Пол Дохърти
Звънарят от Оксфорд (13)

Дванадесета глава

Ранулф седеше в църквата „Сейнт Майкъл“. Приклекна в основата на една колона и впери поглед в страничния параклис, привлечен от яркия стенопис. Църквата беше тъмна, с изключение на две запалени свещи, които блестяха като очите на хищен звяр, бродещ в мрака. Те осветяваха внушителната рисунка на Христос, който идва със своите ангели в Деня на Страшния съд, за да произнесе присъдата си — вечен живот или вечно проклятие. Страховити скелети, облечени в дрипи, умолително вдигаха ръце към ангелите, които се спускаха към тях с вдигнати мечове.

— Помни, човече, че ти си прах и в прах ще се превърнеш.

Ранулф погледна през рамо към прозореца в отшелническата килия, от който проникваше светлина.

— Защото смъртта идва! — напяваше отшелницата. — И ще покоси всяка жива душа на земята.

— Чети си молитвите, старо! — извика в отговор Ранулф.

— И ще се моля за теб — отвърна Магдалена. — Пасърел се молеше тук, но умря; убиецът се промъкна безшумно като змия, не извика, дори когато се спъна в стъргалото до вратата.

— Имам нужда от твоите молитви — бързо отвърна Ранулф.

Погледна към вътрешността на църквата и огромния кръст, който висеше над главния олтар. Размишляваше върху думите на отшелницата, когато чу звук и се обърна, но това беше само един плъх, който изскочи от сандъка, поставен върху дървено магаре в напречния неф. Ранулф прекара пръст по устните си. Беше му трудно да се моли за себе си, да не говорим за горкия Малтоут. Обърна се наляво, за да вижда статуята на Девата с Младенеца пред запалената маслена лампа вляво от главния олтар. Нямаше сили да произнесе „Аве Мария“ — каква представа имаше той от майчинството, освен спомена за онази избухлива жена, която го шамаросваше и натирваше на улицата? Когато се прибра един ден, Ранулф откри, че е умряла от чума. Гледаше през сълзи как събирачите на трупове пристигнаха и я натовариха на ръчната си количка, за да я изхвърлят при останалите трупове в огромните варовикови пещери край Чартърхауз.

Вратата на ризницата се отвори и влезе отец Винсънт. Той преви коляно пред олтара и тръгна по пътеката. Ранулф стана да го посрещне, защото не искаше да го изплаши.

— Кой е? — Отец Винсънт спря и се вгледа в мрака.

— Ранулф-ат-Нюгейт!

— Стори ми се, че чух шум — каза свещеникът и издрънка с връзката ключове, която държеше. — Вече трябва да заключа. — Той приближи и видя книгата, която носеше Ранулф.

— Молиш ли се?

— Да, моли се! — изкрещя Магдалена. — Моли се Божието възмездие да сполети „Спароу Хол“.

— Това са „Изповеди“-те — каза Ранулф. — „Изповеди“-те на Свети Августин. Взех ги от библиотеката на „Спароу Хол“.

Свещеникът взе книгата и я претегли в ръцете си.

— Ще ти помогне ли това да заловиш убиеца? — попита той тихо.

— Не съм тук за това, отче. Дойдох да се помоля.

— Искаш ли да те изповядам? — Уморените стари очи на свещеника се вгледаха в тези на Ранулф. — Искаш ли да ти дам опрощение, Ранулф-ат-Нюгейт?

— Имам много прегрешения, отче.

— На никого не се отказва опрощение — отвърна свещеникът.

— Прелюбодействал съм. Пиянствал съм. — Ранулф си взе обратно книгата. — И най-вече, отче, убивах. И днес следобед убих човек.

Свещеникът отстъпи назад.

— Беше при самоотбрана — обясни Ранулф. — Трябваше да го убия, отче.

— Ако е така — отвърна отец Винсънт, — това не е грях.

— Но аз възнамерявам да убия отново — добави Ранулф. — Ще открия убиеца на приятеля си и той ще си получи заслуженото.

— Това трябва да бъде направено по законен начин — бързо се обади свещеникът.

— Аз ще го убия, отче.

Винсънт се прекръсти.

— Тогава не мога да те опростя, синко.

— Не, отче, не можеш. — Ранулф също се прекръсти и без да се обръща назад, излезе от църквата.

 

 

Корбет седна на писалището и приближи двете дебели лоени свещи, за да освети пергамента пред себе си. На двора кучетата виеха към луната. От време на време от кръчмата долу долитаха виковете на гуляйджиите. Корбет беше отворил капаците. Нощният въздух беше мек и топъл, миризмата на билки в градината се смесваше с апетитните ухания от кухнята. Корбет беше неспокоен. Погледна празното парче пергамент и се опита да подреди мислите си.

— Какво знаем досега? — прошепна той. После потопи перото в мастилницата.

Първо: самозваният Звънар закача прокламациите си по вратите на църквите и колежите из цял Оксфорд. Нападките му са предимно срещу краля, но кой се интересува от тях, освен самият крал?

Второ: кой от преподавателите от „Спароу Хол“ би могъл да се движи толкова бързо из Оксфорд? Трипъм? Епълстън? Едва ли е Барнет, който очевидно живееше, разкъсван между греха и изкуплението. Или лейди Матилда, която се подпираше на бастун? Ами глухонемият мастър Мот? Но той приличаше на слабоумен и не можеше да чете.

Трето: Ашъм е знаел нещо. Коя книга е търсел? Защо е написал „Passer…“ с кръвта си, докато е умирал? И защо Пасърел е бил убит в църквата „Сейнт Майкъл“?

Корбет вдигна перото. Ранулф беше отишъл там с думите, че има нужда да се помоли. Корбет се надяваше, че е в безопасност. Усмихна се мрачно, когато си спомни колко безмилостно прислужникът му се беше разправил с Норис.

Четвърто: Лангтън. Защо беше отровен? И защо носеше предупреждение към мен?

Пето: Всички тези убийства са работа на Звънаря. Но защо са били извършени?

Корбет остави перото и разтри лицето си. Погледна часовата свещ, но тя беше толкова изтрита, че Корбет едва различаваше деленията. Стана, съблече дрехата си, прекръсти се и си легна. Щеше да си почине малко и когато Ранулф се върне, да продължи работата си. Замисли се за Мейв, Елинор и чичо Морган в Лейтън. Може би Мейв е в дневната на горния етаж и разговаря с чичо си? Или в спалнята? Тя винаги си лягаше толкова късно, умът й беше непрекъснато зает с нещата, които трябва да подготви за следващия ден. Корбет затвори очи, решен да поспи само за малко.

Когато се събуди, капаците бяха спуснати и свещите — угасени. Ранулф спеше дълбоко в леглото си до вратата. Корбет чу звуци от двора долу. Отвори капаците и слънчевата светлина го заслепи.

— Мили Боже — промърмори той, — спал съм като пън.

— И още как — потвърди Ранулф и отметна одеялото. — Прибрах се преди полунощ, господарю. В пивницата нямаше никого, а ти спеше като заклан.

Внезапно той осъзна казаното и се извини. Излезе в коридора и се върна с кана прясна вода. Корбет реши да не се бръсне, но се изми набързо. Смени ризата и бельото си и слезе в празната кръчма, оставяйки Ранулф да приключи с тоалета си. Беше преполовил горещия си бульон, когато Бълок влетя в помещението и щракна с пръсти.

— Сър Хю, по-добре ела! И ти! — излая той към Ранулф, който точно беше слязъл по стълбите. — Открихме Звънаря!

Корбет отблъсна купата и скочи.

— Звънаря? Как?

— Последвайте ме!

Корбет забърза по улицата след него, а Ранулф изтича да вземе бойните им колани. Настигна ги, точно когато завиваха по улицата към „Спароу Хол“.

— И кой е той? — Корбет дръпна шерифа за ръкава.

— Епълстън. Нали знаеш, незаконният син на дьо Монфор.

— Имаш ли доказателства?

— Всякакви доказателства — отвърна шерифът. — Но това няма да помогне нито на теб, нито на него.

Трипъм, Чърчли, Барнет и лейди Матилда ги чакаха в малкия салон.

— Открихме го малко след зазоряване — с треперещ глас каза Трипъм, изправи се и закърши ръце. — Толкова много смърт! — изстена той. Лицето му беше бледо и изпито. — Толкова много смърт! Кралят няма да хареса това!

— Още едно убийство? — попита Корбет, оглеждайки групата.

— Не е убийство — отвърна лейди Матилда. — Епълстън си отиде като страхливец. Мастър Алфред Трипъм ще ти покаже.

Заместник-деканът ги поведе нагоре по стълбите. На първата площадка двама прислужници подреждаха одеяла в шкафа в коридора и се прилепиха до стената, сякаш искаха да се скрият. Бълок отвори една врата. Стаята беше богато обзаведена, в нея имаше легло с балдахин, чиито завеси бяха спуснати; отрупани с книги рафтове, калаени чаши и чинии, дървени столчета и тапициран стол пред елегантното писалище под прозорците. От двете му страни се виждаха полуотворени сандъци. Бълок дръпна завесите на леглото. Епълстън лежеше толкова спокойно, че Корбет го помисли за заспал. Шерифът промърмори нещо и разтвори капаците.

— Не пипай чашата на масата — предупреди той, когато Корбет я взе и я подуши.

Усети неприятния дъх, който кларетът не можеше да заличи.

— Какво е? — попита той.

— Аз съм шериф, а не аптекар — отсече Бълок. — Но Чърчли твърди, че е някакво приспивателно, което в големи дози убива.

Корбет седна на леглото, внимателно отметна завивките и разкопча нощницата на Епълстън.

— Необходимо ли е това? — попита Трипъм.

— Да, така мисля — отвърна Корбет.

Той повдигна нощницата и огледа трупа. Не откри следи от насилие. Кожата беше леко лепкава, лицето — бледо, полуотворените устни посинели, но иначе нямаше нищо особено. Ако не беше чашата, Корбет би помислил, че Епълстън е умрял спокойно в съня си.

— И защо мислиш, че той е Звънарят?

— Погледни на писалището — отвърна Трипъм.

И Корбет го направи. Парче гладко отрязан пергамент привлече погледа му: почеркът беше същият като от прокламациите на Звънаря. Забеляза, че до него имаше мастилница и перо.

— „Звънарят идва и си отива“ — прочете той на глас. — „Той предупреждава и огласява истината, но мракът винаги го следва. Кой знае кога ще се върне пак?“ Малко е загадъчно — забеляза Корбет.

Върна се до леглото, хвана ръката на Епълстън и забеляза петната черно мастило по пръстите му. Върху бялата ленена нощница също личаха пръски мастило.

— Има още — заяви Бълок.

Започна да отваря ковчежета и сандъци, вадеше свитъци пергамент и мастилници с черно мастило. След това пъхна в ръката на Корбет късчета пожълтял пергамент.

— Черновите от прокламациите на Звънаря. — Той посочи един свитък върху писалището. — Извадки от хрониките за живота на дьо Монфор. И още нещо…

Бълок отиде до един сандък и се зарови в него. Извади нещо, което приличаше на малък триптих. Но когато Корбет го отвори, вместо картина на разпятието и Дева Мария с Йоан Кръстител на страничните дъски, се появи грубо нарисуван портрет на дьо Монфор, изобразен като светец, а от двете му страни имаше духове на хора с протегнати ръце и думи, които излизаха от устата им: „Laudate!“ „Laudate!“ Слава! Слава!

Корбет се присъедини към търсенето. Трипъм стоеше до вратата и сипеше възражения. Бълок с удоволствие ровичкаше из сандъците. Най-накрая Корбет струпа накуп върху писалището всичко, което бяха открили.

— Значи Епълстън е бил Звънарят — заключи той. — Знаем, че беше незаконен син на дьо Монфор и няма съмнение, че обичаше графа. Ръкописите и писмените принадлежности сочат, че той е бил Звънарят.

— Но ти не си сигурен? — попита Ранулф.

— Бих могъл да приема, че той е бил Звънарят — отвърна писарят, — но защо се е самоубил? Защото такова е обяснението за смъртта му, нали? Епълстън разбира, че скоро ще го разкрият. Затова написва бележката, от която се разбира истината, гълта отрова и умира в съня си. — Той погледна към Трипъм. — Заключена ли беше вратата?

— Не, сър Хю.

Корбет седна на един стол и се почеса по носа.

— Един човек се кани да се самоубие — започна той. — Написал е предсмъртна бележка — виждаме петната от мастило по пръстите му. Повечето вино е било изпито. Той не се опитва да придаде драматизъм на смъртта си, а просто си ляга. — Корбет погледна към свещта и забеляза докъде е изгоряла. — А сега моля всички да излязат. Шерифе, ти също.

Бълок се накани да възрази.

— Моля те — настоя Корбет. — Обещавам, че няма да се бавя.

Бълок последва Трипъм вън от стаята. Ранулф затвори вратата зад тях.

— Не вярваш, че е било самоубийство, нали, сър?

— Не, не вярвам — отвърна Корбет. — Не е логично. Повечето убийци държат на живота си. Звънарят се наслаждаваше на играта. Убиваше тайно под плаща на нощта. Защо тогава би се простил така безславно с живота? Да — Корбет кимна, — има много доказателства срещу него. Баща му, документите в стаята. Но ако ти, Ранулф, беше незаконен син на дьо Монфор, щеше да се гордееш с това, нали?

— Да, така е.

— Кажи ми освен това, ако се канеше да се самоубиеш и да напишеш предсмъртната си бележка, не би ли искал да го направиш на спокойствие? Щеше да заключиш и зарезиш вратата. А Епълстън не е направил нито едното, нито другото. Легнал си е, без да угаси свещта. И най-вече, ако човек се кани да умре, защо ще си облича нощницата? — Корбет отиде до вратата. На една закачалка висеше наметката на преподавателя с емблемата на колежа, а на друга — риза, елек и панталон.

Корбет внимателно ги огледа.

— Всички са чисти — промърмори той.

Той се огледа из стаята и зърна една сламена кошница в далечния ъгъл под умивалника. Отиде при нея и изпразни съдържанието й на пода. После вдигна една риза и панталон.

— Това носеше Епълстън вчера — той ги върна обратно в кошницата. — Приготвил си е чисти дрехи за утре.

— Може би е бил човек на навика — отвърна Ранулф. — Чувал съм за подобен случай в Крипългейт, когато майката опекла хляб, след като решила да се самоубие сутринта.

— Може би. — Корбет се заразхожда из стаята. Седна на писалището и запрелиства пергаментите. — Но да кажем… — Той размаха едно късче. — В името на спора, че Епълстън е бил Звънарят. Бълок идва тук и веднага намира доказателствата. Защо всичко е толкова явно?

— Епълстън изобщо не го е било грижа — предположи Ранулф. — Не забравяй, сър, той сигурно е разбрал, че скоро ще го разкрием. Разбрахме тайната му…

— Но аз нищо не съм разкрил — сухо каза Корбет. — Напротив, все още се лутам в мрака.

— Да, да, но, господарю, какво щеше да стане, ако бяхме напуснали Оксфорд и отишли до Уудсток, за да разкажем на краля за това, което сме научили?

— Преподавателите щяха да бъдат разпитвани — отвърна Корбет. — Следвам мисълта ти, Ранулф. Кралят щеше да се заинтересува от Епълстън. Щеше да се изкуси да го затвори в Тауър с инквизиторите, докато не разбере истината. Едуард нямаше да е на себе си, ако беше разбрал, че незаконният син на великия дьо Монфор може би заговорничи срещу него.

Корбет видя, че ботушите на Ранулф настъпват свлечените завивки, затова приближи и ги отметна. Под дюшека, в една от дървените греди имаше малко чекмедже. Корбет нареди на Ранулф да се приближи и двамата се опитаха да го отворят. Чекмеджето беше заключено, но Ранулф извади от кесията си гвоздей и внимателно го пъхна в ключалката. Отначало нямаше късмет, но после извади гвоздея и го пъхна по-внимателно. Корбет чу изщракване и Ранулф отвори чекмеджето. Двамата го издърпаха и го сложиха на леглото. Ранулф зърна мъртвото лице на Епълстън и обзет от чувство на вина, дръпна завивката над него. В малкото чекмедже имаше няколко предмета. Кичур коса в кожена кесийка, пръстен с изображение на бял лъв, изправен на задните си крака, поклоннически медал от Компостела в Испания, кама с дръжка от слонова кост, върху която беше гравиран същия символ, както върху пръстена.

— Гербът на дьо Монфор — забеляза Корбет. — Вероятно вещи на великия граф.

Той извади скритата най-отдолу книга и я отвори. Подвързана в телешка кожа и украсена с малки скъпоценни камъни отвън, отвътре страниците й бяха изцапани и по тях имаше бележки с различни почерци. Корбет я поднесе към светлината.

— Колекция от текстове — забеляза той, — събрани в един том. — Той отгърна първата страница. — Не е била на Епълстън. От библиотеката е.

— Това ли е изучавал Ашъм? — попита Ранулф.

— Може би — отвърна Корбет, разлиствайки страниците. Това са текстове — продължи той, — написани и разпространявани по времето на бунта на дьо Монфор срещу краля. Написани са от различни хора, част от тях са анонимни.

— Има ли нещо от Звънаря? — попита Ранулф.

— Не, но един от авторите нарича себе си Гавраил, което е името на ангела-вестител — отвърна Корбет. — О! — Той се усмихна. — Това са остри критики, отправени към управлението на краля — продължи той. — Нищо особено — обичайният списък от кралски престъпления и подкрепа за дьо Монфор.

— И? — попита Ранулф.

— Интересното, скъпи мой, Ранулф, е, че те са източникът на прокламациите на Звънаря. Той просто ги е преписал и ги е пригодил за собствените си цели.

— Епълстън ли го е направил?

— Не знам, но можем да разберем откога тази книга е била у Епълстън. Трябва да погледнем в библиотечния дневник. — Корбет прелисти страниците на книгата. На гърба на няколко от тях беше надраскано: „Ad dominum per manus P.P“.^[1]

Ранулф приближи и надникна през рамото му.

— Какво означава това, сър?

— Нищо — отвърна Корбет. — Подозирам, че тези текстове са били събрани от поддръжниците на краля в Лондон и изпратени на Браос. Той ги е събрал, а после е накарал да ги подвържат в един том.

— Още доказателства срещу Епълстън?

— Не знам — отвърна Корбет. — Ранулф, иди в библиотеката и поискай регистъра. Кажи им още да не ни безпокоят.

Ранулф побърза да излезе. Корбет остави книгата обратно на масата. Беше ли Епълстън убиецът? Затвори очи и покри с ръце лицето си. Мисли, заповяда си той: Епълстън е незаконен син на дьо Монфор. Мрази семейство Браос и краля. Решава да възкреси спомена за своя мъртъв баща. Взима книга от библиотеката, приема името Звънаря и започва да пише прокламации. Нощем се измъква от колежа и ги разпространява из Оксфорд. Приятно му е да дразни краля и да компрометира „Спароу Хол“.

Корбет свали ръце от лицето си и погледна към трупа, който се вкочаняваше под завивките на леглото. Ашъм сигурно е заподозрял нещо, защото е забелязал липсата на книгата. Той не крие подозренията си и една вечер Епълстън излиза в градината, промъква се между храстите и стената на библиотеката. Чука на капаците. Ашъм ги отваря и бива улучен в гърдите с арбалет. Ами онази надраскана дума: „PASSER…“? Корбет си представи прозореца на библиотеката и усети как стомахът му се свива от вълнение.

— Разбира се — прошепна той. — Епълстън беше атлетичен и смел. Би могъл да се покачи, да потопи пръста на Ашъм в кръвта му и да изпише сам онези букви, така че икономът да бъде обвинен. Все пак, именно Епълстън е казал на Пасърел да избяга в църквата. Върнал ли се е Епълстън през нощта с кана отровно вино? Ами Лангтън? — Корбет не знаеше защо убитият преподавател носеше писмо до него от Звънаря. Но за всеки в библиотеката би било лесно да сипе отрова във виното на Лангтън.

Корбет се изправи. Ами изстрелът с прашката? Не беше ли прекарал Епълстън детството си в провинцията? Може би е бил изкусен стрелец с прашка? Епълстън знаеше, че Корбет е научил за произхода му, боял се е, че ще бъде разкрит и може би затова е решил да посегне на живота си. Корбет дочу стъпки и Ранулф се върна.

— Е? — попита Корбет.

— Книгата е взета от Епълстън — заяви Ранулф. — Но слушай, господарю, записана е едва вчера сутрин. Само два реда под моята.

Корбет въздъхна разочаровано.

— И няма ли нещо друго?

— Не. Заглавието на книгата е „Litterae atque Tractatus Londoniensis“, „Писма и трактати от Лондон“. Прегледах набързо регистъра. Никой друг не я е взимал. — Ранулф посочи с пръст през рамото си. — Мастър Трипъм нервничи. Иска да знае какво да прави с трупа.

— Кажи му да изпрати тук прислужник — нареди Корбет. — Онзи, който е прислужвал на Епълстън.

Ранулф излезе. Малко по-късно се върна с прислужника; дългурест блед мъж с кичури червена коса, пригладени върху оплешивяващо теме и бяло като платно лице. Бузите и кривият му нос бяха обсипани с пъпки и ранички. Долната му устна трепереше и Корбет трябваше да го покани да седне и да го убеди, че няма от какво да се бои. Мъжът преглътна, изпъкналите му очи постоянно наблюдаваха Ранулф, сякаш се боеше, че ще го осъдят и екзекутират на място.

— Не съм го плашил с нищо, господарю — каза Ранулф, облягайки се на вратата. — Името му е Гранвъл. Бил е прислужник на Епълстън.

— Истина ли е? — тихо попита Корбет.

Мъжът кимна.

— И откога му прислужваше?

— Бях две години в „Спароу Хол“. — Гласът му беше силен и носов. — Мастър Епълстън беше добър човек. Никога не ме биеше, дори когато сбърквах нещо.

— Говореше ли с теб? — попита Корбет. — За това, което правеше?

— Никога, макар иначе да се държеше учтиво. Даваше ми подаръци на Великден, Еньовден и Коледа. Понякога ме възнаграждаваше с някой и друг шилинг в повече, ако например в Оксфорд дойдеше панаир. Веднъж ме заведе на пантомима в църквата „Света Богородица“. Това е всичко, което знам, сър. Винаги чистех стаята му, а той ми казваше да не пипам книжата или книгите му.

— Ами снощи?

— Всичко беше нормално, само дето мастър Епълстън се прибра много ядосан. Беше тъмно…

— Извинявай — прекъсна го Корбет. — Излизаше ли мастър Епълстън през нощта? За да отиде в града, например?

— Поне аз не знам за такова нещо. — Мъжът отметна глава. — Не беше такъв човек, сър. Не е като мастър Чърчли; той е похотлив като врабче и ужасно развратен. Мастър Епълстън беше благородник и учен. Обичаше книгите си. Като истински благородник, сър. Дори сам си изпразваше цукалото. Не го оставяше на някой беден прислужник, както останалите…

Корбет се опита да не поглежда към Ранулф, който свел глава, тихичко се смееше.

— Но снощи нещо не е било наред?

— Да. Мастър Епълстън се върна по тъмно. Мисля, че беше ходил да хапне някъде. — Гранвъл заговори по-тихо. — Всички тези странни случки в колежа, сър. — Той се почеса по носа. — И, преди да ме питате, не знам нищо, нито пък някой друг от прислужниците знае. — Той намигна лукаво. — О, ние знаем за Звънаря, сър, но как би могъл някой да излезе от колежа през нощта? Всички врати са заключени и залостени.

Корбет направи гримаса, но Гранвъл бързо продължи.

— Сигурно, ако някой е искал да излезе, е намерил начин, само че е трудно да го направиш, без да те видят.

— За Звънаря ли говориш?

— Разбира се! Всички чухме за прокламациите, но не можем да четем. И аз като останалите се чудех как, за Бога, някой може да влиза и излиза от „Спароу Хол“, когато си поиска?

Корбет погледна към Ранулф, който поклати глава. Корбет бръкна в кесията си и подаде на Гранвъл монета. Вече спокоен, прислужникът се разприказва.

— Странна е и историята с отравянето на стария мастър Лангтън. Как може виното да е било отровено? Всички пиха от една и съща кана. Както и да е — продължи той, — както казах, снощи мастър Епълстън се прибра ядосан. Някои от войниците край колежа се държали грубо. Хванали го за плаща и го ударили по устата. Бяха я разранили. Мастър Епълстън дойде в салона бесен, раната до устата му се разкървави отново. Оплака се на мастър Трипъм — знаел, че трябва да има войници, но да бъде малтретиран било съвсем друга работа.

— После яде ли нещо? — попита Корбет.

— Не, сър — продължи Гранвъл. — Нали ти казах преди, тук стават странни неща. Всеки се бои от всеки. Не, той се качи в стаята си и се приготви за лягане. Донесох му прясна вода и се изми. Когато дойдох с чаша вино, беше се преоблякъл и носеше подплатена с кожа роба.

Корбет посочи към чашата на нощната масичка.

— Тази чаша ли?

— Да, сър, тази. В кухнята има много като тях. Мастър Епълстън седеше на писалището си. Оставих виното и си тръгнах.

— И това ли беше всичко?

— Не, сър. — Гранвъл се усмихна и показа единствените си два зъба. — Мастър Трипъм дойде да го види.

— А някой друг?

— Мастър Трипъм донесе настойка от лайка. Мисля, че беше за раната на мастър Епълстън.

— Имало е и още някой, нали?

— Да, онзи дебел шериф влезе в колежа, проклетият му жабок. „Искам да видя мастър Трипъм“, вика. „Добре“, казва мастър Трипъм, „и аз искам да те видя, мастър Уолтър“. После се скараха за държанието на войниците с мастър Епълстън.

— А после?

Гранвъл се раздвижи на стола.

— „Да му се не види“, казва шерифът, „лично ще се извиня на мастър Епълстън“. — Прислужникът сви рамене. — Отведох го до стаята и изчаках в коридора.

— Хайде, мастър Гранвъл. Подслуша ли?

Мъжът се усмихна, вперил поглед във втората монета, която Корбет държеше.

— Беше трудно да устоя, сър. Не чух точните думи, но определено се караха. А после онзи див бик, шерифът, направо изхвърча от стаята и едва не ме събори. — Гранвъл разпери ръце. — След това, сър, се върнах в стаята си на долния етаж. Като изключим обичайната ми обиколка.

— Обичайната обиколка ли? — попита Корбет.

— Да, сър, записано е в устава на колежа. Знаеш, че преподавателите работят на свещи. След полунощ аз и всички останали прислужници отиваме да проверим дали са ги угасили.

— И какво стана?

— Нищо. Почуках на вратата. Опитах се да отворя, но беше залостено.

— Друг път правил ли го е?

— Понякога, когато имаше посетител в стаята или не искаше да го безпокоят. Затова си тръгнах.

— И вратата беше заключена?

— Да. Затова реших да изчакам един час и когато се върнах, вратата беше отключена. Отворих я тихичко и надникнах. Свещите бяха угасени, затова бързо затворих вратата и си легнах.

— И не знаеш нищо друго?

— Не, сър.

Корбет му подаде монетата.

— Тогава си дръж устата затворена, Гранвъл. Благодаря ти за онова, което ми каза.

Ранулф отвори вратата и прислужникът се оттегли.

— Е, сър?

Корбет поклати глава.

— Когато бях момче, Ранулф, в селото стана убийство. Никой не знаеше кой го е извършил. Един орач беше открит мъртъв в големите ливади край селото — с нож, забит в ребрата. Баща ми и останалите извадиха ножа и занесоха трупа в църквата. После свещеникът накара всички селяни да минат покрай трупа. Припомни древното вярване, че трупът ще прокърви в присъствието на убиеца. Спомням си го много добре. — Корбет замълча. — Стоях в задната част на църквата и гледах как родителите ми и всички възрастни бавно преминават покрай трупа. В двата края на ковчега имаше запалени свещи, които изпълваха старата църква със сенки.

— И прокърви ли трупът?

— Не, Ранулф. Но докато хората минаваха край него, нашият свещеник, прозорлив старец, забеляза, че един селянин не носи канията с ножа си. Дръпна го настрани и заедно с пристава го разгледа внимателно. По туниката му откри кръв, за която селянинът не можеше да даде обяснение, както и да каже къде е ножът му. По-късно си призна убийството и потърси убежище в църквата.

— И ти мислиш, че тук ще се случи същото?

Корбет се усмихна и дръпна завивките.

— Разгледай лицето му, Ранулф. Какво виждаш? Обърни внимание на устните му.

— Има раничка. — Ранулф посочи към кървавата рязка. — Не е хванала коричка.

— Да, и аз си помислих за това, когато Гранвъл спомена за тинктурата от лайка. Виж размазаната кръв около раната.

— Но Гранвъл ни обясни!

Корбет поклати глава.

— Погледни чашата, Ранулф. Около ръба няма кръв. Нима спретнат и подреден човек като Епълстън би си легнал, без да се погрижи за раната си. И още нещо… — Корбет издърпа възглавниците изпод главата на мъртвеца. Бяха общо четири. Писарят ги обърна и въздъхна доволно: по средата на една от тях имаше бледорозови петна засъхнала кръв.

— Мастър Епълстън не се е самоубил — заяви Корбет. — Ще ти кажа какво е станало, Ранулф. Късно снощи някой е дошъл тук. Било е приятелско посещение — може би е донесъл кана вино. Който и да е бил, напълнил е чашата на Епълстън не само с вино, но и със силно приспивателно. Епълстън заспал и тогава убиецът, нашият Звънар, взел възглавницата, сложил я върху лицето на Епълстън и го удушил — затова вратата е била заключена, когато Гранвъл е дошъл да изпълни задълженията си.