Юрий Медведев
Чашата на търпението (2) (Фантастична повест-памфлет)

2. Легенда за Белоснежната

— ЕОНА, ЗАЩО ТОЛКОВА НИ ТРЕВОЖАТ, ДОРИ НИ ОСКЪРБЯВАТ ФИЗИЧЕСКИТЕ ДЕФЕКТИ В СЪВЪРШЕНАТА КРАСОТА? ПРЕКРАСНО ДЕТЕ, РОДЕНО ОТ ГЪРБАВА ЖЕНА, РАДВА ВСИЧКИ, НО ДВУГЛАВО ЧУДОВИЩЕ — ОТ ВЕНЕРА МИЛОСКА?! ПОЯВЯВАНЕТО МУ НА БЯЛ СВЯТ ЩЕ СМАЖЕ И НЕЙНАТА КРАСОТА.

— ПРЕКРАСНОТО Е КАТО ЖИВО ОГЛЕДАЛО, КОЕТО ОТРАЗЯВА МЛАДОСТТА НА СВЕТА. ТО Е БЛАЖЕНСТВОТО НА ХАРМОНИЯТА, ТЪРЖЕСТВОТО НА ОСЪЗНАЛАТА СЕ МАТЕРИЯ. А УРОДСТВОТО Е ОЛИЦЕТВОРЕНИЕ НА РАЗПАДАНЕТО, НА УГАСВАНЕТО НА ЖИЗНЕНИТЕ СИЛИ И ПРЕДВЕСТНИК НА РАЗЛАГАНЕТО, ТО Е БЕЗОБРАЗИЕТО НА САМАТА СМЪРТ — ЕОНА, НО ИЗВОРИТЕ НА ЗЛАТОКОСАТА МЛАДОСТ НА СВЕТА НЕ СА ИМАЛИ КРАСОТА — ЧОВЕШКА КРАСОТА, — ТЪЙ КАТО ОЩЕ НЕ Е СЪЩЕСТВУВАЛ И САМИЯТ ЧОВЕК. ЗНАЧИ ЛИ ТОВА, ЧЕ КРАСОТАТА СЕ УВЕЛИЧАВА, УМНОЖАВА И УСЪВЪРШЕНСТВУВА ПРИ ИЗКАЧВАНЕТО СИ ПО СТЪЛБАТА НА ВРЕМЕТО?

— АКО БЕШЕ ТАКА, ЧУДНИТЕ ОБРАЗИ НА ИЗКУСТВОТО ОТ МИНАЛОТО НЯМАШЕ ДА БЪДАТ ТОЛКОВА ПРИВЛЕКАТЕЛНИ. ИМЕННО ТЕ ОБАЧЕ СА НЕИЗЧЕРПАЕМИЯТ ИЗВОР НА ВДЪХНОВЕНИЕ ЗА ВСЕ НОВИ И НОВИ ПОКОЛЕНИЯ ХУДОЖНИЦИ, СКУЛПТОРИ И ПОЕТИ. ЗАЩОТО ПРЕКРАСНОТО Е НЕПОДВЛАСТНО НА МЕЛНИЦАТА НА ВРЕМЕТО. ПРЕКРАСНОТО Е ВЕЛИКОЛЕПИЕТО НА ИСТИНСКОТО.

— ЕОНА, ЧУДЕСНО ГО КАЗА: ВЕЛИКОЛЕПИЕТО НА ИСТИНСКОТО.

— КАЗАЛ ГО Е ПЛАТОН.

След първи курс измолих да ме вземат в експедицията на Учителя като обикновен работник. По онова време той се занимаваше с разкопките на древно уйгурско^[1] селище в долината на река Или, която влачеше мътните си води между разклоненията на Тяншанския хребет. Мнозина от университета се стремяха да работят при Учителя, при това не само бъдещите историци и археолози. Около името му винаги се носеха легенди, а след неговото завръщане от Монголия, където бе открил гробище на стегоцефали^[2], за Учителя се заговори и в чужбина. Трудно беше обаче да попаднеш в неговата експедиция — всички знаеха, че съставът й дълги години почти не се бе променял, а излишни хора той не взимаше. Въпреки всичко реших да рискувам — представих му се една вечер в катедрата, ядосан, че все още не съм се снабдил с приличен костюм. Още от вратата той ми изкомандува кръгом и като с нож отсече: не! Тогава извадих от джоба на протритата си, избеляла от много пране риза билет за общия вагон до Алма Ата и го сложих на масата, върху която имаше различни необикновени камъни — единствената слабост на Учителя.

— Все едно, ще бъда на разкопките, при това преди вас — казах твърдо. — Ще поизкърпя малко къщата ни в Алма Ата и оттам направо на Наринколския път. Всеки камион ще ме закара до Чунджа. А оттам и пеша ще стигна до покоите на Белоснежната. Съгласен съм и без пари да работя, няма да умра от глад. Ще ловя риба в Чарин, ще залагам капани за фазани. А ябълките и дребните зарзали и кайсии са толкова много, че дори мечките слизат от планината заради тях.

— Откъде познаваш тъй добре тамошните места? — присви очи Учителя.

— Бачках там едно лято. Първо като прикачвач, после като тракторист — обясних аз. — Трябваха ми пари за колело бегач.

Той ме изгледа недоверчиво от главата до петите.

— Нима трактористите и колоездачите са такива? Та техните мускули като на Иля Муромец пращят!

— За хилав ме смятате значи, само кожа и кости, така ли? — чу се тъпичкият ми фал пет.

— Виж, гласът ти е богатирски, няма що — разсмя се той. Но на мускули май и веднъж не можеш се вдигна, а? Пък в експедицията не само тенорови партии се пеят, но и земицата родна се копае, и то яката. С лопата преимуществено.

Вместо отговор се втурнах към старинния дъбов шкаф, хванах се за горната му дъска, подскочих и увиснах на една ръка — юмрукът ми беше на нивото на рамото, — успях и краката си да вдигна под прав ъгъл. С тази и с други подобни хватки неведнъж шашвах факултетните шампиони по трупане на мускули.

— Ще си вися като прилеп. Докато ме включите в експедицията — процедих през зъби.

— Слизайте, слизайте, Преображенски. Убедихте ме. Взимам ви до края на септември. Възнаграждението ви ще бъде като на топограф — сто и двадесет рубли, но ще се трудите не с перо и хартия, а с кирка и лопата. Ботушите — от нас, а партенките — не по-малко от три чифта — от вас. А сега, моля ви, приземете се ей тук, гимнастико.

Внимателно седнах в старинното кресло с протрити плюшени облегалки, като се стараех да не се забележи ускореното ми дишане. Гледайки ме право в очите, Учителя каза:

— Признайте си.

— За какво?

— Откъде знаете за Белоснежната красавица?

* * *

… Малко преди изгрева на слънцето ни събуждаха мармотите. Те стояха на задните си лапички пред своите глинени хълмчета, всички до един вторачени в преливащите се цветове на просветляващото небе, сякаш в очакване оттам да долетят извънземните им събратя. Пронизителното им свиркане напомняше обаждането на полкови флейти. Вейките на орловите нокти и облепихата приклякаха под тежестта на росата. В трелите на флейтите се преплитаха и гласовете на птичките. Първите слънчеви лъчи най-напред позлатяваха белоснежните шатри на планинските върхове, а скоро след това се появяваше и самата слънчева колесница.

Започвахме да копаем веднага след закуска, обядвахме в един, после търсехме спасение от зноя някъде на сянка и от четири пак като къртици продължавахме да ровим своите проходи чак до проблясването на Венера след залеза.

… Ти си чел много книги за разкопките на Троя. Помпей, Вавилон. Ниневия, за съкровищата на пирамидите и на скитските могили, привиждат ти се изровените от мрака на хилядолетията царски корони, обковани със злато колесници — но в действителност? Къде са токите с форма на тигрови глави? Къде са набраздените плочки, изобразяващи развълнуваното море? Къде е свилият се на кълбо звяр върху дръжката на меча? Къде са свещниците като разтворен лотос, крилатите крокодили от обсидиан, изпъстрените с камъни огърлици, къде са? Вместо токи и корони — глина, пясък, чакъл, а понякога — окадена дръжка от кана, овъглен кокален амулет, оловна тежест. („Кажи ми къде е прахта ти изтляла, риболовецо, на вековете отплавали?“)

Да, в просеката между буйната река и ясеновата гора, примесена с буки и тополи, нямаше никакво древно уйгурско селище. Това, което бе останало от града, се спотайваше дълбоко под земята. Отначало, когато махахме горния слой почва, използувахме булдозер. Той се дотътрузи сам от Чунджа и след два дни си замина: дъхащият на водка булдозерист ни тресна такава цена за услугата, че Учителя без много разговори го отпрати. А след още два дена аз вече си бях натъртил ръцете до кървави мазоли — върви, че носи по стотина кофи пръст на ден! На бузата ми се възпали драскотината от счупената дръжка на лопатата, а отгоре на всичко ме ухапа по палеца и мишка земеройка, та трябваше стоически да изтърпя и инжекциите против тетанус. Учителя не се развълнува от произшествието със земеройката — оказа се, че начинаещият археолог може да стане жертва на около стотина вида пълзящи и летящи гадини, но само две от тях изискват уважение: паякът каракурт и змията гюрза — след ухапването им не всеки оцелява.

Макар и рядко, случваше се на север да се разрази буря. Тя изтикваше иззад хълмовете многоетажни сиви кули. Облаците се кълбяха, подреждаха се в боен ред, съпровождани от мастиленочерен, натежал като мех с вино буреносен облак. След свирепия порой реката се надигаше, скачаше по камъните и бучеше застрашително.

Вечер, ако не ми досаждаха комарите, лягах смъртно уморен на козяка пред палатката. Наблизо зад храстите огънят поклащаше червените си плавници. Край него Учителя си спомняше за своята младост, за плаването по Тихия океан, за първите си пътешествия до езерото Лобнор^[3], за пътя към тайнствената Лхаса^[4], към кристалните извори на Брахмапутра; рецитираше наизуст цели глави от „Борба за огъня“, „Изгубеният свят“, „История на Руската държава“^[5]. Особено обичаше Гогол.

Аз слушах приглушения му боботещ глас и благодарях на съдбата, че ме е срещнала с човек, в чиято памет се съхраняваше цяла библиотека, с човек, който не замъгляваше мозъка си с винени пари и тютюнев дим, беше чужд на забогатяването, открито презираше малодушието, угодничеството и подмазвачеството. Наред с войните, неизброимите страдания, насилия, предателства и смърт, руската земя никога не се изморяваше да ражда и такива синове, макар и да изглеждаше, че всичко би трябвало да издребнее, да затъне във всекидневните грижи, но не издребняваше, не затъваше, и това засега бе за мене неразрешима загадка.

Представях си огъня с лениво поклащащите се червени плавници като огън на стражници. Около него се бяха разположили Учителя и неизменните му другари, спътници в неговите странствувания. Огънят си разменяше сигнали с войнството на същите такива огньове от миналите и бъдните времена, разхвърляни от невидима ръка като зърна по лика на руските полета. И със сигналните огньове на звездите.

Вглеждах се в небето, в очертанията на вечно цъфтящата градина на съзвездията и мечтаех как ще намеря Белоснежната. Легендата за нея чух за първи път от слепия старец Ануар…

 

Тя е била единствената жена на могъщия уйгурски владетел на крепостта при завоя на реката. Белоснежната пристигнала от далечните славянски земи, където ходил да се сватосва уйгурският, владетел и хиляда коня били натоварени с дарове — и килими от Багдад, и искрящи като паунови опашки коприни, и венециански дантели, и брокат, и индийски орехи, и кардамон, и слонова кост, и сандалово дърво, благоухаещо като дърветата в рая. Да, хиляда коня били натоварени с дарове, защото славата за хубостта на Белоснежната се разливала както пролетните води по лика на земята — до стените на Цариград стигнали вълните на славата, до скалите в Нормандия, до ледените планини в Югра, където хората нямат глави и подскачат на един крак, облечени в кожи от мечки, рисове и росомахи. И щом владетелят видял невестата, предложил без никакви колебания конете и даровете и се поклонил ниско на баща й — отрано побелелия княз, и като завършек спечелил двубоя със сина на хазарския каган, пристигнал от своя Итил също не без дарове. Красив бил и с остър поглед червенокосият хазарин, надменно показвал орловия си профил, с камшика си играел, но не му стигнал барутът — през крепостния ров успял да прескочи уйгурският владетел на своя арабски жребец, и дори докато прелитал над рова, смогнал да измъкне лъка си и стрелата си да изпрати точно в средата на сребърното пръстенче върху дървената конска глава над палата. А червенокосият така си и останал в рова с пречупен гръбнак.

Завърнал се владетелят от далечните земи — щастието на младоженците нямало край. И се чудели уйгурите — колко блясък придала на величието им чужденката, дъщеря на далечните снегове. Разцъфтяла крепостта на завоя на реката с дворци, а на покривите на дворците се полюшвали от вятъра — каква наслада за погледа! — невиждани дотогава цветя.

Мелели зърно воденици — също чудо невиждано до тези дни на река Чарин. Сякаш изпод земята изникнали чудни занаяти и прииждали, привлечени от зова на Белоснежната, поети, певци, изкусни шивачи, звездобройци, преписвачи на древни книги, дори от Индия дошли килимари с маймунки на рамо, поклонници на безтегловната като ангелско дихание стихия — огъня. Всеки от тях намирал радушен прием и защита в Бекбалък — крепостта на завоя на реката.

Но дочул за хубостта на Белоснежната самият китайски император. И изпратил бързоходци със заповедта чужденката да се представи пред височайшите негови императорски очи. А в замяна на това той благоволява да предложи на уйгурския владетел вечен мир и своята височайша императорска милост. Тежки грижи налегнали владетеля — лесно ли е с войнството на Небесната империя да си имаш работа? А докато той тънел в грижите си, бързоходците получили самоличния отговор на Белоснежната, при това той бил толкова дързък, че един от пратениците тутакси посинял и издъхнал от сърдечен удар.

Сама ли сърната връхлита връз злата стрела?

— Не, стрелата в сърната забива се устремено зла.

Сама ли гугутката каца в ръцете на своя ловец?

— Не, ловецът залага капани с ръце на хитрец.

Нима царят риба самичък поднася се в дар?

— Не, рибарят със мрежа улавя рибата цар.

О, свещени господарю! Да учиш стария е все едно да лекуваш мъртвия. По-тънка от нишките на лунната светлина стана нишката на твоя живот. За какво са ти гугутките, сърните и царят риба? Скоро ти самият ще станеш плячка на Ловеца от Преизподнята, от чиято стрела досега никой не е избягал.

Възвеличават те съвсем до небесата

ласкатели в страните покорени.

Който до шията е във водата,

вода не проси, о, благословени.

… Две години несметното императорско войнство обсаждало крепостта на завоя на реката, но не смогнало да я превземе. И тогава, месец след като свалили обсадата, изпратили шпионин. Преоблечен като търговец, той успял да измами бдителността на стражата, изкатерил се на едно дърво близо до двореца и оттам пронизал със стрела Белоснежната. И не с обикновена стрела, а с отровна, и на опашката на стрелата върху копринена лента играели танца си йероглифи — червени, сякаш с кръв изписани:

Обезумял от мъка, владетелят ридаел безутешно. И заповядал да балсамират любимата му и да я положат в кристален ковчег. Под страх от смъртно наказание никой не смеел да влезе в мавзолея на Белоснежната, където владетелят се уединявал в часове на душевни терзания. Куполът на мавзолея с инкрустираните по него скъпоценни камъни като звезди наподобявал звездното небе. По стените му изкусни гравьори изписали стиховете на убития от скръб съпруг:

Отне дъха на Белоснежната

стрелата вещица със остър клюн.

И в мен е тя — и без надежда съм

да върна силата на своя ум.

В самота доживял своите дни безутешният владетел. И като всичките си предци, непрестанно воювал с императорското войнство и не знаел в битките си пощада.

* * *

Градът, както повечето селища, които разкопавахме, бил разрушен до основи в древността. Към края на юли обозначихме останките от дворцовите стени, а на западната страна върху нисък хълм с розова глина открихме кръгъл строеж с диаметър около шестдесет метра — най-вероятно обсерватория, а не обор, както смятахме първоначално, преди да намерим силно пострадалата от огъня астролабия.

Поради изключителната горещина и сухост на въздуха границата между светлината и сянката изглеждаше осезаема, просто ти се искаше да я пипнеш с ръка. По пладне беше невъзможно да се гледа към небето — така режеше очите. Понякога в далечината над пясъчното възвишение се очертаваше грубо моделиран мираж: крепостни стени с джамии, които се отразяваха в синьото око на езерото, и сякаш езерото, крепостта и езерната й сянка се бяха заклели да бъдат винаги неразделни, триединни в това фантасмагорично сцепление. Не знам защо, но това видение ме дразнеше. Още повече дразнеше (всички, а не само мен) това, че от средата на август се лишихме от тишина. По-нагоре от нас по течението на Чарин, вдясно, в древното изсъхнало корито на реката се извиси сондажна кула. Там ни денем, ни нощем нямаше спокойствие. Седмица след като бе започнало досадното тракане, подир обяд се грабнахме с момчетата да отидем дотам, та да видим какво представлява това чудо, и да си кажем право, здравата се позамислихме. Работата на сондажниците ни се видя не просто тежка като нашата, а направо каторжна. И въпреки това, докато въртяха своите тръби, сонди и въжета, те се шегуваха, даже и по наш адрес. Накрая отгоре слезе по желязната стълбичка мургаво момче уйгур, цялото изцапано със солидол.

— Защо идваш без покана? — попита той високо, но думите изговаряше бавно и с акцент. — Защо ни пречиш на работата? Ако нямаш какво да правиш, вземи, че ни помогни.

Той беше слаб и жилав като мене, но с белег — липсваше горната част на дясното му ухо. Такива неща се случват с момчетата, когато се учат да мятат ножове. На мене например с обущарски нож ми е срязано лявото стъпало. Странно защо, но веднага ми стана симпатичен. Казваше се Мурат. И той като мене искаше да спечели някоя пара през ваканцията, само че при сондажниците имаше и надбавки — за отдалеченост, за липса на вода, за наднормено — и излизаше тройно по-голяма заплата. Ние с Мурат бързо се сприятелихме и често вечер се плискахме в реката, където си бяхме заградили с камъни вирче. Той ме научи да ловя на вмирисано месо вкусната риба маринка. Отвътре тя има тънка ципа, черна като индиго. Ако не одереш ципата — умираш от отравяне. А главите на маринките дори и чакалите не ги ядат — също са много отровни.

— Мурат, откъде си родом? — попитах го веднъж.

— Ами сега вече от Чарин — загадъчно ми отвърна той, след като помисли малко.

От учудване подсвирнах като мармот.

— Че и аз съм живял в село Чарин! Цели четири месеца. След шести клас. Познаваш ли слепия старец Ануар? Какво, съседи сте? Охо! Сигурно и легендата за Белоснежната си чувал? И не само в Чарин? Че как не сме се запознали с тебе?

— Аз бях при Съзерцателите на небесата.

— Ти ли? При астрономите? Значи си идвал и при нас в Алма Ата?

— Никъде не съм бил освен в Чарин — мрачно каза той и се отправи към сондажната кула. Изобщо имаше у нето много необясними неща. Той не познаваше редица обикновени вещи, сякаш живееше в по миналия век. Ни веднъж не чух от устата му думи като телевизор, хладилник, спътник, синтетика, компютър. В замяна на това, когато сондажниците свършиха храната, той метна на рамо пушката си (между другото тя беше кремъклийка — такива само в музея можеш да видиш) и се скри в саксауловите храсталаци. След час довлече по пясъка закачен на две пръчки ячък глиган — не по-малко от шестдесет килограма.

— А ей онзи ястреб можеш ли да уцелиш? — не измислих нищо по-умно да попитам аз, докато опипвах глиганските зъби. По онова време повсеместно се бе разразила кампанията за пълното унищожаване на всички хищници и един препариран ястреб добре би украсил кабинета на нашия декан, където вече събираха прах десетки остроклюни врагове на човешкия род.

— Това не е ястреб, а млад брадат орел. Орлите не бива да се убиват. И рижавоглавия сокол също, и красавицата дропла. Когато избият всички орли и хората ще измрат — чул ли си това странно предсказание? В природата никой не трябва да се убива.

— С изключение на охранените глигани — стъпих с крак върху животното секач.

— В другия си живот ще стана глиган и той ще ме убие — сериозно отвърна Мурат.

— А камък не се ли боиш да станеш на оня свят — надсмях му се аз. — Опитай се да уцелиш белия камък на склона. — Много ми се искаше да видя в действие музейния му огнестрелен експонат. Но Мурат отсече:

— Ще ни потрябват още тези патрони.

Запознах Мурат с Учителя и за мое голямо учудване след седмица немногословният уйгур започна да върви след него като сянка. Самолюбието ми чувствително бе засегнато. Оказа се, че по разказите на Мурат Учителя записваше източни легенди и митове, а самият Мурат учеше от него руски език.

Към средата на септември разкрихме няколко дворцови стаи, арсеналната кула, конюшнята, бани с двуметрови кани, наистина от каните бяха останали само одимени чирепи, библиотека с жалки остатъци от овъглени манускрипти. Към библиотеката имаше две стаи с неизвестно предназначение.

— Най-вероятно е да се били спални — предположи Учителя.

— А къде да търсим мавзолея. Нали не може да е бил извън крепостните стени?

— Не ти дава покой Белоснежната. Такива легенди те карат под всеки хълм да виждаш Партенона. Но легендата си е легенда. За стотици години събитието обикновено се украсява с такива подробности, че от самото него нищо не остава. А още повече, когато… — той се усмихна и нарисува с пръчка върху стената на изкопа женски профил — в историята е замесена и красива дама.

— Сергей Антонович, но с такива мисли в главата вие не бихте открили гробището на стегоцефалите, нито Златните дворци на Орхон — разгорещих се аз.

— Освен посочените, Олег, аз съм участвувал още в тридесет експедиции. Но крупните открития, за щастие, се случват рядко. Казвам за щастие, защото след тях не можеш да намериш покой.

… Къде ли би могъл да бъде мавзолеят? На дворцовия площад? Едва ли неутешимият владетел би изградил гробницата на любимата си там, където се суетят много хора и цвилят коне. Може би редом със своя мавзолей? За него нищо не се знае. Може да е бил построен и в Града на мъртвите, но гробищата все още не бяхме намерили. До библиотеката? Ако се съди по множеството изгорели книги, владетелят по време на почивките между походите е прекарвал доста време в четене, а прекомерното знание усилва скръбта. Неизвестно защо, но ми се струваше, че последното пристанище на Белоснежна е било до обсерваторията, дори вътре в нея. Въображението ми услужливо рисуваше самотния старец, взиращ се в звездната небесна пустиня, където Пегас лети редом с Орела и Лебеда срещу безстрашния Персей, държащ обвитата със змии глава на горгоната Медуза, където Драконът се прокрадва към Воловаря, около когото четири звездни вълка гонят три овце и когато ги настигнат, Вселената ще се свие в кълбо. Но още е силен Херкулес и Китът раздухва бури по Млечния път, и старецът слиза по мраморните стъпала при онази, заради която е прелетял с буйния си жребец над крепостния ров.

Споделих тези свои мисли с Учителя. Той одобри плана ми: първо да изкопая кладенец и от него да прекарвам пробни странични ходове.

Ровех с лопата червеникавата земя, без да изправям кръст. Наближаваше сезонът на дъждовете. Първите два прохода (на север и на запад) не дадоха нищо: единият се срути, а другият опря в скала. Копаех дори и нощем, тайно от всички, на светлината на газена лампа. Понякога правех почивки и изпълзявах навън, за да глътна свеж въздух. Недалече дрънчеше сондажната кула, осветена с гирлянди от лампи. Там също гризяха глината и гранита и може би бездушната сонда отдавна вече бе пробола гърдите на Белоснежната. Виеха чакали, обърнали дългите си муцуни към лунния фенер. Пригласяха им дивите котки. Вятърът донасяше мириса на хилядолетни чергарувания. Някога оттук е минал Марко Поло и също е слушал тези звуци, усещал е този мирис, за да може по-късно, измъчван в плен, да разкаже без всякакви украшения за изстраданото и преживяното от него и да обезсмърти името си — о, не със званието член на великия съвет на Венеция и не с подвизи в братоубийствената война с Генуа, а с простодушното повествование за земи непознати, от което не се е отрекъл дори и на смъртния си одър и в което е съумял да каже добри и правдиви слова за Русия, която никога не е виждал. Привет на теб, праведни страннико, от местността на Джейраните!…

Една нощ лопатата ми опря о каменен зид. Камъните приличаха на тънки тухли, бяха обрасли с мъх, недокоснати от пламък и плътно прилепнали. Върнах се по прохода в кладенеца и взех лост. Още първите удари отекнаха със странен подземен шум. Сърцето ми се качи в гърлото. „Значи там, зад зида е празно пространство“ — тази мисъл ме изгори. Струваше ми се, че е изминала цяла вечност, докато един от камъните поддаде и падна в краката ми. От дупката, която се образува, миришеше на застояло и на още нещо непознато — остра и дразнещо. Внимателно извадих няколко камъка и пъхнах ръката си в отвора. Тя увисна в празното пространство. Тогава взех лампата и се проврях в тъмното.

… Стените на кръглата сводеста стая без прозорци ми се сториха обкичени с множество разноцветни кандила като новогодишна елха. Дори при мъждивата светлина на лампата те преливаха във всички цветове на дъгата. Мощна колона, облицована с яспис и оникс, крепеше купола, изрисуван с орнаменти. Вляво, опряна до стената, блестеше в златисто масивна маса с купчини дебели черни книги върху нея. До масата — стол от черно дърво с висока облегалка. А вдясно — отначало скрит за мене от колоната — стоеше в скосената ниша сандък, покрит с нещо като кожено покривало за кон със златни плочки по него.

Много бях слушал за хитроумните капани, поставяни на пътя на грабителите на гробници: за падащи на главата каменни плочи, за разтварящи се под краката кладенци, на чието дъно са забити копия, за отровни стрели, излитащи от тъмата. Разбира се, и тук можеше да има нещо такова. Въпреки това, без много да му мисля, вдигнах лампата над главата си — ръката ми се допря до студения гладък свод и аз инстинктивно я отдръпнах, като едва не загасих пламъка.

Заобиколих колоната. По нея също блещукаха новогодишните светлинки, сякаш ме дебнеха множество котешки очи. Краката ми бяха омекнали, едва ги придвижвах. Струваше ми се, че всеки миг може да се стовари върху мен водопад от страшни гласове и заедно с блещукащия купол ще започнем да пропадаме в други времена — на съд и отмъщение…

Глуха тишина. Прах под краката. И върху коженото покривало — също дебел слой прах. Внимателно повдигнах единия му край. Кожата се откъсна безшумно, безтегловна като пепел. Тогава изместих с ръкав покривалото встрани — и блесна в лицето ми сноп лъчи.

В кристалния гроб лежеше Белоснежната. Беше като жива. По страните й избиваше лека руменина, а небесносините й очи ме гледаха в упор. Венец от златни листа и златни гроздове обрамчваше русите й плитки. Тюркоазни обици блестяха в ушите й. Да, тя беше прекрасна като самодива и толкова омайващо бликаше нейната красота, че аз започнах да отстъпвам, докато не се опрях о колоната.

Намерих я! Намерих Белоснежната! Аз я намерих! Значи легендата — цялата, от начало до край — е истина. Оставих лампата до колоната и отново се промуших през отвора, изкатерих се по стълбичката в кладенеца и като откачен хукнах към палатката на Учителя. След дворцовия площад се усетих, че мога да изплаша цялата капнала от умора експедиция, и преминах на по-нормален ход. Месецът проблясваше като златна тока върху небесното покривало. Реката се заливаше от смях. А аз все се оглеждах с усещането, че зад мен се прокрадва магьосница самовила с венец от златни листа и гроздове. Напразно не си се отбил в Бекбалък — в крепостта на завоя на реката, побелял от странствувания венецианецо!

Леко разтресох Учителя.

— Сергей Антонович, обличайте се. Трябва веднага да идем на разкопките!

Без да пита нищо, Учителя надяна бая поизвехтялото си брезентово яке и тръгнахме към обсерваторията. Аз първи се вмъкнах в склепа. За внушителната фигура на Учителя отворът се оказа малък. Наложи се много внимателно да откъртя още няколко камъка с лоста отвътре. Най-после и двамата се озовахме до колоната с почти угасналата лампа. Увеличих фитила.

— Нищо да не се пипа с ръце — със странно променен глас каза Учителя и пристъпи към кристалния гроб. Аз осветявах нишата иззад гърба му. Дълго се вглежда той в дивните черти на Белоснежната. После се обърна към мен и стисна до болка рамото ми.

— Благодаря ти, братко — прошепна. — Ако красотата наистина спаси света, то ще е само такава — пречиста.

Около час той най-внимателно разглежда гробницата, намери тайния вход до масата, начерта в бележника си плана на помещението и странните орнаменти от купола и колоната. Прашният кръгъл поднос на масата се оказа портрет на Белоснежната. Художникът я беше нарисувал без накити, с дебела плитка, падаща по рамото към букетче кокичета. На рамото й бе кацнала червенушка. Бялото й елече бе обшито със светлозелен ширит, с избродирани по него червенушки между разцъфнали клонки. Боите излъчваха синьо сияние с цвета на водата на северните реки. Портретът сякаш беше рисуван вчера.

— Това е енкаустика — рисуване с разтопени бои. Тайната на тази живопис е изгубена. Така са изписвали фаюмските портрети. Руският емайл — финифтът — е доведена сестра на енкаустиката. А сега да се връщаме — каза Учителя.

Той взе със себе си портрета и една от книгите на древногръцки. Помоли ме да запуша отново прохода с камъни и да го засипя с глина. Когато се качих по стълбичката, той ме чакаше горе.

— Вие направихте много голямо откритие, Олег — сериозно ме погледна той. — Спомних си, че аз като вас на осемнадесет години намерих край Уст Цилма изкопаеми от юрския период. Тогава подскачах от радост.

А за втори път подскачах при лагера на берендеите.^[6]

— Белоснежната бе намерена от цялата наша експедиция — за първи път възразих на Учителя. — Може ли за един ден да прескоча до Чарин? Ех, как ще се зарадва на Белоснежната слепият Ануар…

— Това ще стане по-късно, Олег, по-късно. Всичко е много по-сериозно. Утре сутринта отлитам за Алма Ата, трябва да уведомя академията. Ще се върна след два-три дена. Със снимачен екип за цветни филми. Няма да е чудно, ако и самият президент довтаса. Но нека се уговорим, Олег, до завръщането ми никому нито дума! Иначе тук ще стане вавилонско стълпотворение. И сондажниците ще любопитствуват, и районното началство ще се изсипе вкупом. Току-виж се събори сводът на гробницата. Единствената ни защита засега е мълчанието. Надявам се на вас.

— Дори и насън няма да се издам — обещах с пръст на устата. — И стълбичката веднага ще извадя от кладенеца и ще я скрия в храстите.

Подсвирна първият мармот. На изток багрите на небето ставаха все по-топли.

Веднага след закуска Учителя замина за Алма Ата. Състоянието, в което ме беше оставил, можеше да се назове с една-единствена дума — възторг. Не ме свърташе на едно място, непрекъснато подскачах за щяло и не щяло, разсичах въздуха с пръчка, а скрил се от чуждите очи на другия бряг на Чарин, запявах толкова високо, че да ме чуят и антилопите джейрани, и гущерите, сновящи по сгърчените стволове на саксаула, и младите орли, които не трябва да убиваме.

Пред него във мрака печален

ковчег се люлее кристален.

Кристален не чува се звън,

царкинята спи вечен сън.

Тук в чест на Белоснежната започнах да съчинявам поема, в която се повтаряха следните редове: „И безкраен беше този тъй божествен есенен ден.“

Да, наистина бе безкрайно дълъг и аз, разбира се, не се стърпях и уж между другото на няколко пъти се доближавах до моя кладенец, като много съжалявах, че не мога веднага — в ей тази минута — да покажа на Мурат това чудо невиждано. За следващата вечер се бяхме наговорили с Мурат да ходим на лов и аз трябваше да намеря предлог да му откажа. За какъв лов може да става дума, щом бях длъжен непрестанно да бдя над Белоснежната!

Нощта се случи черна и безлунна. Планинските зъбери едва се очертаваха при бледото мъждукане на звездите, обгърнати в полупрозрачна пелена. Над планините като огнени вейки припламваха мълнии. Към полунощ въздухът стана гъст и тежък. Започна да прегърмява. Откъм реката се дочуваше странен шум. Обикалях между палатките, като търсех парче брезент или мушама, за да покрия кладенеца, ако завали дъжд. Вътре вече бях поставил на кръст няколко сухи летви. След като не намерих нищо подходящо, реших да пожертвувам своята палатка — все някак щях да изкарам нощта и във фургона, който ни служеше за библиотека. Палатката ми стоеше накрая, усамотена между храстите, и рядко имаше кой да ме навести, особено пък нощем. Какво бе учудването ми, когато се сблъсках лице в лице с Мурат пред палатката. Зад гърба му чернееше стволът на пушката.

— Олег, идва беда. Реката се надигна и вече носи камъни. Ще има земетресение. Или още по-лошо — сел.

Вдигай всички и бягайте нагоре, на хълма.

— Откъде разбра за земетресението? — учудих се аз. — Дори науката е безсилна да ги предскаже. Защо да тревожа хората?

— Събуждай ги всичките, събуждай ги, моля ти се! Мармотите, земеройките, мишките по залез изпълзяха от дупките си и тръгнаха нагоре. И змиите избягаха!

До тази нощ имах неясна представа за земетресенията — само от разказите на дядо. Като видя моята нерешителност, Мурат се вкопчи в мене с мъртва хватка и насила ме накара да вдигна всички. Докато заместникът на Сергей Антонович неохотно даваше указания, докато всички сънено пъшкаха, ругаеха и събираха раниците си, докато товареха на газката намерените в крепостта реликви, мина около час и половина. Звездите се скриха. Настъпи непрогледна тъмнина, която все повече се сгъстяваше като изстиваща смола. Чарин виеше. Изведнъж откъм планините прокънтя гръмотевичен взрив, сякаш се срути лавина. Като че ли циклопски каменни колела се затъркаляха надолу. Ударът на вятъра угаси огъня край сондажната кула, а искрите се усукаха в огнено въже.

— Хвърляйте всичко! Бягайте нагоре! Иначе смърт ви чака! — закрещя Мурат.

Хукнахме да се спасяваме, изподирайки се между гъстите храсталаци къпини и барбарис. Аз също последвах Мурат, но внезапно спрях като вкопан — ужасих се от мисълта, че оставям на произвола на съдбата гробницата на Белоснежната.

— Олег, крака ли си изкълчи? — разтревожи се Мурат.

— А Белоснежната? Току-виж пострада при земетресението? Отивам при нея! — И понечих да хукна обратно.

— Къде? Надолу ли? Да не си мръднал!

— Може би ще ме накараш и ръцете си да вдигна? — озлобих се аз.

Мурат изникна от тъмнината и ми зашлеви такава звучна плесница, че не се задържах на краката си и паднах върху склона, но моментално скочих, готов да се преборя с противника си. Вкопчихме се един в друг, дишайки тежко. На мен ми беше по-лесно да го влача надолу по склона, но той съумя като змия да се пъхне зад гърба ми и да извие дясната ми ръка.

— Нагоре! Или ще те пречукам като чакал! Викът му потъна в рукналите потоци на пороя — сякаш езеро се бе продънило над нас.

— Ще си разчистим сметките, Съдрано ухо — злобеех аз, подбутван отзад от Мурат. Той така и не пусна извитата ми ръка, докато не излязохме на поляната високо на хълма. Започнах да раздвижвам отеклото си рамо. И тогава долу прогърмя съкрушителната грамада на села. Тя не се виждаше зад плътната стена на дъжда, но земята се разлюля, сякаш под краката ни не бяха твърди скали, а купа сено. Скоро с бързината на експрес профуча следващата грамада, после още една…

Валя до съмване. Измокрихме се до кости и премръзнахме. Мурат си отиде, сигурно при своите сондажници. След разправията ни долу той не каза нито дума повече.

Слънцето едва проби. От храстите и тревата се дигаше пара. Реших да не търся никого и да сляза долу сам. По мокрия склон ботушите ми се пързаляха като по мазут. Когато гъсталаците оредяха, през рехавите плетеници на къпините се откри печална гледка. Тя и до днес е пред очите ми.

През местността на Джейраните бе пропълзяло желязно чудовище, извънземен мастодонт, безразсъдно смазващ всичко по своя път. Сондажната кула беше смачкана като мекица, като крехък модел от алуминиева тел, и бе отхвърлена зад скалата. Тук-там чернееха изкаляни огромни обли камъни, оставени от села, наред с изподраните стволове на тяншански ели. Дърветата бяха изпочупени като сламки. Лагерът ни бе изчезнал, на мястото му имаше мътна локва.

Ами гробницата? Какво бе станало с откритието? Застанах на края на една стръмнина, за да търся контурите на крепостната стена откъм реката. И не ги намерих. Оградата е била отрязана от села като с нож. И отвлечена заедно с обсерваторията. Заедно с Белоснежната. Там сега по камъните течеше спокойна река, която свикваше с новото си корито. И дори не беше река, а поток.

Ето че и мене ме настигна от тъмата на вековете стрелата с кървавите йероглифи. Тя се заби в сърцето ми, започнах да залитам и за да не падна, се хванах за клончето на дива ябълка. Подир дъждовните капки ябълката ме обсипа и с жълти спаружени плодове с розови жилки. Ябълките глухо изчаткаха по стръмнината и после заплаваха по кафявата вода.

Като насън слязох покрай двореца и се приближих до брега, срязан сякаш с глигански зъб от проклетия сел. Под мен в зловонната киша плаваха обезобразените трупове на два витороги козела, на глиган и на няколко птици — пъдпъдъци. Вдясно на един камък лъщеше мократа козина на убит рис. Не можах да се сдържа и захлипах. Преглъщайки сълзите си, изпращах проклятия към планините, към лавините, към преливащите от дъждовете езера над алпийските ливади, към села, който пълнеше утробата си от тези езера.

Нечия ръка ме бутна отзад по рамото. Рязко се обърнах.

— Защо плачеш като момиче? — тихо попита Мурат. — Мъжете не плачат.

Той беше с мокра риза и с раздрана буза.

— Махай се! — казах аз. — Защото и ти ще заплачеш.

— Най ми е жал за кулата. Красиви лампички имаше — невъзмутимо рече той.

И тогава избухнах. Сграбчих го с две ръце за предницата на ризата и започнах бясно да го друсам.

— За кулата ти е жал, така ли? А за Белоснежната не ти ли е жал? Сам си знам дали да плача, или да се смея. Защо ми се заканваше вчера, че ще ме пречукаш като чакал? Защо ми извиваше ръката като на престъпник? Да бях останал тук, никакъв сел нямаше да я засегне. Да, нямаше да я засегне! Изчезвай, Съдрано ухо!

Когато бях малък, получавах пристъпи на епилепсия и добре помня онова блажено състояние, което те обхваща, преди да загубиш съзнание. От десетина години не бях имал припадъци, но сега усетих: приижда, обзема ме опияняващата вълна.

— Изчезвай, Съдрано ухо! — викнах пак в пребледнялото лице на Мурат.

… А после започна… „бълнуване в небитие, кървав проблясък в помрачение, видения на Дантеви кошмари; грабеж, насилия, пожари, разврат, разпадане на държави, мор, предателство на другари, позор“.

Думите се преплитаха в пъстроцветни хороводи, кимаха, намигаха, скупчваха се и се разлитаха като ята на червенушки, римувайки се с такава лекота, с каквато се е леела речта на сказателите и на певците гуслари.

„… Оплетен в корени на ясен, с парченца сива кал набити, о, братко мой, тетрев убити, що има в погледа ти празен? В ликуващото многогласие единствен ти мълчиш и божият ден към съзвездието Лебед отнася сянката ти, тъй далеч от мен.“

И над всичко това — безутешното опяване на владетеля на Бекбалък, което стопяваше камъните на гробницата.

… И безкрайно продължаваше този мъчителен дяволски сън.