Пол Дохърти
Звънарят от Оксфорд (7)

Шеста глава

Корбет излезе от библиотеката и се сблъска с мастър Мот, който бързаше да се върне при господарката си. Ранулф се почука по слепоочието.

— Не се обиждай, господарю. Мастър Мот е още дете. Лейди Матилда за него е едновременно майка и Бог. Едва не задраска по вратата, за да влезе.

— Знам — отвърна Корбет. — Тя е уплашена. Смята, че Звънарят си е набелязал жертви и че нейното име е между тях.

Един прислужник ги чакаше, за да ги изпрати. Корбет се извини и излезе през една малка странична врата, която водеше в градината. Пълната луна сияеше над моравите и цветните лехи и обточваше силуетите на растенията със сребро. От лявата страна имаше преградна стена, а вдясно — редица сгради. Корбет погледна към прозореца на библиотеката.

— Да, възможно е — прошепна той. — Виж, Ранулф. От двете страни има две малки подпори, а отпред е живият плет — зад тях се е крил убиецът. — Той посочи тясната пътечка, която минаваше между плета и стената на сградата. — Ако никой не го е видял да идва насам, спокойно е могъл да остане незабелязан.

Корбет продължи предпазливо — плетът беше трънлив, а почвата под краката му мокра и хлъзгава след скорошния дъжд. Той спря под прозореца на библиотеката — беше затворен, но през капаците проникваха тънки ивици светлина. После се върна при спътниците си. Малтоут се беше облегнал на вратата и заспиваше.

— Значи убиецът може да го е застрелял оттам? — попита Ранулф. — А после е бутнал капаците и затворил прозореца?

— Така ми се струва — бавно отвърна Корбет. — Но може да не съм толкова умен, колкото си мисля. Знаем, че прозорецът и капаците са били затворени. Знаем и че Ашъм е бил в библиотеката, за да търси начин да разкрие Звънаря или поне така предполагаме. Представи си как седи на масата. Чува почукване, отива и отваря капаците.

— И после прозореца? — помогна му Ранулф.

— Не — замислено каза Корбет. — Точно тук е слабото място в теорията ми. Представи си, Ранулф, че имаш подозрения кой може да е Звънарят и си се заключил в библиотеката, за да намериш доказателствата. Някой чука на прозореца, ти отваряш капаците и виждаш през стъклото лицето на онзи, когото подозираш — ще отвориш ли? Като знаеш, че Звънарят вероятно е убил и декана Джон Копсейл?

— Не — отвърна Ранулф, — няма. Но може би Ашъм не е бил сигурен или е се е колебаел между няколко заподозрени.

— Може би… Както и да е. — Корбет разтърси Малтоут за ръката. — Минава полунощ и е време да си лягаме.

Те се върнаха в колежа и излязоха през главния вход на улицата. Виждаше се само слабата светлина на свещите високо в прозорците на общежитието. Просяк с отрязани до коленете крака се появи от една улица, придвижвайки се на малка количка, и задрънка с купичката си.

— Дайте едно пени — изхленчи той — на стария войник!

Корбет се приведе и се загледа в обезобразеното му лице. — Едното му око беше полузатворено, а около устата имаше гноясали рани. Писарят пусна две пенита в глинената купа.

— Какво виждаш, старче? — попита той. — Какво виждаш нощем? Кой излиза от колежа или от общежитието?

Просякът отвори уста, в която проблесна само един зъб, остър и закривен.

— Никой не закача бедния Ейлрик — отвърна той. — И той не вижда нищо. Но плъховете имат повече от един изход в дупките си.

— Значи си виждал хора да се измъкват оттук нощем?

— Виждам сенки — отвърна Ейлрик. — Забулени сенки се плъзгат покрай бедния Ейлрик, без да му дадат нито пени.

— И къде отиват? — попита Корбет.

— Изчезват в нощта като прилепи. — Просякът приближи лицето си към него. — Те са сатанинско сборище. — И той размаха пръсти пред очите на Корбет. — Ейлрик може да брои, като дете ходеше в църковното училище. Тринадесет излизат и тринадесет се връщат — дяволска дузина. Това е всичко, което знам.

Корбет пусна още едно пени в купичката му и погледна през рамо към Ранулф, който подкрепяше Малтоут. Продължиха по улицата. След като дълго чукаха по вратата, пазачът дръпна резетата; ключалките заскърцаха, докато превърташе ключовете в тях. Влязоха в мрачния коридор. Корбет се отправи към стълбището, но Ранулф, който беше разбудил Малтоут, го дръпна за ръкава и посочи към една врата, под която се процеждаше светлина от свещ. Корбет спря и дочу тих разговор и смях; отвори вратата и влезе в трапезарията. Дейвид-ап-Томас, чиято коса беше по-разрошена от обичайното, седеше на една маса, заобиколен от приятелите си. Корбет усмихнато го поздрави. Ап Томас остави заровете си и намръщено отговори. Писарят сви рамене и понечи да си тръгне.

— Не, не, мастър — прошепна Ранулф. — Заведи Малтоут в стаята ни. Аз искам да си поговоря с нашия приятел от Уелс.

— Но без неприятности! — предупреди го Корбет.

Ранулф се усмихна, промъкна се край него и прекоси трапезарията. Отметна плаща си, така че дългият нож на колана му да се вижда добре. Докато се приближаваше, един от събралите се започна да грачи. Намекваше за Льо Корбо, гарван — норманската дума, от която идваше името на Корбет. Ранулф сви рамене. Проби си път и извади собствените си фалшиви зарове. Без да сваля поглед от Ап Томас, той хвърли и заровете изтракаха върху масата.

— Две шестици!

Ап Томас хвърли своите, но успя да метне само тройка и четворка. Ранулф, чиито зарове бяха подправени от най-добрия измамник в Лондон, отново хвърли. Ап Томас нямаше друг избор, освен да го последва, но всеки път хвърляше по-малко от него. Ранулф въздъхна, взе заровете си и ги прибра в кесията си.

— Изгуби, уелсецо — каза той. — Но и никога не си имал шанс да спечелиш.

Ап Томас рязко се изправи и ръката му посегна към ножа. Ранулф се отдръпна и острието на камата му внезапно се оказа притиснато до гърлото на уелсеца.

— Сигурен съм — каза писарят, — че никой от твоите приятели няма да мръдне или ръката ми може да трепне. Но ти, сър, ако искаш, можеш да извадиш ножа си.

— Това беше само игра — каза уелсецът през зъби с вирната брадичка. — Мислех, че мамиш.

— Но сега разбираш, че си се излъгал.

— Разбира се — дрезгаво каза Ап Томас.

— Добре — усмихна се Ранулф. — Тогава следващия път, когато срещнеш господаря ми и той ти се усмихне, отвърни му със същото. И никакво грачене повече. Съгласни ли сте? — Той се огледа и от всички страни се дочу утвърдително мърморене. — Добре! — Ранулф прибра камата си, излезе от трапезарията и се изкачи по стълбите.

Малтоут вече беше в леглото и хъркаше като прасе. В съседната стая Корбет беше коленичил, прехвърляше броеницата със затворени очи и безмълвно шепнеше молитва.

— Лека нощ, господарю.

Корбет отвори очи и се усмихна.

— Лека нощ, Ранулф. Няма да говорим тук — добави той. — Бог вижда, че сигурно и стените имат уши. Ще оставим разговора за утре, след службата.

Ранулф се върна в собствената си стая. Увери се, че Малтоут е добре завит, отиде до прозореца и отвори капаците. Взря се през тесния прозорец към обсипаното със звезди небе. Радваше се, че отново е на кралска служба, далеч от Лейтън с неговите самотни поля и гори. Нещо повече, сега вратите пред него щяха да се отворят, а амбицията на Ранулф да се изкачи по стръмната, хлъзгава стълба на йерархията беше по-силна от всякога. Беше твърде горд, за да хленчи на Корбет и твърде благодарен, за да изостави господаря си и лейди Мейв и да си търси късмета.

Пристигането на краля в Лейтън беше променило всичко. Точно преди да си тръгне, когато Корбет беше зает с нещо друго, Едуард беше придърпал Ранулф настрана. Беше се усамотил с него в един далечен ъгъл, оповестявайки на висок глас, че иска да му разкаже някаква случка с един епископ, когото и двамата познавали. Щом се скриха от погледа на останалите в един тесен коридор, настроението на краля рязко се беше променило.

— Добре ли е сър Хю, Ранулф?

— Да, твое величество, предан, както винаги, но се притеснява за лейди Мейв, а и за разлика от останалите не обича кръвопролитията и войната.

— Но ти си по-различен, Ранулф. Нали, секретарю на Зеления восъчен печат?

— Всеки има своя път, твое величество.

— Така е, Ранулф, и често го изминава сам. Ако Корбет не се върне на постоянна служба при мен — добави кралят, — тогава ти трябва да го направиш. — Той се усмихна. — В очите ти чета амбиция, Ранулф-ат-Нюгейт; и тя те изгаря като огън. Вече знаеш френски и латински, нали? Майстор си на съставянето на писма и слагането на печати? Пъргав, наблюдателен, умен, ти не би имал нищо против да убиваш враговете на краля, нали?

— Твое величество може да бъде сигурен в това.

Кралят обгърна раменете на Ранулф и го притегли към себе си.

— Корбет е добър човек — прошепна Едуард. — Предан и честен, страстно вярващ в справедливостта. Той ще отиде в Оксфорд, Ранулф и ще залови Звънаря. Сигурен съм в това. Но ти ще имаш друга задача.

— Каква, твое величество?

— Не искам Звънарят да бъде изправен пред кралския съд в Уестминстър. Не искам да му предоставя възможност да говори пред мен и пред хората за проклетия дьо Монфор! — Кралят яростно просъска омразното име, после замълча, без да сваля поглед от Ранулф.

— И какво, твое величество?

— И какво, твое величество! — имитира го Едуард. — Мое величество иска да убиеш Звънаря, когато Корбет го залови. Разбираш ли? Да го екзекутираш в името на своя крал!

После Едуард го отблъсна лекичко и се върна при спътниците си. Разговорът беше разпалил амбициите на Ранулф, но той беше разтревожен: имаше нещо, което кралят беше премълчал. Потупа дръжката на камата си — очевидно Звънарят се стремеше да опетни името на „Спароу Хол“ и Короната. А какъв по-добър начин от това да убие кралския пратеник? Ранулф затвори капаците. Събу ботушите си и легна. Известно време мислите му се връщаха към Ап Томас и студентите в трапезарията, после угаси свещта. Реши, че някоя от следващите нощи ще разбере защо уелсецът и неговите приятели имаха стръкчета влажна трева по ботушите и гамашите. В общежитието нямаше градина, а улиците на Оксфорд представляваха кални пътеки. Бяха ли ходили Ап Томас и приятелите му извън града, там, където бяха открити ужасните трупове? Ами амулетите, които беше зърнал на вратовете им…?

 

 

Корбет коленичи в параклиса, посветен на ангелите-пазители, в църквата „Сейнт Майкъл“. Пред олтара свещеникът водеше слабо посетената утринна служба. Корбет погледна през рамо и се усмихна. Малтоут се беше облегнал на една колона със затворени очи; още не се беше възстановил от пира предишната вечер. Ранулф беше коленичил до него; Корбет се чудеше на кой ли Бог се моли прислужникът му. Ранулф никога не беше говорил за вярата си, но редовно присъстваше на службите и се причестяваше, без да възразява. Погледът на Корбет се отправи към стените на параклиса. Беше заинтригуван от сцените, изобразени там: отляво дяволи с огромни мрежи ловяха души в някаква митична гора, докато над тях ангели с извадени мечове се опитваха да освободят нещастниците. На другата стена със смели щрихи художникът беше изобразил един огледален свят — заек, който преследва ловеца. Корбет беше очарован от огромния ръждивокафяв заек с бяло коремче, който вървеше изправен на задните си крака, преметнал през рамо мрежа, в която се гърчеха няколко безпомощни души.

Когато литургията свърши, Корбет разпита отец Винсънт.

— Значи рисунките ти харесват? — зарадва се свещеникът. — Той свали филона^[1] си и го сгъна внимателно, преди да го сложи на стълбите на олтара.

— Да, много са оригинални — отвърна Корбет.

— Аз лично ги нарисувах — каза тържествено отец Винсънт. — Боя се, че не съм много добър художник, но на млади години бях ловец, лесничей на кралска служба в Уудсток. — Свещеникът приключи със събличането и угаси свещите на страничния олтар. — Значи ти си кралският писар, така ли? — попита той. — Толкова много хора идват тук! Но едва ли си дошъл да се любуваш на картините ми, а по-скоро да ме разпиташ за горкия Пасърел, нали?

Свещеникът го поведе надолу по стълбите и посочи вратата в преградата пред хора.

— Там беше паднал мъртъв горкият човечец! Лицето му беше подпухнало, тялото му сгърчено в агония. — Той почука Корбет по рамото и посочи към Малтоут. — Ако иска, може да седне някъде. Изглежда още не се е събудил.

Малтоут се подчини с радост, а отец Винсънт поведе Ранулф и Корбет към главния олтар.

— Тук оставих Пасърел. Дадох му кана вино и поднос с храна. Той не беше много разговорлив, затова го оставих сам. Предупредих тълпата студенти, които го преследваха, че ако не напуснат Божия дом, ще ги отлъча на място. Оставих страничната врата отключена и си легнах.

— Не заспивай! — проехтя глас. — Не заспивай и бъди готов! Сатаната е като ревящ лъв, който броди в мрака и търси кого да погълне!

Ранулф се обърна с ръка на камата при този вик, който прокънтя като камбана из църквата.

— Това е Магдалена, нашата отшелница — извини я отец Винсънт.

Корбет се загледа в странната, подобна на кутия постройка, иззидана над главния вход. Тя му напомни на хранилката, която Мейв беше направила и поставяше на едно дърво за птиците през зимата.

— Нищо ли не знаеш за убийството на Пасърел? — попита той.

— Абсолютно нищо.

— Магдалена не е ли могла да те предупреди?

— Тя е почти луда — прошепна отец Винсънт. — Както казах, дадох на Пасърел храна и отидох да си легна. Страничната врата беше отключена, за да може да излезе, ако иска да се облекчи.

— И той нищо ли не ти каза? — настоя Корбет. — Не ти ли обясни защо така внезапно е избягал от „Спароу Хол“?

— Не, беше просто един уплашен човечец — отвърна отец Винсънт, — който хленчеше, че е невинен.

Корбет погледна през рамо и видя, че Ранулф се опитва да събуди Малтоут.

— Малтоут! — нареди той. — Върни се в „Спароу Хол“ и ни чакай там.

Конярят не дочака втора покана, а хукна към входа на църквата.

— Бих искал да говоря с отшелницата — каза Корбет. — Разбрах, че не само е видяла убиеца на Пасърел, но и преди много години е проклела основателя на „Спароу Хол“, сър Хенри Браос.

— Значи си чул историята?

Отец Винсънт ги поведе към килията на отшелницата и спря под нея.

— Магдалена! — извика той. — Дошли са ни на гости кралски хора. Искат да говорят с теб!

— Аз съм тук! — отвърна гласът. — Аз служа на Царя на царете!

— Магдалена! — извика Корбет. — Аз съм сър Хю Корбет, кралски писар. Не ти мисля злото. Трябва да ти задам няколко въпроса, но не искам да нарушавам уединението ти, като вляза при теб. Преди да си тръгна, ще ти оставя нещичко, за да запалиш свещи и да се помолиш за душата ми.

Писарят видя, че кожата, която закриваше малкото прозорче, лекичко се отмести. Зърна горе дрипава фигура с посивяла коса, която бързаше по тясната галерия, шляпайки със сандалите си по каменните плочи. След миг Магдалена се появи в църквата. Беше приведена почти на две, мръснобялата й коса падаше до кръста. Очите й бяха ясни, но Корбет беше поразен от зловещия начин, по който беше изрисувала лицето си: дясната й буза беше черна, а лявата — бяла. В ръцете си носеше малко, пукнато огледало. Тя приседна до една колона и се загледа в огледалото, докато костеливите й пръсти премятаха грубата броеница, увита около дясната й китка, а устните й се движеха в безмълвна молитва. Тя вдигна поглед. Ясните й, пронизващи очи изучаваха Корбет.

— Кажи, мрачни писарю, какво искаш от бедната Магдалена? — Погледът й се отмести към Ранулф. — Ти и твоят войник. Защо нарушавате покоя ми?

— Защото виждаш разни неща. — Корбет приклекна до нея и извади сребърна монета от кесията си.

— Магдалена вижда много неща в мрака на нощта — отвърна тя. — Виждала съм демони да изскачат от ада и Божията светлина да озарява храма. Аз съм нещастна грешница в Божиите ръце. — Тя докосна лицето си с огледалото. — Някога бях красива. Сега боядисвам лицето си в черно и бяло и нося огледалото навсякъде със себе си. Черното е знакът на смъртта. Бялото е символът на моя надиплен покров.

— Какви други неща виждаш? — попита Корбет и посочи нагоре към килията й. — Ти се молиш над входа на храма. Виждала ли си Звънаря?

— Чух го — отвърна тя. — През нощта, в която забоде една от прокламациите си на вратата. Дишаше тежко. Ето, казах си, това е човек, преследван от демони! Но така и трябва! — продължи тя с напевен глас. — „Спароу Хол“ е прокълнато място. Кула върху пясъчни основи. — Гласът й се извиси. — Ще паднат дъждове, ще веят ветрове. Този род ще загине и падението му ще бъде голямо!

— Защо да е прокълнато? — попита Корбет.

— Преди много години, мрачни писарю… — тя докосна лицето на Корбет. — Очите ти са потайни, но добри. Не би трябвало да си при мен, а при жена си и детето си. — Тя съзря изненадата върху лицето на писаря. — Виждам, че обичаш жените — продължи тя. — Мъжът ми беше красавец като теб. Беше добър човек и отиде да се бие на страната на славния дьо Монфор. Така и не се завърна — насякоха го като животно върху тезгяха на касапина. Аз и момчето ми останахме сами у дома. Живеехме в избите и коридорите, в тъмнина, но и в безопасност. — Тя плю и броеницата изтрака в огледалото. — После дойде Браос. Колко беше надменен, как виреше глава! Той и онази красива кучка, неговата сестра! Изхвърлиха ме! Детето ми умря и аз ги проклех! — Магдалена изтрака с броеницата. — Сега Звънарят идва, за да предупреди за наближаващата смърт и унищожение.

— Но ти не знаеш кой е той, така ли? — попита Корбет.

— Демон от ада! Таласъм, който не е приключил делото си.

— И ти видя нещастния Пасърел да умира?

Магдалена вдигна поглед и в очите й проблеснаха лукави искрици.

— Бях коленичила пред прозорчето си — отвърна тя. — Гледах Божествената светлина. — Тя посочи към олтара. — Чух вратата да се отваря и една тъмна сянка се промъкна като крадец в нощта. Да, точно така стана. Беше напрегнат като струна. Глупакът Пасърел изпи виното и умря в грях пред лицето на Всемогъщия. О! — Тя затвори очи. — Колко ужасно е за грешната душа да попадне в ръцете на Живия Бог!

— Каква беше сянката? — попита Корбет.

Сега Магдалена беше вперила поглед в сребърната монета в ръката му.

— Не можах да я разгледам — уморено отвърна тя и се изправи. — Казах достатъчно.

Корбет й подаде монетата и отшелницата отново тръгна нагоре по стълбите. Отец Винсънт ги изведе от църквата.

— Какво стана с каната и чашата? — попита Корбет.

— Изхвърлих ги — отвърна свещеникът. — Не бяха нищо особено, такива можеш да видиш във всяка кръчма.

Корбет му благодари. Тръгнаха по пътеката към гробището и излязоха през портата на църковния двор.

— Ще хапнем ли нещо? — с надежда попита Ранулф.

Корбет поклати глава.

— Нека първо посетим „Сейнт Осит“.

— Тук не научихме нищо — обяви Ранулф.

— Аз научих — усмихна му се Корбет.

Един пътуващ търговец ги упъти и те завиха по Броуд Стрийт. Денят беше хубав. Улиците бяха претъпкани с каруци с храна, бурета и бъчви, врява от многобройните сергии и магазини изпълваше въздуха. Някъде удряха чукове, на друго място сглобяваха бъчви, от кръчмите се носеше дрънчене на съдове. Мъже, жени и деца се движеха на групи по улицата, блъскаха се и се бутаха. Къщите от двете страни бяха наклонени напред и разкривените им стени бяха подпрени със стълбове, които допълнително затрудняваха разминаването. Каруцари и момчета, бутащи ръчни колички, се ругаеха и караха помежду си. Носачи, потънали в пот под тежкия си товар, се опитваха да си пробият път с обелени върбови тояги. Тлъсти търговци, стиснали кесии с пари, обикаляха сергиите и магазинчетата. Странстващи продавачи с овесени на вратовете подноси се опитваха да продадат джунджуриите си на всеки срещнат, включително на Корбет и Ранулф. Веднъж се наложи Корбет да спре и избута Ранулф във входа на едно магазинче. Чиракът, който реши, че са дошли да купуват, ги задърпа за ръкавите и ги принуди набързо да продължат.

— Тук винаги ли е така? — прошепна Ранулф.

Отговорът на Корбет беше удавен от крясъците, които пронизваха въздуха.

„Горещ грах!“ „Ситни въглища!“ „Нови метли!“ „Зелени метли!“ „Хляб и месо за бедните затворници от Бокардо!“

Просяци с празни купички се тълпяха като бълхи. Количкари продаваха ябълки от градските овощни градини, а на кръстопътя за пазара певци се надпреварваха яростно да пеят и разказват новините. Дори проститутките и техните сводници бяха излезли да търсят клиенти. Навсякъде имаше студенти, някои облечени в брокат, други в дрипи; те скитаха на групи с присвити очи и ръцете им бяха винаги готови да посегнат към камите.

Корбет спря в кръчмата „Веселите момичета“ и накара Ранулф да наеме стая, която да използват по-късно. Щом с това беше приключено, те продължиха през Карфакс и по тясната мръсна уличка към болницата „Сейнт Осит“ — занемарено триетажно здание, което се издигаше в двор, ограден от каменна стена. На портата се тълпяха просяци. В покрития с чакъл двор уморен на вид послушник в кафяво расо, препасано с мръсен шнур, им раздаваше комати твърд ечемичен хляб. Те се бяха наредили пред дървена маса, където други двама послушници разпределяха димящи купи с месо и зеленчуци. Корбет и Ранулф си проправиха път натам.

— Никога не съм виждал подобно място — прошепна Ранулф. — Дори в Лондон.

Корбет можеше само да се съгласи. Тук имаше поне сто просяци, някои по-млади и жизнени, но повечето стари и прегърбени, облечени в дрипи. По-голямата част бяха бивши войници — те все още носеха следите от ужасните си рани; с лица, изгорени от врящо масло, безоки, куци; мнозина лежаха върху импровизирани носилки. Корбет забеляза, че и тук, както в други болници, където беше ходил, въпреки възрастта, раните и бедността си, тези мъже бяха решени да оцелеят, вкопчили се в останалата им искрица живот. В известен смисъл, заключи той, смъртта на тези хора беше по-жестока от делото на убиеца в „Спароу Хол“. Тези хора бяха беззащитни — мъже, които въпреки тежката си съдба, продължаваха да се борят.

— Мога ли да ви помогна?

Корбет се обърна. Гласът беше мек и мелодичен, но мъжът, който се беше обърнал към него, беше висок и добре сложен. Беше облечен в кафяво расо на францискански монах, имаше добре поддържана тонзура, но в лице приличаше на добродушен жабок с постоянно примигващите си очи и пълните устни, които се разтягаха в усмивка.

— Съжалявам, че съм грозен — заяви францисканецът и потупа Корбет по рамото. Ръката му беше като мечешка лапа. — Чета по очите ти какво си мислиш, сър. За хората съм грозен, но може би Бог мисли иначе.

— Търся игумена — отвърна Корбет. — И мисля, че човек, който се грижи за бедните, не може да е грозен.

Францисканецът стисна ръката му и здраво я разтърси.

— Ти трябваше да станеш францисканец — изрева той. — Кой си, по дяволите?

Корбет му обясни.

— Аз съм брат Анджело — представи се монахът. — Аз съм игуменът. Това е моето имение, моят дворец. — Той вдигна поглед и присви очи към слънцето. — Храним по двеста просяци на ден — продължи той. — Но ти не си дошъл да ни помагаш, нали? И със сигурност не носиш пари от краля.

Францисканецът покани Корбет да се качи по стълбите към болницата и го въведе в белосаната си килия. Корбет и Ранулф приседнаха на леглото, докато отец Анджело си примъкна един стол.

— Тук си заради Звънаря, нали? Всички чухме за този смахнат негодник и убийствата в „Спароу Хол“.

— Кралят чу и за убийствата в „Сейнт Осит“, или по-точно — бързо добави Корбет, когато видя как усмивката на лицето на монаха изчезва, — за труповете, открити в горите извън града.

— Малко знаем за това — призна брат Анджело. — Огледай се, писарю; тези хора са бедни и нещастни просяци. Кой, за Бога, може да бъде толкова жесток с тях? Не мога да си го обясня — добави той — и не мога да ти помогна.

— Не си ли чул някакви слухове? — попита Корбет.

Брат Анджело поклати глава.

— Нищо освен безумните дрънканици на Годрик — промърмори той. — Сам знаеш, Корбет, хората идват и си отиват оттук, когато пожелаят. Те просят по градските улици и са безпомощни, лесна плячка за човешката злоба и омраза.

— Помниш ли Брейкспиър? — попита Корбет. — Войник, бивш командир от армията на краля?

— Тук има много такива — извини се брат Анджело, поклащайки глава и погледна Ранулф. — Ти имаш вид на войник, приятелю. — Той посочи меча, камата и кожените му ботуши. — Вървиш наперено. — Наведе се и го потупа по ръката. — Излез навън, войниче, и виж бъдещето си. Някога те също са се перчили под слънцето като теб. Но, стига, ще отида да намеря стария Годрик.

Той ги поведе по белосания коридор, нагоре по някакви стълби и ги въведе в едно спално помещение. Стаята беше скромна, но стените и пода бяха чисти, ухаеше на сапун и ароматни билки. До всяка стена имаше редица легла със столче от едната страна и малка, грубо скована маса от другата. Повечето от обитателите й спяха или придрямваха. Послушници минаваха от легло на легло и миеха лицата и ръцете им преди закуска.

Ранулф отстъпи.

— Няма да стана просяк — прошепна той. — Предпочитам или да забогатея, или да ме обесят.

— Само внимавай — отвърна му Корбет — да не забогатееш и после да те обесят.

— Елате — прикани ги Анджело към едно легло, в което мъжът се беше облегнал на възглавниците. Беше плешив, лицето му набръчкано и посивяло от изтощение, но очите му бяха живи.

— Това е Годрик — обясни брат Анджело, — отдавнашен член на моята енория. Човек, който е просил в Лондон, Кентърбъри, Дувър и дори в Бърик по време на похода към Шотландия. Е, Годрик — потупа той просяка по плешивото теме, — кажи на гостите ни какво си видял.

Годрик се обърна.

— Бях в гората — прошепна той.

— Коя гора? — попита Корбет.

— На север, на юг и на изток от града — отвърна Годрик.

— И какво видя, старче?

— Бог ми е свидетел — отвърна просякът, — видях адския огън и дявола с неговата свита да танцуват на лунна светлина. Слушай какво ти казвам — той сграбчи ръката на Корбет, — самият дявол е дошъл в Оксфорд.