Пол Дохърти
Звънарят от Оксфорд (15)

Четиринадесета глава

Корбет погледна Ранулф, който стоеше облегнат на вратата със скръстени ръце и гледаше в пода. Не проявяваше вълнение, нито обичайното си желание да участва в разпита и това го накара да потръпне вътрешно.

— Ще ми кажеш ли и останалото? — обади се лейди Матилда. — Или единственото, за което ставаш, е да ми помогнеш с бродерията, сър Хю?

— Ще ти разкажа една история — отвърна Корбет — за предателство и кървави убийства. Изпълнена със злоба, ядосана от липсата на подкрепа от страна на краля, ти си седнала и си обмислила положението. Ти най-добре от всички знаеш кошмарите, които тормозят краля. Направила си план и умело си го приложила. Прегледала си книгата, която намерих в стаята на мъртвия Епълстън, с всички стари искания и предизвикателства на дьо Монфор и неговите последователи. И си станала Звънарят.

— И ако е така, защо съм си признала, че съм от „Спароу Хол“?

— Това е било основното в плана ти — да дадеш на краля урок, така че никога да не забрави теб или „Спароу Хол“. Когато прокламациите започнали да се появяват, доброволно си предложила да станеш кралски шпионин.

— И какво съм се надявала да получа?

— Вниманието на краля. Може би отстраняването на някои от преподавателите, които планирали да променят името и статута на колежа. Да сееш подозрения и недоверие, да подсилиш властта си тук.

— И сигурно съм се измъквала от „Спароу Хол“, за да окачам прокламациите си по черковните врати.

— Не, разбира се. Прислужникът ти го е правел — глухонемият мастър Мот. С разположението на твоята стая за него би било лесно да се измъкне през прозореца, да прекоси двора и да прескочи стената.

— Но мастър Мот не може да чете или пише.

— Бил е идеалният помощник за твоите планове — отвърна Корбет. — Той е млад, ловък и смел. Може да се промъква като сянка по улиците и алеите на Оксфорд. И ако иска, да се преоблече като просяк…

— Какъвто и да е той, сър Хю, все пак не може да чете и пише.

— Разбира се, че не може, затова си рисувала камбанката в горната част на всяка прокламация. Така е знаел как да я закачи. — Корбет замълча — Има я на всяка прокламация и точно през нея е бил забит гвоздеят. Чудех се защо. Сега вече знам причината.

Той се зарадва, че е успял да привлече вниманието на лейди Матилда: беше спряла да бродира.

— Убийството е като игра — продължи Корбет. — Както при шаха, трябва да планираш ходовете си. Едва ли в началото си смятала да убиваш: основната ти цел е била да привлечеш вниманието на краля и да получиш власт над „Спароу Хол“… докато Ашъм не е заподозрял нещо. Бог знае защо или как. Бил е приятел на брат ти. Спомнял си е трактатите и писанията на фракцията на дьо Монфор. Знаел е, че си обучена да пишеш като писар. — Корбет посочи изцапаните й пръсти. — Затова отдръпна ръката си, когато се опитах да я целуна. — По нея имаше следи от мастило, нали? Ашъм е бил умен човек. Знаел е, че Звънарят се намира в „Спароу Хол“ и има достъп до трудовете на дьо Монфор. Може би е изказал подозренията си? Затова си решила да го убиеш. Следобедът, когато е умрял, ти си била с Трипъм — или поне така каза — но подозирам, че си убила Ашъм, преди да се видиш със заместник-декана. Ти и мастър Мот е трябвало да действате бързо, преди подозренията на Ашъм да се потвърдят. Отишли сте в празната градина и скрити зад храстите, сте извършили жестокото убийство. Мастър Мот е почукал на прозореца и когато Ашъм отворил капаците, не го заподозрял нито за миг и отворил прозореца. Но ти си била също там, скрита под прозореца или встрани от него. Убила си го с арбалета, после си хвърлила вътре късчето пергамент. Замаян, Ашъм се опитал да напише името на убиеца със собствената си кръв на същото това парче. Още си мислел за Хенри Браос и Матилда, неговата сестра, „Parva Passera“. Така и не успял да го допише.

Корбет погледна Ранулф, който беше впил очи в лейди Матилда. Надяваше се, че мастър Мот няма да се върне, макар да знаеше, че дори да стане така, младежът не би могъл да се пребори с Ранулф. Писарят облиза устни.

— Но както при игра на шах, играчът може да направи погрешен ход. Ашъм трябвало да умре веднага и ти си се възползвала от предсмъртното му писание — Пасърел щял да поеме вината. Но после си започнала да размишляваш: Ашъм и икономът са били приятели, може би библиотекарят е споделил с него подозренията си. Затова си се погрижила малкото наследство да стигне до Дейвид-ап-Томас и приятелите му, а останалото било лесно. Те обвинили Пасърел и той побягнал към църквата, но ти си знаела, че кралят изпраща свой писар в Оксфорд и не бива да даваш на иконома възможност да говори с мен. Затова мастър Мот отишъл с кана отровно вино и Пасърел вече не бил опасен. Знам, че е бил мастър Мот, защото когато влязъл през страничния вход на църквата, отшелницата видяла как ударил крака си в стъргалото, но не извикал. Като глухоням, той просто е трябвало да понесе болката.

— Ами Лангтън? — попита лейди Матилда.

— Преди да тръгна за Оксфорд — отвърна Корбет — обесих разбойник на име Бозо. Преди да го осъдя, го попитах защо е убивал. В отговора му имаше някаква странна логика: „Щом убиеш веднъж — отвърна той — е лесно да го направиш втори и трети път.“ Ти, лейди Матилда, ти си Звънарят, отмъстителят за всички обиди през годините. Ти си осъдила на смърт онези преподаватели, които са дръзнали да обмислят промени в колежа, създаден от любимия ти брат. В същото време си щяла да пробудиш съвестта на краля.

Лейди Матилда се усмихна и остави бродерията си.

— Ти говореше за шах, сър Хю. Обичам трудните партии, някой ден трябва да поиграем.

— Сигурен съм, че си се наслаждавала на играта си — отвърна Корбет. — Някога си била кралски шпионин, обичаш да се занимаваш с интриги. Когато си върнала книгата, взета от Ашъм, си се почувствала в безопасност; все пак, си прегледала книжата на брат си и си премахнала всички места, където е говорел за своята „sorror mea, parva passera“. Ти си имала достъп до документите и ръкописите на убитите, до отровите на Чърчли и достатъчно време, за да се подготвяш, да планираш и да се защитиш. Помисляла ли си някога, че смъртта на старите просяци може да бъде свързана със „Спароу Хол“?

Лейди Матилда направи гримаса.

— Не — продължи Корбет, — предполагам, че си била прекалено вглъбена в своите зловещи планове — да накараш да разпуснат преподавателите от „Спароу Хол“, колежът да бъде затворен, само за да бъде възстановен, след като спечелиш благоволението на краля — и повече те е интересувала играта, отколкото резултатът. Смъртта на Лангтън имаше за цел само да засили страха — продължи Корбет. — От името на Звънаря си ми написала писмо преди вечерята и си го дала на Лангтън да го пази. Той беше много покорен и би приел всяко обяснение. Пък и ти си му казала да ми го връчи след като вечерята приключи.

— Нещата можеха да се объркат — каза лейди Матилда.

— В такъв случай щеше да си го поискаш обратно — отвърна Корбет. — Поела си риск, но това ти е било приятно. Така страхът е щял да се усили и може би аз да се уплаша, а Звънарят да изглежда още по-зловещ и всесилен. Слязохме в библиотеката. Прислужниците донесоха чаши бяло вино. Знаела си, че ще отидем в библиотеката след вечеря. Може би дори си дала писмото на Лангтън, когато напуснахме столовата. Аз вървях след Трипъм, а останалите, включително прислужниците ми, бяха пили доста. По време на разговора там, си взела чашата на Лангтън, наляла си отровата и си се погрижила да му е под ръка. Лангтън пи, умря и писмото стигна до получателя си.

— Така ли умря и Копсейл? — рязко се намеси Ранулф. — С отрова ли го приспа завинаги?

Лейди Матилда не си направи труда да покаже, че е чула въпроса му.

— Никога не можем да докажем това — каза Корбет. — Но аз съм убеден, че убийството му е било присъда срещу всеки, който е дръзнал да оспорва и планира промени в „Спароу Хол“.

Корбет се канеше да продължи, когато на вратата се почука. Той кимна на Ранулф да отвори и Трипъм влезе.

— Сър Хю, случило ли се е нещо?

— И да, и не — отвърна Корбет. — Мастър Алфред, бих предпочел да останеш долу. О, и ако мастър Мот се върне, задръж го под някакъв претекст.

Трипъм се канеше да възрази, но Корбет вдигна ръка.

— Няма да се бавя, обещавам ти!

Ранулф заключи вратата зад него. Лейди Матилда се опита да стане, но Корбет се пресегна и я бутна обратно на стола.

— Мисля, че е най-добре да си останеш на мястото. Бог знае какво е скрито в тази стая — нож, арбалет, отрова? В „Спароу Хол“ има много отрови, нали? И за теб не е било трудно да получиш достъп до запасите на мастър Чърчли, след като имаш ключ от всички врати тук.

— Изслушах те, сър Хю. — Лейди Матилда дълбоко си пое дъх.

Корбет се възхити на хладнокръвието и невъзмутимостта й.

— Изслушах твоята история, но ти все още не си ми показал доказателства.

— Скоро ще стигна до тях — отвърна Корбет. — Ти си като всички убийци, които познавам, лейди Матилда — арогантна, изпълнена с омраза и презрение към мен. Затова изпрати онези подигравателни съобщения и трупа на гарвана. Но от време на време ти правеше малки грешки — както онзи път, когато издърпа ръката си, за да не забележа петната от мастило или спокойствието, с което отпи от виното си, веднага след като Лангтън беше отровен. Нещо повече, от всички в „Спароу Хол“ ти изглеждаше най-малко обезпокоена от убийствата на Норис.

— Такъв ми е характерът, сър Хю — прекъсна го лейди Матилда.

— Убеден съм. Ти наистина си смятала, че няма да бъдеш разкрита. Ако се беше почувствала заплашена, щеше да ме премахнеш, както убиецът ти мастър Мот се разправи с Малтоут. Какво значение щеше да има? Това само щеше да подхрани гнева и подозренията на краля. Въпреки това ти взе предпазни мерки: дните на Звънаря изглеждаха преброени, затова уби мастър Епълстън — за да поеме вината. — За пръв път долната устна на лейди Матилда трепна. — Не ти се искаше да го направиш, нали? — попита Корбет. — Епълстън беше символ на благородството на брат ти, на неговата щедрост. Но някой трябваше да поеме вината. Затова късно снощи ти и мастър Мот сте го посетили с кана вино, с най-добрия кларет от Бордо. Поговорили сте, докато Епълстън заспал дълбоко. Тогава ти и мастър Мот сте сложили възглавницата върху лицето му и сте я притиснали здраво. Унесен, той не е можел да се съпротивлява и умрял лесно, както и останалите. След това сте подхвърлили достатъчно доказателства, за да си помислят всички, че Епълстън е бил Звънарят и сте се прибрали по стаите си.

— Дори да е било така — отвърна лейди Матилда, — как можеш да го докажеш?

— Епълстън си е бил легнал. Сутринта възнамерявал да отиде в колежа — бил си е приготвил чисти дрехи. Но имал рана до устата и когато сте притиснали възглавницата към лицето му, сте я разкървавили. После си обърнала възглавницата и си я сложила под останалите. Опитвайки се да инсценираш самоубийството на Епълстън, си допуснала ужасна грешка.

— Колко проницателно — подразни го лейди Матилда. — Но къде са истинските доказателства? Онези за пред съдиите?

— Ти чу някои от тях.

— Пълни глупости — презрително каза лейди Матилда. — Можеш да ровиш колкото си искаш, мастър Гарван, но няма да намериш никакви вкусни мръвки.

— О, още не съм започнал — отвърна Корбет, оглеждайки стаята. — Ще накарам да те затворят в избите, лейди Матилда. После със сър Уолтър ще претърсим тази стая. — Той се усмихна в лицето й. — Най-накрая ще намерим доказателствата, които търсим — перо, мастило, пергамент. А и забравих да ти кажа, отшелницата в църквата „Сейнт Майкъл“, онази, от която ти се иска да се беше отървала… — Корбет я погледна дръзко, за да прикрие лъжата си. — Видяла е мастър Мот да влиза в църквата с отровното вино.

Лейди Матилда отметна глава.

— Беше тъмно като в рог! Как някой би могъл да види нещо?

— Кой казва, че отшелницата е била в килията си? — излъга Корбет. — Била е близо до вратата. Описа ми мъжа и това със сигурност е бил мастър Мот. После си спомни — продължи безмилостно писарят, — че същият човек закачал прокламациите на вратата на църквата.

— Лъжеш!

— Не. — Корбет пое дъх и се приготви да изрече най-голямата си лъжа. — През нощта, когато мастър Мот отишъл до „Сейнт Майкъл“, изпуснал чука. Магдалена чула шума и слязла от килията си. Погледнала през една пролука и го видяла: тъмната наметка и качулка, невинното момчешко лице. — Корбет се изправи на крака, за да се разкърши. — Ще ти кажа какво ще стане сега, лейди Матилда. Ще се явя пред кралските съдии и ще им представя доказателствата, които ти изброих. Може би няма да издадат заповед за ареста ти, но със сигурност ще се заинтересуват от мастър Мот. — Той се облегна на стола. Ранулф продължаваше неотклонно да се взира в лейди Матилда. — Познаваш нрава на краля — продължи Корбет. — Той ще бъде безмилостен. Мастър Мот ще бъде откаран в тъмните, влажни подземия на Тауър и инквизиторите ще получат заповеди да изтръгнат всичко от него.

— Но той е глухоням! — извика лейди Матилда.

— Той е съзнателно злонамерен — отвърна Корбет. — И твой съучастник в убийствата.

— Той уби Малтоут — заяви Ранулф и пристъпи напред. — Уби приятеля ми. Имаш думата ми, лейди Матилда, че ще се присъединя към инквизиторите на краля. Те ще го разпитват, докато мастър Мот не признае истината.

— Искаш ли това да се случи на мастър Мот? — тихо попита Корбет.

Лейди Матилда поклати глава.

— Бях забравила за това — промърмори. — Бях забравила за мастър Мот. — Тя вдигна поглед. — Какво ще стане, ако ти кажа всичко, което знам?

— Сигурен съм, че кралят ще бъде милостив — отвърна Корбет, без да обръща внимание на гневния поглед на Ранулф.

Лейди Матилда подръпна маншетите си. После се облегна и се загледа в студената пепел на огнището.

— Не се доверявай на принцове, мастър Корбет — започна тя. — Преди четиридесет години с Хенри живеехме в Оксфорд. Баща ми, който беше търговец, ни нае учител и аз учех заедно с Хенри. Минаха години и брат ми стана писар в кралския съд. — Тя се усмихна мрачно. — Нещо като теб, сър Хю. Отидох с него. Старият крал беше още жив, а принц Едуард и брат ми станаха големи приятели. После започна гражданската война с Монфор, която заплашваше да разкъса кралството. Много от придворните се присъединиха към него, но брат ми и аз удържахме клетвата си. Отидох в Лондон да шпионирам за краля. — Тя се размърда. — Рискувах живота си и отдавах тялото си, за да научи кралят тайните на своите врагове. Подслушвах разговори, събирах сведения, кой би повярвал, че хубавичката малка куртизанка в ъгъла мисли за нещо друго, освен за вино и копринени дрехи? Брат ми остана при краля. Той спаси живота му и винаги се биеше на най-опасните места. След войната… — Лейди Матилда махна с ръка. — Ти познаваш Едуард. Обсипа ни с подаръци, с всичко, което искахме — имения, ниви, имоти, пари. — Тя погледна Корбет в очите. — На брат ми му омръзна от кръвопролитията и кланетата. Не искаше да прекара живота си в някое имение, където да ловува и да се тъпче с храна и вино. Мечтаеше да построи колеж в Оксфорд. Мечтата на Хенри беше и моя мечта. Обичах го, Корбет. — Тя хвърли поглед към Ранулф. — В малкото ми пръстче имаше повече страст, червенокоско, отколкото в цялото ти тяло.

— Продължавай — каза Корбет, разтревожен как ще реагира Ранулф.

— Годините минаваха. Колежът се разрастваше. С брат ми похарчихме цялото си състояние. Тогава Хенри се разболя и когато умря, тези невестулки оскверниха паметта му. — Тя насмешливо ги имитира: — „Не искаме това, не искаме онова!“ „Що за име за оксфордски колеж!“ „Не трябва ли да се промени правилникът за ръководство?“ Гледах ги — добави тя презрително — и разбирах какво се върти в главите им: щом тялото ми легнеше в гроба, те щяха да унищожат „Спароу Хол“ и да го променят, както си искат. Обърнах се към Едуард за помощ, но той беше твърде зает да избива шотландците. Поисках потвърждение на създадения от брат ми правилник и получих писмо от някакъв сополанко, че кралят щял да се занимае с този проблем, когато се върне в Лондон. — Лейди Матилда млъкна, дишайки тежко. — Къде останаха обещанията на краля, Корбет? Как можа да забрави всичко, което семейство Браос направи за него? Никога не се доверявай на някой от рода Плантагенет. Един следобед бях в библиотеката и прелиствах книгата, която ти намери в покоите на Епълстън. Припомних си всичко. — Тя поклати глава, устните й беззвучно се движеха, сякаш беше потънала в собствените си мисли.

— И реши да създадеш Звънаря? — попита той.

— Да, исках да пробудя демоните в душата на краля. Затова започнах да преписвам прокламациите. Отне ми дни, но когато станаха тринадесет, изпратих мастър Мот да ги разпространи. — Тя се усмихна мрачно. — Горкото момче! То не разбираше какво правя, но беше идеалното оръжие. Ако някой го спреше, щеше да се престори на просяк. Кой би заподозрял един глухоням? Показах му камбанката, дадох му кесия с гвоздеи и чук. — Тя ликуващо плесна с ръце. — Какво облекчение изпитах! — Лейди Матилда доволно се усмихна. — Писах на краля, че в „Спароу Хол“ има изменник и ще го открия. Той беше целият в слух! Непрекъснато изпращаше писма по пратеници до своята „скъпа и вярна братовчедка Матилда“. Нямах намерение да убивам — добави тя, — но допуснах грешка. Кралят беше уплашен, но не и Копсейл. Беше решил да направи промени и не ме харесваше. Всички знаеха, че има слабо сърце и никой нямаше да заподозре нещо нередно в смъртта му. Взех отрова от запасите на Чърчли и помогнах на сър Джон Копсейл да получи каквото заслужаваше. Мислех, че нещата ще приключат дотук — продължи лейди Матилда. — Наистина мислех така, но старият Ашъм беше по-умен, отколкото допусках. Подозираше Епълстън и мен, започна да прави намеци и да подмята разни неща, понякога го хващах да ме гледа странно. Трябваше да умре. Беше толкова лесно. Промъкнах се в градината с мастър Мот. Той почука и когато Робърт отвори, аз изстрелях стрелата и хвърлих вътре бележката, затворих прозореца и блъснах капаците. Резето, наскоро смазано от мастър Мот, само се намести.

— Ами Пасърел?

Лейди Матилда се усмихна.

— Отначало не разбрах какво се е опитвал да напише Ашъм, но после се сетих как бих могла да го използвам. Осъзнах, че Пасърел може да е разбрал нещо от Ашъм. Икономът ни беше умен човек, а времето, прекарано насаме с мислите си в църквата, може много да освежи паметта. — Тя сви рамене. — Останалото знаеш. Мислех, че всичко ще приключи със смъртта на Епълстън. — Тя размаха пръст срещу Корбет. — Но ти промени всичко, ти, лукавият кралски гарван, който подскачаше наоколо, пазен от този разбойник.

— Защо уби Малтоут? — мрачно попита Корбет.

Тя разпери ръце в престорена невинност, но в очите й нямаше разкаяние.

— Бог ми е свидетел, само казах на мастър Мот да не позволява никой да го залови. — Лейди Матилда се изправи и приглади полите на дрехата си. После шумно си пое дъх, без да сваля очи от Корбет. — Е, чу признанието ми, писарю. Едуард няма да ме изправи пред кралския съд. Ще си спомни старите времена — тя се изпъчи — и вярната ми служба на Короната. Най-много да ме изпрати в някой манастир.

— Искам вино — прекъсна я Ранулф. — Сър Хю, чаша кларет?

Корбет беше доволен, че ще го отпрати от стаята.

— Да — отвърна той.

— И една за мен, момче! — презрително се обади лейди Матилда.

Ранулф погледна Корбет, който кимна.

— Не се тревожи — извика лейди Матилда след него, — в него няма да има отрова.

Ранулф излезе и тя отново се надигна.

— Лейди, бих предпочел да седнете.

Тя се подчини.

— Да ти напомня ли, писарю, че кралят ме нарича „своя вярна и най-скъпа братовчедка“, без да споменавам обещанието ти за пощада. Не искам онзи глупак шерифът да ме арестува, а да ме заведеш в Уудсток. Ще се облека в черно и ще падна в краката на краля; ще му припомня за Хенри и неговата Матилда.

Вратата се отвори и Ранулф се върна. Поднесе виното. Корбет едва отпи от своето, а лейди Матилда жадно преполови чашата. Ранулф отново се подпря на вратата. Тя погледна към Корбет.

— Ти ще ме отведеш в Уудсток, Корбет. Обеща ми пощада и знам, че държиш на думата си. Ще повториш обещанието си пред краля. Едуард ще те послуша.

— Ами мастър Мот? — обади се Ранулф.

— Той ще ме придружи като мой прислужник. — Тя дори не си направи труда да погледне към него.

— Бълок е долу, заедно с мастър Мот — обяви Ранулф. — Шерифът иска да поговори с нас, каза, че било спешно.

Корбет погледна към лейди Матилда. Безпокоеше се, мълчанието и мрачното изражение на Ранулф караха косата му да настръхва от страх.

— Вземи го със себе си — каза лейди Матилда.

— Не се тревожи. — Корбет се изправи. — Ранулф не общува с кого да е. Ще вземем ключа и ще те заключим вътре.

Ранулф сякаш се канеше да откаже, но се изправи. Извади ключа от ключалката и отвори вратата. Корбет вече беше излязъл, когато осъзна грешката си. Вратата се тръшна зад него и той чу как изщрака резето.

— Ранулф! — Писарят се хвърли към вратата, но от ударите по металната й обшивка, само го заболя рамото. — Ранулф! — отново извика той. — В името на Бога, заповядвам ти да отвориш!

В стаята изобщо не го чуваха. Лейди Матилда се надигна уплашено. Ранулф я бутна обратно на стола. Тя наблюдаваше как ръката му посяга към ножа.

— Няма да ме убиеш, нали! — прошепна тя. — Аз съм само една старица. При това братовчедка на краля. Няма да извадиш оръжие срещу мен?

— Няма да те промуша — отвърна Ранулф и приклекна до стола й, без да изпуска чашата вино. — Искам да ти кажа, лейди Матилда, че ти не си никаква жена. Ти нямаш душа! Изпълнена си със злоба и омраза.

— Наздраве за теб, Ранулф-ат-Нюгейт. — Тя вдигна чашата и отпи. — Очите й се разшириха от уплаха, когато Ранулф здраво стисна ръката й. Той се изправи, дръпна назад главата й и я накара да пие още.

— Наздраве и от Ранулф-ат-Нюгейт! — изсъска той. — Ти поиска вино, кучко, сега изпий отровата.

Тя се бореше, но Ранулф я държеше здраво.

— Ти уби приятеля ми, злобна кучко! И когато приключа с теб, ще се заема с мастър Мот.

Без да обръща внимание на чукането на вратата и виковете на Корбет, той държеше здраво чашата и очите му блестяха от гняв.

— Никога не вярвай на някого от рода Плантагенет — прошепна той. — Изпий отровата. Върви в ада и кажи на сатаната, че аз, Ранулф-ат-Нюгейт, съм те пратил там!

Той отдръпна ръката си. Чашата падна в скута на лейди Матилда, остатъкът от виното заля роклята й. Тя стана и посегна към гърлото си.

— Нищо не можеш да направиш — заяви той. — И няма да доживееш дните си в някой удобен манастир.

Още докато отиваше към вратата, той видя как лейди Матилда притисна стомаха си, свлече се на пода и се загърчи. Чак тогава Ранулф отключи вратата.

Корбет, Бълок и останалите стояха в коридора навън. Ранулф отстъпи и ги пропусна вътре. Писарят коленичи до тялото на лейди Матилда и потърси пулса на шията й. После поклати глава.

— Тя трябваше да бъде изправена пред краля — тихо каза Бълок.

— Не биваше да го правиш! — Корбет стисна Ранулф за рамото.

— Аз бях оръдие на кралското правосъдие — отвърна прислужникът му. Измъкна един пергамент от джоба на елека си и го подаде на Корбет. — Получих го от писаря Саймън — обясни той. — Изпълнявах кралска заповед, макар да не отричам, че това ми достави удоволствие.

Корбет прочете документа.

На градския шериф и приставите от нашия град Оксфорд и прокторите на университета, поздрави от крал Едуард. Знайте, че всичко, което нашият верен и обичан писар Ранулф-ат-Нюгейт е направил в град Оксфорд и околностите му, е било за доброто на Короната и за благото на кралството ни.

 

Написано саморъчно,

Крал Едуард

Писмото носеше личния кралски печат. Корбет го подаде на Бълок.

— Тъй да бъде — промърмори шерифът. — Щом кралят е заповядал така, всичко е наред. — Той върна пергамента на писаря.

Корбет хвана Ранулф за лакътя и го изведе от стаята.

— Какво да правя с нея? — извика Бълок.

— Погреби я — отвърна Корбет. — И то по-бързо. Накарай свещеника да я опее.

— Ами мастър Мот? — Бълок се изправи. — Прочетох послеписа и моите хора го държат долу.

— Заведи го в замъка — отвърна Корбет. — Да не го тормозят. Ще изчакаме кралските заповеди.

Той поведе Ранулф по коридора.

— Ранулф-ат-Нюгейт — Корбет погледна прислужника си в очите. — Помниш ли кога се срещнахме за пръв път? Беше мръсен, гладен и щяха да те бесят.

— Всеки ден си го спомням, господарю. В живота си съм имал двама приятели; единия срещнах в онзи ден, другият беше бедният Малтоут. Затова, преди да възразиш, сър Хю, спомни си за него. Онази кучка — изсъска той — смяташе, че ще прекара остатъка от дните си в някой удобен манастир! Възмездието е изпълнено. Не беше както искаше ти, но както каза отец Люк, когато обесихме Бозо, така искаше Бог. Тя беше убивала и щеше да убие пак. Да не мислиш, че щеше да те забрави, сър? Наистина ли смяташ, че щеше да избегнеш отмъщението й?

Корбет кимна.

— Да вървим, Ранулф — отвърна той. — Да отидем във „Веселите момичета“. Да пийнем за душата на Малтоут. Утре ще уредим да изпратят тялото му, после ще заминем за Уудсток, а оттам в Лейтън.

Слязоха долу и излязоха на улицата. Беше празна, като изключим хората на Бълок, които охраняваха двата входа. Ранулф все още обясняваше защо е постъпил така, когато чуха зад себе си вик. Корбет се обърна. С развяна коса мастър Мот, който се беше освободил от войниците, тичаше към тях. Отнякъде беше грабнал арбалет. Корбет с ужас видя как го насочва, блъсна Ранулф встрани, но в този миг чу изщракване, видя омразата, изписана на лицето на мастър Мот и разбра, че не е успял. Беше твърде късно. Стрелата го улучи високо в гърдите. В тялото му избухна болка и той залитна назад. Ранулф тичаше напред с извадена кама. Корбет падна на колене. Виждаше как прислужникът му пристъпва към мастър Мот с танцуващата походка на уличен бандит. Внезапно прехвърли камата в другата си ръка, завъртя я и я заби дълбоко в стомаха на глухонемия. После се завъртя, извади меча си и преряза гърлото му. Но за Корбет това нямаше значение — единственото, което усещаше, беше ужасната болка. Чувстваше вкус на кръв в устата си. Към него тичаха хора, бавно, сякаш насън. Появи се Мейв и малката Елинор, която мачкаше полата си.

— Не би трябвало да сте тук — прошепна той. — И аз също.

И като затвори очи, сър Хю Корбет, Пазителят на тайния кралски печат, се строполи върху калния калдъръм на Оксфорд.