Пол Дохърти
Звънарят от Оксфорд (2)

Първа глава

Престъпникът, застанал под бесилото, мръдна глава, когато грубото въже се стегна около врата му. Изкашля се, плю и яростно погледна към сър Хю Корбет, бивш пратеник и носител на Тайния печат, но все още могъщ господар на имението Лейтън в Есекс. До Корбет стоеше мъжът, преследвал и заловил разбойника, за да го изправи пред съда на сър Хю. Ранулф-ат-Нюгейт, бивш писар на Зеления восъчен печат, оръженосец, пристав и личен прислужник на Корбет. Престъпникът облиза напуканите си устни и изгледа с омраза Ранулф.

— Хайде, риж негоднико! — извика той. — Обеси ме или ме пусни!

Корбет доближи коня си.

— Бозо Девърел, ти си престъпник, разбойник, крадец и убиец! Намираме те за виновен и те осъждаме на смърт чрез обесване!

— Върви по дяволите! — отвърна Бозо.

Корбет прекара пръсти през косата си и погледна към селския свещеник отец Люк, който стоеше до бесилото.

— Опрости ли го, отче?

— Отказа да се изповяда — отвърна свещеникът, чиито сурови очи блестяха от гняв на прашното му лице.

Отец Люк погледна към господаря на имението — мургаво, гладко избръснато лице, черна коса, прошарена със сиви кичури, остър нос над тънки устни. Взря се в очите му — познаваше Корбет. Под суровата му външност се криеше меко сърце.

— Нали няма да го помилваш, сър Хю? — прошепна той. — Или да смекчиш наказанието му? — После сграбчи юздите и придърпа дорестия кон на Корбет. — Убил е две жени — изсъска свещеникът. — Насилил ги, а после ги разпрал от гърлото чак до слабините, сякаш са пилета.

Корбет кимна и преглътна с мъка.

— И това е само началото — продължи отец Люк безмилостно. — Убил е и други хора. — Той посочи неколцината селяни, които се бяха събрали призори, за да присъстват на кралското правосъдие. — Ако проявиш милост — заяви свещеникът, сложил ръка на коляното на Корбет и драматично махна към гората, — всеки разбойник ще реши, че може да вилнее безнаказано. — Очите на отец Люк се насълзиха. — Не искам да погребвам още енориаши. Не искам да казвам на съпрузи, бащи и любими, че жените им са били насилени, преди да им прережат гърлата! Обеси го!

— Толкова много ли искаш живота му? — попита Корбет, без да откъсва поглед от очите на Бозо.

— Бог го иска. — Отец Люк се обърна към разбойника. — Готов ли си да умреш, Бозо?

Разбойникът се изкашля, отметна глава и се изплю в лицето на свещеника. Ранулф смушка коня си и се приближи до него.

— Колко души си убил, Бозо?

— Повече, отколкото някога ще узнаете. — Очите на Девърел отново се насочиха към Корбет. — Жалко, че си беше у дома, господарю! Иначе щях да посетя и твоята русокоса жена!

Корбет погледна селяните с мрачни загорели лица и прислужниците си, които стояха малко встрани от тях. Извади меча си и го вдигна, стиснал здраво дръжката.

— Аз, сър Хю Корбет, верен служител на краля и господар на имението Лейтън, с властта, дадена ми от Короната осъждам теб, Бозо Девърел, на незабавно обесване заради многобройните ти и ужасни престъпления — убийства, насилия и кражби.

Когато Корбет произнесе смъртната присъда, на кръстопътя се възцари необичайна тишина; дори птиците в дърветата и враните, които кръжаха над бесилото, замлъкнаха. Корбет погледна свещеника.

— Отче, прочети молитва. Ранулф, обеси го!

Корбет обърна коня си и препусна назад по пътя, където зачака зад малката горичка на завоя. Чу скърцането на колелата, последвано от одобрителен шепот.

— Боже, смили се над него! — прошепна той.

Как мразеше бесенето! Знаеше, че Бозо трябва да умре, но това пробуждаше у него спомени — подгизналите от дъжд шотландски гори с увиснали по дърветата трупове, когато войските на Едуард преследваха въстаниците на Уолъс^[1]; нивята, обгърнати в пламъци; селата, забулени с тежък, плътен дим; кладенците, препълнени с трупове; жени и деца, умиращи в канавките.

— Слава Богу! — въздъхна Корбет. — Слава Богу, че не съм там!

— Свърши се.

Корбет отвори очи и видя Ранулф-ат-Нюгейт. Дългата му червена коса беше скрита под качулката, лицето му беше бледо и мрачно, макар в зелените му очи да се четеше задоволство от добре свършената работа.

— Свършено е, господарю. Бозо отиде в ада. Отец Люк е доволен, както и останалите селяни. — Ранулф се изправи и погледна през надвисналите клонки. — До довечера новините ще се разпространят из цял Епинг. Останалите главорези ще разберат, че не трябва да се мяркат тук. Ще спазиш ли обещанието си, сър?

Корбет извади кожените ръкавици от колана си и ги сложи.

— Ще го спазя, Ранулф. До една седмица ще свикам хората. Ще можеш да заведеш всички боеспособни мъже в гората, за да заловите и другите като Бозо.

Ранулф се усмихна.

— Толкова ли ти е скучно? — попита го Корбет.

Усмивката на лицето на Ранулф се стопи.

— Минаха три месеца, откакто напусна кралската служба, господарю. Кралят ти писа пет пъти. — По лицето на Корбет проблесна раздразнение. — Да, скучно ми е — бързо добави той. — Харесваше ми да бъда кралски писар и да ходя по кралски дела.

— Ами в Шотландия? — отсече Корбет.

— Това беше война. Клели сме се да избиваме враговете на краля по суша и вода.

Корбет внимателно изучаваше Ранулф. Оръженосецът му вече не беше нехаен младеж, а амбициозен писар. Отраснал в копторите на Лондон, Ранулф се беше самообразовал и сега владееше френски и латински, можеше да съставя и изпраща писма. Казано направо, Ранулф мразеше провинцията и ненавиждаше земеделието, затова беше започнал да нервничи.

— Ще пиша на краля — предложи Корбет — и той ще те вземе обратно на служба. Можеш много да се издигнеш, Ранулф.

— Не ставай глупав!

Корбет се усмихна. Приведе се и стисна китката на Ранулф.

— Когато кралските войски плячкосаха Дънди — каза той, — видях труп на жена с дете в ръце, което едва ли беше повече от тригодишно. Какви врагове на краля можеха да бъдат те, за Бога?

— Мислиш, че кралят трябва да отстъпи? Да даде независимост на Шотландия? — Ранулф отметна качулката и се почеса по главата. — Кралските съдии биха сметнали това за измяна.

— Не, мисля, че има и по-добър начин — отвърна Корбет. — Войните опразниха съкровищницата. Уолъс все още предвожда въстанието — кралят би трябвало да преговаря.

— Тогава защо не му го кажеш лично? — попита Ранулф. — Защо не се върнеш на кралска служба? Обясни му, че би направил за него всичко друго, освен да водиш война в Шотландия.

— Сега ти се държиш глупаво. — Корбет дръпна юздите на коня. — Много добре знаеш, че където и да отиде кралят, главният му писар трябва да го следва неотменно.

Корбет смуши коня си. Ранулф изруга, вдигна качулката си и го последва.

Едва бяха влезли през портите на имението, когато Корбет усети, че нещо не е наред. Майстор на сламени покриви със сноп слама на гърба отстъпи на една страна и възбудено закрещя, сочейки към уличката. Корбет препусна напред. Внезапно някаква фигура изскочи пред него и заподскача, размахвайки ръце. Корбет дръпна юздите и погледна към отговорника за конюшните Ралф Малтоут, който знаеше всичко за конете, но много малко за човешката природа. Кръглото му момчешко лице беше червено и запотено. Той задъхано сграбчи юздите на коня.

— Не ми казвай, че още някоя кобила ражда — промърмори Ранулф. — Това е единственото, което може да те развълнува.

— Кралят! — Малтоут изтри уста с опакото на ръката си. — Сър Хю, кралят е тук заедно с граф Съри, Линкълн и други. Лейди Мейв ги посрещна. Тя ме изпрати да те повикам.

Корбет се наведе и го потупа по рамото.

— Е, поне не е кобила, Малтоут — иначе щяха да ти дойдат твърде много вълнения за един ден.

Корбет продължи напред, следван от Малтоут. След завоя спряха — широката чакълена улица, водеща до главния вход на имението, беше претъпкана с войници, кралски придворни, рицари и знаменосци, всички облечени в пищните ливреи с цветовете на краля на Англия. Коне цвилеха под широките пряпорци и знамената със златните ревящи леопарди на Плантагенетите и четири полета, които символизираха армиите на Англия, Франция, Шотландия и Ирландия. Шамбелани и прислужници крещяха и се опитваха да създадат някакъв ред. Разпрягаха се товарни коне, каруци се движеха напред-назад.

— Където и да отиде Едуард — въздъхна Корбет, — хаосът го следва. — Той слезе от коня и хвърли юздите на Малтоут. — Ранулф, най-добре ела с мен.

Писарят си запроправя път през оживената тълпа. От време на време някой от рицарите срещаше погледа му и го поздравяваше. Корбет учтиво отвръщаше. Изкачи стъпалата и влезе през притворената врата, зад която малката му дъщеря Елинор подскачаше нагоре-надолу като щурец. Беше същинско копие на Мейв с русата коса, която падаше на вълни до раменете. Лицето на момиченцето сияеше от вълнение — беше получило кукла от краля и сега я стискаше в ръка.

— Виж! Виж! — Тя с танцова стъпка се приближи до Корбет. — Виж, фукла!

Корбет се наведе.

— Елинор, успокой се.

Момиченцето заподскача още по-възбудено в прегръдките му, притискайки горещото си влажно лице към неговото.

— Фукла! Фукла!

Корбет погледна скъпата играчка, облечена в скъпа тафта.

— Права си. — Той въздъхна и хвана дъщеря си за ръката. — Фукла е и ми напомня за някои от дамите в двора на Едуард. — Корбет погледна към бавачката, която стоеше наблизо. — Пази я — прошепна той. — И внимавай с войниците! — После се усмихна на объркването, което се изписа на загорялото й лице. — Ще получиш много покани за целувка, Беатрис. Но всяко момиче, което може да устои на Ранулф…

В очите на бавачката проблесна разбиране и тя гневно погледна оръженосеца.

— Е, сега знаеш какво те очаква — заяви Корбет. — Къде е лейди Мейв?

Беатрис посочи вратата, охранявана от двама войници с извадени мечове. Когато Корбет се приближи, те я отвориха и го пропуснаха в голямата зала. Точно зад вратата се бяха скупчили група рицари и кралски служители. Корбет се спря да ги поздрави.

— Сър Хю?

Разрошен и изцапан с мастило младеж си проби път към него. Корбет стисна ръката му — беше Саймън, един от личните писари на Едуард. Младежът кимна към подиума, където кралят и двамата графове ухажваха лейди Мейв. Още не го бяха забелязали.

— Радвам се да те видя, сър Хю. — Саймън облиза устни. — Тъкмо сега кралят е весел — получил е добри новини от Шотландия — но кракът го боли, както и счупеното ребро. Настроенията му се сменят непрекъснато.

— Значи изобщо не се е променил.

Корбет си проби път през залата. На масата на подиума трима посивели мъже в прашни от път дрехи и небрежно отметнати плащове бяха впили очи в Мейв. Тя седеше като кралица на стола на Корбет. Сребристорусата й коса беше прибрана под украсената със скъпоценни камъни пребрадка, лицето й с цвят на слонова кост беше леко поруменяло, докато слушаше историята, която й разказваше Хенри дьо Лейси, граф Линкълн. От другата й страна Едуард подкокоросваше дьо Лейси.

— Хайде, Хенри! — Кралят удари с юмрук по масата. — Кажи й какво казал монахът на игуменката.

— Господарю! — извика Корбет. — Няма да развращаваш съпругата ми с тези войнишки истории!

Кралят обърна глава, Мейв вдигна очи.

„Колко си красива“, помисли си Корбет. Забеляза ръката, отпусната върху леко издутия й корем и пръстите, които си играеха със златния шнур, пристегнал талията й.

— Хю! — Тя се надигна, но кралят нежно я бутна обратно.

— Трябваше да бъдеш тук, Корбет. — Едуард се изправи и протегна здравото си набито тяло, почесвайки оловносивата коса, която обграждаше лицето му.

„Изглеждаш остарял“, помисли си Корбет. Лицето на краля беше сиво, сякаш покрито с фин прах; брадата и мустаците му бяха разрошени. Тежките му клепачи почти скриваха очите, сякаш се боеше някой да не проникне в мислите му. Корбет се поклони.

— Господарю, ако знаех, че идваш…

— Изпратих вестител! — Кралят свирепо погледна към слугите в другия край на залата.

— Господарю, никой не е идвал.

— Значи глупакът се е изгубил. — Кралят изтри ръце в туниката си. — Или пощипва прислужницата в някоя селска кръчма. Точно като теб, Ранулф. — Кралят се усмихна насила и заобиколи масата. — Ухажвах жена ти, Корбет. Ако не бях женен, щях да те убия и да я взема за себе си.

— Тогава двама добри мъже щяха да умрат от насилствена смърт — хладно се обади Мейв зад гърба му.

Едуард се усмихна лукаво и протегна ръка за целувка на Корбет. Когато Хю коленичи, кралят рязко повдигна ръка и пръстенът му одра устната на Корбет.

— Нямаше нужда от това — прошепна писарят, докато се изправяше.

— Липсваше ми — изсъска кралят, надвесен над него. — Ранулф!

Отново протегна ръка. Ранулф бързо целуна пръстена и се изправи, преди Едуард да успее да го нарани. Кралят видя гнева в очите на Корбет и слезе от подиума. Прегърна го през раменете и го поведе из залата.

— Липсваше ми, Корбет. — Притисна го по-силно и писарят усети мириса на кожа, пот и едва доловимия сладникав аромат на кралските дрехи. — Писах ти, но ти не ми отговори. Каних те на събранията на съвета, но ти не дойде. Ти си един капризен, хленчещ негодник. — Пръстите на Едуард се забиха в рамото на Корбет.

— Какво ще прави Твоя светлост? — попита бившият главен писар. — Ще говори с мен или ще ме души?

Едуард леко се усмихна и свали ръката си. Канеше се да каже нещо, когато вратата рязко се отвори и чичо Морган-ап-Люелин, облечен в зелени дрехи, влезе с трясък в хола, дрънчейки с шпорите си, с развят войнишки плащ. Една от шпорите се закачи за рогозките и Морган се препъна. Корбет прехапа устни, за да не се разсмее.

— Проклети рогозки! — изруга Морган и започна да рита непочтителната постелка. Лицето му беше изцапано с прах, по гърдите и ризата му личаха тъмни петна от пот. Той свали наметката си и я хвърли на масата. — Хю, не можеш ли да си позволиш турски килими?

Внезапно Морган осъзна в чие присъствие се намира. Спусна се към краля, падна на едно коляно и отметна мократа си от пот коса.

— Господарю, не знаех, че си тук — задъхано каза уелсецът. — Бях на лов…

Едуард сграбчи ръката на Морган, изправи го и го прегърна.

— Жалко, че не бях с теб. — Кралят го целуна по бузите, после леко го побутна назад. — Тези младоци не ловуват като нас, Морган. Мекушави са.

Корбет затвори очи и се помоли за търпение. Както обикновено, кралят пускаше в ход целия си чар пред хора, от които нямаше никаква нужда. Той просто щеше да използва Морган, за да изнесе знаменитата си тирада как Корбет и всички останали са станали мекушави.

— Господарю, и аз казвам същото. — Морган вдигна дебелия си показалец и добродушното му червендалесто лице се озари от разбираща усмивка — Много мекушави, не като в Уелс, нали, господарю? Когато ти преследваше мен, а аз теб.

Господи, молеше се тихичко Корбет. Моля те, нека не започва пак.

— Слушай. — Кралят приятелски стисна ръката на Морган и намигна на Корбет. — Свитата ми е навън — и всички до един са мързеливци! Погрижи се да хапнат и пийнат и ги научи на малко дисциплина.

Чичото на Мейв се изправи, наду се като горски гълъб и вирна глава, доволен, че са му възложили такава отговорна задача. Завъртя се на пета и хукна като хрътка.

— Скъпият Морган — въздъхна Едуард.

— Скъпият Морган — прошепна му Корбет в отговор — е проклет досадник! През деня ме поучава, а вечер пие и разправя на всички историята на своя живот! — Корбет погледна през рамо, надявайки се, че Мейв не го е чула. — Но иначе е добър човек — добави той. — Обича Мейв и Елинор — макар че и двамата с Ранулф са родени само за бели.

Едуард хвана писаря под ръка и продължи да върви из залата.

— Добър войник — каза Едуард. — Хитър и проницателен. Би се дълго и смело, преди да приеме кралската милост. Както и много други! Но те всички са мъртви! — Кралят се обърна. — Мъртви, Хю. Бърнел, Пекъм, брат ми Едмънд…

Сега ще пусне няколко сълзи, помисли си Корбет, ще ги избърше и ще стисне ръката ми.

— Самотен съм — дрезгаво каза кралят. — Липсваш ми, Хю. — Той избърса очите си и стисна ръката на Корбет.

— Имаш и други писари — отвърна Хю. — Господарю, не мога да тръгна с теб на поход. Още сънувам кошмари — земя в море от пламъци, градове, огласени от писъци на жени и деца.

Корбет беше решил да играе по правилата на краля и очите на Едуард светнаха от удоволствие.

— Войната в Шотландия свърши, Хю. Уолъс е пленен. Шотландските благородници искат мир. Не искам да ходиш в Шотландия, искам да отидеш в Оксфорд. — Кралят се обърна и погледна към дьо Варен и дьо Лейси, които продължаваха да се закачат с Мейв. — Чу ли новината?

— Да — отвърна Корбет. — Миналата седмица един пътуващ търговец мина оттук. Продаваше пергамент. Говориш за намерените трупове, нали? И за предателските прокламации от онзи, който нарича себе си Звънаря?

— Просяци — прекъсна го кралят. — Горките нещастници. Много от тях се събират при болницата „Сейнт Осит“, близо до Карфакс. Четирима бяха открити обезглавени, а главите им висяха като гнили ябълки по дърветата.

— В самия град?

— Извън него. Понякога на север, понякога на запад.

— Защо някой би убил просяк? — попита Корбет.

Той забеляза, че по покана на Мейв Ранулф се качи на подиума и отново се помоли наум. Ранулф обичаше да дразни дьо Варен, а старият граф не се славеше нито с красота, нито с търпение.

— Не знам — отвърна Едуард. — Макар че последният беше Адам Брейкспиър. Помниш ли Адам, Хю?

Кралят подкани с жест Корбет да седнат на една пейка. Писарят си спомни слабия мъж със светлокестенява коса и загоряло лице. Отличен войник, Брейкспиър ги беше придружавал в Уелс. Веднъж, когато неуловимите уелсци ги бяха вкарали в засада, Брейкспиър беше измъкнал Корбет от едно вонящо блато сред дъжд от стрели.

— Адам беше истински войник. — Корбет се заигра с пръстена си. — Беше един от любимците ти. Дори се носеше слух, че се каниш да го посветиш в рицарство.

— Когато армията от Уелс беше разпусната — отвърна Едуард, — Адам се върна у дома си. Проиграл всичко, което имаше на комар. Пътувал насам-натам, защото нямал земя, докато не се разболял. Тогава писал до канцеларията за помощ. Когато петицията му стигна до мен, Брейкспиър беше мъртъв. Третият труп, който намериха край Оксфорд, беше неговият.

— Ами Звънарят? — попита Корбет.

Чертите на Едуард се изопнаха.

— Да, Звънарят. — Кралят оголи зъби като ръмжащо куче. — Писател е той, нашият Звънар. Разпространява прокламации и писма от „Спароу Хол“, пробужда призрака на Монфор^[2]. — Едуард повиши глас и веселото бърборене в залата замлъкна.

Корбет бавно отстъпи, докато кралят се потапяше в собствения си кошмар.

— Дьо Монфор! Дьо Монфор! — Едуард удари с юмрук по масата. — Винаги проклетият дьо Монфор! Той е мъртъв! Не разбират ли това? Победих го при Ийвшъм, Хю. Разбих армията му на пух и прах. Видях го да умира. — На устните на краля се беше появила пяна. — Той дори не е погребан! Нищо не остана от него! — Едуард обърна кървясалите си очи към Хю. — Аз го убих, Корбет! И него, и цялата му армия от предатели! Насякох тялото му на парчета и нахраних кучетата с тях. А сега негодникът отново се връща. — Той извади руло пергамент и го подхвърли на Корбет. — Заплаших „Спароу Хол“ — продължи кралят, — че ако не сложат в ред делата си, аз лично ще ги затворя. Изпратих писмо до Копсейл, декана на колежа. Той умря в леглото си. Писах същото и на Ашъм, библиотекар и архивар, и той беше убит. Ще изгоря това проклето място! — изруга кралят.

Корбет си играеше с пергамента.

— Не го прави, господарю — посъветва той Едуард. — Не тръгвай на война. Оксфорд има свои начини да си отмъсти. Ще решат, че си уплашен, че се опитваш да скриеш нещо. Освен това, макар Звънарят да твърди, че живее в „Спароу Хол“, не можеш да си сигурен.

Кралят стисна ръката на Корбет.

— Иди там, Хю — помоли той. — Ти си най-добрата ми хрътка. Иди и го открий. Отмъсти за смъртта на Брейкспиър. Намери Звънаря.

— Вече не съм на кралска служба.

Кралят бръкна в кесията си, извади тайния печат и пръстена на главен писар и ги сложи в ръката на Корбет.

— Назначавам те отново. Направи го за мен, Хю, и ще стана кръстник на следващото ти дете.

Корбет знаеше, че не може да откаже. Кралят вече не играеше. Наистина се молеше и ако получеше отказ, щеше да си отмъсти. Чичо Морган, Мейв, Елинор, Ранулф и Малтоут щяха да изпитат на гърба си пълната сила на неговия гняв.

— Ще отида.

— Добре! — Едуард засия и потупа силно Корбет по рамото. — Ето я моята ловна хрътка, моя зорък мастиф! Знаеш ли, че така те наричат, Корбет? — В думите на краля се промъкна злорадство. — Наричат те „кралския копой“.

— Аз съм верен поданик на краля — отвърна Корбет.

Едуард приближи лицето си и Хю усети винения му дъх.

— Знам, Хю. Няма нищо лошо да бъдеш мастиф сред стадо улични псета — така им казах. Иди в Оксфорд и открий кой е убил онези нещастни просяци, но помни — искам Звънаря. Искам да го обеся лично. — Кралят се изправи. — Тръгвам веднага, но Саймън ще остане. Надявам се, че онзи негодник дьо Варен не е довършил моята история. Ти чу ли я, Хю? За игуменката, монаха и сандъчето със смокини?

Скоро кралят тръгна след водопад от прегръдки, целувки и обещания за кралско благоволение. После кралската свита се качи на конете и препусна сред облаци прах, докато кралят викаше, че отива в двореца си в Уудсток, където щял да отседне, „за да държи нещата под око“.

Корбет въздъхна с облекчение и прегърна Мейв. Върнаха се в залата, където Корбет седна да хапне. После заръча всички да излязат, да останат само Мейв, Ранулф и разтревоженият Саймън.

— Ще отидеш ли в Оксфорд? — остро попита Мейв.

— Изглежда се налага.

Саймън леко се усмихна.

— Слава Богу, сър Хю. Ако беше отказал, кралят щеше много да се ядоса. Вчера събаряше с ритници писарите от столовете и за най-малката грешка.

— Значи прие печата и пръстена? — настоя Мейв. — Това ли искаш? — Тя раздразнено стисна устни, преди да избухне в смях. — Не съм глупачка, Хю. Ако не се беше подчинил на краля…

— Искаш ли да отида? — Корбет се протегна и погали корема й.

— Да — отвърна Мейв и кимна към Ранулф, който седеше мълчалив. — Ще се радвам да видя усмивка на лицето му, а и ти също си отегчен. Все пак, както казва Ранулф, всички овце си приличат.

Корбет извади пергамента, който кралят му беше дал. Разви го внимателно и заразглежда написаното.

— Написано е с обработен почерк — промърмори той. — Би могъл да е дело на някой обучен писар.

— И да е кралски писар — мрачно отвърна Саймън, — пак ще бъде обесен и разчекнат. Прочети го, сър Хю.

До кмета, гражданите, ректора на университета в Оксфорд и деканите на колежите, — започна Корбет. — Братски поздрави от Звънаря. Отново надигам глас, за да привлека вниманието ви към престъпленията на нашия крал и неговия съвет от благородници.

Първо, Парламентът трябва да се събира поне веднъж годишно и кралят да изслушва молбите на своите поданици.

Второ, Светата църква не бива да бъде облагана, нито да се посяга на доходите й, без съгласието на Църковния съвет.

Трето, Кралят пропилява богатството си в безплодна война срещу шотландците и затваря очите и ушите си за многобройните престъпления на служителите си в страната.

Четвърто, Кралят трябва да потвърди принципите на Магна Харта^[3] и привилегиите на университета…

Прокламацията изреждаше още истински или въображаеми престъпения, но последният абзац прикова вниманието на Корбет.

Споменавайте в молитвите си — започваше той — блаженопочившия Симон дьо Монфор, граф Лестър, жестоко убит от същия този крал. Законите на графа, публикувани тук, в Оксфорд, щяха да допринесат за доброто управление на тази страна. Написано в „Спароу Хол“ в деня на свети Бонавентура, 15 юли 1303, за да се разпространи в Оксфорд и университета му.

 

Подпис:

ЗВЪНАРЯТ ОТ ОКСФОРД

Корбет внимателно разглеждаше ръкописа. Пергаментът беше с добро качество и гладко отрязан, мастилото лилаво, буквите четливи, а фразите — гладки. По него нямаше никакви следи, освен рисунка на камбана в горната част, прободена от гвоздей — там, където прокламацията е била закачена на вратата на някоя църква.

Корбет подаде ръкописа на Мейв. Тя го разгледа, после го бутна към Ранулф.

— Какво значи това? — попита тя.

— Преди около четиридесет години — започна Корбет, — Симон дьо Монфор, граф Лестър, вдигнал въстание срещу бащата на настоящия крал. Дьо Монфор бил умен и обаятелен. Не се занимавал с благородниците, а призовал селяните и жителите на градове като Оксфорд и Лондон. Спечелил тяхната подкрепа, както и на голяма част от духовенството и свикал свой парламент. Дьо Монфор бил първият, който изложил теорията за парламента, където обикновени хора и благородници да заседават поотделно, за да представят исканията си пред краля, както и да одобрят какви данъци да им бъдат събирани.

Мейв сви рамене.

— Това е справедливо. — Тя вдигна очи към тавана. — Не каза ли един от съдиите на Едуард, че онова, което засяга всички, трябва да бъде одобрено от всички?

— О, Едуард се съгласи — самият той хареса идеята. Парламентът се свиква редовно, макар да няма такава власт, каквато Монфор искаше да му даде. — Корбет си играеше с халбата ейл, която един слуга му беше налял. — Всъщност Монфор искаше — продължи той — Парламентът да управлява краля и всички кралски служители, но по-важното беше Монфор да управлява Парламента.

— Но защо кралят толкова се бои от тази идея, щом авторът й е убит преди почти четиридесет години? — попита Мейв.

Корбет сви рамене.

— Защото Монфор почти успя, а ако това беше станало…

— Ако беше довел делото си докрай — прекъсна го Ранулф, — дьо Монфор щеше да стане крал, а Едуард…

— Едуард… — Корбет довърши изречението вместо него — щеше да бъде затворен в някой замък, където щеше да умре при трагична злополука. Щеше да има нова династия и това е кошмарът, който още измъчва Короната.