта любов.

— Това би могъл да напише и владетелят след гибелта на Белоснежната — казах аз.

— Точно тогава е и написано. Но как е написано, как!

Учителя продължи да чете стихове на Махмуд. Докато ги слушах, аз както никога досега осъзнавах своето нищожество. Учителя, изтерзан от войната и от експедициите, бе успял да научи почти десетина езика, включително древногръцки и уйгурски, съумял бе толкова да узнае, да обмисли, да почувствува. Ами аз? Какво бях постигнал за своите почти двадесет години? През лятото, което прекарах в Чарин, дори не направих опит да разбера от същия този старец Ануар поне нещичко за народа, сред който бе живяла и бе загинала Белоснежната…